Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (23)

Да си прикачиш сянка

Феро седеше с кръстосани крака на покрива на склада и се взираше с присвити очи към яркото слънце. Гледаше корабите и изсипващите се от тях хора. Оглеждаше се за Юлвей. Затова идваше тук всеки ден.

Съюзът и Гуркул бяха във война, безсмислена война с много празни приказки и никакви боеве, но за Кантика не отплаваха кораби. Но Юлвей ходеше където си поиска. Той можеше да я върне в Юга, където да получи отмъщението си от гуркулите. Но до появата му тя беше като в капан сред всичките тези бели. Изскърца със зъби, стисна юмруци и лицето й се изкриви от яд пред собствената й безпомощност. И скуката. Загубата на време. Беше готова дори да се моли на Бог за по-скорошното пристигане на Юлвей.

Но Бог не слуша молитвите на хората.

Джизал дан Лутар, без значение какъв глупак беше и по причини, абсолютно непонятни за нея, получи корона и стана крал. И Баяз, за когото Феро беше напълно убедена, че стоеше зад всичко това, сега прекарваше цялото си време с него. Сигурно още се бореше да направи от него истински водач на своите хора. Точно както беше правил, без никакъв успех, през цялото им дълго пътуване през равнината и обратно.

Джизал дан Лутар, крал на Съюза. Деветопръстия щеше да се смее с глас. Споменът за смеха му предизвика усмивка на устните й. После осъзна, че се усмихва, и бързо я прогони от лицето си. Баяз й беше обещал отмъщение, но не й даде нищо, вместо това я изостави тук, напълно безпомощна и заобиколена от бели. Нямаше поводи да се усмихна.

Продължаваше да седи и да се оглежда за Юлвей.

За Деветопръстия не гледаше. Не очакваше да го види как върви мудно по кея. Това щеше да е глупашко, детинско от нейна страна. Такива надежди имаше, преди гуркулите да я отведат като робиня, вече не. А и той нямаше да си промени решението и да се върне. Тя се беше погрижила за това. Странно защо тогава непрекъснато се припознаваше, защо непрекъснато й се струваше, че го вижда сред тълпите от хора.

Докерите на пристанището вече бяха свикнали с присъствието й. В началото й подвикваха. „Хей, миличка, слез долу и дай една целувка!“, така й викна един и приятелите му си умряха от смях. Тогава тя хвърли половин тухла от покрива, улучи го в главата и онзи падна в морето. След като приятелите му го извадиха от водата, вече нямаше какво да й каже. Никой от тях нямаше и това я устройваше напълно.

Продължаваше да седи и да гледа корабите.

Седеше, докато слънцето не слезеше ниско, откъдето ярко осветяваше облаците отдолу и караше гребените на вълните да блестят. Докато тълпите не се стопяха и каруците не изчезнеха, а от шумотевицата и оживлението на доковете не останеше само прашна тишина. Докато бризът от морето не захладнееше по кожата й.

Юлвей нямаше да дойде и днес.

Феро слезе от покрива на склада и тръгна през задните улички към Централната улица. Едва когато тръгна по широкия булевард, гледайки навъсено минувачите, с които се разминаваше, осъзна, че я следяха.

Онзи се справяше добре, беше внимателен. Понякога приближаваше, понякога изоставаше. Винаги на разстояние, но никога не се криеше. Феро зави по няколко улички, за да се убеди, че не грешеше, и онзи я последва. Беше облечен целият в черно и имаше дълга права коса, а на долната част на лицето си носеше черна маска. Целият в черно, като сянка. Като мъжете, които преследваха нея и Деветопръстия преди заминаването за Старата империя. Започна да го наблюдава с периферното си зрение, нито веднъж не се обърна към него, не му даде да разбере, че го беше забелязала.

Съвсем скоро щеше да разбере.

Зави в една тясна, мрачна странична уличка и застана зад ъгъла. Притисна се в мръсния зид и затаи дъх. Мечът и лъкът й бяха далеч оттук, но сега единственото оръжие, от което се нуждаеше, беше изненадата. А също ръцете, краката и зъбите си.

Чу стъпките му. Вървеше бавно към страничната уличка и стъпваше тихо. Феро осъзна, че се усмихва. Хубаво е да имаш враг, да имаш цел. Толкова хубаво, особено след дългото им отсъствие. Макар и за кратко, те изпълниха празнината в душата й. Стисна зъби и усети как яростта се надига в гърдите й. Гореща и вълнуваща. Позната и успокояваща. Като целувката на любим след дълга раздяла.

В момента, в който онзи завиваше зад ъгъла, единият й юмрук вече летеше към него. Заби се в маската му и го накара да залитне силно назад. Феро скочи към него и му нанесе няколко бързи удара в лицето, от които главата му се залюшка наляво-надясно. Онзи посегна към нож, но движенията му бяха мудни от замайването и преди да извади и наполовина острието от ножницата, ръката й сграбчи здраво китката му. Лакътят й го улучи в лицето и рязко отметна главата му назад, после се вряза в гърлото му и от под маската се разнесе хъркане. Измъкна ножа от отмалялата му ръка, извъртя се рязко и го ритна в корема. Онзи се сви на две и Феро му нанесе силен удар с коляно в главата, който го просна по гръб на земята. Тя го възседна, краката й го стиснаха здраво през кръста, едната й ръка натисна гърдите му надолу, а другата опря в гърлото собствения му нож.

— Гледай ти — изсъска в лицето му. — Прикачила съм си сянка.

Очите на дългокосия се въртяха от замайването и той избълва нещо неразбираемо под маската си.

— Трудно ти е да говориш с това на устата, а? — С рязко движение сряза връзките на черната маска и ножът остави дълга драскотина по бузата му. Без маската не изглеждаше толкова страшен. Беше доста по-млад, отколкото бе предположила. Имаше обрив по брадата и рядка мъхеста растителност по горната устна. Той разтърси глава и погледът му се фокусира. Озъби се и започна да се извива, но Феро го държеше здраво, а и допирът на ножа в гърлото му бързо го укроти.

— Защо ме следиш?

— Мамка му, не те…

Феро не се славеше с търпение. Така възседнала сянката си, за нея не представляваше никаква трудност да се засили и да стовари лакътя си върху лицето му. Той опита всячески да се предпази, но цялата тежест на Феро го притискаше надолу и това го правеше напълно безпомощен. Юмруците на Феро намериха пролуки през ръцете му и се забиха последователно в устата, в носа, в скулите му и с всеки удар главата му се удряше в мръсните павета на улицата. Четири такива попадения бяха достатъчни да го откажат от по-нататъшна съпротива. Главата му се люшни назад и остана неподвижна. Феро се надвеси отново над лицето му и пак опря ножа в гърлото. От устата и носа на дългокосия беше бликнала кръв и сега се стичаше на тъмни струйки по бузите и брадата му.

— А сега следиш ли ме?

— Аз просто наблюдавам — изхриптя окървавената уста на сянката. — Просто наблюдавам. Не аз давам заповедите.

И гуркулските войници не бяха дали заповедите за избиването на народа на Феро и вземането й в робство. Но това не ги правеше невинни. Това не ги спаси от нея.

— А кой ги дава?

Дългокосият се разкашля и лицето му се изкриви. От ноздрите му изскочиха кървави балони. И нищо повече. Феро се намръщи.

— Какво? — Феро премести ножа надолу и опря върха в бедрото му. — Да не мислиш, че ще ми е за първи път да отрежа нечия пишка?

— Глокта — смотолеви сянката и затвори очи. — Работя… за Глокта.

— Глокта — повтори Феро. Името не означаваше нищо за нея, но поне беше отправна точка.

Постави отново ножа на гърлото му. Издутината на гръкляна му се повдигна и остърга острието. Стисна зъби и намести пръсти около дръжката, като не спираше да го гледа навъсено отгоре. В ъгълчетата на очите му заблестяха сълзи. Най-добре да приключва бързо. Най-сигурно е. Но ръката й не помръдваше.

— Дай ми причина да не го направя.

Сълзите бликнаха и се стекоха по бузите му.

— Птиците ми — пошепна той.

— Птици?

— Няма да има кой да ги храни. Аз си го заслужавам, така е, но птиците ми… те не са виновни.

Феро присви очи.

Птици. Странно какви неща спасяват живота на хората.

Баща й гледаше една птица. Спомняше си я, в кафеза, окачен на един кол. Безполезно нещо, дори не можеше да лети, по цял ден стоеше вкопчена в пръчката. Той я беше научил да казва думи. Спомни си как като дете го гледаше, докато я храни. Много отдавна, преди да дойдат гуркулите.

— Ххх — изсъска в лицето му Феро, притисна острието в гърлото и онзи потрепери. След това отдръпна ножа, изправи се и застана надвесена отгоре му. — Следващият момент, в който се мернеш пред очите ми, ще е последният от живота ти. Сега се връщай при птиците си, сянко.

Той кимна с ококорени, просълзени очи и тя се обърна и тръгна по тясната уличка. Когато стигна до един мост, захвърли ножа и той цопна в мръсната вода отдолу, оставяйки широки кръгове по повърхността. Беше грешка, че го остави да живее. От опит знаеше, че проявата на милост винаги е грешка.

Но явно днес бе в милостиво настроение.