Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (3)

Този благороден занаят

Огромният ров беше източен по-рано при обсадата и сега представляваше широк изкоп, пълен с черна тиня. На отсрещния край на моста над него двама войници се трудеха усърдно. Пренасяха с една каруца трупове до ръба на рова и после ги изтърколваха към дъното. Труповете бяха на последните защитници на крепостта, покрити с дълбоки, зейнали рани, опръскани с кръв и кал. Диваци от Далечния изток, от земите отвъд Крина, със сплъстени коси и бради. Безжизнените им тела бяха изпощели от глад, направо съсухрени от тримесечната обсада зад стените на Дънбрек. Почти не изглеждаха като човешки.

На Уест му бе изключително трудно да намери радост от победата над жалки създания като тези.

— Жалко е — промълви Яленхорм — да свършат така. Биха се толкова смело.

Уест проследи поредния опърпан труп да се свлича в рова и да пада върху калната камара от оплетени тела.

— Така свършват повечето обсади. Особено за смелите. Биват погребани в тинята, а после ровът бива запълнен отново. Водите на Уайтфлоу нахлуват отгоре им и тяхната смелост, или липсата на такава, вече не означава нищо.

Крепостта Дънбрек беше надвиснала над двамата офицери, докато вървяха по моста. Черните силуети на стените и кулите приличаха на огромни дупки в побелялото небе. Няколко птици с разрошени от вятъра пера кръжаха отгоре им. Други крякаха от нащърбените бойници.

Същото това разстояние отне на генерал Крой и хората му цял месец. Биваха яростно отблъсквани, отново и отново, докато най-накрая не успяха да пробият през тежката порта, под непрестанен порой от стрели, камъни и вряла вода. След това ги очакваше седмица клаустрофобично клане, докато изминат дванайсетте крачки на тунела и не успеят да си проправят път през втората порта с помощта на огън и брадви, за да могат най-после да овладеят външната стена. Всички предимства бяха на страната на защитниците. Крепостта беше старателно замислена да осигурява именно това.

И когато най-накрая преминаха портите и постройката над тях, се оказа, че проблемите им тепърва започват. Вътрешната стена беше двойно по-висока и дебела от външната. Рампите зад бойниците им покриваха целия периметър. Нямаше скривалище от сипещия се от гигантските кули огън.

В опитите си да преодолеят тази стена, хората на Крой опитаха всяка обсадна тактика от военните наръчници. Пробваха кирки и лостове, но зидът се оказа пет стъпки широк при основата. Опитаха да я подкопаят, но земята пред крепостта се оказа просмукана от вода, а отдолу твърда англандска скала. Обстрелът с катапулти постигна само драскотини по могъщата крепост. После тръгнаха със стълби, отново и отново, на вълни и отделни групи, изненадващо, под прикритието на нощта, после нагло и посред бял ден, но независимо дали по тъмно или светло, резултатът бе един и същ. Колоните от ранени обръщаха гръб на поредния провал и тътреха обратно крака, влачейки тържествено мъртвите след себе си. Най-накрая опитаха да преговарят с дивите защитници посредством един северняк, който действате като преводач. Горкият човек бе пропъден и замерян с дълго събираните по време на обсадата екскременти на защитниците.

И накрая чист късмет. След внимателно изучаване движенията на стражите, един находчив сержант си пробва късмета с кука и въже под прикритието на нощта. Последваха го дузина смелчаци и групата успя да се изкатери по стената. Цялото усилие отне десет минути и коства един живот. Успяха да изненадат стражата, убиха няколко от тях и завзеха постройката над портата. Каква ирония на съдбата, помисли си Уест, след всякакви обходни тактики и всички отблъснати с кръв опити да не минат през нея, армията на Съюза все пак влезе в крепостта през централната порта, широко отворена отвътре.

Сега близо до същата тази порта един превит одве войник повръщаше звучно върху изцапаните каменни плочи на земята. Обзет от лошо предчувствие, Уест мина покрай него. Ударите на токовете му отекнаха в тунела. Озова се насред просторния вътрешен двор в средата на крепостта. Беше във формата на правилен шестостен, повтарящ очертанията на вътрешната и външната стена — част от перфектния дизайн на крепостта. Уест се усъмни, че архитектите на това място биха одобрили вида, в който го бяха оставили северняците.

В единия край на двора имаше дълга дървена постройка, най-вероятно конюшня. В даден момент от обсадата явно се бе подпалила, защото сега от нея бяха останали само камара овъглени греди, по които все още тлееха въглени. Заетите с разчистването след битката бяха прекалено заети отвън и земята от вътрешната страна на стената беше покрита с трупове и разпилени оръжия. Мъртвите на Съюза бяха събрани в единия ъгъл, подредени в редици и покрити с одеяла. Тези на северняците лежаха във всевъзможни пози, кой както беше паднал, по лице, по гръб, свит на кълбо или проснат с разперени крака и ръце. Под труповете каменните плочи от настилката бяха силно пострадали, но не просто от тримесечната обсада. Някой беше издялал в тях с длето огромен кръг, а в него други, по-малки. Между тях беше издълбана плетеница от странни символи и знаци. Не състоянието на крепостта обаче притесняваше Уест. Нещото, което го тревожеше, беше отвратителната смрад, която се носеше наоколо, по-остра от миризмата на изгорялото дърво.

— Каква е тази миризма? — промърмори Яленхорм с ръка на устата.

Един стоящ наблизо сержант го чу.

— Изглежда, нашите приятели от Севера са решили да украсят малко. — Той посочи нагоре и Уест проследи посоката на пръста в металната ръкавица.

Бяха толкова разложени, че му отне време да осъзнае, че останките пред очите му са човешки. Бяха заковани с разперени крайници на вътрешните стени на всяка една от кулите, високо над навесите на опасващите вътрешния двор постройки. От коремите им висяха разложени вътрешности, накацани от стотици мухи. Кървавия кръст, както го наричаха северняците. Съдраните останки на ярките униформи на Съюза бяха едва забележими, докато се развяваха от вятъра насред гниещата плът.

Очевидно висяха там от доста време. Със сигурност отпреди началото на обсадата. Може би откакто крепостта беше паднала в ръцете на северняците. Труповете на първоначалните защитници, заковани, разлагащи се в продължение на всичките тези месеци. Три от телата нямаха глави. Най-вероятно бяха останалата част от трите подаръка, които получи лорд-маршал Бър, толкова отдавна. Уест се улови в мисли, не че имаше кой знае какво значение вече, дали някой от тях е бил все още жив, когато са го заковали към стената. Устата му се изпълни със слюнка. Изведнъж бръмченето на мухите беше станало оглушително.

Яленхорм беше пребледнял като платно. Не каза нищо. Нямаше и нужда да го прави.

— Какво се е случило тук? — процеди през зъби Уест, по-скоро на себе си, отколкото на някой около него.

— Ами, господине, ние смятаме, че те са се надявали на помощ. — Сержантът се усмихваше насреща му, явно беше благословен със здрав стомах. — Помощ от някакви зли богове, така предполагаме. Ама явно там долу никой не слуша молитвите им, а?

Уест изгледа намръщено издълбаните знаци по земята.

— Махнете ги! Ако трябва, вдигнете всички плочи и ги сменете с нови. — Погледът му се отклони към висящите останки и усети как стомахът му се надига. — И предложете награда от десет марки на онзи, който има достатъчно кураж и стомах да се покатери там и да свали труповете.

— Десет марки? Ей, я дай оная стълба!

Уест се обърна и се отправи с бърза крачка към портите на Дънбрек. Задържаше дъха си и се надяваше никога повече да не идва на това място, но вече знаеше, че съвсем скоро пак щеше да е тук. Било то само в кошмарите си.

 

 

Присъствието на Крой и Паулдър на съвещанията беше достатъчно да разболее и най-здравия човек, а лорд-маршал Бър определено не спадаше към тази категория. Командващият армията на Негово величество в Англанд съвсем се беше стопил, точно като защитниците на Дънбрек. Обикновената му униформа висеше отпусната по тялото му, за сметка на бледата му кожа, която изглеждаше прекалено изпъната върху щръкналите кокали. Ръцете му трепереха, устните му потрепваха, не можеше да стои дълго време изправен, а за яздене и дума не можеше да става. От време на време се сгърчваше и лицето му се изкривяваше, сякаш беше разтърсван от невидими спазми. Уест не разбираше как маршалът успяваше да се държи, но ето че го правеше, по четиринайсет часа на ден, понякога и по-дълго. Изпълняваше задълженията си с цялото му присъщо усърдие.

Поставил длани на корема си, Бър изгледа смръщено огромната карта на пограничния регион. Уайтфлоу беше изобразена като виеща се синя линия през средата, с черния шестостен на Дънбрек до нея и изписаното със завъртулки име под него. Отляво на реката Съюза, отдясно Севера.

— И така — започна дрезгаво той, после се разкашля, прочисти гърлото си — крепостта е отново в наши ръце.

— Наша е — кимна стегнато Крой.

— Най-накрая — промърмори под носа си Паулдър. Всеки един от двамата генерали продължаваше да гледа на Бетод и армията му от северняци като на дребно препятствие, отвличащо вниманието му от битката с истинския враг — другия.

Крой се наежи и от офицерския му щаб се разнесе неодобрително мърморене, заприличаха на ято гневни гарвани.

— Дънбрек е проектирана от най-добрите военни архитекти на Съюза и е строена, без да се пестят средства! Пленяването й не беше никак проста работа!

— Разбира се, разбира се — намеси се сърдито Бър, в опит да смени темата. — Ужасно трудна за превземане крепост. Имаме ли вече яснота по въпроса как северняците са успели да го постигнат?

— Нямаше оцелели, от които да научим с каква подлост са си послужили, господине. Биха се до смърт, до последния човек. Няколкото оцелели се барикадираха в конюшнята и я подпалиха отвътре.

Бър погледна към Уест и бавно поклати глава.

— Как би могъл човек да разбере подобен противник? В какво състояние е крепостта?

— Защитният ров е източен, постройката над портите е частично разрушена, има значителни поражения по вътрешната стена. Защитниците са разрушили част от постройките, за да използват дървото за горене и камъните за хвърляне, а останалите са оставили в… — устните на Крой продължиха да мърдат безмълвно, сякаш търсеше точната дума, — много лошо състояние. Ремонтите ще отнемат седмици.

— Хм. — Бър разтри навъсено корема си. — Висшият съвет иска да прекосим Уайтфлоу колкото може по-скоро и да атакуваме врага. Трябват им добри новини за неспокойния народ и така нататък.

— Пленяването на Уфрит — скочи Паулдър и се усмихна с огромно самодоволство — заздравява неимоверно позициите ни. Сдобихме се с лекота с една от най-значимите области на Севера, идеално местоположение за снабдяване на войските ни с провизии, докато напредват на север. Досега всичко трябваше да пътува с каруци през цяла Англанд, по лоши пътища и в лошо време. Вече можем да доставяме всичко с кораби, направо на фронта! И постигнахме всичко това без нито една жертва!

Уест не смяташе да го остави да си припише заслугата за Уфрит.

— Естествено — намеси се равнодушно той. — Съюзниците ни от Севера за пореден път се доказаха незаменими.

Облеченият в червено щаб на Паулдър моментално се навъси и зашумя сърдито.

— Да, те изиграха своята роля — неохотно се съгласи генералът.

— Водачът им, Кучето, е разработил плана, изпълнил го съвсем сам, изцяло със свои хора и накрая ви е сервирал града на тепсия, с широко отворени порти и население, готово да се подчини. Така чух аз, че е станало.

Паулдър погледна ядосано към Крой, който сега си позволи бегла усмивка на задоволство.

— Хората ми държат града и вече започнаха да струпват провизии! Обходихме врага по фланга и го принудихме да отстъпи към Карлеон! Това, полковник Уест, е от значение сега, а не кой какво точно е свършил!

— Точно така! — прекъсна го Бър и махна с ръка. — И двамата сте свършили много в служба на страната си, но сега трябва да гледаме в бъдещето. Генерал Крой, организирайте ремонтни групи, които да останат в Дънбрек, а също и един полк от наборната войска, който да поеме защитата на стените. И ако обичате, с командир, който си разбира от работата. Ще бъде, меко казано, голям срам да допуснем повторна загуба на крепостта.

— Няма да има повече грешки. — Крой се озъби на Паулдър. — Можете да разчитате на това.

— Всички останали прекосяваме Уайтфлоу и се прегрупираме на отсрещния бряг. После започваме да настъпваме на изток и север, към Карлеон, като ще използваме пристанището в Уфрит за снабдяване. Изтикахме врага от Англанд. Сега е време да настъпим и да го поставим на колене. — Маршалът подкрепи думите си, като натисна с юмрук дланта си.

— Дивизията ми ще бъде от другата страна на Уайтфлоу до утре вечер. — Паулдър изсъска на Крой. — Готова за действие.

Бър направи нова гримаса.

— Независимо какво казват във Висшия съвет, трябва да подхождаме внимателно. Последният път когато армията ни е прекосявала Уайтфлоу, е било по времето на крал Касамир и инвазията му в Севера. Не мисля, че е нужно да ви напомням, но той е бил принуден да отстъпи доста скоропостижно и в пълен безпорядък. Бетод и преди е успявал да ни изненада, а сега, когато е на своя територия, може само да трупа сили. Трябва да сме единни. Няма място за надпревара, господа.

Двамата генерали моментално се впуснаха в надпревара кой ще се съгласи първи с него. Уест въздъхна дълбоко, стисна очи и разтри основата на носа си.