Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (19)

Готов за най-лошото

Глокта седеше в трапезарията си, взираше се в масата и разтриваше с една ръка бедрото на болния си крак. Другата ровеше небрежно в огромното състояние от скъпоценни камъни в черния кожен калъф.

Защо го правя? Защо продължавам да стоя тук и да задавам въпроси? Мога да замина със следващия отлив и така за всички ще е по-добре. Една обиколка из красивите градове на Стирия например? Плаване около Хилядата острова? Накрая последно пътуване до далечните Тонд или Сулджук, където да доживея остатъка от мъчителните си дни, сред хора, които не разбират и дума от езика ми? Без да наранявам когото и да било повече? Без тайни за пазене? Без да ме е грижа за невинност или вина, за истини или лъжи, точно както тези лъскави камъчета не ги е грижа за нищо.

Камъните блещукаха на светлината на свещта, потракваха тихо и гъделичкаха приятно пръстите му, докато ги побутваше насам-натам. Но Негово високопреосвещенство ще си изплаче очите, като научи за внезапното ми заминаване. Предполагам, същото ще направят и в банкова къща „Валинт и Балк“. А къде в широкия Кръг на света ще съм в безопасност от сълзите на такива влиятелни и всемогъщи господари? И за какво? За да седя по цял ден на сакатия си задник в очакване на убийците? За да лежа в леглото, да се измъчвам от болка и да мисля за всичко загубено?

Той погледна отново камъните: лъскави, твърди, красиви. Направих своя избор преди много време. Когато взех парите на „Валинт и Балк“. Когато целунах пръстена на Сълт. Преди императорския дворец дори, докато яздех към моста, убеден, че единствено невероятният полковник Санд дан Глокта е в състояние да спаси света…

В трапезарията отекна глухото чукане на вратата и Глокта се сепна. Беззъбата му уста зяпна широко. Стига да не е архилекторът…

— Отворете в името на Негово високопреосвещенство!

Лицето му се изкриви от внезапния спазъм в гърба, докато се измъкваше от стола. Започна бързо да събира на купчинка скъпоценните камъни. Безценни, искрящи, цели шепи от тях. На челото му изби пот.

Ами ако архилекторът разбере за малкото ми съкровище?

Разхили се почти на глас, докато сграбчваше кожения калъф. Щях да ви кажа за това, наистина, но все не намирах удобен момент. Пък и става дума за скромна сума, колко да е — един кралски откуп. Треперещите му в бързината пръсти изпуснаха един от камъните, той отхвърча настрани и изтрака остро на пода.

Разнесе се ново чукане, този път по-силно и тежката брава направо се разтресе.

— Отваряй!

— Ей сега! — Глокта се смъкна с мъка на колене и застана на четири крака. Вратът му изгаряше от болка. Видя го — беше от плоските зелени. Лежеше на дъските и блестеше ярко на светлината на свещта.

Пипнах те, малък негоднико! Грабна го, вкопчи се в ръба на масата и се изправи. Прегъна кожения калъф, веднъж, два пъти. Няма време да го крия. Пъхна го в пазвата на ризата си и усети как пада до колана му. Стисна бастуна и закуца към вратата, като едновременно с това избърса потта от челото и пооправи дрехите си.

— Идвам! Няма нужда да…

Четиримата огромни практици нахлуха покрай него в жилището и почти го събориха на пода. Отвън в коридора, с навъсена физиономия, стоеше архилектор Сълт, а зад гърба му стояха още двама практици. Глокта чу тежките стъпки на четиримата, които отваряха шумно врата след врата, килер след килер. Не ми обръщайте внимание, господа, чувствайте се като у дома си. След малко практиците се върнаха на вратата.

— Празно — изръмжа един иззад черната си маска.

— Хм — изсумтя презрително Сълт, прекрачи прага и се огледа с нескрито отвращение. Очевидно новото ми жилище е точно толкова впечатляващо, колкото и старото. Шестимата практици заеха позиции покрай стените на трапезарията, скръстиха ръце на гърдите си и зачакаха. Прекалено много здравеняци, за да държат под око недъгав дребосък като мен.

Сълт закрачи напред-назад из стаята и обувките му зачаткаха по дъските с такава сила, сякаш искаше да им причини болка. Сините очи заплашваха да изхвръкнат от изкривеното му от ярост лице. Не е нужно да си голям познавач на човешката природа, за да се досетиш, че не е доволен. Дали случайно някоя от мръсните ми тайни не е достигнала до знанието му? Някоя от малките ми прояви на неподчинение може би? Единият ръб на кожения калъф убиваше леко в ребрата му. Или става дума за онази дреболия с огромната сума, с която ме купи една крайно подозрителна банка?

В съзнанието на Глокта изникна неприятната гледка на това, как коженият калъф в пазвата му изпада под колана, отваря се и пред смаяните очи на архилектора и практиците съдържанието му се изсипва като безценен водопад от крачолите на панталоните. Чудя се, как ли ще обясня това? Наложи се да потисне напушилия го при тази мисъл смях.

— Това копеле, Баяз! — озъби се Сълт и белите му ръкавици се свиха в треперещи юмруци.

Глокта усети как се поотпуска. Значи не съм аз причината за гнева ти? Поне засега де.

— Баяз?

— Този плешив лъжец, този самодоволен самозванец, този древен шарлатанин! Присвои си Висшия съвет! Дръжте крадеца! Накарал е оня червей Лутар да ни се налага и заповядва! Ти ми каза, че е безгръбначно нищожество! Не, аз казах, че беше безгръбначно нищожество, но ти не ме доизслуша. Проклетото пале си показа зъбите и ни даде да разберем, че знае как да хапе, а Първият от шибаните магуси държи другия край на повода му! Той ни се присмива! Подиграва ми се! На мен! — изкрещя Сълт и заби един треперещ от яд показалец в гърдите си.

— Аз…

— Стига с проклетите извинения, Глокта! Аз искам отговори, а вместо това се давя в море от проклети извинения! Трябват ми разрешения за проблемите! Искам да знам повече за този лъжец!

— Ще се опитам да те впечатля тогава. След като го споменавате, аз си позволих да предприема няколко стъпки в тази насока.

— Какви стъпки?

— Отдаде ми се възможност да арестувам навигатора — отвърна Глокта с бегла усмивка.

— Навигаторът ли? — Сълт не даде никакви признаци, че беше впечатлен. — И какво научи от малоумния звездоброец?

Глокта се замисли.

— Каза, че пътуването му с Баяз и новия ни крал е било до Старата империя и края на Света. — Замисли се отново за най-удачните думи, за причини и ясни обяснения, които да паснат на логическото мислене на архилектора. — Те са търсили някаква останка… от Старите времена…

— Останка? — намръщи се още повече Сълт. — От Старите времена?

Глокта преглътна нервно.

— Точно така, но не са я намерили…

— Значи знаем за просто още едно от хилядите неща, които Баяз не е направил, така ли? Ха! — Той махна гневно с ръка. — Затворникът ти е един никой и ти е казал едно нищо! Просто поредните ти митове и легенди и куп други глупости!

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Няма угодия за някои хора.

Сълт се загледа намръщено в игралната дъска за квадрати до прозореца. Едната му ръка увисна над пуловете, сякаш се готвеше да направи ход.

— Съвсем изгубих бройката на разочарованията, които ми причини, Глокта, но ще ти дам последен шанс да ми се реваншираш. Проучи отново Първия магус. Намери ми някаква слабост, някакво оръжие, което да използваме срещу него. Той е гноен цирей, който трябва да бъде изгорен. — Той побутна гневно един от белите пулове на дъската. — Искам го смазан! Искам го унищожен! Искам го в Палатата на въпросите, окован във вериги!

— Ваше Високопреосвещенство — преглътна нервно Глокта, — Баяз е на сигурно място в двореца, далеч от обсега ми… протежето му е новият ни крал… Отчасти благодарение на собствените ни отчаяни действия. — Глокта почти затвори от страх очи, но нямаше как да избегне въпроса. — Как да го направя?

— Как? — кресна Сълт. — Това ли питаш, недъгав червей такъв? — Той яростно помете дъската за квадрати и пуловете се пръснаха по пода. А кой сега ще се навежда да ги събира, а? Повишаването на глас от архилектора подейства като команда на шестимата практици и те като един пристъпиха заплашително напред. — Ако смятах сам да се занимавам с всяка дреболия, нямаше да имам нужда от жалките ти услуги! Действай и си свърши работата, изкривено гнусно нищожество!

— Ласкаете ме, Ваше Високопреосвещенство — промърмори Глокта и сведе почтително глава. Дори и най-долният помияр има нужда от време на време да бъде почесван зад ухото, в противен случай може да реши да впие зъби в гърлото на господаря си…

— И междувременно, провери версията му.

— Версията му, архилекторе?

— Историята за Карми дан Рот! — Очите на Сълт станаха на цепки и в основата на носа му се образуваха дълбоки бръчки. — Ако не успеем да вземем повода, ще се наложи да се отървем от кучето, ясен ли съм?

Опитите на Глокта да спре треперенето на клепача си не дадоха резултат. Ще търсим начин да сложим бърз край на управлението на крал Джизал. Опасно. Ако сравним Съюза с кораб, в момента е като току-що излязъл от буря и се накланя силно на една страна. Изгубихме един капитан. Ако сега сменим и новия, коритото може съвсем да се разпадне. И тогава ще плуваме в дълбоки, студени и непознати води. Има ли желаещи за гражданска война? Сведе поглед към разпилените по пода пулове. Но архилекторът си каза тежката дума. Какво каза Шикел? Когато господарят ти възложи задача, даваш всичко от себе си. Дори ако задачата е от най-гадните. А някои от нас са създадени само за такива задачи…

— Карми дан Рот и копелето й. Ще открия цялата истина, Ваше Високопреосвещенство, можете да разчитате на мен.

На ехидната физиономия на Сълт се изписа още повече презрение.

— Как пък не!

 

 

В Палатата на въпросите беше оживено като за вечер. Докато вървеше по коридора, прехапал долна устна с жалките остатъци от зъбите си и стиснал с потна длан дръжката на бастуна, Глокта не видя никого. Но ги чу.

От обкованите с желязо врати до ушите му достигаха всякакви гласове. Ниски и настоятелни. Задават въпроси. Пискливи и отчаяни. Бързат да отговорят. От време на време нечий писък, ръмжене или болезнен вой нарушаваха тишината. Тези нямат нужда от обяснение. Северард чакаше, облегнат с гръб на стената. Беше качил един крак на мръсната мазилка и си подсвиркваше фалшиво иззад черната маска.

— Каква е цялата тази работа?

— Някои от хората на лорд Брок се понапили и се поразпалили. Петдесет от тях са предизвикали голяма бъркотия на Четирите ъгъла. Хленчели нещо за права, жалвали се как били измамени хората, държали речи как Брок трябвало да е крал. Те го наричат демонстрация. Ние — държавна измяна.

— Измяна, казваш? Доста разтегливо понятие. Определете подбудителите и набавете малко подписани самопризнания. Англанд е отново в наши ръце. Крайно време е да почнем да пълним колониите с предатели.

— Работим по въпроса. Нещо друго?

— О, разбира се. Жонглиране с ножове. Един пада надолу, два политат нагоре. Винаги тези във въздуха са повече, а остриетата им са кое от кое по-смъртоносни. Имах посещение от архилектора по-рано днес. Краткотрайно, но въпреки това прекалено дълго за вкуса ми.

— Има работа за нас, а?

— Нищо, от което да забогатееш, ако на това се надяваш.

— Не спирам да се надявам. Непоправим оптимист съм.

— Щастливец. Аз клоня към песимизма. — Глокта пое дълбоко въздух и въздъхна дълбоко. — Става дума за Първия магус и дръзката му дружина.

— Пак ли?

— Негово високопреосвещенство иска информация.

— Този Баяз, той сега не е ли доста гъст с новия крал?

Един приглушен вик се разнесе по коридора и Глокта повдигна озадачено една вежда. Гъст ли? Ако не беше магьосник, а грънчар, кралят щеше да е една от делвите му.

— Точно затова трябва да го държим под око, практик Северард. За негово собствено добро. Могъщите и влиятелните освен могъщи и влиятелни приятели имат също толкова могъщи и влиятелни врагове.

— Мислите ли, че навигаторът знае нещо друго?

— Нищо, което да ни е от полза.

— Жалко. Започнах да свиквам с компанията на дребосъка. Разказва страшна история за някаква огромна риба.

— Засега го дръж където е. — Глокта пое шумно въздух през стиснати зъби. — Може би практик Фрост също ще оцени историите му. Той има изтънчено чувство за хумор.

— Щом навигаторът няма да ни е от полза, кого тогава ще изстискаме?

Именно, кого? Деветопръстия го няма. Самият Баяз се е покрил на сигурно място в двореца, а чиракът му почти не се отделя от него. Бившият Джизал дан Лутар окончателно е извън обсега ни…

— Ами онази жена?

— Какво за кафявата кучка? — вдигна рязко глава Северард.

— Тя още е в града, нали?

— Доколкото знам.

— Тогава започни да я следиш и опитай да разбереш какви ги върши?

Практикът замълча за момент, после попита:

— Налага ли се?

— Моля? Да не те е страх?

Северард повдигна маската си и се почеса отдолу.

— Да кажем, че предпочитам да следя някой друг.

— Животът е низ от неприятни за вършене неща — Глокта огледа коридора, за да се убеди, че нямаше никой наблизо. — Също така трябва да зададем няколко въпроса за Карми дан Рот, предполагаемата майка на новия крал.

— Какви въпроси?

Глокта се наведе към Северард и процеди през зъби:

— Дали наистина е родила дете, преди да умре? Дали това дете наистина е продукт на свръхактивните слабини на крал Гуслав? Дали това дете е същият, който седи на трона? Такива въпроси. Въпроси, които могат да ни вкарат в големи неприятности. Въпроси, в задаването на които някои хора може да открият държавна измяна. Така де, това е доста разтегливо понятие.

Маската на Северард остана непроменена, но останалата част от лицето му придоби определено тревожен вид.

— Сигурен ли сте, че искате да се задълбаваме в това?

— Защо не попиташ архилектора дали е сигурен? На мен ми звучеше доста убеден. Ако имаш неприятности, вземи Фрост да ти помага.

— Но… какво точно търсим? И как…

— Как? — изсъска Глокта. — Ако смятах сам да се занимавам с всяка дреболия, нямаше да имам нужда от теб. А сега действай и си свърши работата!

 

 

Навремето, когато Глокта бе млад и красив, бързоподвижен и многообещаващ, обект на всеобщо възхищение и завист, той прекарваше огромна част от времето си в таверните на Адуа. И все пак не помня някога да съм падал чак толкова ниско.

Докато минаваше покрай посетителите, установи, че направо принадлежеше на това място. Тук недъзите бяха обичайна гледка и малцина имаха повече зъби от него. Почти всеки имаше противни белези или ужасни наранявания, а също циреи и брадавици, които да засрамят всяка крастава жаба. Имаше хора с лица като коричката на престояла два дни овесена каша. Имаше и такива, които се тресяха повече от листата на дърво при буря и воняха на застояла пикня. Мъже от типа хора, които биха прерязали гърлото на дете с едната цел да си поддържат ножа наточен. Една пияна проститутка висеше на един стълб в поза, в която и най-закъсалият моряк нямаше да открие нищо възбуждащо. Познатата воня на вкиснала бира и безнадеждност, на застояла пот и преждевременна смърт, които помня от местата на някогашните си изстъпления. Но по-силна.

В единия край на вмирисания салон имаше самостоятелни сепарета — потънали в мрак кутийки под сводестите тавани и пълни с още по-окаяни пияници. Какъв човек може да очакваш да срещнеш в такава обстановка? Глокта спря пред последното.

— Гледай ти, гледай ти. Не очаквах да те видя отново жив.

Никомо Коска имаше още по-окаян вид, отколкото при първата им среща, ако това въобще беше възможно. Беше се проснал, облегнат на мърлявата стена, с провесени надолу ръце и с увиснала на една страна глава. Почти не отвори очи, докато Глокта се наместваше с мъка на стола срещу него. Кожата му изглеждаше прозрачно бяла на оскъдната светлина на свещта. Имаше огромни торбички под очите, а лицето му бе силно изпито. Обривът на врата беше още по-зачервен и бе плъзнал нагоре по челюстта му като лоза по древни руини. С още малко усилия ще придобие здравия вид, на който се радвам аз.

— Началник Глокта — изхриптя грапав като кората на дърво глас. — Радвам се, че сте получили съобщението ми. За мен е огромно удоволствие, че можем да подновим познанството си, противно на всякаква логика. Виждам, че господарите ви не са възнаградили усилията ви в Дагоска с прерязване на гърлото, а?

— Бях също толкова изненадан, но уви, не. Естествено, има предостатъчно време за това. Как беше в Дагоска след заминаването ми?

Стириянецът изду бузи.

— Щом питате, пълна бъркотия. Много мъртви. Много поробени. Ама така става, като поканиш гуркулите на вечеря, а? Лош край за свестните, още по-лош за лошите. Лош край за всички. Приятелят ви Висбрук беше един от тях.

— Доколкото разбрах, прерязал си е гърлото. За огромната възхита и бурните аплодисменти на обществеността. Ти как се измъкна?

Едното ъгълче на устата на Коска се повдигна, сякаш искаше да се усмихне, но не му стигнаха силите.

— Преоблякох се като слугиня и изчуках когото трябваше, за да ме пуснат.

— Страшно изобретателно. Но далеч по-достоверно ми звучи версията, в която отваряш градските порти на гуркулите в замяна на свободата си. Чудя се, на твое място, дали бих направил същото? Най-вероятно да. Извадихме късмет значи.

— Казват, че късметът е като жена. Умилква се на онези, дето най-малко я заслужават.

— Сигурно е така. В моя случай хем нямам късмет, хем не го заслужавам. Но появата ти в Адуа в точно този момент е истинска щастлива случайност. Времената са… неспокойни.

Отнякъде дойде цвърчене, после шумолене и един огромен плъх пробяга под стола на Глокта и спря на средата на пода. Коска тромаво зарови ръка под лекьосаното си палто и рязко я измъкна навън. От нея излетя нож и се заби в дъските на пода, на цяла крачка встрани от целта. Плъхът остана на място, достатъчно дълго, за да му засвидетелства презрението си, после побягна между краката на маси, столове и опърпаните ботуши на клиентите.

Коска облиза пожълтелите си зъби и се изсули от сепарето, за да си прибере ножа.

— Между другото, едно време бях ненадминат в хвърлянето на ножове.

— Пък на мен ми се лепяха всички красавици. — Глокта прокара език по празните си венци. — Времената се менят.

— И аз така знам. Менят се. Новите правила означават нови тревоги, а тревогите означават работа за хора с моята професия.

— Може да се окаже, че съвсем скоро и аз ще имам нужда от специфичните ти умения.

— Мога да кажа само, че няма да ви откажа. — Коска надигна бутилката и пъхна език в гърлото й, за да изсмуче последните капки. — Кесията ми е празна като пресъхнал кладенец. Дотолкова, че дори нямам кесия.

Тук поне мога да помогна. Глокта се огледа за нежелани погледи и подхвърли нещо на грубия плот на масата, което тропна, подскочи, завъртя се и накрая спря пред Коска. Наемникът го взе с два пръста, поднесе го под светлината на свещта и се загледа в него с едно кървясало око.

— Това, изглежда, е диамант.

— Смятай се за нает. Смея да твърдя, че можеш да наемеш и няколко съмишленици, които да ти помагат. Надеждни мъже, които не плямпат нагоре-надолу и не задават въпроси. Няколко добри момчета, които да помогнат в една работа.

— Искате да кажете, няколко лоши момчета, нали?

— Е. — Глокта се усмихна широко и разкри дупките във венците си. — Всичко е въпрос на гледна точка. Дали си работодателят, или обектът на работата.

— Предполагам, че е така. — Коска захвърли празната бутилка на кривите дъски на пода. — И каква е работата, началник?

— Засега просто да чакате и да не се набивате на очи. — Наведе се назад и щракна с пръсти на една намусена сервитьорка. — Още една бутилка от каквото пие приятелят ми!

— А после?

— Убеден съм, че ще имам работа за вас. — Наведе се с мъка напред и прошепна: — Между нас да си остане, дочух слухове, че гуркулите идват насам.

— Пак ли те? — направи кисела физиономия Коска. — Нужно ли е наистина? Тези копелета не играят по правилата. С техните бог, праведност и вяра. — Той потрепери. — Изнервят ме.

— Както и да е, който и да почука на вратата, сигурен съм, че ще успея да организирам един последен отпор, отчаян и без всякакви изгледи за успех. В края на краищата не е като да ми липсват врагове.

Момичето стовари една пълна бутилка на разкривената маса пред Коска и очите на наемника светнаха.

— А загубените каузи — каза, — любими са ми.