Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (32)

Листа по водата

— Карлеон — каза Логън.

— Ъхъ — отвърна Кучето.

Градът лежеше в естуара на реката, под надвисналото от облаци небе. Остри очертания на високи стени и кули, на върха на отвесния скален откос над бързите води на реката, където някога се беше издигала тронната зала на Скарлинг. Склонът и подножието на хълма бяха настлани със сбити една в друга каменни постройки с покрити с каменни плочи покриви, обкръжени от външната стена на града. Дъждът току-що беше спрял и целият град лъщеше с острия, хладен блясък на мокър камък. Кучето не се радваше да види отново това място. Всяко едно от идванията му тук беше свършвало зле.

— Променил се е след онази битка — каза Логън, загледан в разперената си длан с липсващия пръст.

— По онова време нямаше други такива стени.

— Не. Но я нямаше и армията на Съюза около тях.

Кучето не можеше да отрече, че присъствието им му действаше някак успокоително. Частите на Съюза опасваха града. Безлюдните полета бяха прорязани от криволичещата линия на земния насип, стърчащите колове и огради, зад които се забелязваха движещите се фигури на войниците. От време на време бледите слънчеви лъчи улавяха по някоя броня. Хилядите добре въоръжени и надъхани за отмъщение мъже бяха обкръжили Бетод отвсякъде.

— Сигурен ли си, че е там?

— Не виждам къде другаде може да е. Изгуби най-добрите си хора в планините. Не са му останали други приятели.

— И нашите са по-малко обаче — промърмори Кучето. — Предполагам, сега просто ще си седим тук. Нямаме бърза работа. Време колкото искаш. Просто ще си седим, ще лапаме мухите и ще чакаме Бетод да се предаде.

— Ъхъ. — Логън не изглеждаше много убеден.

— Ъхъ — каза Кучето. Да се предава не беше в стила на Бетод и той го знаеше.

Обърна се по посока на звука от бързо приближаващи по пътя конски копита. Един от онези вестоносци с шлемове, дето приличаха на разсърдени кокошки, се появи на разпенен кон откъм дърветата и препусна към шатрата на Уест. Спря и явно доста бързаше, защото почти падна от седлото в бързината да слезе. Мина с клатушкаща се походка покрай няколко от озадачените офицери отпред и влезе. Кучето усети познатото свиване на стомаха.

— Мирише ми на лоши новини.

— Ми то други не останаха.

Настана суетня, войниците викаха и ръкомахаха енергично.

— Да идем да видим какво става, а? — промърмори Кучето, въпреки че отвътре му идеше да тръгне точно в обратната посока. Край шатрата видяха Крамок, който наблюдаваше суматохата със свъсени вежди.

— Нещо става — каза планинецът. — Но не разбирам ни какво говорят, ни какви ги вършат тези южняци. До един са се побъркали, от мен да знаете.

Когато Кучето отметна покривалото на входа, от вътрешността на шатрата го връхлетя порой от викове и крясъци. Вътре беше пълно с офицери и цареше истински хаос. В средата със стиснати юмруци стоеше Уест, пребледнял като платно.

— Бесен! — Кучето го сграбчи за ръката. — Какво става, мамка му?

— Гуркулите са нахлули в Мидърланд. — Уест отскубна ръката си и продължи да се надвиква с останалите.

— Кой, к’во? — промърмори Крамок.

— Гуркулите. — Намръщи се Логън. — Мургави хора от Далечния юг. Корав народ, от това, което съм чувал.

Отнякъде се появи изгореното сериозно лице на Пайк.

— Дошли са по море. Сигурно вече са стигнали до Адуа.

— Чакай малко. — Кучето не знаеше нищо за гуркули, за Адуа или Мидърланд, но предусещаше накъде отиват нещата. — Какво точно се опитваш да кажеш?

— Имаме заповеди да се връщаме. Незабавно.

Кучето го зяпна. Трябваше да се досети още от самото начало, че нямаше да стане така просто. Сграбчи отново ръката на Уест и заби един мръсен пръст по посока на Карлеон.

— Без вас не можем да продължим обсадата на такъв град!

— Знам — отвърна Уест, — съжалявам. Нищо не мога да направя по въпроса. Отивай при генерал Паулдър! — кресна на един мигащ на парцали младеж. — Кажи му незабавно да приготви дивизията си за тръгване към брега!

Кучето примигна неразбиращо. Стомахът му се обърна.

— Значи в продължение на седем дни се бихме във Височините за едното нищо? Тъл и кой знае още колко умряха за едното нищо? — Сигурно никога нямаше да свикне с това, колко бързо се разпадаше на пух и прах нещо, на което толкова много разчиташ. — Това беше значи. Сега обратно в горите, в студа. Пак бягане и клане. Няма край.

— Може би има друг начин — каза Крамок.

— Какъв друг начин?

— Сещаш се, нали, Кървави девет? — каза с лукава усмивка планинецът.

— Да. Сещам се. — Лицето на Логън придоби изражението на човек на когото му предстои да бъде обесен, застанал пред дървото, на което щеше да увисне. — Кога трябва да тръгнете, Бесен?

— Имаме много хора и прекалено малко пътища — намръщи се Уест. — Дивизията на Паулдър тръгва утре, предполагам Крой ще е на следващия ден.

Усмивката на Крамок се разтегли още повече.

— Значи утре около Карлеон все още ще има цяла камара народ, без да дават вид, че тръгват нанякъде, нали?

— Да, мисля.

— Дай ми един ден — каза Логън. — Само утре. Мисля, че ще мога да наредя нещата тук. После, ако съм още жив, ще тръгна с вас на юг и ще доведа със себе си колкото мога повече хора. Давам ти думата си. Ще ви помогна с гуркулите.

— Какво толкова можеш да промениш за един ден? — попита Уест.

— Ъхъ — промърмори Кучето, — какво е един ден? — Проблемът беше, че започваше да се досеща.

 

 

Водата в потока клокочеше под стария мост, покрай дърветата и надолу по зеления склон. Към Карлеон. Логън гледаше няколко понесени от течението жълти листа, въртяха се бавно покрай обраслите с мъх камъни. Прииска му се да можеше като тях просто да отплава нанякъде, но знаеше, че това нямаше как да стане.

— Тук се бихме — каза Кучето. — Три дървета, Тъл, Дау, Мрачния и аз. Форли е погребан някъде там, в гората.

— Искаш ли да отидеш? — попита Логън. — Да го навестиш, да видиш…

— Какъв смисъл? Каква полза да го навестявам, пък и съм абсолютно сигурен, че и за него няма да е от никаква полза. Нищо вече не е от полза за него. Това е да си мъртъв. Ти сигурен ли си за това, Логън?

— Не виждам друг начин. Съюзът си тръгва. Това може да е последният ни шанс да приключим с Бетод. Пък и какво толкова имаме да губим?

— Животът ти например.

Логън пое дълбоко въздух.

— Не се сещам за много хора, дето ги е грижа за него. Идваш ли?

— Предпочитам да остана тук. До гуша ми е дошло от Бетод.

— Добре тогава. Хубаво — каза Логън. Стори му се, че всеки един ден от живота му, всяка изречена дума, всяка постъпка, всяко едно отдавна забравено взето решение го бяха довели дотук. И сега вече нямаше друг изход за него. А може би никога не е имало. Той беше точно като листата по водата — носен по течението към Карлеон, без право на избор. Смушка коня и тръгна надолу по склона, по калната пътека покрай клокочещия поток.

С отдръпването на деня всичко се виждаше някак по-ясно. Яздеше покрай дървета с влажни, готови да се отронят листа — златистожълти, наситенооранжеви, огненочервени, във всички нюанси на огъня. Слизаше надолу в долината, а първите следи от есенните мъгли в натежалия от влага въздух щипеха леко гърлото му. Звуците от скърцането на седлото, подрънкването на сбруята и глухите удари на копитата по меката пръст глъхнеха в ушите му. Премина в тръс през празните полета от обърната земя, с тук-там прорасли бурени, подмина линиите на Съюза — земния насип, редицата от заострени колове, далеч извън обсега на арбалетите по стената на Карлеон. Войниците с кожени нагръдници и лъскави шлемове го изгледаха с намръщени лица.

Дръпна юздите и премина в бавен ход по един от новите дървени мостове над придошлата от есенните дъждове река. Изкачи лекия наклон и се изправи пред високата стена. Отвесна, тъмна и внушителна. Най-заплашителната стена, пред която някога се бе изправял. Не видя хора в процепите между бойниците, но се досещаше, че са там. Преглътна тежко и се опита да се изправи гордо на седлото, да не му проличи колко е насинен и пребит след седемдневната битка във Височините. Замисли се дали няма да чуе отнякъде щракането на арбалет, последвано от пронизваща болка и падане от коня. Страхотна песен щеше да излезе от това — само срам.

— Гледай ти, гледай ти — разнесе се от стената дебел, плътен глас и Логън веднага го позна. Кой друг, ако не самият Бетод?

Странното беше, че първоначално се зарадва да го чуе, едва след това си спомни за кървавата им вражда. Едва след това си спомни колко се мразеха. Човек може да има врагове, които никога не е срещал. Логън имаше много такива. Може да убива хора, които не познава, той и това бе правил, неведнъж. Но за да мразиш толкова силно човек, трябва първо да си го харесвал. И част от тези първоначални чувства никога не те напускат.

— Излизам да погледам над портите си и кого, мислиш, виждат очите ми да се завръща от миналото? — извика Бетод. — Кървавия девет! Да не повярва човек. Бих ти организирал празненство, но се боя, че нямам достатъчно храна за празничната трапеза! — Подпрян с юмруци на парапета в една от бойниците, високо над портата, стоеше кралят на северняците. В погледа му нямаше насмешка. Не се усмихваше. Просто си стоеше там.

— И това ако не е кралят на северняците! — провикна се на свой ред Логън. — Виждам, още си носиш златната шапка?

Бетод докосна златния обръч на главата си и големият камък на челото му проблесна на залязващото слънце.

— Че защо не?

— Да видим… — Логън огледа голите стени на Карлеон. — Защото, ако питаш мен, не ти е останало много, на което да си крал, ето защо.

— Хм. Бих казал, че и двамата сме малко самотни напоследък. Къде са приятелите ти, Кървави девет? Онези главорези, които водеше със себе си? Къде са Буреносния, Мрачния, Кучето и онова копеле Дау Черния?

— Свърши се с тях, Бетод. Мъртви са, горе в планините. Мъртви като Скарлинг. А с тях и Кокала, Горинг, Белобрадия и още камара народ.

Лицето на Бетод посърна.

— Тъжно, ако питаш мен. Добри, надеждни хора, обратно при пръстта. Мои приятели, твои. Няма да има никога щастлив край за нас, а? Зле свършихме като приятели, още по-зле като врагове. Защо си дошъл, Деветопръсти?

Логън се замисли за всичките пъти, когато бе правил това, за което беше дошъл. За предизвикателствата, които бе отправил, и за резултатите от тях. Нямаше никакви хубави спомени от тях. Едно бе ясно, Логън Деветопръстия не беше склонен на това, което щеше да направи. Но друг изход нямаше.

— Дошъл съм да те предизвикам! — Ехото от вика му отскочи от мокрия камък на стената и бавно заглъхна във влажния въздух.

Бетод отметна назад глава и се засмя. Безрадостен смях, реши Логън.

— Мътните го взели, Деветопръсти, никак не си се променил. Ти си като едно старо куче, на което никой не може да запуши устата да не лае. Предизвикателство? Че какво ни е останало на нас двамата, за което да се бием?

— Ако аз победя, отваряш портите и оставяш живота си в мои ръце. Ставаш мой пленник. Ако загубя, Съюзът си събира багажа и отплава на юг, а ти си свободен.

Усмивката на Бетод бавно се стопи и очите му се присвиха недоверчиво. Логън добре познаваше този поглед. Прехвърля наум възможностите, обмисля причините.

— Това ми звучи като златно предложение, предвид колко съм загазил. Не мога да повярвам, че ми го отправяш. Какво печелят от това приятелите ти от Съюза?

— Ако трябва, ще стоят и ще чакат — изсумтя Логън, — но тях не ги е много грижа за теб, Бетод. За тях ти си едно нищо, колкото и да се перчиш. Сритаха ти задника и те натириха дотук от другия край на Севера. Мислят си, че повече няма да ги притесняваш. Ако спечеля, получават главата ти. Ако загубя, прибират се по къщите си преди зимата.

— Пет пари не дават за мен, а? — усмихна се тъжно Бетод. — Дотук ли стигнахме, след толкова работа, усилия и болка? А ти доволен ли си, Деветопръсти? Да видиш как всичко, за което се борих, отива на вятъра?

— Какво общо има това с мен? Само себе си можеш да виниш за това, докъде се докара. Ти ни въвлече в това. Приеми предизвикателството ми, Бетод, така поне един от двама ни ще намери мир и покой!

Кралят на северняците го зяпна с ококорени очи.

— Само себе си да виня, така ли? Мен? Колко бързо забравяме миналото! — Той сграбчи огърлицата си и я раздруса към Логън. — Мислиш, че съм искал това ли? Мислиш ли, че съм го искал? Исках само още едно парче земя, с което да храня хората си, исках само големите кланове да спрат да ме притискат отвсякъде. Исках само да спечеля няколко победи, с които да се гордея, и да оставя на синовете си малко повече от онова, което получих от баща си. — Надвеси се над парапета и ръцете му стиснаха камъка. — Кой непрекъснато напираше за още? Кой не ме остави да спра? Кой тръпнеше в очакване да вкуси кръв, а веднъж вкусил я, се опияни от нея, побърка се от нея и никога не й се насити? — Пръстът му се стрелна надолу. — Кой мислиш, ако не Кървавия девет?

— Не беше така — изръмжа Логън.

Силният смях на Бетод се понесе по вятъра.

— Не беше ли? Аз исках да говоря с Шама Безпощадни, но не, ти трябваше да го убиеш! Аз се опитах да преговарям при Хеонан, но не, ти трябваше да се изкатериш по стената, да уредиш старите си сметки и да започнеш нови кървави вражди! Мир и покой, казваш? Молех те да ме оставиш да уговоря мир с Уфрит, но не, ти трябваше да се биеш с Три дървета! На колене те умолявах, но ти просто трябваше да имаш най-голямото име в целия Север! А после, когато го победи, наруши думата си и го остави да живее, сякаш нямаше по-важно нещо на света от проклетата ти гордост!

— Не беше така — каза Логън.

— Няма човек в Севера, който да не знае истината. Мир, покой? Ха! Ами Гърмящия, а? Бях готов да му върна сина срещу откуп и всички щяхме да си тръгнем доволни, но не! Какво ми каза тогава? По-лесно е да спреш водите на Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет! И после на всяка цена трябваше да побиеш главата му на знамето ми, за да я видят всички и кървавите вражди край да нямат! Всеки път, когато се опитвах да те спра, ти ме теглеше все по-навътре, все по-дълбоко и все по-дълбоко затъвах в блатото! Докато накрая нямаше вече спиране! Докато не стигнахме дотам, че или убиваш, или те убиват! Докато нямах друг изход, освен да подчиня целия Север! Ти ме направи крал, Деветопръсти! Даде ли ми друг шанс?

— Не беше така — прошепна Логън. Но сега вече знаеше, че всъщност беше точно така.

— Ако от това ти става по-леко, давай, кажи си, че аз съм причината за всичките ти беди! Повтаряй си, че аз съм безмилостен, кръвожаден, безпощаден убиец, но се замисли от кого съм научил всичко това. Имах най-добрия учител! Щом така искаш, преструвай се на добряк, на човек без избор, но и за двамата не е тайна точно какъв си. Мир, покой? Ти никога няма да намериш покой, Кървави девет. Ти си изтъкан от смърт!

Логън искаше да отрича, но това щяха да са просто още лъжи. Бетод наистина го познаваше добре. Бетод наистина го разбираше. По-добре от всеки друг. Най-големият му враг и същевременно най-добрият му приятел.

— Защо тогава не ме уби, когато имаше възможността?

Кралят на северняците сбърчи чело, сякаш не разбра въпроса. После започна да се смее. Заливаше се от смях.

— Не знаеш ли защо? Стоеше точно до него и пак не си разбрал, така ли? Нищо не си научил от мен, Деветопръсти! След толкова години, пак си оставил течението да те носи накъдето си поиска!

— Какво искаш да кажеш? — озъби се Логън.

— Баяз!

— Баяз? Какво за него?

— Бях готов да ти сложа кървавия кръст и да изхвърля трупа ти в някое блато заедно с тези на нещастниците от групата ти. Но тогава се появи онзи дърт лъжец!

— И?

— Бях му длъжник, а той искаше да те пусна да си вървиш. Онзи дърт копелдак, дето си вре носа навсякъде, ти отърва кожата тогава!

— Защо? — извика Логън, напълно озадачен и ядосан, че е последният, който научава за това.

Бетод се изкиска от стената.

— Знам ли, може би не пълзях достатъчно ниско в краката му. Ти си този, когото той отърва, ти го питай защо, ако доживееш да го сториш. Но аз не съм убеден, че ще можеш. Приемам предизвикателството ти! Утре. Тук. По изгрев-слънце. — Бетод потри длани. — Един срещу един, със съдбата на Севера заложена на карта! Точно като едно време, а, Логън? Точно като в доброто старо време? В Слънчевите долини от миналото. Ще хвърлим още веднъж зара двамата с теб, а? — Отдръпна се бавно от парапета. — Но някои неща са се променили. Сега имам друг първенец! Ако съм на твое място, довечера ще се сбогувам с всички и ще се приготвя за пръстта! В края на краищата… как точно го казваше навремето…? — Смехът му бавно заглъхна. — Човек трябва да е реалист за тези неща!

 

 

— Хубаво парче месо — каза Мрачния.

Топлината на огъня и едно хубаво парче месо бяха от нещата, за които си струва да си благодарен, а имаше времена, в които Кучето не беше имал и една малка част от това, но кървавите капки, които се стичаха от голямото парче шилешко, караха стомаха му да се обръща. Напомняха му за кръвта на Шама Безпощадни, когато Логън го разсече на две с меча си. Толкова години бяха минали оттогава, но споменът беше още жив в съзнанието му, сякаш всичко бе станало едва вчера. Чуваше крясъците на мъжете и ударите на щитовете. Надушваше миризмата на застояла пот и прясна кръв по снега.

— Мътните го взели — изсумтя и усети как устата му се пълни със слюнка, сякаш ей сега щеше да повърне. — Как можеш да мислиш за ядене в такъв момент?

Дау се ухили до уши.

— Нашето гладуване с нищо няма да помогне на Деветопръстия. Нищо не може да му помогне. Това е целта на дуела, нали? Всичко зависи само от човека. — Той сръчка с върха на ножа си месото и кръвта покапа в огъня и зацвърча. После седна и се замисли. — Мислиш ли, че ще успее? Наистина? Помниш ли онова изчадие? — Кучето отново изпита частица от онзи вцепеняващ ужас, който го бе сковал в мъглата, и целият потрепери. Надали някога щеше да забрави, нито как онази чудовищна фигура изплува от мрака, нито вида на огромния изрисуван юмрук, който се вдигаше нагоре, нито хрущенето, с който се стоварваше върху гърдите на Три дървета и откъсваше живота му, замах по замах.

— Ако някой може да се справи — изръмжа през зъби, — то това е Логън.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

— Така да е, но мислиш ли, че ще успее? Това ми е въпросът. А също, ако не успее, тогава какво? — На този въпрос нямаше отговор. Тогава какво? Като начало Логън щеше да е мъртъв. Край на обсадата на Карлеон. След битката в планините Кучето нямаше достатъчно хора за обсада на нощно гърне, камо ли на града с най-добрите стени в целия Север. Бетод отново ще може да прави каквото си поиска — да търси помощ, нови съюзници, да тръгне отново на война. Няма по-добър от него в измъкването от тежки ситуации.

— Логън може да се справи — прошепна. Стисна юмруци и белегът на ръката му започна да пари от болка. — Трябва да успее.

Една огромна, тежка лапа го плесна по гърба и почти го събори в огъня.

— Мътните го взели, за пръв път виждам такива увесени физиономии! — Кучето направи кисела гримаса. Последното, което можеше да му повдигне духа в момента, бе нахиленият, побъркан планинец с нарамилите тежките му оръжия деца.

Вече беше останал само с две, след като един от синовете му беше умрял във Височините, но той, изглежда, никак не страдаше от загубата. Беше загубил и копието си, счупило се в тялото на един от диваците от отвъд Крина, както разправяше наляво-надясно, така че все още не му се налагаше да носи каквото и да било сам. От битката насам двете му деца почти не бяха проговаряли, поне не в присъствието на Кучето. Вече не се интересуваха от това, колко народ може да избие човек. Явно това, че го бяха видели с очите си, им бе пресушило ентусиазма за войни и битки. И Кучето добре знаеше точно как се чувстваха.

Крамок, от друга страна, нямаше никакъв проблем с доброто настроение.

— А къде се е покрил Деветопръстия? — попита той.

— Седи някъде сам. Винаги така прави преди дуел.

— Мм. — Крамок погали кокалената си огърлица. — Обзалагам се, че говори с луната.

— По-скоро пълни гащите от страх, ако питаш мен.

— Е, стига да приключиш с пълненето на гащите преди боя, лошо няма. — Сега цялото му лице грейна. — Няма по-обичан от луната от Кървавия девет, от мен да го знаете! Никой, в целия Кръг на света. Той има някакъв шанс да победи в един честен бой, той е човекът с най-много шансове срещу това изчадие. Има само един проблем обаче.

— Само един ли?

— Докато проклетата вещица е жива, няма да има честен бой.

Кучето усети как раменете му увисват още повече.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Крамок чукна с пръст една от дървените плочки на огърлицата и тя се завъртя на връвта.

— Аз нещо не я виждам как ще допусне Бетод да загуби този дуел, прав ли съм? Такава хитра вещица като нея? Всякакви магии може да забърка тя. Всякакви проклятия и заклинания може да използва. Има много начини проклетата кучка да повлияе на боя, все едно и без нея става дума за равни шансове.

— Ъ?

— Мисълта ми е, че някой трябва да я спре.

Досега Кучето не мислеше, че човек може да увеси по-ниско нос. Сега вече знаеше, че е възможно.

— Успех ти желая — промърмори.

— Ха-ха, момче, ха-ха. Ще ми се да можех, ама виж какви стени имат там. Аз не съм много по катеренето. — Крамок плесна една дебела лапа на огромния си корем. — Прекалено много месища за тая работа. Не, за тая работа ни трябва дребен човек, но голям куражлия. Така си е, и луната го знае. Човек, дето разбира от промъкване, с остър поглед и стабилни крака. Някой с бърза ръка и пъргав ум. — Погледна Кучето и се усмихна широко. — Та къде мислиш можем да намерим такъв човек, а?

— Право да ти кажа — Кучето зарови лице в шепите си, — нямам никаква представа.

 

 

Логън надигна очуканата манерка и напълни уста. Усети острия алкохол да щипе езика му, да пари приятно гърлото му, подканваше го да преглътне. Наведе се напред, изпъчи устни и изплю облак ситни капчици над огъня. Огненото кълбо се издигна и изчезна в студения нощен въздух. Напрегна очи в тъмното, но не видя нищо повече от черните силуети на дърветата и местещите се сенки от огъня му.

Разклати манерката. На дъното й се плискаше последната глътка алкохол. Сви рамене, надигна я и усети паренето на съдържанието й да се стича към стомаха му. Духовете може би щяха да се отзоват тази вечер. Вероятността да ги безпокои отново в бъдеще беше нищожна.

— Деветопръсти. — Гласът наподобяваше шумоленето на сухи листа.

От сенките излезе един дух и приближи светлината на огъня. С нищо не показа, че го познаваше, и Логън изпита огромно облекчение от този факт. Нямаше обвинение, нито страх, нито недоверие. На духовете им беше все едно кой е той и какво е направил.

Хвърли на земята празната манерка.

— Сам си, а?

— Да.

— Е, знаеш какво казват, никога не си сам, ако носиш смеха със себе си. — Духът не отвърна. — Май смехът е за хората, не за духовете.

— Да.

— Не си много разговорлив, а?

— Не аз повиках теб.

— Вярно. — Логън се загледа в огъня. — Утре ще се бия с един човек. Човек, на име Фенрис Страховития.

— Той не е човек.

— Значи го познаваш?

— Той е древен.

— В сравнение с теб ли?

— Нищо не е древно в сравнение с мен, но той съществува още от Старите времена, дори отпреди тях. Тогава имаше друг господар.

— Кой?

— Глъстрод.

Името прониза като нож ухото на Логън. Никое друго име не беше по-малко очаквано, нито по-малко добре дошло. Между дърветата повя студен вятър и връхлетелите го спомени за руините на Олкъс накараха гърба му да настръхне.

— Някакъв шанс да става дума за друг Глъстрод, а не за онзи, дето замалко не унищожил света?

— Няма друг Глъстрод. Той изписа символите по кожата на Страховития. Буквите от Стария език, езика на демоните, по цялата му лява страна. Тази плът сега е от подземния свят. Плътта, която носи изписаното от Глъстрод, е неразрушима.

— Неразрушима, а? По никакъв начин? — Логън се замисли за момент. — Защо тогава не е изписал и другата половина?

— Питай Глъстрод.

— Не мисля, че е възможно.

— Не е. — Последва дълго мълчание, преди духът да заговори отново: — Какво ще правиш, Деветопръсти?

Логън хвърли крадешком поглед към дърветата. В този момент идеята да побегне и никога повече да не погледне назад му изглеждаше особено примамлива. Може пък да се окаже, че да живееш в страх от нещо, е за предпочитане пред това, да умреш, докато се опитваш да го свършиш, каквото и да казваше баща му.

— Преди съм бягал — промърмори, — но се оказа, че съм бягал в кръг. В края на всичките ми пътища беше Бетод.

— В такъв случай това е последният ни разговор. — Духът се изправи.

— Може пък отново да се срещнем.

— Не мисля. Магията изтича от света и моят вид заспива. Не мисля. Дори и да победиш Страховития, а аз не мисля, че ще успееш.

— Вдъхна ми надежди, няма що — изсумтя Логън. — Късмет ти желая.

Духът се стопи в тъмнината и изчезна. Не пожела късмет на Логън.

Духовете не ги е грижа за нищо.