Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (37)

Водачество

Копитата на великолепния сив жребец на Джизал чаткаха по паветата. Баяз и лорд-маршал Варуз яздеха след него, а отзад ги следваше отряд рицари от дворцовата охрана, в пълно бойно снаряжение и предвождани от Горст. Имаше нещо обезпокоително в гледката — многолюдният, изпълнен с живот Адуа сега беше почти обезлюден. Сега единствените, които трябваше да се отместват от пътя на кралската процесия, бяха няколко дрипави хлапета, тревожни мъже от градската стража и хора от простолюдието, с изпълнени с подозрение очи. Повечето от гражданите, които бяха решили да останат в града, сега сигурно бяха здраво барикадирани зад вратите на спалните си. И Джизал сигурно щеше да постъпи точно като тях, ако кралица Терез не го беше изпреварила.

— Кога пристигнаха? — надвика тропота на конете Баяз.

— Авангардът им се появи преди изгрев-слънце — отвърна му Варуз. — И оттогава войските им прииждат по пътя от Келн. Влязохме в няколко сражения в заселените райони пред стената на Касамир, но нищо особено, с което да ги забавим. Вече са обкръжили наполовина града.

Джизал обърна рязко глава:

— Вече?

— Гуркулите винаги идват подготвени, Ваше Величество. — Възрастният войн смушка коня си и се изравни с Джизал. — Започнаха да изграждат палисада около Адуа. Донесли са и три огромни катапулта. От онези, които се оказаха така ефикасни в обсадата на Дагоска. До обяд ще сме обсадени отвсякъде. — Джизал преглътна тежко. Нещо в думата „обсадени“ накара гърлото му да се стегне.

Когато приближиха западната порта, преминаха в бавен ход. Каква ирония, помисли си натъжено Джизал, същата порта, през която беше влязъл триумфално, преди да бъде коронясан като върховен крал на Съюза. В сянката на стената на Касамир се беше събрала огромна тълпа, по-голяма от онази, която го приветства след така наречената му победа над въстаниците. Днес обаче настроението не беше радостно. Усмихнатите девойки се бяха сменили с начумерени мъже, а свежите цветя — с остриета. Над главите на хората, като гъста гора, бяха щръкнали всякакви „оръжия“ — дърварски брадви, вили, градинарски куки за кастрене на клони, лодкарски пръти, дори дръжки на метли със завързани на единия им край ножове.

Тук-там се виждаха малки отряди от Кралската гвардия, попълнени от плахи членове на градската стража, надути занаятчии с кожени престилки и лъскави саби и прегърбени работници с архивни арбалети и навъсени лица. Това беше военният елит, с който разполагаха. Останалата част от тълпата се състоеше от мъже и жени от всякакви възрасти, екипирани с умопомрачителна смесица от брони и оръжия. Имаше и такива с голи ръце. Беше трудно да се каже кой е войник и кой просто гражданин, ако въобще вече съществуваше разлика между двете. Погледите на всички се извърнаха към Джизал, докато премяташе елегантно крак над седлото под съпровода на дрънченето на позлатени шпори.

Когато тръгна сред хората, последван от подрънкващите брони телохранители, осъзна, че те не просто гледаха към него, те разчитаха на него.

— Това ли са защитниците на този квартал? — промърмори Джизал на Варуз, който вървеше от едната му страна.

— Част от тях, Ваше Величество, подсилени от доброволци от гражданите. Трогателна гледка.

Джизал на драго сърце би заменил трогателната тълпа с ефективна войска, но предполагаше, че от него, като водач, се очакваше във всяка ситуация да демонстрира несломим дух. Баяз нали все това повтаряше. Че трябва да изглежда двойно, не, тройно по-достоен за водач на хората си и крал на поданиците си. Особено сега, когато наскоро придобитата корона е все още доста хлъзгава в ръцете му.

За това изправи гръб, вдигна колкото гордо можа белязаната си брадичка и отметна решително извезаното си със злато наметало. Сложил ръка върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на сабята и тръгна с наперената походка, която доскоро така добре му се удаваше. С всяка крачка се надяваше, че никой няма да прозре огромната празнина в очите му, запълнена със страх и неувереност. Докато минаваше покрай тях, следван неотлъчно от Варуз и Баяз, хората зашепнаха. Някои понечваха да се поклонят, но други не си направиха труда.

— Кралят!

— Мислех, че е по-висок…

— Джизал Копелето. — Той извърна рязко глава по посока на гласа, но в тази тълпа нямаше начин да разбере кой какво казваше.

— Това е Лутар!

— Да живее Негово величество! — извика някой и тълпата зашумя апатично.

— Оттук — каза един блед офицер пред портата и посочи с жест към стълбището. Джизал се заизкачва енергично, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Излезе на покрива на караулното помещение над портата и закова на място. Устните му се изкривиха от отвращение. Превит над бастуна, с противна беззъба усмивка, срещу него стоеше старият му познайник началник Глокта.

— Ваше Величество — каза ехидно мъчителят с натежал от ирония тон. — Каква невероятна чест. — Посочи с бастуна си към парапета. — Гуркулите са ето там.

Джизал тъкмо скалъпваше една хаплива забележка, когато очите му неволно проследиха посоката, в която сочеше бастунът на Глокта. Примигна и лицето му се скова от ужас. Подмина сакатия, без да продума. Долната му челюст бавно тръгна надолу, но той не намери сили да затвори уста.

— Врагът — процеди през зъби Варуз. Джизал се замисли какво би казал Логън Деветопръстия пред тази гледка.

— Мамка му.

Гуркулските войници прииждаха с хиляди по черните пътища, през полетата и нивите, през синорите между тях, през малкото горички насред равното поле, през фермите и селцата пред градските стени. Каменният път за Келн, който се виеше на юг през равнината, приличаше на придошла река от маршируващи войници. Потоп от гуркули, който се разстилаше плавно покрай стените и ги обграждаше в плътен обръч от плът, стомана и дърво. Над врящите тълпи се издигаха високи знамена и златните им символи блестяха на светлината на бледото есенно слънце. Знамената на имперските легиони. Без да се вглежда, Джизал преброи десет.

— Сериозна численост — каза Баяз, омаловажавайки десетократно действителността.

— Гуркулите не обичат да пътуват поединично — ухили се Глокта.

Палисадата, за която беше споменал Варуз, вече се издигаше в равнината — тъмна виеща се линия през калните полета, на няколкостотин крачки от стената, с плитък ров отпред. Предостатъчно препятствие за евентуален опит за доставка на продоволствие или подкрепления. Отвъд палисадата вече бяха започнали да се оформят няколко лагера; огромни квадрати от старателно подредени бели палатки и над няколко вече се издигаха стълбове черен дим от огньовете за готвене или ковачниците. В цялата тази подредба имаше някакъв тревожен намек за постоянно присъствие. Адуа може и все още да бе в ръцете на Съюза, но дори и най-патриотично настроеният лъжец не можеше да каже с ръка на сърцето, че същото се отнася за земята около столицата.

— Няма как да не им признаеш, че ги бива в организацията — отбеляза мрачно Варуз.

— Да… организацията… — Изненадващо, гласът на Джизал беше загубил всякаква сила и проскърцваше едва, като старо дюшеме. Да си придадеше смел вид пред подобна гледка, щеше да е признак на лудост, не на кураж.

От гуркулските редици излезе група от дузина конници и препусна в тръс през равнината. Над главите им се развяваха знамена — две от жълто-червена коприна, с извезани със златен конец кантикски символи. Третото беше бяло и толкова малко, че човек спокойно можеше да не го забележи.

— Преговори — изръмжа Баяз и поклати бавно глава. — Чисто и просто извинение за стари глупаци, които се опияняват от собствените си гласове, да почешат езици за справедливост и разум преди началото на касапницата.

— Предполагам, че в областта на старите глупаци, които се опияняват от собствените си гласове, си направо ненадминат. — Това си мислеше Джизал, докато наблюдаваше приближаването на гуркулските преговарящи, но го запази за себе си. Най-отпред яздеше висок мъж с лъскави брони и островръх шлем, по които блестеше златна инкрустация. Надменността, с която седеше на седлото, дори от това разстояние, говореше недвусмислено за висок команден пост.

— Генерал Малзагурт — намръщи се Варуз.

— Познавате ли го?

— Командваше гуркулската армия по време на последната война. Прекарахме месеци наред вкопчени един в друг на бойното поле. Преговаряли сме многократно. Коварен противник.

— Но все пак го надвихте, нали?

— В крайна сметка, да, Ваше Величество. — В погледа на Варуз нямаше следа от радост. — Но тогава разполагах с армия.

Гуркулският главнокомандващ поведе групата си с тропот на копита по павирания път между изоставените постройки пред стената на Касамир. Поставил небрежно ръка на хълбока си, дръпна рязко юздите и спря пред портата. Вдигна гордо глава.

— Аз съм генерал Малзагурт — провикна се нагоре със силен кантикски акцент, — представител на Негово великолепие Утман-ул-Дощ, император на Гуркул.

— Аз съм крал Джизал I.

— Разбира се. Копелето.

— Точно така. Копелето. — Джизал реши, че нямаше смисъл да отрича очевидното. — Защо не влезете, генерале? Да поговорим лице в лице, като цивилизовани хора?

Погледът на генерала прескочи за миг върху Глокта.

— Ще трябва да ме извините, но отношението на управлението ви към невъоръжените емисари на императора невинаги е… цивилизовано. Мисля да остана извън стените. Засега.

— Ваша работа. Мисля, че се познавате с лорд-маршал Варуз?

— Разбира се. Сякаш мина цяла вечност от последната ни битка в сухата пустош. Ще ми се да кажа, че ми липсваше… но това ще е лъжа. Как сте, стари мой приятелю и враг?

— Много добре, благодаря — изръмжа Варуз.

— Предвид обстоятелствата, естествено. — Малзагурт посочи към огромното човешко множество в равнината. — Не мисля, че познавам другия…

— Това е Баяз. Първия магус. — Гласът беше мек, спокоен. Дойде от един от придружителите на Малзагурт. Мъжът беше облечен изцяло в бяло и нещо в дрехите му напомняше за тези на свещеник. Беше на годните на Джизал, много красив, с мургаво лице и идеално гладка кожа. Не носеше брони, нито оръжие. По непретенциозните му дрехи нямаше никаква украса и яздеше върху най-обикновено седло. Но въпреки това останалите в групата, дори самият генерал Малзагурт, го гледаха с особено уважение. Дори със страх.

— А — генералът поглади замислено късата си сива брада, без да откъсва поглед от Баяз, — това значи е Първия магус.

— Той е — отвърна младият мъж. — Много време мина, а, Баяз?

— Но не достатъчно, Мамун, коварна змия такава! — Баяз стисна парапета с изкривено от злоба лице. В последно време Първия магус така добре се беше вживял в ролята на добрия стар чичо, че Джизал беше забравил колко ужасяващ беше гневът му, а също как внезапно се разпалваше. Той отстъпи боязливо настрани и почти вдигна ръка пред лицето си. Знаменосците и придружителите на генерала изкривиха ужасени лица, един дори се наведе и повърна от седлото. Дори Малзагурт изгуби сериозна доза от героичната си осанка.

Но Мамун остана напълно спокоен и равнодушен.

— Някои от братята ми помислиха, че ще избягаш — каза той, — но аз знаех, че няма да го направиш. Калул винаги казваше, че онова, което ще те довърши, е гордостта ти, и ето, оказа се прав. Странно, като се замисля, как навремето те смятах за велик човек. Изглеждаш остарял, Баяз. Стопил си се.

— Нещата изглеждат по-малки, когато са високо над главата ти! — изръмжа Първия магус. Натисна силно жезъла си към каменния под и гласът му стана ужасяващо заплашителен. — Ела по-близо, ядачо, и докато гориш, може да ми кажеш пак колко съм се стопил!

— Имаше времена, когато можеше да ме смажеш с една дума, така беше. Но сега думите ти са само въздух. С годините силите са те напуснали, а моите никога досега не са били повече. Водя със себе си стотици братя и сестри. А какви съюзници имаш ти, Баяз? — Той обходи бойниците на стената с подигравателна усмивка. — Точно такива, каквито заслужаваш.

— Може би все още имам съюзници, които ще те изненадат.

— Съмнявам се. Много отдавна Калул ми разказа за това, какъв ще бъде отчаяният ти ход, последната ти надежда. Оказа се прав, както винаги. Ти отиде до Края на Света в преследване на сенки. Доста тъмни сенки за човек, който нарича себе си праведен. Знам, че си се провалил. — Мамун се усмихна и в устата му блеснаха два реда перфектни бели зъби. — Семето е вече история, от много отдавна. Погребано на хиляди левги в тъмната земя. Потъна под водите на бездънен океан. А с него потънаха и надеждите ти. Сега ти остава само едно. Ще дойдеш ли доброволно, за да бъдеш съден от Калул за предателството си? Или искаш да влезем в града и да те измъкнем насила?

— Как смееш да ми говориш за предателство? Ти, който предаде най-висшите принципи на нашия орден? Ти, който наруши свещения закон на Еуз? Колко хора си убил, за да се сдобиеш със силата си?

— Ужасно много — сви рамене Мамун. — Не се гордея. Ти не ни остави друг избор, освен да тръгнем по тъмните пътеки, Баяз, и ние направихме каквито жертви трябваше. Няма смисъл да спорим за миналото. След толкова векове от двете страни на пропастта на разделението, никой от двама ни няма да успее да убеди другия. Победителите ще решават кой е прав, както винаги е било още от най-древни времена. Мисля, че вече знам отговора ти, но Пророкът ще иска да ти задам въпроса. Ще дойдеш ли в Саркант, за да отговаряш за престъпленията си? Ще се явиш ли на съд пред Калул?

— На съд? — озъби се Баяз — Той ще съди мен, този самозабравил се убиец? — Дрезгавият му смях полетя от стената. — Ела и ме хвани, ако смееш, ще те чакам, Мамун!

— Ще дойдем — промърмори първият чирак на Калул и изгледа Баяз под свъсени вежди. — Готвим се от дълги години за този момент.

Двамата продължиха да се гледат свирепо. Джизал се намръщи. Не можеше да понесе внезапно обзелото го неприятно чувство, че всичко това беше само стар спор между двамата и той, макар и крал, е просто хлапе, което може само да продължи да подслушва възрастните, докато се карат, защото от него не зависеше абсолютно нищо.

— Кажете условията си, генерале — извика той.

— Първо — покашля се Малзагурт, — ако предадете Адуа на императора, той е склонен да ви позволи да задържите трона си. Като негов васал, естествено, признаващ и почитащ върховната му власт.

— Колко щедро от негова страна. Ами предателят лорд Брок? Доколкото ми е известно, на него сте обещали короната на Съюза.

— Нямаме никакви задължения към лорд Брок. Все пак не той държи столицата, а вие.

— Ние също така не питаем никакво уважение към хора, които се обръщат срещу господарите си — добави Мамун и хвърли пореден мрачен поглед на Баяз.

— Второ, поданиците на Съюза ще продължат да живеят според собствените си закони и обичаи. Ще продължат да живеят свободно. Или поне дотолкова, доколкото и сега са свободни.

— Удивителна щедрост. — Джизал възнамеряваше забележката му да прозвучи иронично, но когато я изрече, в тона му нямаше много сарказъм.

— И трето — провикна се генералът и погледна нервно към Мамун, — човекът, наречен Баяз, Първия магус, ще ни бъде предаден, окован във вериги, за да бъде отведен в храма в Саркант, където да бъде съден от Пророка Калул. Това са нашите условия. Отхвърлите ли ги, волята на императора е Мидърланд да бъде третирана като всяка друга покорена провинция. Много ще бъдат избити, още повече ще бъдат взети в робство, тук ще бъде установено гуркулско управление и Агрионт ще бъде превърнат в храм. А сегашните управници на Съюза… ще бъдат затворени в тъмницата под императорския дворец.

Инстинктивно, Джизал отвори уста да откаже. Тогава спря. Харод Велики, независимо от нищожните си шансове за победа, безсъмнено щеше да отхвърли предизвикателно предложенията, че дори можеше да се изпикае от стената върху емисарите. Дори мисълта за преговори с гуркулите беше против всичките му убеждения.

Но разсъждавайки логично, условията бяха далеч по-приемливи, отколкото беше очаквал. Той лично сигурно щеше да се радва на много повече власт и независимост като васал на Утман-ул-Дощ, отколкото с Баяз като съветник, надничащ денонощно през рамото му. С една дума, щеше да спаси хиляди животи. Истински човешки животи, на истински хора. Потърка замислено белега на устната си. Беше изстрадал достатъчно в необятната равнина на Старата империя, за да си позволи да причини същото на хиляди от поданиците на Съюза и в частност на себе си отново. Мисълта за тъмницата под императорския дворец му даде огромно поле за размисъл.

Странно, че такова жизненоважно решение трябваше да бъде взет от него. От човек, който само допреди година с гордост заявяваше, че не разбира от нищо и не се интересува от почти нищо. Но от друга страна, започваше да се съмнява, че който и да беше на негово място, също нямаше да знае какво да прави. Можеше просто да се надява да поддържа донякъде впечатлението, че знае. И от време на време да опитва да насочи нескончаемия поток от събития в една или друга посока, с надеждата, че тя ще се окаже правилната.

Но коя е сега вярната посока?

— Дайте ми отговора си! — извика Малзагурт. — Чакат ме хиляди приготовления!

Джизал сбърчи замислено чело. Вярно, до гуша му беше дошло Баяз непрекъснато да му нарежда, но нали именно това дърто копеле беше изиграло основна роля в издигането му до престола. Беше му дошло до гуша и от тоталното пренебрежение на Терез, но тя поне беше негова жена. Не на последно място, търпението му беше почти напълно изчерпано. Просто не можеше да си представи, че ще допусне да го притискат някакъв гуркулски генерал и проклетият му свещеник.

— Отхвърлям предложенията ви! — подвикна небрежно от стената. — Всичките, категорично. Не ми е присъщо да се отказвам от съветниците си, да предавам градовете си, нито суверенитета си, просто защото някой така иска. Още повече, когато този някой са тълпа нахални и безмозъчни гуркулски псета. Тук не е Гуркул, генерале. Тук арогантността ви излага повече и от този смехотворен шлем. Подозирам, че ще получите един труден урок, преди да напуснете тези брегове. И още нещо, преди да ви кажа да се пръждосвате от портата ми, най-горещо ви препоръчвам да се покриете някъде с вашия свещеник и да се оправите един друг. И кой знае? Може пък да убедите великия Утман-ул-Дощ, че защо не и вездесъщия Пророк Калул, да се присъединят към малката ви заигравка!

Генерал Малзагурт свъси вежди. Размени набързо няколко думи с един от придружителите си, очевидно не беше успял да вникне напълно в отговора на Джизал. Когато всичко му бе надлежно обяснено, махна гневно с ръка и изкрещя някаква заповед на кантикски. Между пръснатите пред стената на Касамир постройки започнаха да притичват войници с горящи факли в ръце. Генералът хвърли последен поглед към стената над портата.

— Проклети бели! — озъби се. — Животни! — Бясно дръпна юздите и полетя в галоп, последван от свитата си.

Свещеникът Мамун остана за момент пред стената и красивото му лице придоби натъжен вид.

— Така да бъде. Ще сложим броните. Дано Бог ти прости, Баяз.

— Ти имаш повече нужда от прошката му, Мамун! Моли се за себе си!

— Правя го. Всеки ден. Но през целия си дълъг живот не съм забелязал Бог да е склонен на прошки. — Той обърна коня си и препусна бавно към гуркулските редици. Огнените езици вече облизваха гладно стените на изоставените сгради около него.

Джизал въздъхна дълбоко и погледна отново към прииждащите през полето войници. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Но вече беше късно да си променя решението. Усети на рамото си бащински поставената ръка на Баяз. Същата тази напътстваща ръка, от чийто допир му беше дошло до гуша през последните седмици. Наложи се да стисне силно зъби, за да се удържи да не се отърси гневно от нея.

— Трябва да говориш пред хората — каза магусът.

— Моля?

— Правилните думи могат да променят всичко. Харод Велики можеше да държи реч във всеки един момент, без никаква подготовка. Разказвах ли ти за онзи случай, в който…

— Много добре! — сряза го Джизал. — Тръгвам.

Прекоси пътеката към отсрещния парапет с цялата увереност и ентусиазъм на осъдения, тръгнал към ешафода. Многообразната тълпа беше пръсната в подножието на стената. Не можеше да спре да чопли нещо по катарамата на колана си. Неизвестно защо, го споходи мисълта за това, как панталоните му се свличат и падат пред всички тези хора. Смехотворно. Покашля се. Някой го забеляза на парапета и посочи нагоре.

— Кралят!

— Крал Джизал!

— Кралят ще говори!

Тълпата оживя и се стече по-близо до портата, море от обнадеждени, изплашени, изтерзани лица. Постепенно шумът замря и на площада настана пълна тишина.

— Приятели… сънародници… поданици! — Гласът му се понесе звънко, уверен и авторитетен. Добро начало, доста… ораторско. — Врагът ни е многоброен… неизброим… — Прокле се наум. Подобни думи със сигурност нямаше да вдъхнат кураж на народа. — Но аз ви приканвам да не падате духом! Защитата ни е силна! — Стовари длан по каменния парапет. — Смелостта ни е непоклатима! — Удари с юмрук по лъскавия нагръдник на бронята си. — Ние няма да отстъпим! — А, така е по-добре. Май имаше вроден ораторски талант. Тълпата откликваше на думите му, усещаше го. — И няма да се наложи да се отбраняваме вечно! В този един момент лорд-маршал Уест пътува с армията към Адуа…

— Кога ще пристигне? — извика някой. Из тълпата се понесе ропот.

— Ъ… — хванат натясно, Джизал отчаяно погледна към Баяз, — ъ…

— Кога? Кога ще се върне армията?

Първия магус изсъска нещо на Глокта и той моментално даде знак на някой на площада.

— Скоро! — продължи Джизал. — Можете да ми вярвате! — Проклет да е Баяз, това беше една много лоша идея. Джизал беше последният човек, който ще знае как се повдига духът на простолюдието.

— Какво ще стане с децата ни? С домовете ни? Твоята къща ще изгори ли? Кажи де! — От тълпата се разнесоха още сърдити подвиквания.

— Не се страхувайте! Умолявам ви… моля… — Проклятие! Той не може да моли, той е кралят! — Армията пътува насам! — Забеляза облечени в черно фигури да се промъкват през тълпата. Практици от Инквизицията. За негово облекчение, насочиха се право към мястото, откъдето най-вероятно идваха недоволните викове. — Тръгват от Англанд! Всеки един момент ще са тук и тогава ще дадем един добър урок на гуркулските псета…

— Кога? Кога ще… — Над главите на хората се издигнаха черни палки, стовариха се сред човешкото множество и въпросът беше удавен в остър писък.

Джизал повиши глас в опит да го надвика:

— А дотогава, ще позволим ли на гуркулската паплач да тъпче нивите ни? Ще ги оставим ли безнаказано да газят бащината земя?

— Не! — изкрещя някой, за огромно облекчение на Джизал.

— Не! Ще покажем на кантикските роби как се бият свободните граждани на Съюза! — Чуха се няколко недотам ентусиазирани викове. — Ще се бием смело като лъвове! Ще бъдем свирепи като тигри! — Джизал започваше да набира скорост и думите се лееха с лекота от устата му, сякаш наистина си вярваше. А може би беше точно така. — Ще се бием както по времето на Харод! На Арнолт! На Касамир! — Надигна се вълна от одобрителни крясъци. — И няма да спрем, докато не изтикаме гуркулските демони отвъд Кръгло море! Няма да има преговори!

— Никакви преговори! — извиси се нечий вик.

— Проклети гуркули!

— Ще отстояваме докрай! — извика Джизал и удари с юмрук по парапета. — Ще се бием за всяка улица! За всяка къща! За всяка стая!

— За всяка къща! — изкрещя някой като обезумял и тълпата избухна в одобрителни аплодисменти.

Уловил верния момент, Джизал извади сабята си и острието иззвънтя подобаващо силно. Вдигна я високо над главата си.

— За мен ще е чест да държа оръжие редом с вас! Ще се бием като един! В името на Съюза! Всеки мъж… всяка жена… герой!

Площадът се огласи от оглушителен рев. Джизал размаха сабя и тълпата се разлюля като море, когато оръжията им бяха вдигнати високо, ударени в металните нагръдници или стоварени в каменната настилка на площада. Джизал се усмихна широко. Хората го обичаха и бяха готови да се бият за него. Заедно щяха да успеят, усещаше го. Беше взел правилното решение.

— Добра работа — прошепна в ухото му Баяз. — Чудесно…

Търпението на Джизал се беше изчерпало докрай. Изправи се срещу Първия магус с изкривена уста и оголени зъби.

— Знам как се справих! Нямам нужда от непрекъснатото ти…

— Ваше Величество. — Беше пискливият глас на Горст.

— Как смееш да ме прекъсваш? Мамка му, какво…

Тирадата му бе прекъсната от огнено кълбо в края на полезрението му и последвалата го след секунда оглушителна експлозия. Обърна рязко глава и видя над покривите, някъде отдясно, да се издигат огромни пламъци. Като един, всички на площада ахнаха от изненада и през тълпата премина нервно раздвижване.

— Обстрелът на гуркулите започна — каза Варуз.

От линиите на гуркулите в бледосиньото небе плъзна огнена диря. Джизал проследи с отворена уста полета на ярката светлина, докато не се стовари върху града. Този път попадението беше отляво и над покривите се издигна второ огнено кълбо. Ужасяващият гръм достигна ушите му.

От площада се разнесоха викове. Заповеди вероятно, или просто панически крясъци. Изведнъж цялото човешко множество се раздвижи. Хората хукнаха към стената, към домовете си, или просто нанякъде. Настана истински хаос от преплетени тела и оръжия.

— Вода! — извика някой.

— Пожар!

— Ваше Величество. — Горст поведе Джизал обратно към стълбището. — Трябва незабавно да се върнете в Агрионт.

Джизал подскочи при поредната експлозия, този път дошла съвсем отблизо. Над града вече се издигаха няколко черни стълба дим.

— Да — промърмори и се остави да го поведат. Осъзна, че още държеше извадената си сабя, и някак виновно я прибра в ножницата. — Да, разбира се.

Безстрашието, както някога беше казал Логън Деветопръстия, е за глупаците.