Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (25)

Четвъртият ден

Беше истински грозник този дивак от Изтока. Огромен и облечен във вмирисани полуощавени кожи, с тук-там малко ризница — по-скоро украшение, отколкото истинска защита. Имаше черна, мокра от дъжда, сплъстена коса, с няколко промушени през грубо изковани пръстени от светъл метал кичури. През едната му буза минаваше дълъг белег, а през челото друг. Навсякъде около тях имаше множество следи от по-дребни порязвания. Имаше и пъпки като младо момче, а носът му беше сплескан и изкривен на една страна — приличаше на стара, очукана лъжица. Очите му бяха стиснати от напрежение. Беше оголил жълти зъби, а през дупката на двата липсващи отпред се подаваше върхът на езика му. Това беше лице на човек, прекарал целия си живот в битки. Живот, изпълнен с мечове, секири и копия, в който всеки нов ден се броеше за награда.

За Логън усещането бе като да стои пред огледало.

Бяха се вкопчили един в друг, прегърнати здраво като любовници, слепи за всичко останало около тях. Лашкаха се напред-назад, залитаха като сборичкали се пияници. Дърпаха се, ръчкаха се, хапеха и деряха един друг, мачкаха, разпаряха дрехите си. Напрягаха сили, застинали в яростна прегръдка, и дишаха тежко зловоние в лицата си. Грозен, изнурителен, смъртоносен танц, а през цялото това време валеше.

Логън получи един болезнен юмрук в корема и се заизвива и усуква, за да избегне втори. Опита удар с глава, но опитът му беше доста вял и завърши с леко потъркване на челото му в лицето на грозника. Препъна се в нещо, залитна и усети как онзи изнася тяло в опит да го хвърли, но в последния момент успя да го ритне с бедро в топките. Не беше кой знае какъв удар, но бе достатъчен, за да охлаби хватката на ръцете му за момент и да успее да промуши своята към гърлото му.

Започна да натиска с нея нагоре, инч по инч изпънатият му среден пръст пълзеше към нашареното от белези лице на грозника. Кръстосал поглед в пръста, онзи всячески се опитваше да издърпа главата си назад. В същото време беше стиснал болезнено китката на Логън и буташе ръката му с всичка сила назад, но Логън беше вкарал и рамото си в действие и цялата му тежест работеше за него. Пръстът му подмина изкривената от напрежение уста, подмина и горната му устна и се насочи право към едната ноздра на грозника. Логън усети как начупеният му нокът задира плътта в носа на дивака. Извъртя пръст и, оголил зъби, задърпа колкото сила имаше.

Дивакът изсъска и започна да се мята, но беше късно, беше закачен като риба на кука. Не му остана друго, освен да сграбчи китката на Логън и с другата си ръка и така да опита да разкара забития в лицето му пръст. Направи го, но това означаваше, че Логън остана с една свободна ръка.

Извади нож и започна да ръга. С всеки замах от гърлото му се откъсваше силно ръмжене. Все едно просто удряше с юмрук, само дето юмрукът му завършваше с добре наточена стомана. Острието влизаше и излизаше с джвакане от тялото на грозника. От корема му, от едното бедро, от ръката, от гърдите му. Рукна кръв, изплиска и двамата биещи се и потече в локвата, в която бяха нагазили ботушите им. След като реши, че го е наръгал достатъчно пъти, Логън го сграбчи за дрехите, стисна зъби и го отлепи от земята. Нададе мощен рев и го запрати надолу през парапета на стената. Напълно неподвижно, като труп, какъвто само след секунда щеше да стане, тялото на грозника полетя надолу и се стовари сред своите.

Задъхан сред пороя от дъждовни капки, Логън се надвеси през парапета. Бяха стотици, газеха на тълпи в морето от кал под стената. Диви мъже от земите отвъд Крина. Там, където не говореха като хората и не даваха пет пари за мъртвите. Бяха подгизнали от вода и целите опръскани с кал, криеха се зад грубо скалъпените си щитове и размахваха зле изковани, но брутални, назъбени остриета. Като призрачна сянка сред проливния дъжд зад тях се развяваше знамето им — кости и опърпани кожи.

Някои носеха паянтови стълби, други вдигаха от земята донесени преди това такива, опитваха се да ги подпрат на стената и да се покатерят нагоре. И всичко това под порой от камъни, копия и подгизнали от дъжда стрели. Но имаше и такива, които вече пълзяха нагоре с щитове над главите си. В участъка на Дау имаше две стълби, една при Червената шапка и още една вляво от Логън. Двама огромни диваци млатеха с тежки секири портата и с всеки удар отнасяха мокри трески от дървото. Логън ги посочи с пръст и изкрещя. Безсмислено. Никой не го чу, нямаше и как през невероятно силния шум от барабаненето на пороя, сблъсъка, стърженето и трясъците на хиляди оръжия и щитове, бойни викове и писъци от болка.

Грабна меча си от локвата, в която лежеше — цялото матово острие беше покрито със ситни капчици вода. Малко по-встрани един от хората на Тръпката току-що се бе изправил пред един от диваците, който на свой ред току-що се беше прехвърлил през парапета. Двамата си размениха по няколко удара. Секирата на дивака попадна на щит, после мечът на северняка пропусна целта си и изсвистя във въздуха. Дивакът вдигна секирата за нова атака и Логън отсече ръката му над лакътя. Блъсна го в гърба и го повали крещящ по очи. Войникът на Тръпката го довърши с удар в тила и посочи с окървавения си меч към нещо зад Логън.

— Там! — изкрещя.

Един дивак с голям гърбав нос се беше подал над бойниците на стената. Стоеше на върха на стълба, готвеше се да се прехвърли през парапета, а дясната му ръка беше изнесена назад, готова да хвърли копие. Логън изкрещя с цяло гърло и се хвърли към него.

Очите на онзи се облещиха от изненада, поколеба се и закъсня с хвърлянето на копието. Опита да се дръпне встрани и се вкопчи в мокрото дърво на стълбата със свободната си ръка, но успя единствено да я разклати и тя изстърга странично по ръба на парапета. Мечът на Логън го наръга някъде под ръката и той залитна назад и изпусна копието си. Логън замахна отново, подхлъзна се и залитна силно напред, озова се почти в ръцете му. Големият нос се вкопчи в него и го задърпа към себе си през парапета. Логън го фрасна здраво с топката на дръжката на меча и главата му се изметна назад. С втория удар му изби няколко зъба. След третия онзи загуби съзнание и полетя надолу, като по пътя си събори един от другите на стълбата след него.

— Дай оня кол! — изкрещя Логън на войника с меча.

— Какво?

— Кола, копеле такова, дай кола!

Войникът грабна мокрото дърво и го хвърли през дъжда. Логън пусна меча на земята, запъна чатала на единия край на кола в стълбата и започна да бута с всичка сила напред. Войникът дотича и започна и той да бута. Стълбата изскърца, разклати се и започна бавно да се накланя назад. Над бойниците се подаде едно опулено от изненада лице. Дивакът успя да зърне ръмжащите от напрежение на другия край на кола, но в следващия миг и той, и стълбата се сгромолясаха върху главите на тълпата под стената.

Малко по-нататък по стената, друга стълба бе току-що вдигната и диваците вече се катереха нагоре с щитове над главите. Червената шапка и момчетата му мятаха отгоре им камъни. Няколко от диваците бяха успели да се покатерят върху участъка на Дау и оттам се носеха викове и характерният звук на избиващи се мъже. Логън прехапа окървавената си устна и се замисли дали да не отиде на помощ, но се отказа. Съвсем скоро тук щяха да имат повече нужда от него.

Взе отново меча на Създателя, кимна на войника, който му беше помогнал, и остана на място, за да си поеме малко въздух. Зачака следващите през парапета. Огледа стената, навсякъде се биеха, убиваха и умираха хора.

Приличаха на демони в един студен, мокър, кървав ад. Бяха минали четири дена, а на него му се струваше, че бе прекарал в тази кървава баня цяла вечност. Че никога не я е напускал. И може би беше точно така.

 

 

Сякаш нямам други проблеми, помисли си Кучето, ами сега и този дъжд.

За един стрелец нямаше по-лошо от мокрото време. Е, освен прегазването от конница, което обаче на върха на кула не беше чак толкова вероятно. Лъковете се хлъзгаха, тетивите се отпускаха, перата на стрелите бяха подгизнали от вода и всичко това водеше до едно — лоша стрелба. Дъждът им отнемаше цялото предимство на високата позиция, но можеше да им коства и много повече, денят още не беше свършил. Трима едри диваци работеха усилено по портата. Двама блъскаха със секири, а третият запъваше железен кол в просеките, които отваряха, и го използваше като лост, за да откъртва дъските.

— Ако не се оправим с тези тримата, ще разкъртят портата! — изкрещя пресипнало Кучето.

— Хъ — кимна Мрачния и от гъстата четина на главата му пръснаха капки.

След солидна доза викане, Тъл, Мрачния и Кучето най-накрая строиха шейсетте стрелци пред мокрия парапет. Шейсетте мокри лъка се наведоха като един, тетивите изскърцаха и изтеглиха назад стрелите, насочени към портата. Шейсет намръщени, вир-вода мъже се прицелиха в целта.

— Готови, пускай!

Стрелите полетяха почти едновременно. Пороят заглуши напълно бръмченето на тетивите. Стрелите се спуснаха надолу, отскочиха от мократа стена, забиха се в омекналото дърво на портата и щръкнаха от земята, на мястото, където доскоро бе ровът, преди онези да го затрупат с камари пръст. За точност и дума не можеше да става, но това бяха много стрели. Когато не можеш да разчиташ на прецизна стрелба, масираната върши почти същата работа. Дивакът отдясно изпусна секирата. От гърдите му стърчаха три стрели, а от крака му — една. Онзи отляво се хлъзна настрана и падна, после побягна със стрела в рамото. Третият, с железния лост, се срина на колене и замаха с ръце към стрелата в кръста му.

— Така! Добре! — извика Кучето. Никой от останалите долу не хукна да се пробва отново на портата, което го обнадежди. Все още имаше много, които опитваха по стълбите, но с тях беше по-трудно да се справи от кулата. В това време като нищо можеха да улучат някое от момчетата на стената. Кучето изскърца със зъби и пусна наслуки една стрела в мелето пред стената. Нищо не можеха да направят повече. Стената беше работа на Тръпката, на Дау и на Червената шапка. Стената беше работа на Логън.

 

 

Разнесе се трясък и все едно небето се срина. Целият свят блесна в ярка светлина, образите започнаха да се местят бавно пред очите му, всички звуци станаха далечно ехо. Логън пристъпи, залитайки в този измислен свят, олюля се, понечи да падне и се вкопчи в стената, която също се люлееше. Опита се да разбере какво ставаше, но не стигна до никъде.

Двама мъже се бореха за едно копие. Стискаха дръжката и дърпаха, въртяха се, а Логън не можа да си спомни защо. Мъж с дълга коса забавено пое с щита си мощен, плавен удар от боздуган. Няколко трески отскочиха нагоре и се завъртяха мудно във въздуха. Оголил зъби, дългокосият описа широка дъга със секира, посече краката на някакъв дивак и ударът явно беше много силен, защото краката на дивака се отлепиха от земята и той се преметна във въздуха. Навсякъде имаше хора, мокри, побеснели, омазани с кал и кръв. Битка? На чия страна е той?

Усети как нещо топло се стече в едното му око, докосна го. Загледа се намръщено как дъждът отмива порозовелите върхове на пръстите му. Кръв. Удари ли го някой по главата? Или просто сънува? Далечен спомен може би.

Обърна се рязко, точно преди боздуганът да се спусне и разцепи черепа му като яйце. Сграбчи за китките някакъв рошав гадняр. Изведнъж светът отново се забърза, изпълни се с шум, а главата му затуптя от болка. Залитна заднишком към парапета, почти опрял лице в онова на рошавия — мръсно, брадясало и изкривено от ярост.

Пусна едната си ръка и заопипва колана си за нож. Не напипа нищо. Цялото това време, прекарано в точене на всички тези остриета, а сега, като му потрябва едно — нищо подръка. Тогава си спомни. Ножът от тази страна на колана сега беше дълбоко забит в тялото на грозника, който лежеше в калта някъде под стената. Трескаво заопипва от другата страна на колана си. Засега успяваше да държи боздугана над главата на дивака, но вече започваше да губи тази битка, все пак използваше само една ръка. Усети как бавно бива притиснат към парапета, с изкривен назад гръб. Тогава пръстите му напипаха дръжката на нож. В същия момент рошавият отскубна боздугана си, замахна отвисоко и нададе силен крясък, примесен с вонящ дъх в лицето му.

Логън го наръга в главата. Острието влезе през едната буза и излезе през другата, като по пътя си отнесе няколко зъба. Викът на рошавия премина в остър писък. Той изпусна боздугана и залитна назад с широко ококорени очи. Логън клекна и измъкна меча си измежду краката на двамата биещи се за копието. Сега видя, че единият беше от техните войници, а другият — дивак от отвъд Крина. Изчака дивакът да приближи и го посече през задната страна на едното бедро. Онзи се сгромоляса с писък на земята, готов да бъде довършен от противника си.

През това време рошавият кървеше обилно от лицето, а едната му ръка дърпаше дръжката на ножа, в опит да го извади от бузите си. Мечът на Създателя остави дълга, кървава цепка през кожите на гърдите му и онзи падна на колене. Следващият замах разцепи черепа му на две.

На десетина крачки по-нататък, Тръпката го беше загазил сериозно. Беше притиснат от трима диваци, четвърти тъкмо се прехвърляше през парапета, а всички от хората му бяха заети. Дългокосият северняк примижа при следващия удар с чук по щита си, изпусна секирата си и тя изтрака на земята. На Логън му мина през ума, че за него самия ще е по-добре, ако Тръпката свършеше на стената с размазана глава, но вероятността той да е следващият не беше никак малка.

Затова пое дълбоко въздух и се втурна с рев напред.

Първият от диваците се обърна навреме, за да посрещне острието на меча му с лицето си вместо с тила си. Вторият успя да вдигне щита си, но Логън замахна ниско и острието му отсече единия му крак под коляното. Дивакът изпищя и падна по гръб в локвите, а кръвта му зашуртя във водата. Третият беше огромно копеле, с щръкнала във всички посоки червена коса. Беше успял да свали Тръпката на колене, притиснат в парапета и с безпомощно увиснал щит. От една цепка ни челото му течеше кръв. Червенокосият вдигна чука си да го довърши, но преди да замахне, Логън го наръга в гърба и дългото острие на меча му се заби до дръжката. Никога не заставай лице в лице с човек, ако можеш да го убиеш и в гръб, така казваше бащата на Логън и той се опитваше да спазва този му съвет. Първоначално червенокосият закрещя и се замята бясно, повличайки след себе си стисналия здраво дръжката на меча на Създателя Логън, но накрая се строполи мъртъв.

Логън хвана Тръпката под мишница и го вдигна на крака. Той го изгледа объркано, после погледът му се избистри и видя кой му беше помогнал. Наведе се и грабна лежащата на камъните секира. За момент Логън се замисли дали следващото му действие няма да е да забие острието й дълбоко в черепа му, но Тръпката просто застана до него, с окървавено от раната на челото си лице.

— Зад теб — каза Логън и посочи с кимане над рамото на дългокосия северняк. Тръпката се обърна натам, Логън на другата страна и двамата застанаха с гръб един към друг. Сега около портата имаше три или четири опрени стълби и битката на стената се беше разкъсала на няколко отделни кървави схватки. През парапета започнаха да се прехвърлят още от диваците, с лъснали от дъжда страховити лица и още по-страховити оръжия, крещяха и джавкаха на неразбираемия си език. Втурнаха се към Логън. Зад гърба си той чу сблъсък на метал и ръмженето на Тръпката, но не се обърна да погледне. Сега можеше да се справя единствено с това, което беше пред него. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Провлачи тежко крак назад, но изтощението му бе само наполовина престорено. Когато първият го връхлетя, скочи напред и го посече през лицето. Дивакът сграбчи лицето си и отлетя с писък настрани. При следващия си замах Логън залитна и се озова точно пред друг дивак, който го фрасна здраво в гърдите с щита си. При сблъсъка ръбът на щита се заби под брадичката му и той си прехапа езика. Отстъпвайки, се спъна в мъртвото тяло на един от своите, но успя да се задържи на крака и да замахне напосоки с меча. Острието му профуча в празното пространство и инерцията му го повлече след себе си. В следващия момент усети нещо да се забива в крака му. Простена, загуби равновесие и заподскача на един крак, размахвайки меча около себе си. Забеляза някакво движение, животински кожи с дълъг косъм, замахна натам. Раненият му крак поддаде и той се сблъска с някого. Паднаха на кълбо и Логън фрасна здраво главата си в камъка. Двете тела се превъртяха и Логън се озова отгоре. Осъзна, че крещи и от устата му хвърчи слюнка. Сграбчи сплъстената коса на дивака и блъсна лицето му камъка отдолу, после пак и пак, не спря, докато не усети, че черепът му е омекнал. Провлачи се настрани и чу остър звук от сблъсък на метал в каменната пътека. Звънтенето дойде точно от мястото, където бе само преди секунда. Надигна се на колене, с отпуснат в лепкавата му ръка меч.

Не можа да стане. Дишаше тежко, дъждът се стичаше по лицето му, от косата му капеше вода. Идваха още, а място за бягане — никакво. Кракът го болеше. В ръцете му не бе останала никаква сила. Усещаше главата си странно олекнала, сякаш щеше да полети. Нямаше сила да се бие повече. А идваха още. Най-отпред беше един с дебели кожени ръкавици, стиснали дръжката на тежък чук, чиято покрита с шипове глава лъщеше от кръв. Имаше вид на нещо, разбило не една глава, и Логън осъзна, че следващата ще е неговата. И така Бетод най-после щеше да победи.

Усети остър спазъм в стомаха си, сякаш в него се отваря голяма празнина. Мускулите на ръцете му се стегнаха, пръстите му стиснаха до болка дръжката на меча и кокалчетата му изпукаха.

— Не! — изсъска Логън. — Не, не, не.

Със същия успех можеше да каже на дъжда да спре. Чувството на глад и празнота се разпростря по цялото му тяло, плъзна нагоре към лицето му и разтегли устните му в кървава усмивка. Онзи с ръкавиците приближи, влачеше главата на чука по мокрия камък. И тогава погледна рязко през рамо.

Главата му се пръсна и във въздуха полетяха струи кръв. Крамок-и-Файл изрева като разярена мечка и кокалите на огърлицата му се размятаха на гърдите му. Въртеше чука си в широка дъга над главата. Следващият дивак опита да се отдръпне и вдигна щит пред главата си. Чукът на Крамок полетя ниско и отлепи краката на дивака от земята. Онзи се запремята по пътеката на стената и накрая спря по очи. Въпреки огромното си телосложение, планинецът изскочи на стената пъргаво като танцьор и стовари чука си в корема на следващия дивак. Нещастникът полетя назад и се блъсна в каменния парапет. В следващия момент хората на Крамок, с размазана от дъжда синя боя по лицата, се втурнаха с викове и крясъци напред. И пред очите на задъхания Логън едната група диваци се зае с избиването на другата. Планинците плъпнаха по пътеката и започнаха да изтикват диваците от отвъд Крина, да ги изхвърлят от парапета в калта под стената и да събарят обратно стълбите им.

Логън беше коленичил в дълбока локва, задъхан и подпрян на студената дръжка на меча на Канедиас. Преви се на две, стомахът му се надигаше и спускаше бързо, поглъщайки студения въздух, устата му беше пълна със соления вкус на кръв, а носът му пълен с миризмата й. Не смееше да вдигне глава. Стисна зъби и изплю голяма солена храчка. Успя да потисне хладната празнина в стомаха си и тя бавно се отдръпна, оставяйки го на болката и изтощението. Засега поне щеше да се тревожи само за тях.

— Май им дойде в повече на копелетата — разнесе се през дъжда развеселеният глас на Крамок. Планинецът вдигна глава, отвори широко уста, изплези език на дъжда, после премлясна с устни. — Чудесна работа свърши днес, Кървави девет. Не че за мен не е истинска радост да те гледам отстрани, но хубаво стана, че успях и аз да се включа за малко. — Завъртя с лекота огромния си чук, все едно беше върбово клонче, и се загледа усмихнат в огромното кърваво петно на желязната му глава, на което беше залепнал кичур коса.

Логън събра сили и вдигна глава.

— О, да. Чудесна работа. Но щом си така навит, утре ние сме отзад, а? Ти поемаш проклетата стена.

 

 

Дъждът беше отслабнал до ситен ръмеж. Бледите лъчи на слънцето пробиха надвисналите облаци и лагерът на Бетод изплува от сивотата на дъжда. Кучето огледа калния ров, знамената и пръснатите из долината палатки. Напрегна очи и му се стори, че видя няколко фигури, които наблюдаваха оттеглящите се от стената диваци. Нещо проблесна, отражение от слънчев лъч в стъклото на далекоглед може би, какъвто използваха южняците, за да гледат в грешната посока. Кучето се замисли дали това не бе самият Бетод. Беше напълно в стила на Бетод да се сдобие с далекоглед.

Усети нечия тежка ръка на рамото си.

— Шамаросахме ги, главатар — избоботи Тъл. — При това здравата!

Можеше да се поспори. Имаше много мъртви пред стената, пръснати безразборно в калта, още толкова ранени — някои се влачеха бавно към лагера си, други ги мъкнеха другарите им. Но имаше много мъртви и на стената. Видя калната купчина от тела в задната част на укреплението, където щяха да бъдат погребани. Чу нечии писъци. Противни, отчаяни, каквито надава човек, на който му се иска по-скоро да се отърве от ръка или крак, отколкото болката да продължи. Или пък такива, каквито надава човек, вече отървал се от тях.

— Шамаросахме ги, вярно — промърмори Кучето, — но и те нас. Не знам колко още такива шамари ще можем да понесем. — Стрелите в бъчвите бяха привършили наполовина, а купчината камъни почти напълно. — Най-добре да изпратим няколко момчета да претършуват труповете! — провикна се през рамо към хората си. — Да съберат каквото могат, докато имаме време!

— В такива времена няма как да ти останат много стрели — каза Тъл. — Що народ избихме от копелетата отвъд Крина, но мисля, че довечера пак ще имат повече копия, отколкото имахме ние, преди да дойдат тази сутрин.

Кучето се насили да се усмихне.

— Мило от тяхна страна да ни оставят малко от техните.

— Ъхъ. Сигурно ще им доскучае, ако останем без стрели — изсмя се Тъл и така здраво плесна Кучето по гърба, че зъбите му изтракаха. — Добре се справихме! Ти добре се справи! Още сме живи, нали така?

— Някои от нас. — Кучето погледна трупа на единствения, когото бяха загубили на кулата. Беше възрастен, с почти побеляла коса. От гърлото му стърчеше една грубо издялана стрела. Лош късмет, да се сдобиеш със стрела в гърлото в такъв порой като днешния, но така е в битката, късмет всякакъв — и добър, и лош. Отправи поглед към смрачаващата се долина. — Къде са проклетниците от Съюза?

 

 

Поне дъждът беше спрял. Човек трябва да е благодарен за малките неща, като например един мижав огън след цял ден порой. Трябва да си доволен от малкото, особено когато всяка минута може да се окаже последна.

Логън седеше сам до нищожните пламъци и разтриваше дясната си длан. Беше зачервена, схваната от цял ден стискане дръжката на меча, а по пръстите му бяха излезли мехури. Главата му беше цялата в синини и рани. Порязаното на крака щипеше леко, но не затрудняваше кой знае колко ходенето. Можеше да е много по-зле. Имаха към шейсет жертви, които бяха погребали в ями за по дванайсет, точно както каза Крамок. Шейсет, че и отгоре бяха обратно при пръстта и два пъти повече ранени, някои доста лошо.

Отсреща, до големия огън, Логън чу превъзбуденото ръмжене на Дау, докато разказваше как бил наръгал един от диваците в топките. Чу гръмогласния смях на Тъл. Вече почти не се чувстваше като част от групата. А може би никога не беше бил. Група мъже, които беше победил някога в дуел. Мъже, чиито животи бе пощадил, без дори да знае защо. Мъже, които го мразеха повече от смъртта, но бяха длъжни да го следват. Бяха му толкова приятели, колкото и Тръпката. Може би Кучето беше единственият истински приятел, който имаше в целия Кръг на света, но дори в неговите очи Логън виждаше от време на време да се прокрадват съмнението, страхът. Кучето се зададе от тъмното и Логън се замисли дали щеше да ги види сега в очите му.

— Мислиш ли, че ще дойдат през нощта?

— Рано или късно, ще се пробват по тъмно — отвърна Логън, — но ако питаш мен, ще изчакат, докато сме още по-изтощени.

— Възможно ли е да си по-изтощен от това?

— Май скоро ще се види. — Логън опъна единия си крак и направи болезнена гримаса. — Навремето като че ли беше доста по-лесна тая работа.

Кучето изсумтя. Не от развеселеност, просто колкото да стане ясно, че е чул.

— Спомените понякога лъжат. Помниш ли Карлеон?

— Естествено. — Логън погледна към липсващия му пръст и както винаги, веднага сви ръка в юмрук. — Странно, как просто изглеждаше всичко тогава. С кого се биеш и защо. Не че някога много ме е интересувало де.

— Мен ме интересуваше.

— Така ли? Трябваше да кажеш.

— Ти щеше ли да ме чуеш?

— Не. Мисля, че не.

Двамата се умълчаха.

— Мислиш ли, че ще оживеем? — попита Кучето.

— Може би. Ако онези от Съюза се появят утре. Или вдругиден.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Може. Да се надяваме.

— Нещата не стават с надежди.

— Така е, обикновено става точно обратното, на което се надяваш. С всеки ден, в който не умрем, имаме шанс. Може пък този път това с надеждите да проработи.

Кучето се загледа в танцуващите пламъци на огъня.

— Много „може би“ станаха.

— Война е.

— Кой би очаквал, че един ден ще разчитаме на онези от Съюза да ни решават споровете?

— Споровете се решават както може. Трябва да си реалист.

— Хубаво, като реалист да те питам. Мислиш ли, че ще оживеем?

— Може би — отвърна след кратък замисъл Логън.

В тъмното се чуха нечии жвакащи стъпки и към огъня се приближи Тръпката. Раната на челото му беше превързана с парче сив плат и косата му висеше мокра и кална покрай лицето.

— Главатар — каза.

Кучето се усмихна и се изправи. Плесна го по рамото.

— Е, Тръпка. Добра работа свърши днес. Радвам се, че си с нас, момче. Всички се радваме. — Изгледа Логън. — Всички се радваме. Мисля да отида да си почина малко. Ще се видим, като онези дойдат пак. Най-вероятно няма да е след дълго. — Той се отдалечи в тъмното и остави Логън и Тръпката един срещу друг при огъня.

Вероятно сега Логън трябваше да примъкне ръка към някой от ножовете си, да застане нащрек за резки движения. Но беше прекалено изморен и насинен. Затова просто си седеше и гледаше нагоре към Тръпката. Дългокосият северняк стисна устни и седна срещу Логън, бавно и с голяма неохота, сякаш му предстоеше да яде нещо развалено и нямаше друг избор, освен да го направи.

— Ако бях на твое място — проговори след кратко мълчание той, — щях да оставя онези копелета да ме убият.

— Преди няколко години със сигурност щях да го направя.

— Какво се промени?

Логън се намръщи, сякаш обмисляше дали си заслужава да отговаря. После вдигна рамене.

— Опитвам се да бъда по-добър човек.

— И мислиш, че това ще е достатъчно?

— Какво друго ми остава?

Тръпката се загледа в огъня.

— Исках да ти кажа… — Думите се запънаха на върха на езика му, но накрая успя да ги изрече. — Че съм благодарен. Днес ми спаси живота. Знам го. — Личеше си, че не му достави удоволствие да го каже, и Логън знаеше защо. Трудно е да получаваш услуги от човек, когото мразиш. Става по-трудно да го мразиш след това. Загубата на враг може да е по-тежка от тази на приятел, особено на стар враг.

Затова Логън просто сви рамене.

— Не съм направил нищо кой знае какво. Само каквото прави човек за хората от своята страна, нищо друго. Аз ти дължа много повече. Не съм забравил, че никога няма да мога да ти се издължа.

— Така е. Но ако питаш мен, това е някакво начало. — Тръпката се изправи и понечи да си върви. После спря и се обърна, с наполовина осветено от светлината от огъня сурово лице. — Не е така просто, нали, човек никога не е само добър или само лош? Дори ти. Дори Бетод. Никой.

— Не е. — Логън седеше и не откъсваше очи от пламъците. — Не е така просто. Всеки си има причини. И добрият, и лошият. И всичко зависи откъде го погледнеш.