Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (29)

Радостта от победата

Уест седеше като вцепенен, стиснал рога на седлото си и загледан в прашната долина.

— Победихме — каза Пайк с напълно равнодушен тон. Сигурно с абсолютно същата интонация щеше да каже и „Загубихме“.

В долината все още се издигаха, безжизнено увиснали на коловете си, няколко от съдраните знамена. Това на Бетод беше свалено и стъпкано под копитата на конете и протритата рамка, в която бе опънато, сега стърчеше празна и усукана над слягащия облак прахоляк. Подобаващ символ на разгрома над краля на северняците.

Паулдър дръпна юздите на коня си и спря до този на Уест. Усмихна се самодоволно на касапницата пред очите му, като училищен директор при вида на добре подредена класна стая.

— Каква е ситуацията, генерале?

— Жертвите са много, господине, особено в предните ни части, но врагът определено бе хванат неподготвен. Повечето от най-добрите им части бяха ангажирани в атаката на крепостта. Кавалерията ни ги погна и ги изтика чак до стената! Изметохме целия им лагер. — Паулдър сбърчи нос и мустаците му потрепериха от отвращение. — Изклахме стотици от тези изчадия шанка, а останалите прогонихме отвъд хълмовете на север, откъдето, смея да твърдя, скоро няма да посмеят да се върнат. Избихме толкова северняци, че и крал Касамир може да ни завиди. Останалите свалиха оръжие и се предадоха. Предполагаемо, взехме пет хиляди в плен, господине. Армията на Бетод е разбита. Смазана! — Изхили се пискливо. — Няма и капка съмнение, че днес отмъстихте подобаващо за смъртта на принц Ладисла, лорд-маршале!

Уест преглътна.

— Разбира се. Отмъстихме подобаващо.

— Гениален ход, да използвате нашите северняци за примамка. Решителен, дързък ход. Горд съм и никога няма да спра да се гордея, че изиграх своята малка роля в плана ви! Днес е един славен ден за армията на Съюза! Лорд-маршал Бър щеше да се гордее да е тук сега!

Уест никога не си бе помислял, че някога ще получи похвала от генерал Паулдър, но сега, когато този велик момент настъпи, той не можа да се зарадва на думите му. Не беше извършил никакво геройство. Не беше изложил на риск живота си. Просто беше заповядал атаката. Беше се схванал от дългото седене на седлото и беше ужасно изморен, лицето го болеше от непрекъснатото стискане на зъби. Дори говоренето му се струваше изтощително.

— Открихте ли Бетод сред пленниците или мъртвите?

— Не мога да потвърдя с точност, господине. Може би съюзниците ни са го пленили. — Паулдър се изкиска дрезгаво. — Ако е така, не е много вероятно още да е сред живите, а, маршале? Нали така, сержант Пайк? — Ухили се, прокара показалец през корема си и цъкна с език. — Кървавия кръст! Така действат проклетите диваци, нали? Кървавия кръст го наричат, нали така?

Уест не откри забавното в думите му.

— Погрижете се пленниците да получат храна и вода, както и помощ за раните им, доколкото е възможно. Победата изисква проява на милосърдие от наша страна. — Това реши Уест, че се очаква от един истински пълководец в края на битката.

— Разбрано, лорд-маршале. — Паулдър отдаде стегнато чест, беше самото олицетворение на готов да изпълни всяка заповед подчинен. Дръпна рязко юздите, извърна коня си и препусна в галоп.

Уест се смъкна от коня, събра сили и тръгна с неуверена походка през долината. Пайк го последва с извадена сабя в ръка.

— Малко предпазливост никога не е излишна, господине — каза той.

— Не — промърмори Уест. — Така е.

Дългият склон беше осеян с тела, мъртви и живи. Кавалеристите на Съюза лежаха там, където бяха паднали. Лекари с окървавени ръце и мрачни лица се бяха надвесили над ранените и работеха. Някои от мъжете седяха на земята и плачеха, може би до телата на паднали другари. Други се взираха като вцепенени в собствените си рани. Трети виеха, ръмжаха и крещяха от болка, за помощ или вода. Имаше и такива, които притичваха, за да им ги осигурят. Последен жест към умиращия. От горния край на долината, покрай единия от скалните склонове и под зоркото наблюдение на няколко войници на коне, се точеше дълга колона от пленници с начумерени лица. Наблизо се издигаше купчина от преплетени, предадени оръжия, брони и изрисувани щитове.

Уест тръгна внимателно през разпилените боклуци по скалистата земя, където само преди половин час беше лагерът на Бетод. Усуканите във всевъзможни пози тела на хора и коне лежаха преплетени в съборените скелети на палатките, разпраните брезентови покривала, изпотрошени бъчви, сандъци, готварски съдове, инструменти и оръжия. Всичко беше стъпкано в калта, нашарена от хиляди размазани отпечатъци от подметки и подкови.

На отделни места в това море на хаоса се виждаха малки непокътнати островчета на реда и спокойствието отпреди битката. Там всичко беше останало така, както преди Уест да заповяда атаката на кавалерията. Над жарта на огън висеше тенджера, пълна с къкреща яхния. Няколко копия стояха изправени в пирамида, а до тях имаше трикрако столче и готово за работа точиларско колело. Три спални постелки, със старателно навити завивки в единия им край, оформяха триъгълник и единственото, което не пасваше в картината, бяха проснатото напряко през тях мъртво тяло и разпиляното по вълната съдържание на разбития му череп.

Недалеч един офицер от Съюза беше коленичил и стискаше в прегръдките си мъртвото тяло на друг. На Уест му прималя, когато разпозна и двамата. Коленичилият бе старият му приятел, лейтенант Бринт, а мъртвият — старият му приятел, лейтенант Каспа. По неизвестна причина бе обзет от непреодолимото желание да продължи нагоре по склона, все едно не ги е забелязал. Тръгна насила към двамата, а устата му се изпълни с киселия вкус на повръщано.

Бринт вдигна пребледнялото си, мокро от сълзи лице.

— Стрела — прошепна. — Заблудена стрела. Дори не беше извадил още оръжието си.

— Лош късмет — изръмжа Пайк. — Лош късмет.

Уест гледаше втренчено надолу. Наистина лош късмет. Пречупеният край на стрелата, който стърчеше от гърлото на Каспа, точно под края на брадата му, почти не се виждаше. Почти нямаше кръв. Всъщност по него нямаше почти никакви следи от битката. Малко петно кал на единия ръкав на униформата му и нищо повече. И въпреки че неподвижните очи на лейтенанта се взираха в нищото, Уест имаше неприятното чувство, че гледаха право в неговите. Устните му бяха леко изкривени и в комбинация с укорително сбърченото чело придаваха сърдит вид на лицето му. На Уест направо му се прииска да обсъди с него въпроса, да разбере какво точно имаше предвид с това изражение, но веднага си напомни, че той беше мъртъв.

— Писмо — промърмори Уест, докато нервно плетеше пръсти, — до семейството му.

Бринт подсмръкна унило и по някаква причина Уест намери това за вбесяващо.

— Да, писмо — отвърна лейтенантът.

— Да. Сержант Пайк, ела с мен. — Уест не можеше да остане повече на това място. Обърна гръб на приятелите си, единия жив, другия мъртъв, и продължи нагоре. Опита да избие от главата си всякакви мисли за това, че ако не беше заповядал атаката, най-сърдечният, сговорчив и приятен човек, когото познаваше, сега щеше да е още жив. Май наистина не можеш да бъдеш велик пълководец без поне малко безскрупулност. Само дето безскрупулността невинаги идва лесно.

Двамата с Пайк се изкатериха по ниския земен насип и минаха през изпотъпкания ров от другата му страна. Оттук, притискана от двете страни от отвесните скални масиви, долината се стесняваше напред. Тук труповете бяха повече. Северняци, диваци като онези, които откриха в Дънбрек, и шанка бяха пръснати безразборно навред по каменистата земя. Уест видя стената на крепостта — нищо повече от обрасла с мъх, естествена гънка на терена, с още повече трупове в основата й.

— Удържали са ги тук в продължение на седем дни? — промърмори невярващо Пайк.

— Така изглежда.

Единственият вход за укреплението беше груба арка, точно в средата на стената. Вратите й лежаха изкъртени и потрошени. В отвора й се виждаха някакви странни очертания. Когато приближи повече с известно безпокойство, Уест разбра какви бяха. Краката на тримата обесени мъже се поклащаха на нивото на гърдите, а въжетата около шиите им свършваха на върха на стената. Около портата се бяха събрали доста мрачни на вид северняци, които със задоволство оглеждаха полюшващите се трупове. Един от тях извърна към Уест и Пайк зловещо ухиленото си лице.

— Я виж ти, я виж ти. И това ако не е старият ми приятел, Бесния — каза Дау Черния. — Закъсня за празненството, а? Мудно го раздаваш, момче.

— Изникнаха трудности. Маршал Бър е мъртъв.

— Обратно при пръстта, а? Е, най-малкото ще е в добра компания. През тези няколко дни много свестни мъже си отидоха. Кой е новият ви главатар?

Уест пое дълбоко въздух.

— Аз.

Черния се засмя с глас. Гледайки го как се смее, Уест усети как отново му прилошава.

— Големият главатар, Бесния, кой да се сети? — Изправи се пред трите тела на въжетата и подигравателно имитира отдаване на чест. — Да те запозная с приятелите ми. И те са големи мъжаги. Този тук е Крендъл Горинг, бие се за Бетод още от едно време. — Дау се пресегна, бутна едно от телата и се загледа в него, докато се поклащаше напред-назад.

— Този пък е Белобрадия — продължи. — Ненадминат в избиването на хора и заграбването на земята им. — Засили трупа и той се завъртя, първо в едната посока, после в другата, с разперени настрани ръце и крака.

— А ето този тук е Кокала. Най-коравото копеле, което някога съм бесил. — Този, последният беше целият накълцан. Украсената му си златни инкрустации броня беше смачкана и очукана, на гърдите му зееше огромна рана, а сивата му коса беше сплъстена от засъхнала кръв. Единият му крак беше отрязан до коляното и на земята под него имаше засъхнала черна локва.

— Какво се е случило с него? — попита Уест.

— С Кокала ли? — Огромният, дебел планинец Крамок-и-Файл се оказа един от тълпата при портата. — Би се до последния човек, падна в битката ей там.

— Така си беше — каза Дау и усмивката му се разтегли още повече. — Но това не е причина да не обеся и него.

— Няма такава причина! — изсмя се Крамок. После се обърна и се усмихна на трите въртящи се на скърцащите въжета трупове.

— Хубава гледка са, нали, как си висят там? Казват, че цялата красота на света е събрана в поклащането на обесения.

— Кой казва така? — попита Уест.

— Хората — повдигна огромните си рамене Крамок.

— Хората? — Уест преглътна, потисна надигналия се в стомаха му повик за повръщане, промуши се между две от телата и влезе в укреплението. — Кръвожадна сган са хората.

 

 

Кучето отпи още една голяма глътка от манерката. Вече беше доволно пиян.

— Добре. Давай да свършваме с това.

Примижа, стисна зъби, изсъска и изкриви устни, когато Мрачния заби иглата. Острият бодеж се присъедини към тъпото тръпнене в ръката. Острата игла мина през кожата и изтегли след себе си конеца. Кучето усети как ръката му изгаря. Отпи нова глътка, заклати се напред-назад, но това не помогна.

— Мамка му — процеди през стиснатите зъби. — Мамка му, мамка му.

Мрачния вдигна глава:

— Ми не гледай тогава.

Кучето извърна поглед. В този момент пред очите му изплува униформата на войник от Съюза. Червеният й цвят изпъкна ярко на кафявото на пръстта.

— Бесен! — провикна се той и усети как въпреки болката устните му се разтеглят в усмивка. — Радвам се, че успя да дойдеш! Много се радвам!

— По-добре късно, отколкото никога.

— За това не споря. Самата истина си е.

Уест погледна намръщено към ръката му, върху която работеше Мрачния.

— Добре ли сте?

— Е, какво да ти кажа. Тъл е мъртъв.

— Мъртъв? — зяпна го Уест. — Как?

— Битка е, нали? Трябва да има мъртви, нали това е целта на шибаната процедура. — Махна с манерката. — А аз седя тука и си мисля какво можех да направя иначе. Да го бях спрял да не слиза долу, да бях тръгнал след него, за да му пазя гърба, да бях накарал небето да падне и всякакви такива тъпотии, от които на никого не му става по-леко, ни на мъртвите, ни на живите. Ама не мога да спра да мисля.

Уест наведе глава и заби намръщения си поглед в изровената земя.

— Няма май победители в тази игра.

— Ау, мамка му! — Кучето се озъби при поредното забиване на иглата и запрати манерката настрани. — Няма победители в цялата тая шибана работа, така е! Майната му на всичко, казвам аз.

Мрачния извади ножа си и отряза конеца.

— Размърдай пръсти.

Цялата ръка на Кучето изгаряше от болка, докато свиваше пръстите, но накрая успя да ги стисне в юмрук и изръмжа.

— Добре изглежда — каза Мрачния. — Късметлия си.

Кучето огледа мрачно погрома около себе си.

— Така значи изглеждал късметът, а? Винаги съм се чудил.

Мрачния сви рамене и разпра парче плат, което да използва за превръзка.

— Хванахте ли Бетод? — попита Уест.

Кучето рязко вдигна глава и го зяпна с отворена уста.

— Не го ли хванахте вие?

— Пленихме много, но той май не е нито сред тях, нито сред мъртвите.

Кучето извърна глава и ядосано се изплю на земята.

— Нека да позная, нито пък вещицата, нито Страховития, нито надутите му синове.

— Според мен сега препускат с пълна сила към Карлеон.

— Почти сигурно.

— Трябва да го последваме веднага щом се оправим с пленниците.

Изведнъж Кучето бе обзет от прилив на отчаяние, достатъчно силен, за да го повали на земята.

— Мътните го взели. Бетод се измъкна. — Засмя се и в очите му избиха сълзи. — Ще има ли край всичко това?

Мрачния свърши с превръзката и я завърза стегнато.

— Готов си — каза.

— Готов, а? — изгледа го втренчено Кучето. — Почвам да си мисля, че вече за нищо няма да съм готов. — Протегна ръка нагоре. — Дай една лапа, Бесен. Имам приятел да погребвам.

 

 

Слънцето беше слязло ниско, когато сложиха Тъл в земята, надничаше иззад върховете и обагряше в златисто краищата на облаците. Добро време да погребеш добър човек. Стояха скупчени един до друг около гроба. По същото време погребваха много други. Прошепнати или изплакани, тъжните думи се чуваха отвсякъде, но Тъл беше обичан от всички и групата около неговия гроб беше многобройна. Въпреки това около Логън зееше дупка. Точно толкова широка, колкото от всяка страна да застане още някой. Също като едно време, когато никой не смееше да заеме това място. Логън не винеше никого. Ако можеше, той самият би избягал от себе си.

— Кой ще говори? — попита Кучето и огледа едно по едно лицата ни мъжете. Логън беше забил поглед в краката си, не смееше да срещне очите му, камо ли да говори. Не беше сигурен какво беше станало по време на битката, но се досещаше. От откъслечните си спомени добре се досещаше. Огледа се и облиза нацепените си устни. И да имаше някой друг, който също се досещаше, беше решил да си замълчи.

— Никой ли няма да каже някоя дума? — попита отново Кучето и гласът му потрепери.

— Май ще съм аз този, а? — Дау Черния пристъпи напред. Изгледа продължително всички лица около гроба. Особено дълго задържа погледа си върху това на Логън, или поне на него така му се стори, но после реши, че сигурно собствените му тревоги му играят номера.

— Тъл Дуру Буреносния — поде Дау. — Обратно при пръстта. Мъртвите са ми свидетели, че невинаги се разбирахме с него. Нямаше много неща, за които да сме стигали до съгласие, но за това май аз съм виновен, такъв съм аз, гадно копеле, дето все спори. Сега съжалявам за това, но май вече е много късно. — Пое дълбоко, на пресекулки въздух. — Тъл Дуру. Всеки мъж в Севера знае това име и всеки един го изговаряше с уважение, дори враговете му. Той беше от онези хора… дето вдъхват надежда на другите. Вдъхваше надежда. Сила търсиш, а? Кураж? Искаш нещата да стават както трябва, както едно време? — Дау кимна към прясно натрупаната пръст. — Ето го твоя човек. Тъл Дуру Буреносния. Не търси друг. Сега, когато вече го няма, част от мен си отиде с него, част от вас също. — Обърна се и се отдалечи с наведена глава.

— Част от всички ни си отиде — промърмори Кучето и заби поглед в земята. В очите му проблясваха сълзи. — Хубави думи. — Всички около гроба изглеждаха съкрушени. Уест, неговият човек Пайк, Тръпката, дори Мрачния. До един съкрушени.

Логън искаше да изпита същото като тях. Искаше да плаче за смъртта на един добър човек. За това, че най-вероятно той беше виновен за смъртта му. Но сълзите не идваха. Заби поглед в земята. Слънцето потъна зад планините и наоколо притъмня. Почувства се като най-долната отрепка.

Щом искаш да си нов човек, трябва да стоиш на нови места и да вършиш нови неща. С хора, които не те познават отпреди. Когато се върнеш по старите места, какъв можеш да си, освен стария човек от едно време? Трябва да си реалист. Опита да се преструва на нов човек, но всичко се оказа една голяма лъжа. Най-трудната за разгадаване лъжа. От онези, които казваш на себе си. Той е Кървавия девет. Такава с истината, без значение накъде се суче и върти, нито пък колко много му се иска да е някой друг. Няма изход. Логън искаше да го е грижа за другите, за всичко.

Но Кървавия девет не го е грижа за нищо.