Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (31)

Броят на мъртвите

В селото беше тихо. Няколкото стари каменни къщи със зеленясали от мъх покриви изглеждаха изоставени. Единствената проява на живот в прясно изораните полета отзад бяха няколко окаяни на вид крави. Камбаната в кулата на камбанарията поскърцваше тихо до Феро. Долу няколко провиснали капака на прозорци се блъскаха от вятъра, който с шумолене разнасяше сухи листа по празния площад. На хоризонта, към надвисналото небе се издигаха плавно три стълба дим.

Гуркулите идваха, а те обичат да палят.

— Малджин! — В очертанията на капака на пода се появи фигурата на майор Валимир и Феро го изгледа навъсено отгоре. При първата им среща той страшно й напомни за Джизал дан Лутар. Имаше закръглено бледо лице, по което се четеше онази вбесяваща смесица от паника и високомерие. Повече от очевидно беше, че досега не е устройвал засада на коза, камо ли на гуркулски съгледвачи, но въпреки това се държеше така, сякаш всичко му е ясно. — Виждаш ли нещо? — изсъска й той, сигурно за пети път през последния един час.

— Виждам, че идват — изръмжа Феро.

— Колко са?

— Все още са една дузина.

— Колко далече?

— Около половин час езда и колкото и да питаш, по-бързо няма да дойдат.

— Когато излязат на площада, ще дам сигнала — две пляскания с ръце.

— Гледай да си уцелиш ръцете, бял.

— Казах ти да не ме наричаш така! — Замълча за момент. — Трябва ни един жив, за да го разпитаме.

Феро сбърчи нос. Да оставя живи гуркули, не беше в стила й.

— Ще видим.

Загледа се отново в хоризонта и не след дълго чу Валимир да дава шепнешком заповеди на хората си отдолу. Останалите се бяха разпръснали и се криеха в околните постройки. Бяха странна сбирщина от различни военни части, имаше няколко ветерани, но повечето бяха по-млади и по-наплашени и от самия Валимир. На Феро за пореден път й се прииска Деветопръстия да беше тук. Добър или лош, той поне си разбираше от работата. С него Феро знаеше точно с какво разполага и на какво да разчита. Надеждност, опит и от време на време онзи умопомрачителен бяс. Всичките щяха да свършат работа днес.

Само дето Деветопръстия го нямаше.

Тя продължи да стои пред големия прозорец на камбанарията, загледана в хълмистия терен на Мидърланд, без да изпуска от поглед приближаващите ездачи. Дузината гуркулски съгледвачи яздеха в тръс по пътя. От това разстояние приличаха на точки по виещата се светла ивица между изораните ниви.

Когато подмина първия дървен хамбар, отрядът им забави ход и се разтегли настрани. Огромната гургулска армия включваше войници от всички кътчета на империята, от десетки покорени провинции. Тези бяха кадири, ако се съдеше по издължените им лица, дръпнати очи и характерните шарки на дисагите зад седлата им. Бяха леко въоръжени — лъкове и копия. Убиването им нямаше да е кой знае какво отмъщение, но все пак беше някакво начало. Щеше да запълни донякъде празнината. Онази празнина, която от толкова време беше стояла незапълнена.

От едно съсухрено дърво, с плясък на криле, литна гарван и един от съгледвачите подскочи на седлото. Феро затаи дъх, сигурна беше, че точно този момент ще изберат Валимир или някой от непохватните му хора, за да се спънат в собствените си крака. Но в селото остана все така тихо и ездачите необезпокоявани излязоха на селския площад. Най-отпред яздеше водачът им, вдигнал ръка за внимание. Погледна право към нея, но не я видя. Самодоволни глупаци. Виждаха само онова, което искаха. Празно село, от което всичките му жители бяха побягнали от страх пред несравнимата армия на императора. Юмруците й стиснаха здраво лъка. Ще си получат урока.

Ще им даде да разберат.

Водачът носеше едно квадратно, пърхащо на вятъра парче хартия, в което се взираше така, сякаш четеше нещо написано на неразбираем език. Карта може би. Един от хората му слезе от коня си, хвана оглавника му и го поведе към зеленясалото от мъх корито под чешмата. Други двама седяха отпуснато на седлата, усмихваха се и ръкомахаха с ръце, сякаш си разказваха шеги. Встрани от тях един чистеше ноктите си с върха на нож. Друг яздеше бавно покрай къщите, навеждаше се на седлото и надничаше в прозорците — вероятно търсеше нещо за крадене. Единият от шегобийците избухна в плътен, звучен смях.

В този момент се разнесе острият звук от пляскане с ръце.

Съгледвачът до чешмата тъкмо беше привършил с пълненето на манерката си, когато стрелата на Феро го улучи в гърдите. Манерката падна от ръката му и от гърлото й плиснаха лъскави капки вода. От прозорците затракаха арбалети. Съгледвачите облещиха очи и закрещяха. Един от конете залитна настрани и падна, премазвайки ездача с тялото си. Ритащите му копита вдигнаха облак прахоляк във въздуха.

От къщите изскочиха с викове войниците на Съюза и се втурнаха с насочени напред копия. Един от ездачите успя да извади наполовина сабята си, но бе веднага пронизан от късата стрела на арбалет, олюля се на седлото и падна. Втората стрела на Феро попадна в гърба на друг. Онзи, дето си чоплеше ноктите, беше хвърлен от коня си и сега се изправи точно пред връхлитащ го с копие войник. Забави се с хвърлянето на ножа и вдигането на ръце. Копието го прониза и окървавеният връх изскочи откъм гърба му.

Двама препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Феро се прицели в единия, но в момента, в който двамата достигнаха тясната пролука между две къщи, пред тях изникна опънато въже. Излетяха от седлата и повлачиха след себе си един от войниците на Валимир, които го държаха. Той се просна по лице, но не изпусна здраво стиснатото в ръце въже. Единият от съгледвачите се надигна от прахоляка, но стрелата на Феро го улучи между плешките. Другият успя да направи няколко залитащи стъпки, преди един от хората на Валимир да му разцепи тила със сабята си.

От цялата дузина само водачът се измъкна от селото. Пришпори коня си към една ниска ограда между две къщи и копитата изтропаха силно по най-горната дъска, докато я прескачаше. После препусна в галоп през щръкналите стърнища на една окосена нива. Беше се привел ниско над седлото и пришпорваше коня като обезумял.

Бавно, много внимателно Феро се прицели в гърба му и усети как усмивката се разтегля по лицето й. Само за секунда беше преценила стойката му на седлото, скоростта на коня, височината на кулата, посоката на вятъра, тежестта на стрелата, напрежението на дървото на лъка и силата, с която тетивата притискаше устните й. Проследи с поглед полета на стрелата — тънка като тресчица на фона на сивото небе — и препускащия да я посрещне ездач.

Понякога Бог е милостив.

Водачът на отряда изви рязко гръб, падна от коня и се запремята по земята в облак от прахоляк и слама. Миг по-късно до ушите й стигна крясъкът му. Устните й се извиха и оголиха зъби.

— Ха! — Феро преметна лъка през рамо, спусна се по стълбата, опря ръце на перваза и излетя през задния прозорец. Побягна с всичка сила през полето. Ботушите й тупкаха глухо по меката почва между сноповете стърчащи стебла, а ръката й стискаше дръжката на сабята.

Мъжът проскимтяваше тихо, докато се влачеше към коня си. Беше успял да се вкопчи отчаяно с два пръста в едното стреме, когато чу зад себе си бързо приближаващите стъпки на Феро. Опита да се издърпа, но изпусна стремето и с писък се свлече на земята. Когато тя стигна до него и острието й гневно изсвистя при излизането си от дървената ножница, той лежеше на една страна. Очите му, обезумели от болка и страх, се извърнаха към нея.

Имаше тъмна кожа, също като нейната.

Най-обикновено лице на четиридесет и нещо годишен мъж, с рехава брада, бледо родилно петно на едната буза и прахоляк по другата. По челото му бяха избили лъскави капчици пот. Тя се надвеси над него и слънцето проблесна в извитото острие на сабята й.

— Дай ми причина да не го направя — осъзна, че казва. Странно, че каза точно това, но още по-странно е, че го каза на гуркулски войник. В горещината и прахоляка на Лошите земи на Канта никога не бе си и помисляла да им дава последен шанс. Сигурно нещо в нея се бе променило там, насред влажните руини на западния свят.

Той я измери с поглед и устните му потрепериха:

— Аз… — изграчи, — дъщерите ми! Имам две дъщери. Моля се да ги видя омъжени…

Феро свъси вежди. Не трябваше да го оставя да говори. Баща с дъщери. Някога и тя имаше баща, и тя беше нечия дъщеря. Този човек не й беше направил нищо лошо. Той беше толкова гуркул, колкото и тя самата. Най-вероятно не беше избрал сам да се бие, може би нямаше друг избор, освен да се подчини на заповедите на могъщия Утман-ул-Дощ.

— Ще си тръгна… Бог ми е свидетел… ще се върна при жена си и дъщерите си.

Стрелата го беше улучила точно под рамото и върхът й, излязъл от другата страна, се беше пречупил при падането от коня. Ясно се виждаха стърчащите под ръката му трески. По това, че говореше нормално, можеше да се съди, че белият дроб не беше засегнат. Раната нямаше да го убие. Поне не веднага. Феро можеше да му помогне да се качи обратно на коня и да си тръгне с живота си от това поле.

Съгледвачът вдигна към нея една трепереща ръка. По дългия му палец имаше размазано петно кръв.

— Моля те… това не е моята война, аз…

Сабята го посече през лицето, разпра устата му и разполови долната му челюст. Той изстена. Вторият удар отсече наполовина главата му. Той се изтърколи на земята и тъмната му кръв попи в прахта, докато едната му ръка стискаше сноп слама. Последният удар на сабята разцепи черепа му и той повече не помръдна.

Изглежда, днес Феро не беше в милостиво настроение.

Конят на току-що заклания съгледвач я гледаше безразлично.

— Какво? — сопна му се Феро. Може и да се бе променила по време на пътуването на запад, но никой не се променя чак толкова. Един войник по-малко в армията на Утман беше за добро, без значение откъде беше. Феро нямаше нужда да се извинява за постъпките си. Най-малкото на кон. Сграбчи го за оглавника и рязко го дръпна.

Валимир може и да беше най-обикновен бял глупак, но трябваше да му признае, че се бе справил добре със засадата. На площада лежаха труповете на десетима от съгледвачите и вятърът развяваше окъсаните им дрехи, докато кръвта им попиваше в прашната земя. Единствената жертва от страна на Съюза беше идиотът, който се остави да го повлече въжето и който сега стоеше отстрани, целият ожулен и покрит с прахоляк.

Добра работа, засега.

Един от войниците побутна с върха на ботуша си един труп.

— Така значи изглеждат гуркулите, а? Сега не са толкова страховити.

— Тези не са гуркули — каза Феро. — Съгледвачи кадири, принудени да служат в императорската армия. И те не искат да са тук, точно колкото и ти. — Войникът я зяпна леко озадачен и ядосан. — В Канта живеят много народи. Не всеки с мургаво лице е гуркул, не всеки се моли на техния бог, нито пък коленичи пред техния император.

— Повечето го правят.

— Повечето нямат избор.

— Все пак за нас те са врагът — ехидно отбеляза онзи.

— Не съм казала, че заслужават пощада. — Феро мина покрай войника и влезе в къщата с камбанарията. Както изглеждаше, Валимир беше успял да се сдобие с пленник. Той и няколко от хората му бяха наобиколили един от съгледвачите, който стоеше на колене, със здраво вързани на гърба ръце. Едната половина на лицето му беше издрана, оглеждаше се с онзи типичен за пленниците поглед.

Изплашен.

— Къде… са… основните… ви… сили? — викаше настоятелно Валимир.

— Той не говори езика ви, бял — троснато заяви Феро. — От виковете ти няма смисъл.

Валимир извърна навъсеното си лице към нея.

— Трябваше да се сетим да доведем някой, който говори кантикски — подхвърли саркастично той.

— Трябваше.

Последва мълчание. Валимир я чакаше да каже нещо, но Феро си замълча. Накрая той въздъхна дълбоко.

— Ти говориш ли кантикски?

— Естествено.

— В такъв случай ще бъдеш ли така добра да му зададеш няколко въпроса?

Феро стисна зъби и шумно пое въздух. Пълна загуба на времето й, но трябваше да се свърши, така че по-добре да приключва по-бързо.

— Какво да го питам?

— Ами… знаеш, колко далеч е армията им, колко са, накъде са тръгнали…

— Хъ. — Феро клекна пред пленника и го погледна право в очите. Онзи я гледаше втренчено. Беше отчаян, изплашен и със сигурност се питаше какво прави тя тук, с тези бели. Тя самата все още си задаваше същия въпрос.

— Коя си ти? — прошепна съгледвачът.

Феро извади камата си и я вдигна пред лицето му.

— Сега ще ми отговориш на въпросите, иначе ще те убия с този нож. Ето тази съм аз. Къде е гуркулската армия?

— На около… — облиза нервно устни мъжът — два дни поход оттук, на юг.

— Колко са?

— Не мога да броя до толкова. Много хиляди. Хора от пустинята, от равнината, от…

— В каква посока вървят?

— Не знам. На нас ни казаха само да дойдем до това село и да видим дали е празно. — Той преглътна и буцата на гърлото му подскочи нагоре-надолу. — Може би командирът ми знае повече…

— Ххх — изсъска в лицето му Феро. Капитанът му повече нямаше да говори, след това, което тя направи с главата му. — Много са — обърна се сърдито към Валимир на общия език на Съюза. — След тях идват още повече. На два дни път оттук са. Той не знае накъде са поели. Друго?

Валимир потърка наболата си руса брада.

— Предполагам… можем да го изпратим в Агрионт. Да го предадем на Инквизицията.

— Този не знае нищо. Само ще ни забави. По-добре да го убием.

— Но той се предаде! Ако го убием, това ще е най-обикновено убийство, няма значение във война ли сме, или не. — Валимир кимна на един от войниците си. — Не искам това да ми тежи на съвестта.

— Аз пък искам. — Камата на Феро потъна до дръжка в гърдите на съгледвача. Онзи я зяпна с ококорени очи. От прореза на ризата му бликна кръв и бързо се разрасна в голямо тъмно петно. Той го изгледа смаяно и изстена продължително.

— Глъ… — Главата му се килна назад и тялото му се отпусна. Феро се обърна и видя, че войниците я гледаха като втрещени, с пребледнели лица и изскочили от изненада очи. Тежък ден беше за тях днешният. Много уроци за учене, но скоро ще да свикнат.

Или пък гуркулите ще ги убият.

— Те искат да изгорят фермите ви, селата ви, градовете ви. Искат да вземат децата ви в робство. Искат всички на този свят да се молят на техния бог, по начина, по който те го правят, със същите думи, с които те го правят. Искат земята ви да стане провинция на империята. Знам го. — Феро изтри острието на камата в ръкава на туниката на мъртвия съгледвач. — Единствената разлика между войната и обикновеното убийство е в броя на мъртвите.

Стиснал замислено устни, Валимир изгледа трупа на пленника си. Феро се замисли дали той не беше по-голям куражлия, от какъвто го смяташе. Накрая майорът се обърна към нея:

— Какво предлагаш?

— Можем да останем да ги чакаме тук. Може дори следващия път да видим истински гуркули. Но това ще означава много от тях и прекалено малко от нас.

— Значи?

— Тръгваме на север или на изток. И им залагаме същия капан.

— Ще громим армията им дузина по дузина, а? Малки крачки.

— Малки крачки, но в правилната посока — сви рамене Феро. — Освен ако не ви е писнало вече и не искате да се върнете зад стените си.

Валимир я изгледа съсредоточено, после се обърна към един от хората си — набит ветеран с белег на едната буза.

— На изток оттук има друго село, прав ли съм, сержант Форест?

— Да, господине. Марлхоф е на по-малко от десет мили.

— Това устройва ли те? — попита той Феро, повдигнал въпросително една вежда.

— Устройват ме мъртвите гуркули. Това е.