Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (27)

Седмият ден

Диваците от отвъд Крина бяха дошли през нощта. Бяха се промъкнали в тъмното. Намерили удобно място, изкачиха се на стената и убиха часовите. После спуснаха стълба и успяха да прехвърлят в укреплението цяла тълпа от своите, преди да бъдат усетени. Крясъците събудиха Кучето, не че беше заспал кой знае колко дълбоко, и той се хвърли сляпо в тъмнината, оплетен в одеялото си. Врагове в укреплението, тичащи мъже, прелитащи сенки в мрака, крясъци, паника и пълен хаос. Навсякъде имаше биещи се, на оскъдната светлина на звездите, под светлината на някоя факла или в пълен мрак. Размахваха се остриета без ясна мисъл и посока, препъващи се крака газеха в догарящите огньове и вдигаха фонтани от ярки искри.

Накрая успяха да ги отблъснат. Заградиха ги и ги притиснаха до стената, където ги изклаха до крак. Последните трима хвърлиха оръжие, но, уви, груба грешка от тяхна страна. Много мъже се бяха върнали при пръстта през тези седем дни. С всеки следващ залез гробовете ставаха все повече. Дори и в началото сред момчетата да беше имало склонни на милост, а това не беше много вероятно, сега вече такива нямаше. Дау Черния лично се погрижи последните трима да бъдат провесени на стената, където Бетод и останалите да ги видят. Провеси ги още преди зазоряване, докато небето бе стоманеносиво и първата бледа светлина плъзваше от изток. После ги заля с масло и ги запали. Един по един. За да знаят другите какво ги чака, като дойде техният ред.

Кучето не обичаше да гледа как горят хора. Не обичаше да чува писъците им и цвърченето на телата им. Не се усмихна, когато носът му се напълни с отвратителната сладникава миризма на изгоряло месо. Но дори и не помисли да го спре. Имаше си време за половинчати мерки, и сега не беше такова. По време на война милост и слабост са едно и също нещо, а за добро поведение никой не дава награди. Беше го научил от Бетод, много отдавна. Може би сега диваците щяха добре да се замислят, преди пак да решат да дойдат през нощта и да прецакат закуската на всички.

Освен това щеше да се отрази добре на момчетата му, да влее малко желязо в нервите им. Някои вече бяха доста неспокойни. Преди две вечери няколко от момчетата се бяха опитали да се измъкнат. Спуснали се в тъмното по стената и опитали да минат незабелязани през долината. Сега главите им стояха набучени на копия пред рова на Бетод. Една дузина безформени буци с развети от вятъра коси. От стената не се виждаха лица, но човек някак оставаше с усещането, че израженията им са силно разгневени или дълбоко посърнали. Все едно виняха Кучето, че ги беше довел тук. Сякаш упрекът в очите на живите не му беше достатъчен.

Той се загледа намръщен в долината. Очертанията на палатките и знамената на Бетод тъкмо започваха да изплуват от мъглата. Замисли се какво можеше да направи, освен да държи стената и да чака. Всички очакваха нещо от него, може би дори да направи някоя магия и да ги изведе живи и здрави от тази долина. Но Кучето не знаеше как се прави магия. Той имаше само тази долина, стената и никакъв път за бягство. Все пак точно това беше целият план, да няма никакъв път за бягство. Замисли се дали щяха да оцелеят още ден. От друга страна, вчера си зададе същия въпрос.

— Да видим — промърмори под носа си — какво ли ни е подготвил за днес Бетод?

— Касапница — изръмжа Мрачния.

Кучето го изгледа укорително.

— На твое място щях да кажа нападение, но няма да се учудя, ако все пак се окажеш прав. — Присви очи и се загледа в далечината на смрачената долина. Надяваше се този път да види онова, което беше търсил с очи всяка сутрин през тези седем дни. Някакъв знак, че армията на Съюза е тук. Но нямаше нищо. Отвъд големия лагер на Бетод, отвъд палатките, знамената и огромната му войска нямаше нищо освен гола, празна земя и задържала се по долчинките мъгла.

Тъл го сръчка в ребрата с огромния си лакът, успя да го накара да се усмихне.

— Аз малко почвам да се съмнявам в този план. Да чакаме Съюза и така нататък. Малко рисковано е, ако питаш мен. Някакъв шанс да се откажа?

Кучето не се засмя. Не му бяха останали сили да се смее.

— Почти никакъв.

— Така е — въздъхна тежко гигантът, — и аз така си помислих.

 

 

Седем дни от първата атака на шанка. Седем дни, а имаше чувството, че са минали седем месеца. Логън не смяташе, че имаше мускул по тялото му, който да не го болеше от изтощение. Беше покрит с десетки синини, стотици драскотини и сигурно хиляди ожулвания и следи от ударено. Дългата порезна рана на бедрото му беше превързана, ребрата му също — благодарение на един здрав шут, който беше отнесъл — на няколко места по скалпа си имаше корички с прилични размери, рамото, в което го бяха ударили с щит, сега беше напълно вдървено, а кокалчетата на едната му ръка бяха целите ожулени и подути, последствие от силен замах, пропуснал главата на един дивак, но намерил стената. Цялото му тяло беше кълбо от множество различни болки.

И останалите момчета не падаха по-долу. Сигурно в цялото укрепление нямаше човек без никакво нараняване. Дори дъщерята на Крамок, ненадейно как, се беше сдобила с голяма драскотина. Онзи ден един от хората на Тръпката беше загубил пръст. Кутрето на лявата ръка. Сега седеше и с изкривени от болка устни, гледаше втренчено превързаната си с мръсен парцал ръка.

Последователно сви и отпусна няколко пъти останалите пръсти и погледна към Логън.

— Направо изгаря, нали?

Може би трябваше да му дожалее за него, помисли си Логън. Спомни си болката, но най-вече — разочарованието. Направо не можеше да повярва, че пръстът е загубен завинаги. Но сега нямаше сили за съжаление към когото и да било, освен към себе си.

— Така е — изръмжа той.

— И все едно още си е на ръката.

— Ъхъ.

— Изчезва ли някога това чувство?

— След време.

— След колко време?

— Повече, отколкото ни остава.

— Хъ — кимна замислено мъжът.

Седем дни и сякаш дори на студения камък и мокрото дърво им беше дошло до гуша. Новият парапет се рушеше. Постегнаха го, колкото добре успяха в бързината, но той пак се рушеше. Портата беше накълцана и подгизнала от вода. Все още беше подпряна с огромни камъни отвътре, но вече цялата прозираше от многото дупки. Един здрав удар и щеше да се срине. Всъщност в това състояние и на Логън му трябваше точно толкова, един здрав удар.

Той надигна манерката си и отпи глътка от киселата вода. Вече бяха стигнали до дъното на каците. Храната също беше на привършване, всичко беше на привършване. В частност надеждите. Тях почти напълно ги бяха свършили.

— Още съм жив — прошепна, но в гласа му имаше малко радост. По-малко от всеки друг път. Цивилизацията определено не му беше по вкуса, но в този момент определено би предпочел едно меко легло, едно странно място за пикаене и няколко кльощави кретени, които да го гледат отвисоко. Тъкмо си задаваше за стотен път въпроса защо се беше върнал в Севера, когато чу зад себе си гласа на Крамок-и-Файл.

— Хе-хей, Кървавия девет. Човече, изморен ми изглеждаш.

Логън се намръщи. Бръщолевенето на побъркания планинец беше започнало да му идва в повече.

— През последните няколко дни падна доста работа, в случай че не си забелязал.

— О, забелязах. Получих си и аз своя дял от нея, нали така, красавци мои?

Трите му деца се спогледаха.

— Ъхъ — отвърна вяло момичето.

Крамок ги изгледа начумерено.

— Не ви харесва играта вече, а? Ами на теб, Кървави девет? Спря май да се усмихва луната, а? Страх те е, нали?

Логън изгледа кръвнишки дебелия негодник.

— До гуша ми дойде, Крамок. Писна ми от укреплението ти, от храната ти, но най-вече от непрестанното ти дрънкане. Да знаеш, за разлика от теб, не на всеки му допада шумът от шляпането на тлъстите ти устни. А сега, разкарай се и виж дали няма да успееш да навреш луната в дебелия си задник.

Крамок се ухили и двата реда жълти зъби се откроиха на фона на кафявата му брада.

— Ето този човек обичам аз, точно този. — Един от синовете му, онзи с копието, го дръпна за ризата. — Какво има бе, момче?

— Какво ще стане, ако загубим, тате?

— Ако какво? — изръмжа Крамок и тежката му лапа така перна момчето зад врата, че то се просна по корем на земята. — Ставай горе! Тук никой няма да загуби! Ясно ли е, момче?

— Не и докато луната ни обича — промърмори сестра му, но някак неубедително.

Логън погледна момчето, което се изправяше от земята, с окървавена уста, готово всеки момент да заплаче. Знаеше как се чувства в този момент. Може би трябваше да каже нещо на Крамок относно отношението му към децата. И сигурно щеше да го направи, ако беше първият ден, може би вторият. Но не и сега. Сега беше прекалено изморен, прекалено пребит и насинен, и изплашен, за да го е грижа.

Наблизо мина Дау Черния с нещо силно наподобяващо усмивка на уста. Единственият човек в укреплението, който беше в по-добро настроение от обичайното. А когато видиш Дау Черния да се усмихва, знай, че си затънал до ушите, това знаеше Логън.

— Деветопръсти — избоботи Черния.

— Дау. Да не са ти свършили хората за горене?

— Мисля, че скоро Бетод ще ми прати още. — Той кимна към стената. — Как мислиш, какво ще ни прати днес?

— След това, което отнесоха тази нощ, мисля, че извергите отвъд Крина бяха дотук.

— Проклети диваци. Прав си, дотук бяха.

— А от няколко дни не сме видели никакви шанка.

— Четири дни от последните плоскоглави.

Логън примижа към бавно изсветляващото небе.

— Изглежда, времето ще е хубаво днес. Подходящо време за брони мечове и стегнати редици от мъже. Удобен момент да опита да ни довърши. Няма да се учудя, ако днес изпрати войниците си.

— Нито пък аз.

— Най-добрите — продължи Логън, — от едно време. Никак няма да се учудя, ако след закуска не чуя Белобрадия, Горинг, Бледоликия и проклетия Кокал да чукат на портите.

— Най-добрите ли? — изсумтя Дау. — Най-обикновени пикльовци. — Той извърна глава и се изплю в калта.

— За това не споря.

— Ами? Не се ли би редом със същите тези в продължение на толкова кървави години?

— Бих се. Но това не е причина някога да съм ги харесвал.

— Е, ако това ще те успокои, съмнявам се, че и те те харесват кой знае колко напоследък. — Дау го изгледа продължително. — Я кажи, Деветопръсти, кога спря да те устройва да си с Бетод?

— Трудно е да се каже — отвърна на погледа му Логън. — Мисля, че стана малко по малко. Може би с времето той стана по-гадно копеле. А може и аз да съм станал по-малко гадняр.

— Или може би няма място за двама толкова гадни копелдаци като вас под едно знаме.

— А, не бих казал. Виж ние с теб каква двойка сме. — Логън се отдалечи и се замисли над това, колко по-лек бе животът му с Малакус Кай, Феро Малджин, че дори и с Джизал дан Лутар.

Седем дни и вече се хващаха за гушите. Толкова вбесени и толкова изморени бяха всички. Седем дни. Единственото му успокоение беше, че не оставаха още много.

 

 

— Идват.

Кучето го стрелна с поглед. Както повечето неща, излезли от устата на Мрачния, това също не се нуждаеше от споменаване. За всички беше ясно като бял ден. Войниците на Бетод бяха тръгнали напред.

И не бързаха за никъде. Напредваха стегнато, с вдигнати изрисувани щитове и приковани в портата очи. А над главите им се вееха знамената. Кучето ги помнеше от отминалите години. Замисли се с колко от тези хора някога се беше бил рамо до рамо. На колко от познатите лица щеше да се сети и имената. С колко от тези, които днес щеше да опита всячески да върне при пръстта, някога беше пил, ял и се смял край огъня. Пое дълбоко въздух. На бойното поле няма място за чувства, така му беше казал някога Три дървета и Кучето беше запомнил съвета му.

— Добре! — Той вдигна ръка към стрелците с готови за стрелба лъкове. — Да ги оставим да приближат още малко!

Сега войниците стигнаха до стеснението на долината и вече набиваха крак в калта и стърчащите скали, осеяни с труповете на диваците от отвъд Крина и шанка — посечени, премазани или набучени със стрели, оставени там, където бяха паднали. Въпреки това не развалиха строя, не забавиха крачка дори. На няколко пъти стената от щитове се изви, но нито веднъж не се разкъса. Никаква пролука.

— Стегнато напредват — промърмори Тъл.

— Ъхъ. Прекалено стегнато, копелета такива.

Приближаваха. Вече бяха достатъчно близо, за да не се сдържи Кучето да пробва някоя стрела.

— Добре, момчета! Целете се високо, за да падат отгоре им.

Първият залп от стрели полетя със съскане от кулата, издигна се високо и се стовари върху стегнатите редици. Войниците вдигнаха щитовете, за да ги посрещнат и стрелите зачаткаха по боядисаното дърво, отскочиха от шлемове и ризници. Няколко попаднаха право в целта и от редиците се разнесоха викове. Появиха се няколко дупки, но веднага бяха попълнени и редиците продължиха невъзмутимо към стената.

Кучето погледна към бъчвите със стрели. Бяха останали около една четвърт от първоначалното количество, повечето вече извадени по веднъж от труповете.

— Сега по-внимателно! Избирайте целите, момчета!

— Хъ — каза Мрачния и посочи надолу. Пред рова на Бетод изтичаха солидна група войници, с дебели кожени нагръдници и метални шлемове. Подредиха се в няколко стегнати редици, коленичиха и приготвиха оръжията си. Бяха арбалети, като тези, които използваха в армията на Съюза.

— Всички долу! — изкрещя Кучето.

Коварните малки лъкове изтракаха и изплюха облак от къси стрели. Повечето мъже на кулата приклекнаха зад парапета, но един оптимист, който се беше надвесил над него, отнесе една стрела в устата. Изправи се, олюля се и тихомълком се преметна през парапета. Друг беше пронизан в гърдите. Изхриптя и дъхът му засвири, все едно дишаше през тръба.

— Така значи! Върнете им поздрава! — Всички се изправиха, тетивите избръмчаха и стрелите им засипаха стрелците на Бетод. Техните лъкове може и да нямаха силата на арбалетите, но с височината в тяхна полза стрелите им бяха достатъчно коварни. Пък и онези нямаше зад какво да се скрият. Много от първата редица паднаха и запълзяха на страни. Разнесоха се писъци и викове, но втората редица невъзмутимо пристъпи напред, коленичи и се прицели към кулата.

Нов залп от къси стрели изсвистя над кулата и момчетата наклякаха и се снишиха зад парапета. Една от стрелите свирна покрай ухото на Кучето и отскочи от скалата зад гърба му. Истински късмет, че не го прободе. Но някои от хората му не извадиха неговия късмет. Един от мъжете лежеше по гръб с две щръкнали от гърдите му стрели и не спираше да шепти: „Мамка му, мамка му!“

— Копелета!

— Дайте им да разберат!

Стрелите полетяха безразборно от двете страни. Озъбени от ярост, мъжете се прицелваха, стреляха, крещяха.

— Спокойно! — крещеше Кучето. — Не бързай! — Но никой не го чуваше. С помощта на допълнителната сила от височината и с преимуществото на парапета, зад който можеха да се крият, скоро момчетата му взеха преимущество. Стрелците на Бетод започнаха да отстъпват, някои направо захвърлиха арбалетите си и побягнаха. Скриха се в рова и зарязаха убитите и ранените отпред.

— Хъ — каза Мрачния. Докато двете групи стрелци бяха заети с размяната на стрели, войниците на Бетод бяха стигнали пред портата. Държаха щитове над главите си, за да се предпазят от стрелите и камъните, с които ги обсипваха отгоре планинците. Още преди два-три дни бяха успели да запълнят рова пред стената и сега редиците им се разгънаха пред нея. Облечените с ризници войници сякаш започнаха да подават нещо напред, реши Кучето. И тогава го видя, беше тънък ствол на дърво, скъсен, за да бъде използван като таран. Клоните му бяха окастрени, оставени достатъчно дълги, за да се използват за дръжки при засилването му. Кучето чу първия трясък в жалкото подобие на порта.

— Мамка му — промърмори.

В този момент към стената се понесоха малки групи от леките пешаци — селяни, събрани от полето, зле въоръжени, с лоши или никакви брони, но носеха стълби. Разчитаха изцяло на скорост, за да се доберат до стената. Мнозина от тях паднаха, пронизани от копие, стрела или улучени от камък. Много от стълбите им бяха отблъснати и съборени, но пешаците се оказаха бързи и истински безстрашни, не се отказаха. Не след дълго на стената имаше няколко биещи се групички, а след тях по стълбите напираха още. Биеха се с планинците на Крамок и определено вземаха превес, бяха много повече, а и добре отпочинали.

Разнесе се силен пукот и портата поддаде. Кучето видя последната засилка на тарана, после едната половина от портата падна навътре. Войниците сграбчиха другата половина и я отвориха широко. Камъните продължаваха да валят отгоре им и да отскачат от щитовете над главите им. Първите се втурнаха през портата.

— Мамка му — каза Мрачния.

— Пробиха — прошепна Кучето.

Тежко въоръжените войници на Бетод тръгнаха напред. Краката им стъпкаха падналите разбити врати, ръцете им отместиха назад камъните, с които бе подпряна портата. Ярко боядисаните им щитове се вдигнаха напред, лъснатите оръжия застанаха в готовност. От двете страни на портата пешаците продължаваха да се изсипват на стената и да изтикват все по-назад планинците на Крамок. От кулата войската на Бетод приличаше на придошла река, която всеки момент щеше да отнесе бент. Приливната вълна от ризници натисна стената, намери тясната пролука на портата и нахлу през нея, първоначално на тънка струйка, в следващия момент — като потоп.

— Слизам долу — изръмжа Тъл и изтегли от ножницата дългия си меч.

Кучето се замисли дали да не го спре, но после кимна и го изпрати с поглед по тесните стъпала в скалата. Последваха го още няколко от мъжете. Нямаше смисъл да спира никого. Времето беше дошло.

Времето всеки сам да решава къде и как да умре.

 

 

Логън ги видя да идват. Изтичаха нагоре по скалната рампа и нахлуха в укреплението. Времето сякаш забави ход. Всеки детайл от нашарените им щитове изпъкна ярко на лъчите на сутрешното слънце — черно дърво, червен мост, два вълка на зелен фон, три коня на жълт. Проблясъци на метал — обков на щитове, халки на ризници, върхове на копия и остриета на мечове. Носеха се напред, надавайки острите, пронизителни бойни викове, както правеха от години. Дъхът пълзеше бавно в носа на Логън, навътре, навън. Пешаците на Бетод и планинците на Крамок се биеха на стената със забавени движения, сякаш бяха под вода. Дори звукът от сблъсъка от оръжията им беше заглушен. Дланите му се изпотиха и засърбяха. Направо не можеше да повярва, че от него се очакваше да се втурне в атака и да избие колкото можеше повече от тях. Ама че глупава идея.

И както всеки път в подобна ситуация, го обзе непреодолимо силното желание да побегне. Усети страха на мъжете около себе си, долови инстинктивното им нервно пристъпяне назад. Разумно решение бе това с отстъпването, само дето нямаше накъде. Нямаше друга посока за тях освен напред. Право в озъбената паст на врага, с надеждата да го от блъснат зад стената, преди да е успял да задържи територия вътре. Това беше единственият им шанс.

Логън вдигна меча на Създателя, изкрещя като обезумял и се втурна напред. Чу виковете на другите, видя ги да тръгват с него под съпровода на тракането на оръжия и брони. Образът пред очите му се разклати и заподскача. Чу ударите на ботушите си по земята, учестеното си дишане, свистенето на вятъра в лицето му.

Войниците на Бетод бързаха да сформират стена от щитове, да насочат копия напред, но при влизането си бяха в безпорядък и объркването им се подсилваше допълнително от връхлитащата ги с викове маса от мъже. Бойните им викове замряха, а тържествуващите изражения на лицата им се смениха с ужас. Някои в предната част се разколебаха, отстъпиха крачка назад. В този момент Логън и хората му ги връхлетяха.

Логън успя да се извърти, да избегне поклащащия се връх на копие и да стовари добре премерен удар върху щита на човека отзад. Засилката му и здравият замах се оказаха достатъчни да съборят онзи на земята. После, докато се изправяше, го посече през единия крак. Острието премина през халките на ризницата и разпори дълбоко плътта отдолу. Дори не си направи труда да довърши крещящия на земята войник, замахна отново с меча и усети как острието се плъзна с отвратително стържене на метал по ръба на щита на друг войник и захапа плът. Онзи изхърка и повърна обилно кръв по предницата на ризницата си.

Видя нечия секира да се стоварва с едно глухо „туп“ върху нечий шлем и да оставя в него вдлъбнатина с размерите на юмрук. Хвърли се встрани на едно връхлитащо копие, което миг по-късно се заби в гърдите на човека зад него. Нечий меч изтрещя върху щит и хвръкналите трески от дървото се забиха в очите на Логън. Замига учестено, пак се хвърли встрани и се подхлъзна в калта. Усети нечия ръка да го дърпа за дрехите и замахна с меча. Чу как костта изпука и видя ръкава на ризницата да увисва като парцал. Пред очите му изникна окървавено лице с облещени очи. Нещо го фрасна здраво в гърба и той политна напред, като замалко се не поряза на меча си.

В следващия момент вече нямаше място за размахване на меча, а миг по-късно нямаше място за каквото и да било. Зад него напираха неговите хора, онези на Бетод напираха през портата и всички блъскаха колкото сила имат. Озова се притиснат отвсякъде. Мъжете пъшкаха и ръмжаха, блъскаха се един друг с лакти, ръгаха се с ножове, забиваха пръсти в очите на другия. Стори му се, че забеляза в мелето Кокала, с разпиляна посивяла коса под изпръскан с кръв шлем с позлатени завъртулки. Беше се озъбил и крещеше. Логън се опита да стигне до него, но непредвидимото лашкане на мелето ги отнесе в различни посоки.

Наръга някого под ръба на щита му. Примижа от болка, когато нещо се вряза в хълбока му. Усети дългото, парещо порязване на острие и болката се усилваше с всяка секунда. Нямаше замах, нямаше ръгане, просто метал притиснат в него под напора на тълпата. Развъртя лакти, замахна с глава и някак успя да се отдръпне от острието и да спре болката. Усети как по панталона на бедрото му плъзва влажно петно. Изведнъж пред него се отвори пространство, освободи ръката с меча и замахна към един щит. С обратния замах на меча отнесе горната част на нечий череп, но в следващия момент отново бе изблъскан напред и лицето му се притисна в нечий пръснат, още топъл мозък.

С периферното си зрение видя един щит да отскача нагоре. Ръбът го улучи под брадичката, изметна назад главата му и пред очите му избиха ослепителни светлини. Преди да разбере какво става, усети как краката му отмаляват и как се свлича надолу. Озова се в калта, задавен и кашлящ между краката на биещите се.

Започна да пълзи, без дори да знае накъде. Пръстите му драпаха в калта, плюеше кръв, а наоколо му шляпаха ботуши. Тъмна, страшна гора от мърдащи крака, огласяна от яростни викове и отчаяни писъци. Ритаха го, стъпваха отгоре му, блъскаха всяка част от тялото му. Опита да се надигне, но един ботуш в устата го върна обратно в калта. Превъртя се по корем и видя брадатата физиономия на мъж. Нямаше как да знае от кои беше. И онзи също се опитваше да стане. Очите им се срещнаха за миг, после едно копие се заби в гърба на войника, веднъж, два пъти, три пъти. От устата на брадатия бликна кръв и тялото му се отпусна безжизнено на земята. Тогава Логън видя другите тела наоколо. Едни лежаха по очи, други на една или друга страна, някои още мърдаха или просто потрепваха, ръмжаха от болка, а краката на биещите се ги подритваха като парцалени кукли по осеяната с изпуснати и изпотрошени оръжия и щитове земя.

Един ботуш премаза пръстите на едната му ръка и Логън изпищя. Напипа ножа на колана си, стисна окървавени зъби и започна да кълца крака. Нещо го тресна в главата и той отново се озова по очи.

Всичко пред очите му се превърна в едно размазано петно от болка, приглушен шум и яростно мачкащи крака. Не знаеше накъде е обърнат, нито дори накъде е долу и накъде горе. Пресъхналата му уста се изпълни с металически вкус. Очите му бяха пълни с кръв и кал, главата му бучеше, всеки момент щеше да повърне.

Ще се върне обратно в Севера и ще си отмъсти. Къде му беше умът?

 

 

Някой изкрещя, пронизан от къса стрела на арбалет, но Кучето нямаше време да се тревожи и за него.

Пешаците на Белобрадия бяха на стената, точно под кулата, а някои от тях се бяха втурнали нагоре по стъпалата. И сега нападаха, или поне дотолкова, доколкото им позволяваше тясното пространство. Кучето пусна лъка и извади меча си, приготви и нож в другата ръка. Хората около него взеха копия и се събраха пред излаза на стъпалата на площадката. Кучето преглътна тежко. Никога не си беше падал много по такива битки, лице в лице, на една ръка разстояние от врага. Ако зависеше от него, щяха да продължат като преди, от почтително разстояние, но онези копелета на стълбите май нямаха такива намерения.

На площадката се завърза някакво странно подобие на битка. Защитниците ръгаха с копията, опитвайки да държат на разстояние пешаците, които от своя страна напираха напред с щитовете и се опитваха да изтласкат Кучето и хората му назад, за да стъпят стабилно отгоре, но през цялото време всеки един внимаваше много да не падне отгоре.

Един не издържа и се понесе с мощен рев и копие напред. Мрачния го прониза със стрела в лицето от не повече от крачка-две разстояние. Онзи се олюля назад, с щръкнали от устата му пера и изскочил от тила му връх на стрела, преви се на две и Кучето го просна с мощен удар на меча си в главата му.

Един чорлав здравеняк с червена коса скочи към площадката, като размахваше тежка секира и крещеше като обезумял. Избягна първото насочено към него копие, свали стрелеца на другия му край със здрав удар на секирата и кръвта на нещастника опръска скалата. После се засили напред и всички се отдръпнаха от пътя му.

Разтреперан, Кучето отстъпи, престори се на изплашен и отскочи вляво от острието на секирата, което мина на косъм от главата му. Червенокосият явно беше изморен от катеренето по стената, а после и по стълбите до площадката на кулата, защото залитна, понесен от тежестта на тежкото острие. Дълъг път нагоре, още повече, ако там не те чака нищо друго освен собствената ти смърт. Кучето го ритна с всичка сила отстрани в крака и коляното му се огъна. Здравенякът залитна на самия ръб на стълбите. Кучето замахна с меча, посече го през гърба и това му бе достатъчно, за да полети надолу. Докато падаше, червенокосият изпусна секирата и не спря да крещи.

Кучето долови движение, обърна се точно навреме, за да види друг от пешаците, който го връхлиташе отстрани. Извъртя се и блокира първия удар на меча му, после застина с широко отворена уста, когато вторият го посече през ръката. Чу как острието му изтрака на земята, изпуснато от отмалелите пръсти. Отскочи от пътя на третия замах, но тогава се спъна и падна по гръб. Онзи скочи след него и вдигна меча, да го довърши, но направи само крачка, преди Мрачния да се появи изневиделица и да сграбчи вдигнатите му ръце. Стисна ги здраво и ги задържа във въздуха. Кучето скочи на крака, стисна със здравата си ръка дръжката на ножа си и го заби в гърдите на войника. Тримата останаха вкопчени един в друг, застинали като статуи насред цялата тази лудост, докато онзи не издъхна. Кучето извади ножа си от тялото му и Мрачния го пусна да падне.

Както изглеждаше, поне за момента бяха овладели положението на площадката. Беше останал само един от пешаците, но няколко от хората на Кучето го изтикаха до парапета и го изблъскаха с копията си. Кучето се огледа, на площадката имаше около половин дузина мъртви от хората на Белобрадия, и на половината на тях — негови. Едно от момчетата му лежеше облегнато на скалата, беше силно пребледняло и дишаше тежко, докато стискаше разпорения си корем.

Кучето погледна към безпомощно висящата си ръка. Вдигна ръкава на ризата и видя зейналата кървяща цепка, която тръгваше от лакътя и стигаше почти до китката. Стомахът му се надигна и устата му се напълни с парливия вкус на повръщано. Изплю го. С раните на другите се свиква. Но ужасът от собствените никога не изчезва.

Ниско долу, зад стената, видя огромна, вряща маса от биещи се мъже. Не можа да различи врагове от свои. Стоеше като вцепенен, с окървавен нож в едната ръка. Дотук с решенията, дотук с плановете. Сега е всеки сам за себе си. Щеше да е чист късмет, ако доживееха до края на деня, но Кучето се съмняваше, че му бе останал такъв. Усети някой да подръпва ръкава му. Мрачния. Проследи с поглед посоката на сочещия му пръст.

В далечния край на долината, зад лагера на Бетод се бяха надигнали като мъгла огромни кълба кафяв прахоляк. А под тях, уловили слънчевите лъчи, проблясваха брони на конници. Връхлетян от внезапен прилив на надежда, той стисна китката на Мрачния.

— Шибаният Съюз! — прошепна, невярващ на очите си.

 

 

Уест замижа с едното око и погледна през далекогледа, свали го, огледа долината, после пак примижа и погледна през тръбата.

— Сигурен ли си?

— Да, господине. — Широкото честно лице на Яленхорм беше покрито с прахоляк от тежката, осемдневна езда. — И изглежда, че все още се държат, едва.

— Генерал Паулдър! — викна Уест.

— Лорд-маршале? — промърмори генералът с наскоро придобития си раболепен тон.

— Кавалерията готова ли е за атака?

Генералът замига на парцали.

— Не са добре разгърнати, изморени са от тежката езда през последните дни, а и ще нападат нагоре, през пресечен терен и срещу многоброен противник. Естествено, ще изпълнят заповедта ви, каквато и да е тя, лорд-маршале, но би било благоразумно да изчакаме пехотата…

— Благоразумието е лукс. — Уест се загледа към безлюдното пространство между двата скални масива. Да атакува ли веднага, докато Кучето и хората му все още се държат? Преимуществото на изненадата е на тяхна страна, ще смачкат Бетод от двете страни, но кавалерията ще напредва нагоре по склон, а и хората ще са объркани и изморени от дългата езда. Дали да не изчака пристигането на пехотата и тогава да ги пусне в добре планирана, мащабна атака? Но ще се окаже ли, че дотогава Бетод е избил до крак съюзниците им, завзел е крепостта и е готов да отблъсква атаки само от една страна?

Уест прехапа устни и опита да игнорира мисълта, че от решението му зависят хиляди животи. Бързата атака е по-рискованият избор, но и отплатата в случай на успех ще е по-голяма. Шанс да приключи тази кървава война в рамките на часове. Може би никога повече няма да успеят да сварят краля на северняците така неподготвен. Какво кача Бър в нощта, преди да умре? Не можеш да бъдеш велик пълководец без поне малко… безскрупулност.

— Пригответе се за атака. В момента, в който пристигне пехотата, да се разгърне по цялата широчина на долината. Не трябва да допускаме нито една част от хората на Бетод да се измъкне. Щом ще се дават жертви, искам да си е струвало. — Паулдър не изглеждаше никак убеден в думите му. — А сега, генерал Паулдър, ще ме принудите да се съглася с оценката на генерал Крой относно командирските ви способности, или ще докажете и на двама ни, че грешим?

Генералът отдаде чест и чак мустаците му потрепериха.

— С цялото ми уважение, господине, ще ви докажа, че бъркате! Тръгвам незабавно в атака!

Той пришпори черния си жребец и се понесе в галоп към струпаната отпред кавалерия, последван от няколко офицери от щаба му. Уест се размърда неспокойно на седлото и отново прехапа устни. Главоболието му се връщаше. Атака нагоре по склона, срещу многоброен, решителен противник.

Безсъмнено подобно хазартно решение щеше да предизвика усмивка у полковник Глокта. Принц Ладисла със сигурност щеше да одобри надменното пренебрежение към живота на хората. Лорд Смънд щеше да дрънка за енергичност и непреклонност, а после да поръча вино.

И ето докъде стигнаха тези тримата.

 

 

Логън чу рев, далечен и глъхнещ. През полузатворените му клепачи нахлу светлина, сякаш мелето се бе разтворило над него. Пробягаха сенки. Пред лицето му се стовари огромен ботуш. Някъде отгоре се разнесоха викове. Усети, че го вдигат за ризата и го влачат през калта и ритащите крака. Видя небето, болезнено ярко, примига и очите му се насълзиха. Остана да лежи, неподвижен и отпуснат като парцал.

— Логън! Добре ли си? Ранен ли си?

— Аз… — изграчи и се разкашля.

— Знаеш ли кой съм? — Нещо го плесна през лицето и отнесе част от замайването му. Пред очите му изплува черен, рошав силует на фона на ясното небе. Логън примижа. Тъл Дуру, ако не го лъжеха очите му. Какво правеше той тук долу? Мисленето му причиняваше болка. Колкото повече напрягаше мозъка си, толкова повече болеше. Челюстта му изгаряше, усещаше я два пъти по-голяма от обикновено. Всяко поемане на въздух го караше да потреперва, а издишването се откъсваше с пъшкане от олигавената му уста.

Над него устните на Тъл продължаваха да мърдат, думите кънтяха и звъняха в ушите му, но в тях нямаше смисъл, бяха просто шум. Кракът му тръпнеше неприятно, препускащите удари на сърцето кънтяха в главата му. Чу звуци, сблъсък на метал, тропот, идваха отвсякъде и сякаш и те го нараняваха, караха челюстта му да изгаря в непосилна болка.

— Мах… — Въздухът застърга в гърлото му, но оттам не излезе нищо повече. Това не беше повече неговият глас. С последни сили се пресегна, сложи длан на гърдите на Тъл и опита да го избута настрана, но дангалакът притисна лапата си върху ръката му.

— Спокойно — изръмжа му, — държа те.

— Аха — прошепна Логън и окървавената му уста се разтегли в широка усмивка. Стисна дебелата китка с неочаквана, ужасяваща сила, докато другата му ръка напипа дръжката на един от ножовете му. Беше топла от дългото притискане в тялото му. Доброто острие излетя светкавично, бързо и смъртоносно като змия и потъна до дръжка в дебелия врат на дангалака. На лицето му се изписа изненада, от устата, носа и разпорения му врат бликна кръв и потече по гъстата му брада, покапа по гърдите му. Но защо тази изненада?

Да докоснеш Кървавия девет, е, като да докоснеш смъртта, а тя не прави отстъпки, не прави изключения.

Кървавия девет се надигна и избута настрани едрия труп, изправи се и почервенелият му от кръв юмрук извади дългия меч от ръката му. Погледна лъскавото острие. Тъмен, красив метал, подобаващ инструмент за работата, която го чакаше. Толкова много работа.

Добрата работа е благословия. Кървавия девет отвори уста и изкрещя с пълно гърло. И в пронизителния му вой се бяха събрали и безкрайната му любов, и нестихващата омраза. Земята полетя под краката му и надигащата се като вълна безформена маса на прекрасната битка отвори обятията си за него. И в топлата й прегръдка той отново беше у дома.

Лицата на мъртвите заподскачаха пред очите му, размазаха се, ревяха от ярост, крещяха проклятия. Но омразата им към него го подхранваше с още повече сила. Дългото острие на меча свистеше и разчистваше пътя му. Хвърляше настрани смазаните, потрошените, посечените тела. Олигавените им физиономии виеха от щастие. Кой с кого се биеше, не беше проблем на Кървавия девет. Живите бяха от едната страна, а той от другата. И мечът му проправяше в редиците им червената си праведна пътека.

На слънцето проблесна секира, описа дъга от размазана, бледа като луната светлина и Кървавия девет се мушна под нея. Тежкият му ботуш изрита от пътя му човека в другия край на секирата. Онзи вдигна щит, но огромният меч разцепи на две дървото, нарисувано на него, после дървото отдолу, разсече ръката, държаща щита, и разкъса ризницата отзад, сякаш беше просто паяжина. Червата се изсипаха от корема на нещастника като кълбо ядосани змии.

Едно момче, почти дете, се свлече на земята от ужас и започна да се влачи по гръб. Ръцете му стискаха щит и прекалено тежка за него секира. Оголил зъби, Кървавия девет се изсмя на страха му. Едно тънко гласче в главата му нашепваше да спре, но той не му обърна внимание. Замахна с меча и разсече и големия щит, и малкото момче. Изпръска с кръв калта, скалата и скованите от ужас лица на мъжете отстрани.

— Хубаво — каза Кървавия девет и им показа червената си усмивка. Сега той е Големия изравнител. Мъж или жена, млад или стар, всички ги чака едно. В това се крие първичната красота, ужасяващата симетрия, съвършената справедливост. Няма измъкване, няма извинения. По-висок от планината, Кървавия девет пристъпи напред и мъжете се отдръпнаха, мърмореха. Огледа кръга от объркани лица и щитове, изрисувани с всевъзможни символи.

Думите им галеха ушите му.

— Той е.

— Деветопръстия.

— Кървавия девет!

Стоеше в средата на този кръг от страх, напълно оправдан страх.

Смъртта им беше изписана с прекрасните кървави петна по суровата земя. Смъртта им шептеше в жуженето на мухите около труповете пред стената. Смъртта им бе запечатана на лицата им, носеше се с вятъра и увисваше в назъбените очертания на планините под синьото небе. Мъртъвци, до един.

— Кой ще е следващият обратно при пръстта? — прошепна Кървавия девет.

Един дързък войник с нарисувана навита на кълбо змия на щита пристъпи напред. Преди да успее да помръдне копието си, мечът на Кървавия девет описа широка дъга над ръба на щита му и под този на шлема му. Върхът на острието отнесе челюстта от лицето му, разсече рамото на човека до него и се вкопа в гърдите му. Свали го на земята с бликнала от безмълвната му уста кръв. От кръга излезе втори. Мечта се стовари отгоре му като падаща звезда и вдлъбна шлема му почти до устата. Тялото се свлече на земята и се разтърси от сладките конвулсии на смъртта.

— Танцувай! — Изсмя се с пълно гърло Кървавия девет и започна да върти меча. Въздухът се изпълни с пръски кръв, парчета от разбити оръжия и части от тела. И тези летящи и така прекрасни късове изписваха думи и символи на таен език, който само той виждаше и разбираше. Всякакви остриета го жегваха, порязваха, ръгаха, но това беше нищо. За всяка следа, която оставяха по горящата му кожа той се отплащаше стократно. Кървавия девет се смееше и не можеше да спре, а с него се смееха вятърът и огънят, и цветните образи от щитовете.

Той е бурята във Височините, гласът му гърми като гръмотевица, а ръката му е бърза и безмилостна като мълния. Заби меча в корема на един, изтегли го и със същото движение размаза с топката на дръжката устата на втори. С другата ръка измъкна копието от ръцете му, хвърли го и то прониза шията на трети. Разсече гърдите на четвъртия, докато минаваше покрай него. Въртеше се, сучеше се и залиташе като пиян, бълваше огън и смях. Разчисти нов кръг около себе си. Широк колкото дължината на дългия меч. Кръг, в който всичко му принадлежеше.

Враговете се спотайваха зад щитовете си по краищата му. Пристъпяха боязливо назад, умираха от страх. Те познаваха Кървавия девет, виждаше го в очите им. Бяха чували уплашени хора да разказват шепнешком за работата му и сега сами получаваха кървавия му урок. Сега разбираха, че всичко е истина, и Кървавия девет се усмихна на прозрението им. Един в предната редица протегна умолително ръка, наведе се и остави секирата си на земята.

— Простено ти е — прошепна Кървавия девет, пусна меча и той издрънча в краката му. Скочи напред, сграбчи онзи за гърлото и с две ръце го вдигна във въздуха. Човекът започна да се мята, да рита, бореше се, но в хватката на почервенелите ръце на Кървавия девет имаше всичката сила на леда, който се издува и безмилостно разпуква земята.

— Простено ги е! — Ръцете му бяха от желязо и палците им потъваха все по-дълбоко в гърлото на нещастника. Когато изпод пръстите му бликна кръв, той вдигна с изпънати нагоре ръце ритащия труп и го държа там, докато не спря да мърда. Захвърли го настрани и гледа с огромно задоволство как се премята на земята.

— Простено… — Кървавия девет тръгна към светлия отвор на портата. Като стадо овце пред вълк, ужасената тълпа се отдръпваше боязливо от пътя му и отваряше кална пътека, осеяна с изпочупени оръжия и щитове. В далечината, окъпани в слънчеви лъчи, из долината препускаха конници в лъскави брони. Мечовете им просветваха при всяко вдигане и спускане върху разбягалите се пред конете им човешки фигури. Яздеха право през разветите на вятъра знамена. Той застана на портата, стъпил върху разбитите на трески врати, заобиколен от труповете на свои и врагове. Чу радостни викове.

Логън затвори очи и пое дълбоко въздух.