Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (20)

Особеностите на командването

Уест седеше в маршалската шатра и с отчаяние се взираше в празното пространство пред себе си. През последната една година не беше прекарал и минута в бездействие. А сега изведнъж се оказа, че няма нищо за правене, освен да седи и чака. Непрестанно очакваше маршал Бър да отметне покривалото на входа и скръстил ръце на гърба си, да застане пред картата. Непрестанно очакваше да забележи в лагера успокоителното му присъствие, да чуе боботещия му глас да вкарва в правия път някой своенравен офицер. Но, естествено, това нямаше да се случи. Нито сега, нито някога.

Отляво на масата седеше щабът на генерал Крой, в строгите си, зловещи и както обикновено, безупречни униформи. Отдясно седяха офицерите на Паулдър, с небрежно разкопчани най-горни копчета на куртките — неприкрито оскърбление към отсреща седящите. Приличаха на надути пауни с разперени опашки. В погледите, които си отправяха двамата велики генерали, докато седяха в очакване на кралския указ, се четеше пълното недоверие на вражески армии на бойното поле. Този дългоочакван указ щеше да издигне един от тях до Висшия съвет и да попари завинаги надеждите на другия. Указ, който щеше да оповести името на новия крал и неговия нов лорд-маршал.

Естествено, това щеше да е или Паулдър, или Крой, затова те очакваха нетърпеливо окончателната си победа над другия. А междувременно армията, и в частност Уест, седеше на едно място, като парализирана. Безсилна. Далеч на север Кучето и хората му, които бяха спасили живота на Уест повече пъти, отколкото можеше да си спомни, сигурно вече се биеха за живота си и гледаха отчаяно към хоризонта, откъдето нямаше да дойде помощ.

Уест имаше усещането, че седи на собственото си погребение, на което бяха дошли само надменните му, превзети и нахилени до уши врагове. Без значение дали щеше да е Паулдър или Крой, с него беше свършено. Паулдър питаеше към него пламенна омраза, а Крой — ледена ненавист. Единственият, който щеше да се сгромоляса по-бързо от него, щеше да е пренебрегнатият от Висшия съвет генерал.

Отвън се чу приглушена суматоха и всички в шатрата извърнаха нетърпеливо глави към входа. Чуха се забързани стъпки и няколко от офицерите не издържаха и скочиха на крака. Покривалото се отметна и в шатрата влезе с подрънкване на брони един рицар вестител. Беше ужасно висок и когато се изправи, крилете на шлема му почти докоснаха тавана на шатрата. През едното му покрито с броня рамо беше прехвърлена кожена чанта с герба на Съюза. Уест прикова очи в него и затаи дъх.

— Предай съобщението си — протегна нетърпеливо ръка Крой.

— Не, предай го на мен! — отсече Паулдър.

Забравили всякакво благоприличие, двамата генерали се сбутаха пред рицаря, който ги изгледа невъзмутимо отгоре.

— Присъства ли в шатрата полковник Уест? — прокънтя мощният му бас. Всички очи, по-специално тези на Крой и Паулдър, се извърнаха към него.

Уест усети, че се изправя колебливо на крака.

— Ъ… аз съм Уест.

Рицарят вестител подмина небрежно генерал Крой и се отправи с дрънкане на шпори към Уест. Отвори чантата, извади отвътре един свитък и му го подаде.

— По заповед на краля — каза.

Каква ирония на съдбата, реши Уест, той щеше лично да обяви името на онзи, който час по-късно щеше да сложи край на кариерата му, като го освободи без почести от поста му. Но щом така и така щеше да падне върху собственото си острие, отлагането просто щеше да умножи болката. Той взе свитъка от металната ръкавица на рицаря и разчупи дебелия печат. Разгърна пергамента до средата и пред очите му се появиха старателно изписаните редове. В момента, в който зачете, всички затаиха дъх.

Невярващ на очите си, Уест се разхили. Независимо че обстановката беше напрегната като в съдебна зала секунди преди обявяване на присъдата, той просто не успя да се сдържи. Наложи му се да прочете първия параграф още два пъти и пак не бе напълно убеден, че разбира какво пишеше в него.

— Кое е толкова смешно? — настоя да узнае Крой.

— Камарата на лордовете е избрала Джизал дан Лутар за върховен крал на Съюза, наричан занапред — Джизал I. — Уест трябваше да потисне отново напушилия го смях, въпреки че и да беше това шега, не бе никак смешна.

— Лутар ли? — попита някой. — Че кой е пък този Лутар?

— Да не е момчето, което спечели Турнира?

Уест осъзна колко ужасяващо просто и логично беше всичко това. През целия си живот Джизал се държеше така, сякаш е с класи над всички останали и ето че сега това бе факт. Но тази новина, без значение колко важна, оставаше на заден план в маршалската шатра.

— Кой е новият лорд-маршал? — изръмжа Крой и всички офицери вече до един станали на крака, се приближиха нетърпеливо и оформиха полукръг пред Уест.

Той пое дълбоко въздух, събра сили като малко момче, което се готвеше да скочи в ледено студен вир. Разгърна целия пергамент и погледът му пробяга през следващия параграф. Намръщи се. Никъде не видя нито името на Крой, нито това на Паулдър. Зачете отново, този път по-бавно. В следващия момент коленете му омекнаха.

— Кое е името? — почти изписка Паулдър. Уест понечи да отговори, но ме намери думи. Протегна ръка и Паулдър грабна писмото и зачете, докато Крой отчаяно се опитваше да надникне през рамото му.

— Не — прошепна Паулдър, след като стигна до края.

Крой измъкна свитъка от ръцете му и на свой ред зачете.

— Това е някаква грешка!

Но рицарят вестител очевидно не споделяше мнението му.

— Висшият съвет не допуска грешки. Това е заповедта на краля! — Той се обърна към Уест и се поклони. — Лорд-маршале, на добър час.

Каймакът на военното командване зяпна Уест с широко отворени уста.

— Ъ… да — заекна Уест. — Да, разбира се.

 

 

Час по-късно, шатрата беше празна. Уест седеше на бюрото на Бър и нервно разместваше писалката, мастилницата, хартията, но най-вече писмото, което току-що беше написал и запечатил с червен восък. Седеше с отпуснати на надрасканата кожена повърхност на бюрото длани и гледаше ту към окачените на стативи карти, ту към писмото. Опитваше се да осмисли случилото се.

Доколкото схващаше, току-що и най-неочаквано бе издигнат до един от най-високите постове в Съюза. Лорд-маршал Уест. Ако се изключеше Бетод, предполагаемо при това, в момента той беше най-могъщият човек от тази страна на Кръглото море. Крой и Паулдър щяха да се обръщат към него с „господине“. Имаше място във Висшия съвет. Той! Колем Уест! Човекът от простолюдието, цял живот презиран, тормозен и гледан отвисоко. Как въобще стана това? Със сигурност не беше по заслуги. Не беше и заради нещо постигнато или непостигнато. Чист късмет. Късмет, да бъде приятел с човек, когото дори не харесваше много, а още по-малко, от когото бе очаквал услуги. Човек, който по някакво щастливо, сравнимо единствено с чудо, стечение на обстоятелствата се бе издигнал до престола на Съюза.

Първоначалният му смях не трая дълго. Сега в главата му се намести крайно неприятната картина на принц Ладисла, с разбита глава, полугол и непогребан, лежащ някъде в Дивия север. Преглътна тежко. Ако не беше той, сега Ладисла щеше да е крал, а той, вместо да командва армията на Съюза, щеше да чисти тоалетните. Главоболието му се засили и той разтри слепоочия. Все пак беше изиграл ключова роля в повишението си.

Покривалото на входа на шатрата прошумоля и вътре влезе Пайк. На изгореното му лице грееше усмивка.

— Генерал Крой е тук.

— Остави го да почака и се поизпоти малко. — Всъщност Уест бе този, който се потеше. Потри влажни длани и приглади предницата на куртката, от която само преди час бяха свалени полковнишките пагони. Трябваше да изглежда като човек, който с лекота владее положението, точно както изглеждаше маршал Бър. Точно както маршал Варуз преди него в сухата пустош на Гуркул. Сега трябваше да смаже Паулдър и Крой, докато все още имаше тази възможност. Пропуснеше ли я сега, завинаги щеше да зависи от милостта им. Уест с неохота взе писмото и го подаде на Пайк.

— Не може ли просто да обесим и двамата? — попита бившият затворник, докато го поемаше от ръката му.

— Де да можехме. Колкото и ужасни да са, не можем да минем без тях. Нов крал, нов лорд-маршал, до голяма степен никому неизвестен преди. А войниците се нуждаят от познати командири. — Пое дълбоко въздух и изду гърди. Всеки трябваше да си свърши работата, това е. — Кажи на генерала да влезе — каза, докато издишваше тежко.

— Да, господине. — Пайк задържа покривалото вдигнато и изрева: — Генерал Крой!

Черната униформа на Крой имаше извезана със златни листа яка и беше така силно колосана, че беше цяло чудо как генералът успяваше да се движи в нея. Той се изправи, изпъна се и тялото му потрепери, когато отдаде чест. Поздравът му беше безупречен, всяка извивка на тялото му беше в съответствие с устава, но въпреки това някак успя да демонстрира ясно и презрението, и разочарованието си.

— Ако позволите първо да ви поздравя — изръмжа Крой, — лорд-маршале.

— Благодаря, генерале. Много мило.

— Сериозно повишение за човек така млад, така неопитен…

— Професионален войник съм от дванайсет години. Бил съм се в две войни, в няколко битки. Явно Негово величество кралят ме смята за достатъчно опитен.

— Разбира се, лорд-маршале — покашля се Крой. — Но сте още нов във висшето командване. По мое мнение ще постъпите мъдро, ако се опрете на опита на някой по-възрастен.

— Напълно съм съгласен с вас.

Едната вежда на Крой се повдигна едва доловимо.

— Радвам се да го чуя.

— И този човек, без капка съмнение, ще е генерал Паулдър. — Трябваше да му се признае, лицето на Крой дори не помръдна. Единственото, което издаде смайването му, бе тихо изсвирване от едната му ноздра. Ако при влизането в шатрата беше просто наранен, сега бе напрано съкрушен. Точния момент да забиеш до дръжка острието, реши Уест.

— Винаги съм бил голям почитател на командния подход на генерал Паулдър. Устремът му. Енергичността му. За мен той е въплъщение на перфектния командир.

— Безспорно — процеди през зъби Крой.

— Мненията ни съвпадат в много области. Има само един важен въпрос, по който не можахме да постигнем съгласие.

— Нима?

— Вие, генерал Крой. — Лицето на Крой придоби цвета на току-що оскубано пиле, а бледите щрихи на презрение в изражението му бързо се смениха с непогрешимия оттенък на ужаса. — Паулдър е на мнение, че трябва незабавно да бъдете освободен от командния си пост. Но аз съм за това, да получите още един шанс. Сержант Пайк?

— Господине — бившият затворник пристъпи отривисто и му подаде писмото. Уест го взе и го показа на Крой.

— Това е писмо до краля. Започвам с кратко припомняне на щастливите години, през които служихме заедно в Адуа. По-нататък описвам подробно причините за освобождаването ви без почести от командния ви пост. За вашия непоправим инат, генерал Крой. За склонността ви да си приписвате чужди заслуги. И за тоталната ви липса на гъвкавост и съобразителност. Също за категоричната ви неохота да работите с други офицери. — Ако беше възможно лицето на неоткъсващия очи от плика Крой да пребледнее и се изпъне повече, то го постигна бавно, но уверено. — Най-искрено се надявам никога да не ми се наложи да изпратя това писмо. Но ще го направя при първата провокация от ваша страна както към мен, така и към генерал Паулдър, ясен ли съм?

Първоначално генералът, изглежда, си бе глътнал езика, но най-накрая проговори дрезгаво:

— Напълно ясен, лорд-маршале.

— Отлично. Забавихме се ужасно с притичването си на помощ на съюзниците ни северняци, а аз мразя да закъснявам за срещи. Като начало ще ми прехвърлите командването на кавалерията си. Вземам я с мен и двамата с генерал Паулдър тръгваме на север след Бетод.

— Ами аз, господине?

— Част от северняците са все още на хълмовете пред нас. Вашата задача е да ги изметете оттам и да разчистите пътя към Карлеон, което същевременно ще остави у врага впечатлението, че основните ни сили остават тук. Справете се с това и ще ме убедите, че заслужавате доверието ми. Направете нужното да сте готови за действие преди изгрев-слънце. — Крой отвори уста, готов да протестира срещу непосилния срок. — Желаете да добавите нещо ли?

Генералът моментално размисли:

— Не, господине. Разбрано, преди изгрев-слънце. — Успя дори да докара нещо, което бегло наподобяваше усмивка.

Тази на Уест се удаде с лекота.

— Радвам се, че приемате с такава готовност възможността да се докажете, генерале. Свободен сте. — Крой отново отдаде чест, завъртя се на пети, препъна се в сабята си и излезе, залитайки.

Уест пое дълбоко въздух. Главата му направо щеше да се пръсне. В момента не искаше нищо повече от това, да полегне за няколко минутки. Но нямаше време за това. Приглади отново предницата на униформата си. Щом оцеля в кошмарния поход през снега на север, ще да оцелее и след това.

— Извикай генерал Паулдър.

Паулдър влезе в шатрата с такава наперена походка, сякаш тя му принадлежеше, и отдаде чест надве-натри. Маниерът му беше толкова превзет, колкото този на Крой стегнат.

— Лорд-маршал Уест, позволете да изкажа най-искрените си поздравления по случай неочакваното ви повишение. — Той се усмихна неубедително, но Уест не се присъедини. Остана седнал, загледан в Паулдър, все едно онзи представляваше трудно разрешим проблем, изискващ незабавна и решителна намеса от негова страна. Остана така, докато очите на генерала не започнаха да оглеждат нервно шатрата.

— Ако позволите да попитам, лорд-маршале — покашля се генералът, — какво имахте да обсъждате с генерал Крой?

— Много неща. — Уест се постара лицето му да не покаже и капка емоция. — Уважението ми към военните умения на генерал Крой е безгранично. Приличаме си с него. В прецизността му. В перфекционизма му. За мен той е живото олицетворение на съвършения войник.

— Той е кадърен офицер — успя да процеди през зъби Паулдър.

— Така е. Бях повишен до този висок пост прекалено бързо. Сега, когато маршал Бър вече не е сред нас, смятам, че ми е нужен друг по-възрастен офицер с огромен опит, който да ми служи за… ментор, ако щете. И генерал Крой бе така добър да откликне на молбата ми.

— Нима? — На челото на Паулдър изби пот.

— Вече направи няколко отлични предложения, които веднага приведох в действие. Има само един въпрос, по който не можем да постигнем съгласие. — Уест подпря лакти на бюрото, сплете пръсти и погледна строго над тях към Паулдър. — Вие сте този въпрос, генерал Паулдър. Вие.

— Аз ли, лорд-маршале?

— Крой настоя за незабавното ви освобождаване от командния ви пост. — Пухкавото лице на Паулдър порозовя. — Но аз реших да ви предоставя последен шанс.

Уест взе същото писмо, което показа и на Крой.

— Това е писмо до краля. Започвам с благодарностите си за повишението ми, интереса ми към здравето му и напомняне за близкото ни приятелство. По-нататък излагам в подробности причините за незабавното ви уволнение. А именно несъответстващата на поста ви арогантност, генерал Паулдър. Склонността ви да си присвоявате чужди заслуги. Нежеланието ви да изпълнявате заповеди. Също за категоричната ви неохота да работите с други офицери. Най-искрено се надявам никога да не ми се наложи да изпратя това писмо. Но ще го направя при първата провокация от ваша страна към мен или към генерал Крой, ясен ли съм?

Паулдър преглътна тежко. Вече цялото му червендалесто лице беше плувнало в пот.

— Да, лорд-маршале.

— Добре. Поверих на генерал Крой разчистването на хълмовете и отварянето на пътя към Карлеон. Докато не докажете, че сте способен на самостоятелно командване, оставате с мен. Искам цялата ви дивизия да е готова за потегляне на север. Преди изгрев-слънце, с най-бързите си части отпред. Нашите съюзници от Севера разчитат на нас и аз не смятам да ги разочаровам. Преди изгрев-слънце, генерале, и с максимална скорост.

— Максимална скорост, разбрано. Можете да разчитате на мен… господине.

— Надявам се да е така, въпреки колебанията ми. Всеки трябва да свърши работата си, генерале. Всеки един.

Паулдър примига на парцали, размърда беззвучно устни и понечи да си върви. Сети се, макар и със закъснение, отдаде чест и излезе. Уест се загледа в леко полюшващото се покривало и въздъхна. Смачка писмото на топка и го хвърли в ъгъла на шатрата. Не му трябваше повече — просто празен лист хартия.

Пайк повдигна една розова, останала почти без косми вежда.

— Ако позволите да отбележа, прекрасно изиграно, господине. Дори в колонията не съм виждал такова майсторско лъгане.

— Благодаря ти, сержант. Започва да ми харесва командването. Баща ми винаги ме поучаваше за лъжите, но между нас да си остане, човекът беше истинско лайно, страхливец и пълен негодник. Ако сега беше тук, щях да го заплюя в лицето.

Уест се изправи и отиде до най-голямата карта. Застана пред нея и скръсти ръце на гърба. Точно както щеше да направи лорд-маршал Бър, предположи той. Огледа внимателно мръсното петно, оставено от пръста на Крамок-и-Файл, докато им беше показвал местоположението на крепостта. Проследи маршрута до там от настоящата си позиция, далеч, далеч на юг. Намръщи се. Трудно му бе да повярва, че картографът на Съюза си беше направил труда лично да обследва терена. Повърхностният маниер, с който бяха изобразени хълмовете и реките, говореше непогрешимо за това, каква измишльотина беше цялата карта.

— Колко, мислите, ще ни отнеме да стигнем там? — попита Пайк.

— Невъзможно е да се каже. — Дори и да тръгнеха незабавно, което не беше много вероятно. Дори ако Паулдър изпълнеше каквото му бе наредено, а това беше двойно по-невероятно. Дори ако картата беше наполовина точна, а той вече знаеше, че случаят съвсем не е такъв. Поклати мрачно глава. — Невъзможно е да се каже.