Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (30)

Пробуждане

Докато се събуждаше, Джизал се усмихваше. Шантавата им мисия беше свършила и той скоро щеше да е обратно в Адуа. В прегръдките на Арди. На топло и сигурно място. Мисълта го накара да се сгуши в завивката. После се намръщи. От някъде идваше чукане. Отвори едва очи. Някой му изсъска нещо от другия край на стаята и той обърна глава по посока на звука.

В тъмнината, между завесите на леглото съзря бледото, изкривено от злоба лице на Терез и събитията от последните седмици го връхлетяха с пълна сила. Безспорно тя изглеждаше точно така, както и в деня на сватбата им, но сега за него перфектното лице на кралицата беше някак грозно и омразно.

През последните седмици кралската спалня се бе превърнала в бойно поле. Охраняваната с желязна непримиримост граница беше невидимата линия от вратата до камината и Джизал вече знаеше, че преминаването й криеше сериозна опасност, и в случай че решеше да го направи, правеше го на свой риск. Отсрещната страна на спалнята му сега беше стириянска територия, а самото легло — непревземаемата цитадела на Терез. През втората нощ от брака си, вероятно обнадежден, че първата е била някакво недоразумение, опита една вяла атака, в резултат на която се сдоби с разбит нос. Тогава се примири и предприе нова стратегия, на продължителна и досега неувенчала се с успех обсада.

Терез се оказа майстор на заблудата. Нощем Джизал можеше да спи където си поиска, на пода, на някое неудобно кресло, където и да е, стига да не е с нея в леглото. После, по време на закуска тя отново му се усмихваше мило, приказваше си с него, дори поставяше ръка върху неговата, ако беше сигурна, че ги наблюдават. На моменти успяваше да заблуди дори него, че всичко между двамата е наред. До момента в който не останеха насаме. Тогава му обръщаше гръб, налагаше го с мълчание и го пробождаше с погледи, пълни с такава ненавист, че направо стомахът му се обръщаше.

Придворните дами на кралицата също го третираха с подобаваща омраза, всеки път когато имаше неблагоразумието да се озове сам в присъствието им. Най-вече една от тях, графиня Шалир. Очевидно най-близката приятелка на Терез от най-ранна детска възраст, тя не пропускаше да го изгледа кръвнишки. Веднъж влезе в един от салоните на двореца и се натъкна на цялата дузина. Бяха насядали около Терез и си шепнеха нещо на стириянски. Почувства се като селянче, налетяло погрешка на сбирка на изключително изтънчени вещици, докато правят някое черно заклинание. Най-вероятно насочено към него. Караха го да се чувства като най-долната отвратителна твар. Него, краля, в собствения му дворец.

По неизвестна причина живееше в постоянен ужас, че някой може да разбере. Но засега, дори и някой от прислугата да беше прозрял истината, мълчеше си. Зачуди се дали да не каже на някого. На кого? И какво? Добър ден, милорд шамбелан. Жена ми не иска да се чука с мен нощем. Добра среща, Ваше Високопреосвещенство. Жена ми не ме поглежда. Как сте днес, Ваша чест? Между другото, кралицата ме мрази. Но най-много от всичко се страхуваше да каже на Баяз. Недвусмислено му беше дал да разбере, че не го иска в личния си живот, и сега не можеше да си представи, че ще допълзи по корем да моли за помощта му.

Затова продължаваше да живее в измисления си свят, окаян и объркан. И с всеки следващ ден, прекаран във въображаемото брачно блаженство, изходът от ситуацията ставаше все по-неясен. Сега пред очите му изникна картината на живота, който го очакваше занапред — без любов, без приятели, самотен на пода на спалнята.

— Е? — изсъска Терез.

— Какво „Е“? — озъби й се Джизал.

— Вратата!

Като по команда тропането започна отново. Беше достатъчно мощно, за да разклати тежките врати на пантите им.

— Нищо добро не е дошло от Талинс — промърмори под носа си Джизал и отметна завивката. Изправи се и тръгна залитайки към вратата. Превъртя ядосано ключа и отвори.

В коридора, облечен в пълна броня и с извадена сабя в ръка, стоеше Горст. Държеше газена лампа и ярката й светлина осветяваше половината от разтревоженото му лице. В дъното на коридора, огласен от ехото на стъпки и викове, подскачаха светлините на още лампи. Вече напълно събуден, Джизал се намръщи. Нещо не беше наред.

— Ваше Величество — каза Горст.

— Какво става?

— Гуркулите нахлуха в Мидърланд.

 

 

Феро отвори рязко очи. Скочи от кушетката. Краката й стъпиха стабилно на пода, тялото й инстинктивно зае отбранителна позиция. Единият й юмрук стисна здраво откъртения крак на маса. Проклинаше наум. Пак беше заспала, а от това досега нищо добро не беше излязло.

Но стаята беше празна.

Тъмна и притихнала.

Нито следа от сакатия и маскираните му слуги. Нито следа от въоръжените стражи, които следяха неотлъчно всяка нейна крачка в каменните зали на това проклето място. Видя единствено цепката светлина под вратата на стаята на Баяз. Чу приглушени гласове от другата й страна. Свъси вежди, отиде до вратата, коленичи и допря ухо до ключалката.

— Къде са акостирали? — разнесе се приглушеният глас на Баяз.

— Първите кораби пристигнаха малко след зазоряване на югозападния бряг на Мидърланд, близо до Келн. — Юлвей. Феро изтръпна от вълнение. Дишането й се учести. — Подготвени ли сте?

— По-неподготвени не можем да бъдем — изсумтя Баяз. — Не очаквах Калул да действа толкова скоро, нито така внезапно. Значи са пристигнали по тъмно, а? Съвсем неочаквано. Лорд Брок не е ли забелязал приближаването им?

— Предполагам, че не само го е забелязал, но го е и приветствал. Безсъмнено става дума за предварителна уговорка, според която той ще заеме престола, след като гуркулите потушат всяка съпротива и обесят копелето ти на портите на Агрионт. Ще бъде крал на Съюза — под господството на Утман-ул-Дощ.

— Измяна.

— Най-обикновено предателство. Но това не би трябвало да ни учудва, нали, братко? Ние с теб сме виждали къде по-страшни неща, може би самите ние сме вършили къде по-страшни неща.

— Някои постъпки са неизбежни.

Феро чу Юлвей да въздиша:

— Никога не съм го отричал.

— Колко са?

— Те никога не идват по един-двама. Пет легиона досега, но това е само авангардът. Идват още. Хиляди. Целият Юг се е вдигнал на война.

— Калул с тях ли е?

— Че за какво му е? Той си е в Саркант. Разхожда се из градините по скалните тераси и очаква вестта за унищожението ти. Мамун ги предвожда. Плодът на пустинята, трижди благословен и трижди…

— Знам имената, с които се нарича арогантната свиня!

— Не е важно как се нарича, но е станал много силен и води със себе си Стоте думи. Идват за теб, братко. Тук са. Ако бях на твое място, сега щях да съм далеч оттук. Далеч в Севера, докато още има време.

— А после какво? Мислиш, че няма да ме последват и там ли? Сега какво, на края на Света ли да се скрия? Бях там наскоро, нищо интересно. Имам още няколко скрити коза.

Последва дълго мълчание.

— Намерил си Семето?

— Не.

Отново мълчание.

— Не съжалявам. Да си играеш с тези сили… да изкривяваш, да не кажа направо, да нарушаваш Първия закон… Последния път, когато това нещо беше използвано, остави Олкъс в руини и почти доведе до разрушението на целия свят. По-добре да остане погребано завинаги.

— Дори ако всичките ни надежди са погребани с него?

— Много по-важни неща са изложени на риск от надеждите ми, от твоите също.

На Феро не й дремеше за надеждите, както за тези на Баяз, така и за тези на Юлвей. И двамата я бяха измамили. Беше й дошло до гуша от лъжите им, от тайните им, от обещанията им. От доста време насам не правеше нищо, освен да говори и да чака, и пак, и пак. Изправи се, нададе пронизителен крясък и ритна вратата. Бравата се откърти и вратата влетя в стаята. Двамата възрастни мъже седяха зад масата, на която имаше лампа, чиято светлина осветяваше едно бяло и едно черно лице. В сянката на далечния ъгъл на стаята седеше още някой. Кай, мълчалив, обгърнат в мрак.

— Не можа ли просто да почукаш? — попита Баяз.

На тъмното лице на Юлвей се очерта светлата извивка на усмивката му.

— Феро! Радвам се, че все още си…

— Кога идват гуркулите?

Усмивката му изчезна и той въздъхна дълбоко.

— Виждам, че не си се научила на търпение.

— Научих се, но накрая търпението ми се изчерпа. Кога идват?

— Скоро. Челните им отряди вече прочистват провинцията, обсаждат укрепленията и подсигуряват Мидърланд за пристигането на основните им сили.

— Някой трябва да ги спре — промърмори Феро и заби нокти в дланите си от стискане на юмруци.

— Четеш ми мислите. — Баяз се облегна назад и острите черти на лицето му потънаха в сенки. — Усмихна ти се късметът, а, Феро. Искаше отмъщение и ето, пада право в ръцете ти, узряло и кърваво червено. Армията на Утман акостира в Мидърланд. Хиляди гуркули, тръгнали на война. Може би до две седмици ще са пред градските порти.

— Две седмици — прошепна Феро.

— Обзалагам се, че ще има изпратени насреща им военни части на Съюза. Ако толкова не можеш да чакаш повече, мога да ти уредя място в някоя от тях.

Беше чакала прекалено дълго вече. Хиляди гуркули, тръгнали на война. Ъгълчетата на устните на Феро се повдигнаха и усмивката й се разтегли, широко, още по-широко, чак докато не я заболя устата.