Метаданни
Данни
- Серия
- Първият закон (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Last Argument Of Kings, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ганчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джо Абъркромби. Последният довод на кралете
Британска, първо издание
Превод: Александър Ганчев
Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков
Коректор: Соня Илиева
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат: 60х90/16
Печатни коли: 34
ИК „Колибри“, 2011 г.
ISBN: 978-954-529-918-6
История
- —Добавяне
Сладка тъга
— Негово превъзходителство, великият херцог на Осприя желае разбирателство и дружба…
Джизал просто седеше и се усмихваше. Седя и се усмихва така през целия, сякаш безкраен ден. Лицето му беше изтръпнало от усмивки, а задните му части от седене. Дърдоренето на посланика продължи с неотслабваща сила, подкрепено от превъзнесена жестикулация. От време на време прекъсваше пороя от празни приказки, за да може преводачът му да повтори изтърканите клишета на общия език на Съюза. Нямаше нужда да си прави труда.
— … за великия град Осприя беше огромна чест да поддържа близки приятелски отношения с вашия знаменит баща, крал Гуслав, и сега желае единствено да продължи дружбата си с управлението и народа на Съюза…
Джизал бе прекарал в това положение цялата сутрин, седнал на богато инкрустирания със скъпоценни камъни трон върху мраморния подиум, докато посланиците от всички краища на света се изреждаха да изразят почитта си. Седя така, докато слънцето не се изкачи високо в небето и не изсипа безмилостните си лъчи през огромните прозорци, карайки позлатата на декоративните орнаменти по стените и тавана да блести, не се отрази в големите огледала, в сребърните свещници, във всяка огромна ваза, не се пречупи през разноцветните стъклени висулки на трите чудовищни полилея.
— … още веднъж великият херцог желае да изрази съжалението си за нелепия инцидент от миналата пролет и ви уверява, че той няма да се повтори, стига войниците от Уестпорт да стоят от своята страна на границата…
Седя така през целия безкраен следобед, докато в залата ставаше все по-горещо, въртеше се неудобно на трона, докато пратениците на най-великите владетели на света се покланяха, изказваха едни и същи любезни поздравления на десетки непознати езици и после се изнизваха от залата. Седя така, когато слънцето залезе и в залата бяха запалени стотици свещи, чиито светлинки хвърляха отраженията си по огромните огледала, тъмните прозорци и излъскания до блясък под. Седя, усмихва се и слуша възхвалите по свой адрес на мъже от страни, за които дори не бе чувал допреди началото на този безкраен ден.
— … Негово превъзходителство се надява враждебните действия между вашата велика нация и империята на Гуркул да стихнат колкото може по-скоро, за да продължим отново добрите си търговски връзки през Кръглото море.
Посланикът и преводачът му учтиво замълчаха за момент и Джизал успя да се включи с вял отговор.
— Нашите надежди са същите. Моля, предайте на великия херцог благодарностите ни за превъзходния подарък. — В този момент двама лакеи вдигнаха огромен сандък и го преместиха встрани, при купчината от останалите лъскави боклуци, които бяха поднесени по-рано.
Залата отново се изпълни със стириянски брътвеж.
— Негово превъзходителство желае да изрази сърдечните си поздравления по случай предстоящата сватба на Ваше кралско величество с принцеса Терез, бижуто на Талинс, чиято красота е ненадмината в целия Кръг на света. — Джизал с мъка удържа усмивката на лицето си. През целия ден се бе наслушал на поздравления за женитбата си, сякаш уговорената сватба беше неоспорим факт. Беше загубил сили и желание да поправя това недоразумение и нещо повече, сам почти бе започнал да се смята за сгоден. Сега единственото, което го вълнуваше, бе аудиенциите най-после да свършат, за да остане за момент насаме.
— Инструктиран съм от Негово превъзходителство да пожелая от негово име на Ваше Кралско Величество щастливо дълголетие на трона — обясни преводачът — и много наследници, за да пребъде славното управление на вашата династия. — Джизал насили още по-широка усмивка на лицето си. — Желая на Ваше Величество приятна вечер!
Посланикът се поклони с театрална превъзнесеност и описа плавна дъга с огромната си шапка, чиито разноцветни пера се разлюляха енергично. Все още в поклон, той тръгна заднишком към вратата и някак успя да излезе в коридора, без да се спъне и просне по гръб на пода. Огромните, покрити с позлата врати се затвориха тихо след него.
Джизал се изправи, свали рязко короната и я метна на възглавничката до трона. Разтърка зачервените следи по потното си чело, като едновременно с това разкопча пищно извезаната си яка. Нищо не помогна. Все още бе замаян и умираше от жега.
Хоф се примъкна угоднически от лявата му страна.
— Това беше последният посланик, Ваше Величество. Утре ви предстоят благородниците от Мидърланд. Всички са нетърпеливи да изразят почитта си…
— Нека да позная, много почит и никаква подкрепа!
Хоф се задави в престорен смях.
— Ха-ха, Ваше Величество. Господата ще чакат аудиенция от ранни зори, не искаме да ги обиждаме, като…
— Проклятие! — процеди през зъби Джизал и разтърси крака в опит да извади панталона от потния си задник. Сграбчи широкия пурпурен пояс на гърдите си и нервно го изхлузи през глава. Почти разкъса извезания със златен ширит фрак, докато го разкопчаваше, и започна да се бори да го свали от гърба си. Едната ръкавела заседна в ръкава и той трябваше да обърне целия ръкав наопаки, за да се освободи от проклетото нещо.
— Проклятие! — Захвърли смачкания на топка фрак на подиума и едва се удържа да не скочи върху проклетия парцал. В следващия момент се осъзна. Хоф беше отстъпил крачка назад и гледаше тревожно, сякаш току-що бе открил, че чисто новата му огромна къща е непоправимо проядена от дървояд. Множеството от прислужници, пажове и рицари, както вестители, така и тези от дворцовата охрана, старателно се взираха в празното пространство, давайки всичко от себе си да наподобят статуи. В един от потъналите в сянка ъгли на залата стоеше Баяз. Очите му бяха скрити в сянката, но лицето му имаше мрачно, каменно изражение.
Джизал се изчерви като скастрен ученик и постави длан на очите си.
— Изключително тежък ден… — С наведена глава, той изтича по стъпалата на подиума и излезе от залата за аудиенции. Позакъснялото и леко фалшиво изсвирване на фанфарите го настигна по коридора. За съжаление същото направи и Първия магус.
— Това не беше много изтънчено — каза Баяз. — Редките прояви на невъздържаност придават на човек страховитост. Честите го карат да изглежда пълен смешник.
— Съжалявам — изръмжа сърдито Джизал. — Короната е ужасно бреме.
— Ужасно бреме, но същевременно огромна чест. Доколкото си спомням, вече говорихме за това, че сега трябва да дадеш всичко от себе си да я заслужиш. — Баяз замълча за момент. — Може би има още какво да дадеш.
Джизал разтри слепоочия.
— Искам да остана за момент насаме. Само за малко.
— Имаш колкото време искаш. Но на сутринта ни чака работа, Ваше Величество, неотложна работа. Аристокрацията на Мидърланд няма да чака, за да поднесе почитта си. Разчитам на това, че утре заран ще си изпълнен с енергия и ентусиазъм.
— Да, да! — отвърна троснато Джизал през рамо. — Изпълнен с енергия!
Излетя навън във вътрешния двор, заобиколен от три страни от колонади, и пое дълбоко прохладния вечерен въздух. Вдигна лице към небето, притвори очи и отново пое дълбоко въздух. Секунда насаме. Замисли се дали, като се изключеха моментите в тоалетната и нощем в леглото, това не беше първото му оставане сам след онзи шантав ден в Камарата на лордовете.
Оказа се едновременно и жертва, и облагодетелстван от най-сериозния гаф в историята на Съюза. Незнайно как, всички го сбъркаха с крал, при положение че бе повече от ясно, че е само един егоистичен празноглав идиот, който през целия си живот не се бе замислял за повече от ден напред. С всеки следващ път, когато някой го наричаше „Ваше Величество“, се чувстваше още по-долен измамник и с всеки следващ момент в двореца изумлението му, как така още не е разкрит, растеше.
Тръгна с бавна крачка през съвършената морава и изпусна дълбока, изпълнена със самосъжаление въздишка. В следващия момент дъхът му спря. Един рицар от дворцовата стража стоеше до портала отсреща. Беше стоял така неподвижно, че досега Джизал не го бе забелязал. Изруга наум. Толкова трудно ли е да бъде оставен насаме за пет минути? Погледна намръщено към рицаря и тръгна към него. Имаше нещо познато в този човек. Едър мъж, с обръсната глава и очевидна липса на врат…
— Бремър дан Горст!
— Ваше Величество — каза Горст и бронята му издрънча, когато удари отривисто юмрук в гърдите си.
— Много се радвам да те видя! — Джизал бе изпитал ненавист към човека още от първия миг, в който го видя, а това, че бе млатен и разнасян от него из кръга за дуели, без значение дали накрая беше победил, или не, с нищо не допринесе за стопляне на отношението му към безвратия. Но в момента всяко, макар и далечно познато, лице му действаше като чаша студена вода насред пустиня. Джизал с учудване установи, че стиска и разтърсва ръката на здравеняка, все едно бяха стари приятели.
— Ваше Величество ми оказва прекалено голяма чест.
— О, моля, не ме наричай така! Как се озова тук? Мислех, че служиш в личната гвардия на лорд Брок?
— Службата ми там не ме устройваше — отвърна Горст с неестествено пискливия си глас. — Щастието ми се усмихна и преди месец постъпих в дворцовата стража, Ваше Ве… — усети се и замълча.
В главата на Джизал се зароди идея. Огледа се и не видя никой друг наоколо. Градината беше безлюдна като гробище, а тъмните й колонади притихнали като гробници.
— Бремър… мога да те наричам Бремър, нали?
— Моят крал може да ме нарича както пожелае, предполагам.
— Чудех се… дали не можеш да ми направиш една услуга?
Горст примигна озадачено.
— Негово величество само трябва да я назове.
Джизал се сепна при отварянето на вратата и рязко се обърна. Под колоните, с леко подрънкване на броня, пристъпи Горст. Безшумно го следваше фигура с дълга пелерина и качулка. Когато жената отметна назад качулката си и светлината от един от прозорците освети долната половина на лицето й, Джизал усети как го обзема познато вълнение. От това разстояние успя да забележи само осветената извивка на едната й буза, едната страна на устните й и едва доловимия блясък на очите й.
— Благодаря ти, Горст. Можеш да ни оставиш.
Едрият войник удари юмрук в гърдите си, оттегли се под една от арките над колоните и затвори зад себе си вратата. Това не беше първият път, когато двамата се срещаха тайно, но сега всичко беше различно. Зачуди се дали тази вечер всичко щеше да приключи с целувки и мили думи, или просто щеше да приключи. А началото бе всичко друго, но не и обнадеждаващо.
— Ваше Кралско Величество — каза Арди с неприкрита ирония. — Каква огромна чест. Да се просна ли по очи в краката ви, или просто един реверанс ще е достатъчен?
Независимо от обидата, звукът на гласа й накара гърлото на Джизал на се стегне от вълнение.
— Реверанс ли? — успя да продума накрая. — Знаеш ли въобще как се прави?
— Да си призная, не. Не получих възпитание по етикет и сега липсата му направо ме смазва. — Тя пристъпи напред и огледа намръщено градината. — Когато бях малка, една от най-бурните ми фантазии беше, че съм поканена на гости в двореца от самия крал. Че двамата ядем вкусни торти, пием превъзходно вино и изтънчено обсъждаме важни дела чак до среднощ. — Арди постави ръце на сърцето си и запърха с мигли. — Благодаря ви, че макар и за малко, сбъднахте жалките мечти на едно нищожество. Другите просяци направо ще припаднат, като им кажа!
— Всички сме доста шокирани от развоя на събитията.
— О, напълно сте прав, Ваше Величество.
Джизал направи болезнена гримаса.
— Не ме наричай така. Не и ти.
— А как да те наричам?
— С името ми. Джизал. Както преди… моля те.
— Щом настояваш. Ти, Джизал, ми обеща, че никога няма да ме разочароваш.
— Знам. Исках да изпълня обещанието си… но положението е…
— Крал или не, думите все така убягваха на Джизал, а когато ги намереше, избълваше ги в идиотско бръщолевене. — Не мога да се оженя за теб! Повярвай ми, щях да го направя, ако не… — Той вдигна ръце, после ги спусна безпомощно. — Ако не се беше случило това. Но то се случи и сега вече не мога да направя нищо по въпроса. Не мога да се оженя за теб.
— Разбира се, че не можеш. — За миг устните й се изкривиха. — А и обещанията са за малки деца. Така или иначе, не го вярвах много, дори преди. Дори в най-нереалистичните моменти. А сега идеята ми се струва направо смехотворна. Кралят и селянката. Абсурд. Това го няма дори в най-изтърканите приказки.
— Но това не означава, че никога повече няма да се видим. — Той пристъпи неловко към нея. — Ще бъде различно, разбира се, но пак можем да намерим начин… — Протегна ръка, бавно, смутено. — Да бъдем заедно. — Докосна леко лицето й и почувства добре познатата гузна тръпка. — Ще бъде както преди. Ти не се тревожи. Аз ще уредя всичко…
— Значи… — Арди го погледна в очите — ми предлагаш да бъда твоята курва?
Джизал дръпна ръката си.
— Не! Разбира се, че не! Имам предвид… искам да бъдеш моя… — Какво наистина имаше предвид? Затърси отчаяно думата. — Моя любовница?
— А. Разбирам. А когато се ожениш, тогава каква ще бъда? Коя дума ще използва за мен твоята кралица, как мислиш? — Джизал наведе смутено очи и заби поглед в обувките си. — Курвата си е курва, независимо с каква дума я наричаш. От нея лесно ти писва, но пък и лесно се сменя. И когато аз ти омръзна и си намериш други любовници? Те как ще ме наричат? — Тя изсумтя натъжено. — Аз съм отрепка, знам си го, но явно твоето мнение за мен е още по-ниско.
— Не съм виновен аз. — Той усети как очите му се пълнят със сълзи. Не можа да прецени, от болка или от облекчение. Вероятно здрава сплав и от двете. — Не съм виновен.
— Разбира се, че не си. Аз не те обвинявам. Обвинявам себе си. Мислех си, че имам лош късмет, но брат ми се оказа прав. Аз просто правя лоши избори. — Арди го погледна с онзи изпитателен поглед, с който го огледа при първата им среща. — Можех да си намеря добър мъж, но аз избрах теб. Трябваше да се досетя. — Пресегна се и сложи ръка на лицето му. Изтри една сълза от бузата му с върха на палеца си. Точно както когато се разделяха под дъжда в парка. Но тогава поне имаше надежда, че някога отново ще се срещнат. Сега нямаше. Тя въздъхна и свали ръка. Загледа се унило в градината.
Джизал замига учестено. Това ли беше всичко? Вътрешно копнееше да си вземе сбогом, поне да й каже за последно нещо мило, но не намери думи, с които да го направи. А имаше ли думи, които да променят нещо? Всичко беше приключило между тях, думите само щяха да поръсят още сол в раната. Загуба на време. Стисна зъби и изтри последните влажни струйки от лицето си. Права беше. Кралят и селянката. Има ли нещо по-смехотворно от това?
— Горст! — викна Джизал. Вратата изскърца и от тъмнината излезе с почтително наведена глава едрият рицар. — Можеш да изпратиш дамата до дома й.
Той кимна и застана встрани от вратата. Арди се обърна и тръгна към нея. Джизал не откъсваше очи от гърба й, докато тя вдигаше качулката си. Замисли се дали няма да спре на прага. Дали няма да се обърне за последно назад, погледите им да се срещнат и да споделят поне още един миг. Още една буца в гърлото му. Още едно пробождане в сърцето му.
Но тя не погледна назад. Без никакво колебание прекрачи прага и изчезна от погледа му. Горст я последва и затвори вратата. Джизал остана в обляната от лунна светлина градина. Сам.