Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (18)

Проклети старчета

Високите прозорци бяха отворени и пропускаха милостивия разхлаждащ ветрец в просторния салон, чиято хладна ръка разклащаше с шумолене тежките антични пердета и от време на време успяваше да погали потното лице на Джизал. Всичко в стаята беше огромно — порталите бяха три пъти колкото човешки ръст, но дори такива, можеха да се поберат два пъти под високия таван, чийто огромен стенопис изобразяваше хора от всички народи на света, кланящи се на гигантско златно слънце. На стените висяха множество маслени платна, от които, в реални размери, гледаха всяващите страхопочитание лица на минали владетели, а величествените им пози и страховити изражения стряскаха Джизал всеки път когато ги погледнеше.

Това място беше предвидено за велики мъже, за мъдри мъже, за епически герои или непобедими злодеи. Място за гиганти. В него Джизал се чувстваше като най-обикновен идиот, като дребно, хилаво нищожество.

— Ако обичате, Ваше Величество, ръката — промърмори единият от шивачите, успявайки хем да дава нареждания на Джизал, хем да звучи обезоръжаващо угоднически.

— Да, разбира се… съжалявам. — Джизал вдигна още малко ръка и се прокле наум за поредното си извинение. Както не спираше да му повтаря Баяз, сега той е крал. От него не се очакваше извинение, дори ако решеше да изхвърли шивача през прозореца. Нещо повече, докато летеше към земята, онзи сигурно щеше да му благодари сърдечно за оказаното внимание. Вместо това, човекът просто се усмихна сковано и ловко разви метъра си. През това време колегата му пълзеше на пода, зает с нещо подобно около коленете на Джизал. Третият шивач старателно записваше мерките в книга, подвързана с имитираща мраморен десен коприна.

Джизал пое дълбоко въздух и погледна намръщено в огледалото. От стъклото го погледна неуверен млад идиот с белег на брадичката. Беше целият покрит с мостри от ярки платове и приличаше на шивашки манекен. Не само изглеждаше, но и се чувстваше по-скоро като шут, отколкото като крал. Истинско посмешище. Сигурно би се смял с глас, ако собствената му фигура не заемаше централно място в тази гротеска.

— А може би нещо в осприянски стил? — Кралският бижутер постави внимателно на главата му поредния дървен модел на нещо и се отдръпна да огледа резултата. И тази му идея не внесе кой знае какво подобрение. Онова на главата на Джизал продължаваше да стои като обърнат нагоре лампион.

— Не, не! — раздразнено викна Баяз. — Прекалено натруфена е, прекалено претенциозна и твърде голяма. Ще му се подгъват коленете под това чудо! Трябва ни нещо опростено, изчистено и леко. Нещо, което да се носи и по време на битка!

Кралският бижутер замига на парцали.

— Негово величество ще се бие с корона на главата?

— Не, глупако! Но трябва да изглежда така, все едно че може! — Баяз застана зад Джизал, свали от главата му дървената измишльотина и я захвърли тракаща на излъскания под. После сграбчи раменете на Джизал и се загледа през рамото му в отражението на огледалото. — Това е истинското олицетворение на краля войн! Естественият избор за наследник на кралството на Харод Велики! Несравним майстор на меча, нанесъл не една, а и сам понесъл множество рани, водил армии към победа и лично избил десетки на бойното поле!

— Десетки? — промърмори Джизал, но Баяз не му обърна внимание.

— Това е човек, който е в стихията си както на седлото, така и на трона, чиято десница стиска еднакво уверено и меча, и скиптъра! Неговата корона трябва да стои добре с броня. С оръжие. Трябва да си отива със стоманата. Сега разбираш ли ме?

— Мисля, че да, милорд — кимна бавно бижутерът.

— Хубаво. И още нещо.

— Само го назовете, милорд.

— Сложи й един чудовищен диамант.

— О, това се подразбира, милорд — покорно склони глава бижутерът.

— А сега вън. Хайде всички, вън! Негово величество трябва да се захваща с държавните дела.

Книгата на шивачите се затръшна, метрите бързо се навиха, а мострите изчезнаха на мига. Шивачите и кралският бижутер се отправиха заднишком, с неспирни поклони към вратата и не спряха да мърморят сервилно чак докато не затвориха огромните, украсени с блестящи инкрустации врати. Джизал едва се удържа да не тръгне с тях. Все още не можеше да свикне с мисълта, че сега той е Негово величество.

— Значи имам работа? — попита, докато се извръщаше от огледалото, с тон, който се надяваше да прозвучи достатъчно небрежно и същевременно властно.

Баяз го поведе през коридора отвън, чиито стени бяха майсторски изрисувани с множество карти на Съюза.

— Имаш работа с Висшия съвет.

Джизал преглътна смутено. Самото име всяваше страхопочитание. Да стои насред мраморни салони, да му вземат мерки за дрехи и да го наричат „Ваше Величество“, бяха все нови и объркващи неща, но нито едно от тях не изискваше кой знае какви усилия. А сега от него се очакваше да седне в самото сърце на управлението на страната. Джизал дан Лутар, някога пословично известен с чутовното си невежество, щеше да седи в една стая с най-влиятелните и могъщи мъже в Съюза. От него ще се очаква да взема решения, засягащи животите на хиляди. Да демонстрира компетентност на политическата арена, в законодателство и дипломация, при положение че сферите на неговата компетенция се свеждаха до фехтовка, пиене и жени. И като се замисли, нямаше как да отрече, че в последната област познанията му се оказаха доста по-малко, отколкото си бе въобразявал.

— С Висшия съвет ли? — височината на гласа му се отдалечи значително от кралския регистър и се доближи до тази на момиче, и това го накара да се покашля. — Нещо от особена важност? — изръмжа в неубедителен бас.

— Днес пристигнаха много важни вести от Севера.

— Така ли?

— Боя се, че лорд маршал Бър е мъртъв. Армията се нуждае от нов командир. Обсъждането на въпроса сигурно ще се проточи с часове. Насам, Ваше Величество.

— Часове? — промърмори под носа си Джизал, преди да се спусне сред чаткането на токовете на ботушите си по едно мраморно стълбище. Часове в компанията на Висшия съвет. Той потри нервно длани.

Баяз сякаш прочете мислите му.

— Няма нужда да се страхуваш от тази глутница стари вълци. Независимо какво са си въобразили, ти си техен господар. Във всеки един момент можеш да ги уволниш или пък ако ти хрумне, да заповядаш да ги оковат и хвърлят в тъмница. Те може би са го забравили, така че може да се наложи в най-скоро време да им го припомним.

Двамата минаха през един висок портал, от двете страни на който стояха рицари вестители. Шлемовете им бяха здраво стиснати под мишница, но стояха с такива каменни изражения на лицата, че все едно бяха с тях и визьорите им бяха спуснати. От другата страна на портала започваше просторна градина, оградена от четири страни с колонади, чиито бели мраморни колони бяха издялани във формата на разлистени дървета. Във фонтаните подскачаше вода и блестеше на лъчите на яркото слънце. По безупречно окосената трева важно се разхождаха две оранжеви птици с тънки като клечки крака, които изгледаха така надменно над кривите си клюнове минаващия покрай тях Джизал, сякаш дори и те го смятаха за нагъл самозванец.

Той се загледа в ярките цветя, в свежата зеленина и прекрасните статуи. Вдигна поглед към древните фасади, покрити с червеникави, зелени и бели пълзящи растения. Наистина ли всичко това му принадлежеше? И цял Агрионт наред с него? Наистина ли в момента вървеше по стъпките на великите крале от миналото? На Харод, на Касамир, на Арнолт? Беше направо зашеметяващо. Сигурно за стотен път днес трябваше да примигне и да разтърси глава, за да се отърве от световъртежа. Нима той не е същият човек, който бе преди седмица? Сякаш за да провери, прокара пръсти по брадата си и напипа белега. Наистина, същият човек, който, мокър до кости, прекоси огромната равнина, който беше ранен при хълма с камъните и който с такава наслада яде полусурово конско месо?

Джизал се покашля:

— Много бих искал… не знам дали ще е възможно… да говоря с баща си.

— Баща ти е мъртъв.

Прокле се наум за поредната глупост.

— Така е, разбира се, имах предвид… с човека, когото смятах за свой баща.

— И какво предполагаш, че ще ти каже той? Че е взел грешни решения? Че е имал дългове? Че е взел пари от мен в замяна на отглеждането ти?

— Взел е пари? — промърмори Джизал, още по-безнадежден и отчаян отпреди.

— Семействата, дори знатните, рядко приемат сираци от добро сърце. Дълговете му бяха уредени, че и отгоре. Оставих му инструкции за това, да започнеш да вземаш уроци по фехтовка в момента, в който си достатъчно голям да държиш оръжие. За това, да получиш назначение в Кралската гвардия, и за това, да бъдеш насърчен към участие в Турнира. За всичко, което ще ти е нужно един ден, ако се случи това, което се случи. И той изпълни всичко, което му бях заръчал. Но сам разбираш, че сега една среща между двама ви би била доста неловка и за двете страни. Сцена, която по-добре да избегнем.

Джизал въздъхна тежко.

— Разбира се. По-добре да я избегнем. — През главата му мина нова, доста неприятна мисъл. — Името ми… всъщност то Джизал ли е?

— Сега е, нали с него си коронясан. — Баяз го погледна учудено. — Защо, друго ли предпочиташ?

— Не. Не, разбира се. — Извърна глава и замига учестено в опит да потисне избилите сълзи. Старият му живот е една лъжа. Новият му — още по-голяма, или поне така го чувстваше. Продължиха мълчаливо нататък. Подметките им заскърцаха в чакъла на алеята, толкова идеално подреден и чист, че Джизал се замисли дали нощем не чистят всяко камъче поотделно.

— През следващите няколко седмици и месеци лорд Ишър ще направи пред Ваше Величество множество постъпки.

— Така ли? — Джизал се изкашля, подсмръкна и придаде строг вид на лицето си. — За какво?

— Обещах му, че двамата му братя ще бъдат назначени за лорд-шамбелан и лорд-канцлер във Висшия съвет. А също, че семейството му ще се радва на привилегии пред останалите. Това беше цената за подкрепата му в гласуването.

— Разбирам. Значи трябва да изпълня условията по сделката ви, така ли?

— В никакъв случай.

Джизал сключи вежди.

— Не съм сигурен, че…

— С встъпването на власт, човек трябва незабавно да се дистанцира от всичките си съюзници. Те ще смятат, че си им длъжник за победата си, и няма да има награда, на която да са доволни. Точно обратното. Трябва да издигнеш враговете си. Те ще се впуснат с главата напред и за най-дребното, което им подхвърлиш, защото знаят, че не го заслужават. Хюгън, Барезин, Скалд и Мид, това са хората, които да привлечеш и обкръжението си.

— Не и Брок?

— В никакъв случай Брок. Той стигна прекалено близо до короната и вече никога няма да спре да мисли, че я заслужава. Рано или късно, ще трябва да бъде сритан и поставен на мястото му, но не и преди да си затвърдил позициите си и да разполагаш с достатъчно подкрепа.

— Разбирам. — Джизал издиша тежко през стиснати устни. Явно в това, да си крал, имаше много повече от изящните дрехи, надменното държание и най-големия стол, където и да отидеш.

— Насам.

Двамата с Баяз излязоха от градината и тръгнаха по сенчест коридор с дървена ламперия, на която висеше умопомрачителна колекция от всевъзможни оръжия. Имаше и цели комплекти лъскави, окачени на стойки брони: ковано желязо и ризници с различна дължина, от такива с най-ситните халки, до такива от стоманени ламели, а нагръдниците им, кожени и метални, всичките носеха герба със златното слънце на Съюза. Имаше церемониални, колкото човешки ръст мечове и още по-дълги алебарди. Под тях на дървената ламперия висяха достатъчно на брой за въоръжаването на малка армия остриета и секири с всевъзможни размери и форми, боздугани — цели и с окачени на вериги топки с шипове. Оръжия, изковани в Съюза, оръжия, пленени в Гуркул, оръжия, отмъкнати от кървавите бойни полета на Стирия. Стоманен мемориал на множество победи и погроми. Най-отгоре, на овъглените си дръжки висяха безжизнено окъсаните знамена на отдавна забравени полкове, славно избити до крак във войните от миналото.

В далечния край на тази колекция имаше двойна врата. Черна и без всякаква украса, тя притежаваше ободрителния ефект на ешафод. От двете й страни, като двама строги екзекутори, стояха рицари вестители, с лъскави криле на шлемовете си. Мъже, натоварени не само с охраната на самото сърце на управлението, но и със задачата да разнасят кралските заповеди до всяко кътче на територията на Съюза. Неговите заповеди, осъзна Джизал в пореден пристъп на паника.

— Негово величество желае да присъства на заседанието на Висшия съвет — обяви Баяз.

Двамата мъже се пресегнаха и отвориха двойната врата пред Джизал. Отвътре се разнесоха гневни гласове:

— Трябва да има повече отстъпки, или ни чакат още бунтове! Не можем просто…

— Ваша чест, мисля, че имаме посетител.

Бялата стая беше истинско разочарование на фона на бляскавия интериор на останалата част от двореца. Не беше голяма, на стените й нямаше украса, а прозорците бяха малки и тесни като на килия и дори в слънчево време вътре беше мрачно. Отникъде не подухваше и въздухът беше неприятно неподвижен и застоял. Мебелировката й се състоеше от дълга, отрупана с множество документи маса от черно дърво и около дузина най-обикновени столове без тапицерия. Бяха наредени по шест от двете страни и един в дъното, а начело на масата имаше друг, значително по-голям. Неговият стол, предположи Джизал.

Когато пристъпи неловко в стаята, Висшият съвет стана на крака. Най-вдъхващите страхопочитание възрастни мъже, които можеше да си представи, се вторачиха мълчаливо в него. Джизал подскочи при звука от затварянето на вратата зад гърба му, а от спускането на резето го полазиха тръпки.

— Ваше Величество — шамбелан Хоф се поклони дълбоко, — ако позволите, аз и колегите ми бихме желали да ви поздравим по случай заслуженото ви качване на престола. Нашето общо убеждение е, че във ваше лице имаме достоен приемник на крал Гуслав. За нас е огромна чест да ви съветваме и да следваме заповедите ви през следващите месеци и години. — Той се поклони отново, а останалите заръкопляскаха.

— Ами благодаря на всички ви — каза Джизал, приятно изненадан, въпреки че не се виждаше като достоен приемник на когото и да било. Може пък да се окаже не толкова страшно, колкото си го представяше. Старите вълци изглеждаха доста питомни.

— Нека ви представя колегите си — промърмори Хоф. — Архилектор Сълт, глава на Инквизицията.

— Чест е да ви служа, Ваше Величество.

— Върховен правозащитник Маровия, глава на кралското правосъдие.

— За мен също, Ваше Величество, огромна чест.

— Вярвам, с лорд маршал Варуз се познавате достатъчно добре.

— Ваше Величество — грейна лицето на възрастния войн, — за мен беше истинска привилегия да ви обучавам, а сега ще е още по-голяма да ви съветвам.

Представянето продължи и с него Джизал продължи да се усмихна и кима на всеки един от присъстващите. На лорд-канцлера Халек, на върховния консул Торликорм, на лорд-адмирал Рютзър и така нататък. Най-накрая Хоф го съпроводи до високото кресло начело на масата и Джизал седна в него под одобрителните усмивки на Висшия съвет. Той на свой ред им се ухили глуповато, но когато никой не помръдна, най-после се усети:

— О, седнете, моля.

Възрастните мъже седнаха, някои от тях с неприкрити болезнени гримаси, предизвикани от щракането на старите колене и пукането ни стари гърбове. Баяз се намести небрежно в стола срещу Джизал, сякаш цял живот на него бе седял. Разнесе се шумолене на роби, докато старите задници се наместваха по седалките, после в стаята настана гробна тишина. Столът до Варуз беше празен. Столът, на който щеше да седи лорд-маршал Бър, ако не бе изпратен с мисия в Севера. Ако не бе мъртъв. Дванайсетте всяващи страхопочитание мъже чакаха търпеливо Джизал да заговори. Дванайсетте всяващи страхопочитание мъже, за които доскоро знаеше просто, че оглавяват управлението на страната, сега бяха на негово подчинение. Такава сцена не си бе представял и в най-бурните си фантазии. Той се покашля.

— Моля, продължете, уважаеми съветници. Ще се опитам да вляза в крак в движение.

— Разбира се, Ваше Величество — усмихна се скромно Хоф. — Ако в който и да е момент почувствате, че имате нужда от разяснение, просто кажете.

— Благодаря — отвърна Джизал, — много благо…

Дрезгавият глас на Халек го прекъсна:

— И така, продължаваме по проблема с дисциплината на селячеството.

— Вече им дадохме отстъпки! — троснато заяви Сълт. — И те с готовност ги приеха.

— Просто парченце бинт върху огромната гнойна рана! — намеси се Маровия. — Следващият бунт е само въпрос на време. И единственият начин да го предотвратим е да дадем на обикновения човек онова, от което се нуждае. Нищо повече от това, което му се полага! Трябва да го включим в процеса на управление на страната.

— В управлението! — ехидно подметна Сълт.

— Трябва да разпределим тежестта на данъците и върху собствениците на земя!

— Хайде пак старите глупости — Халек извъртя с досада очи към тавана.

— Сегашната система работи от векове — сопна се Сълт.

— Не, проваля се от векове! — троснато отвърна Маровия.

Джизал се покашля и главите на възрастните мъже се извърнаха рязко към него.

— А не може ли всеки да плаща като данък една и съща пропорционална част от приходите си, без значение дали е селянин или благородник… тогава, може би… — На него идеята му се струваше достатъчно добра, но единайсетте бюрократи го изгледаха с такава изненада, сякаш беше случайно попаднало в стаята домашно животно, ненадейно решило да се изкаже по въпросите за изчисление на данъците. На отсрещния край на масата Баяз беше погълнат от изучаване на ноктите си. Оттам явно нямаше да дойде помощ.

— А, Ваше Величество — замислено поде Торликорм, — подобна система би била напълно неприложима. — И той примигна невярващо насреща му, сякаш искаше да каже: „Чудя се, какъвто си невежа, как въобще успяваш да се облечеш сутрин.“

— Разбирам. — Джизал се изчерви до уши.

— Изчислението на данъците — продължи монотонно Халек — е изключително сложен процес. — А в погледа му се четеше: „Прекалено сложен, за да го вместиш в миниатюрния си мозък.“

— Може би ще е по-добре да оставите досадните дреболии на скромните ви служители, Ваше Величество — усмихна му се разбиращо Маровия, но в усмивката му имаше и още нещо: „А може би ще е още по-добре да си затваряш устата и да не се излагаш пред възрастните.“

— Разбира се. — Джизал засрамено се облегна на стола си. — Разбира се.

След това разговорите продължиха и така цяла сутрин, докато светлите петна от тесните прозорци не изминаха дълъг път по натрупаните на масата документи. Постепенно Джизал започна да схваща правилата на играта. Бяха ужасно сложни и същевременно ужасно прости. Архилектор Сълт и върховен правозащитник Маровия бяха капитани на двата отбора и не пропускаха възможност да се счепкат за най-дребната подробност. Всеки от тях имаше по трима верни играчи, които се съгласяваха с всяка тяхна дума. Междувременно лорд Хоф, нескопосано подкрепян от маршал Варуз, играеше ролята на рефер и се бореше всячески да изгражда мостове над непреодолимата бездна между враждуващите.

Грешката на Джизал се оказа не в това, че няма да знае какво да каже, което си беше самата истина. Грешката му беше в това, че бе допуснал, че някой ще иска от него да казва нещо. Както стана ясно, тях ги вълнуваше единствено това, да продължават да водят безрезултатните си битки. Явно бяха свикнали да ръководят държавните дела пред изкуфял дъртак с потекли лиги начело на масата. И сега Джизал осъзна, че в негово лице те наистина виждаха достоен приемник ни Гуслав. Замисли се дали не бяха прави.

— Ако обичате, Ваше Величество, да подпишете тук… и тук… и тук…

Писалката скърцаше по лист след лист, старческите гласове напяваха монотонно, надълго и нашироко, после подемаха нови дрязги. При всяко негово обаждане посивелите глави се поклащаха снизходително, а устите въздишаха дълбоко и постепенно той спря да го прави. Успяха да го сплашат с хвалебствия и да го заслепят с разяснения. Оплетоха го в безкрайните си и безсмислени закони, формалности и традиции. Джизал постепенно започна да се свлича по-ниско и по-ниско в неудобното кресло. Един прислужник донесе вино. Той пи. Напи се, отегчи се, после се напи още повече и се отегчи още повече. Минута след минута Джизал осъзнаваше едно: когато вникнеш в детайлите й, виждаш, че от върховната власт няма нищо по-тягостно и отегчително.

— А сега на тъжния въпрос — обяви Хоф, след като и последният спор бе приключил с неохотно приети компромиси. — Нашият колега, лорд-маршал Бър е мъртъв. Тялото му пътува обратно към Съюза, където ще бъде погребан с почести. Междувременно наш дълг е да излъчим негов приемник. Първият стол в този съвет, който се нуждае от попълнение след смъртта на високоуважавания канцлер Фикт. Лорд-маршал Варуз?

Възрастният войн се покашля и направи кисела физиономия, сякаш се готвеше да отвори шлюза на язовир с ясното съзнание, че това може да ги издави до един.

— Двама са очевидните претенденти за поста. И двамата са мъже с ненадмината храброст и опит във военното дело, а заслугите им не са тайна за Висшия съвет. Аз лично нямам колебания, че както генерал Паулдър, така и генерал Крой…

— Мисля, че няма никакво съмнение в това, че Паулдър е по-достойният кандидат — изръмжа Сълт и Халек моментално засвидетелства подкрепата си.

— Точно обратното е! — изсъска Маровия, подкрепен от гневното мърморене на своя лагер. — Повече от очевидно е, че Крой е по-добрият избор!

Като офицер с известен опит, Джизал смяташе, че това поне бе тема, към която би могъл да има някакъв, пък било то и нищожен принос, но никой от членовете на Висшия съвет дори не даваше вид, че възнамерява да потърси мнението му. И той се смъкна посърнал на стола си и продължи да отпива от бокала с вино, докато старите вълци продължиха да щракат със зъби един на друг.

— Може би трябва да довършим разискването на този въпрос по-късно! — прекъсна жлъчния спор Хоф. — Негово величество изглежда изтощен от тънкостите на тази материя, а и въпросът не е от първостепенна важност! — Сълт и Маровия размениха гневни погледи, но замълчаха. Хоф въздъхна облекчено. — Чудесно. Следващият въпрос, който трябва да обсъдим, е за доставките за армията в Англанд. В докладите си полковник Уест споменава…

— Уест? — каза Джизал с пресипнал от виното глас и рязко се надигна. Името му подейства като амоняк под носа на припаднала девойка, беше като здрава скала, в която да се вкопчи насред този хаос. Ако можеше само Уест да е тук сега, да му помогне, всичко щеше да е съвсем различно… Погледът му попадна на опразнения от Бър стол. Може и да беше пиян, но е крал. Покашля се. — Полковник Уест ще бъде новият ми лорд-маршал!

Настана гробна тишина. Дванайсетте мъже го гледаха втренчено. После Торликорм се подсмихна снизходително, сякаш искаше да каже: „Уф, как да му запушим устата на този?“

— Ваше Величество, полковник Уест е личен ваш познат и смел мъж, разбира се, но…

В този момент целият съвет намери единствената тема, по която можеше да постигне пълно съгласие.

— Пръв в пробива при Улриок и така нататък — промърмори Варуз, поклащайки глава, — но все пак…

— … той не е старши офицер, няма опита…

— Той е от простолюдието — каза Хоф и повдигна озадачено вежди.

— Крайно неуместно нарушаване на традициите — жално добави Халек.

— Паулдър го превъзхожда в пъти! — Сълт се озъби на Маровия.

— Крой е нашият човек! — отвърна му подобаващо Маровия.

Торликорм се усмихна като бавачка, която успокоява разплакано пеленаче.

— Виждате, Ваше Величество, не можем да допуснем дори възможността полковник Уест…

Празният бокал на Джизал отскочи с остър пукот от плешивото чело на Торликорм и издрънча в единия ъгъл на стаята. Възрастният мъж изпищя от болка и изненада и се свлече от стола си. От дълбоката рана на лицето му потече кръв.

— Не можете ли? — изкрещя Джизал и скочи на крака с изхвръкнали от ярост очи. — Как си позволяваш да ми пробутваш това „не можем“, дърто копеле такова? Вие ми принадлежите, всичките! — Пръстът му прониза въздуха към съветниците. — Вие съществувате, за да ме съветвате, не да ми нареждате! Тук аз управлявам! Аз! — Сграбчи една масленица и я запрати яростно през стаята. Стъкленицата се пръсна в стената, остави огромно петно върху бялата мазилка и опръска с черни капки единия ръкав на безупречно бялото палто на Сълт. — Аз! Аз! Единствената традиция, от която се нуждаете, е подчинение! — Грабна един свитък с документи, хвърли го към Маровия и навсякъде из въздуха се разлетяха листове хартия. — Никога повече не ми пробутвайте това „не можем“! Никога! — Единайсет чифта стъписани очи се взираха в Джизал. Един се усмихваше от отсрещния край на масата. Това още повече го вбеси.

— Колем Уест е новият ми лорд-маршал! — Джизал преобърна яростно стола си. — На следващото заседание очаквам да бъда третиран с полагащото ми се уважение или ще ви окова до един във вериги! В шибани вериги, мамка му и… и… — Главата го болеше, при това много. Вече беше хвърлил всичко в обсега на ръцете си и сега не знаеше какво да направи.

Баяз се изправи рязко от стола си.

— Уважаеми лордове, това е всичко за днес.

Висшият съвет не дочака друга покана. Те се втурнаха към вратата под какофония от шляпане на хартия, шумолене на роби и скърцане на столове. Хоф излетя навън в коридора, последван по петите от Маровия и Сълт. Варуз помогна на Торликорм да стане от пода и го поведе, хванат под ръка, към вратата.

— Моля за извинение — изпъшка през окървавеното си лице той, докато излизаше. — Ваше Величество, най-покорно моля за извинение…

Баяз проследи със строго изражение излизащите навън съветници. В другия край на масата, Джизал стоеше като истукан, застинал в колебание между ярост и срам. В следващия момент осъзна, че напредваше с бързи крачки към второто. Сякаш измина цял час, докато и последният член на Висшия съвет не излезе тичешком от стаята и вратите не се затвориха зад гърба му.

Първия магус се обърна към Джизал и изведнъж на лицето му грейна широка усмивка.

— Разкошно изпълнение, Ваше Величество, превъзходно.

— Какво? — Джизал тъкмо започваше да смята, че току-що се бе направил на пълно магаре и вече нямаше никакъв шанс да поправи това.

— Мисля, че занапред съветниците ти много ще се замислят, преди отново да решат да се отнасят несериозно с теб. Нищо ново като стратегия, бих казал, но все така безотказна. Харод Велики например също притежаваше избухлив нрав и добре се възползваше от него. Седмици наред след избухването му никой не смееше да подлага на съмнение решенията му — изхили се Баяз. — От друга страна, подозирам, че той все пак би се спрял пред физическа саморазправа със собствения си Висш съвет.

— Това няма нищо общо с избухлив нрав — озъби се Джизал и усети как кръвта му кипва отново. Ако го вбесяваше обкръжението на противни старчета, то Баяз заслужаваше най-много гнева му. — Ако ще съм крал, ще се отнасят с мен като с такъв! Отказвам да ми се нарежда в собствения ми дворец! От никого… от ни… искам да кажа…

Зелените очи на Баяз го пронизаха.

— Ако сега смяташ да пробваш гнева си върху мен, Ваше Величество — заговори той с ледена нотка в гласа, — горещо те съветвам да не го правиш.

Яростта на Джизал и бездруго беше почти изчезнала, но под ледения поглед на магуса съвсем се стопи.

— Разбира се… съжалявам… много съжалявам. — Затвори очи за момент, после заби поглед в полирания плот на масата. Досега за нищо не се бе извинявал. А сега беше крал и вече дори нямаше нужда да се извинява на когото и да било, но въпреки това откри, че не може да спре да го прави. — Не съм искал всичко това — промърмори едва и се свлече на единия от столовете. — Не знам дори как стана. Не го заслужавам.

— Разбира се, че не. — Баяз обиколи бавно масата. — Никой човек не е достоен за трона. Ето защо сега трябва с всички сили да се стремиш да го заслужиш. Всеки ден. Точно както правеха великите ти предшественици. Касамир. Арнолт. Дори Харод.

Джизал пое дълбоко въздух и въздъхна тежко.

— Прав си, разбира се. Как успяваш винаги да си прав?

— Винаги ли? — отвърна скромно Баяз. — Не бих казал. Но се радвам на огромен опит и съм тук да те съветвам по възможно най-добрия начин. Ти постигна едно добро начало по много труден път и трябва да се гордееш, също както аз се гордея с теб. Но сега предстоят важни стъпки, които не търпят отлагане. На първо място, сватбата ти.

— Сватба ли? — зяпна го Джизал.

— Нежененият крал е като стол с три крака, Ваше Величество. Склонен да пада. Задните ти части току-що докоснаха трона и ще мине много време, докато се установят здраво на него. Нужна ти е жена, която да ти донесе подкрепа, нужни са ти наследници, за да се чувстват спокойни поданиците ти. Отлагането само дава възможност на враговете ти да работят срещу теб.

Ударите заваляха с такава скорост, че Джизал трябваше да хване с ръце главата си, от страх да не избухне.

— Какви врагове? — Нима не се бе опитвал всячески да се разбира с всички?

— Възможно ли е да си толкова наивен? Лорд Брок със сигурност вече крои планове срещу теб. Лорд Ишър няма вечно да чака. Много други в Камарата на лордовете те подкрепиха, защото бяха заплашени или защото им бе платено.

— Платено?

— Такава подкрепа не трае вечно. Сега трябва да се ожениш и жена ти да ти осигури силни съюзници.

— Но аз имам… — Джизал облиза нервно устни, несигурен как точно да подхване темата. — Известни ангажименти… от подобно естество.

— Арди Уест ли? — Джизал моментално отвори уста да попита откъде е толкова запознат Баяз с любовните му връзки, но бързо размисли. В края на краищата, оказа се, че този старец знаеше за него много повече отколкото той самият. — Разбирам какво ти е, Джизал. Живял съм дълго. Естествено, че я обичаш. Естествено, че на този етап си готов да се откажеш от всичко заради нея. Но това чувство, повярвай ми, няма да трае вечно.

Джизал се размърда неловко. Опита да извика в съзнанието си образа на Арди, с нейната леко изкривена на една страна усмивка, да си спомни мекотата на косата й, звученето на смеха й. Спомни си каква утеха му бе донесъл споменът за нея в широката равнина. Но сега не можеше да мисли за всичко това, без в съзнанието му да изникват и образи като зъбите й, които се впиват в устната му, без спомена за изтръпването на бузата след плесницата й и скърцането на масата под тежестта им. Не можеше да забрави нито срама, нито вината. Баяз продължи, а гласът му бе още по-безмилостно тих, брутално прагматичен и обезкуражаващо земен.

— Напълно естествено е да чувстваш, че имаш ангажимент, но миналият ти живот свърши, а с него и миналите ангажименти. Сега си крал и поданиците ти очакват да се държиш като такъв. Те искат модел на подражание. Те искат да видят някого, който стои много по-високо от тях. Говорим за върховна кралица на Съюза. Майка на бъдещи крале. Дъщеря на фермер с непредсказуем характер и увлечение по пиенето? Не мисля. — Джизал примижа при това описание на Арди, но осъзна, че не можеше да го обори по никакъв начин.

— Ти си незаконен син. Жена от безупречно потекло ще допринесе неимоверно за династията ти. И ще ти гарантира още повече уважение. Светът е пълен с добри партии за брак, Ваше Величество, коя от коя с по-знатно потекло. Дъщери на графове, сестри на крале, до една красиви и изтънчени. Имаш избор от безброй принцеси.

Джизал усети как веждите му се повдигат. Естествено, обичаше Арди, но последният довод на Баяз беше направо съкрушителен. Сега трябваше да мисли за много повече, отколкото за собствените си нужди. И ако идеята за Джизал като крал звучеше абсурдно, то идеята за Арди като кралица беше направо нелепа. Той обичаше Арди, естествено. Донякъде. Но избор от безброй принцеси? Това категорично казваше всичко.

— Аха, схващаш вече! — Първия магус щракна победоносно с пръсти. — Ще пиша на Върховния херцог Орсо от Талинс, че желаеш да бъдеш официално представен на дъщеря му Терез. — Той вдигна ръка в успокоителен жест. — Просто за начало, нищо сериозно. От Талинс ще излезе много ценен съюзник. — Баяз се усмихна и се надвеси над ухото на Джизал. — Но ако си сериозно привързан към това момиче, не е нужно да се отказваш от всичко на този свят. Кралете често имат любовници.

С това, естествено, Джизал бе окончателно спечелен за каузата.