Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (16)

Как се прави крал

Денят беше горещ, слънцето нахлуваше през стъклописите на огромните прозорци и рисуваше с цветни петна по пода на Камарата на лордовете. Обикновено, дори през лятото, огромното пространство на залата осигуряваше приятна прохлада. Но днес дори вътре беше горещо и направо задушно. Застанал мирно, Джизал дръпна влажната от пот яка на униформата си, в опит да пропусне малко въздух покрай нея.

Последният път когато беше стоял на това място, пред същата извита стена, беше в деня на разформироването на Текстилната гилдия. Не можеше да си представи, че оттогава бе минала само година, толкова много се бе променило през това време. Спомни си как си мислеше тогава, че Камарата на лордовете никога преди не е била така препълнена, атмосферата така напрегната, а хората така екзалтирани. Колко много се е лъгал само.

Извитите банки, които заемаха по-голямата част от залата, бяха препълнени до пръсване с най-влиятелните благородници от Съюза, а въздухът беше нагнетен от нетърпеливия им тревожен шепот. Камарата на лордовете беше в абсолютно пълен състав от натъпкани рамо до рамо по пейките благородници, до един с мантии с кожени яки и златни или сребърни огърлици, отличаващи ги като глави на родовете им. Главата на Джизал може и да отбираше от политика малко повече от глава лук, но дори той успя да схване важността на днешния ден. Изборът на нов върховен крал на Съюза чрез явно гласуване. В гърлото му заседна буца при мисълта. Нямаше по-значимо събитие от това в живота на Съюза.

И населението на Адуа добре разбираше това. Зад стените на Агрионт, те се бяха стекли по улици и площади и стояха в трескаво очакване на резултата от гласуването в Камарата на лордовете. Чакаха да разберат кой е новият монарх, когото да приветстват с бурни овации или, в зависимост от избора, да обсипят с присмех и подигравки. Зад високите порти на Камарата, Площадът на маршалите бе залят от жителите на Агрионт, нетърпеливи първи да научат новината. Резултатът от гласуването щеше да предопредели бъдещето на мнозина, да уреди множество дългове, да даде на едни, а отнеме от други цели състояния. До обществената ложа бе допусната много малка група от щастливци, но напълно достатъчна, че да се налага хората да стоят плътно притиснати един в друг чак до парапета на балкона, така рискувайки при най-леко побутване отзад да полетят към каменния под.

Инкрустираните врати в далечния край на залата се отвориха с трясък, който се отрази от високия таван и отекна като гръмотевица в огромното пространство на залата. Представителите на благородническите фамилии се извърнаха като един на седалките си, за да погледнат към входа, и в залата се разнесе шумолене, последвано от стъпките на Висшия съвет по пътеката в средата между банките. След тях се носеше ятото от секретари, писари и всякакви други помощници, стиснали в ръце папки и свитъци с документи.

Начело на процесията, с мрачно изражение на лицето, вървеше лорд-шамбелан Хоф. Зад него, със също толкова тържествени и сериозни физиономии, вървяха облеченият в снежнобяло Сълт и Маровия, целият в черно. След тях бяха Варуз и Халек, а до тях… лицето на Джизал посърна. Кой друг, ако не самият Пръв магус. За пореден път беше облечен в смехотворната си магьосническа мантия, а до него като сянка пристъпяше чиракът му. Баяз се беше нахилил до уши, все едно просто отиваше на театър. Погледите им се срещнаха и магусът имаше наглостта да му намигне закачливо. Но на Джизал хич не му беше до смях.

Под мощен хор от шепот и мърморене, възрастните мъже минаха зад извитата маса и заеха местата си с лице към благородниците по банките. Чиновниците се разположиха на по-малките столове, незабавно разстлаха пред себе си документи, отвориха книги и зашепнаха на началниците си. Напрежението в залата бе на крачка от истерия.

Джизал усети как по изпотения му гръб преминава тръпка. До архилектора беше Глокта и видът на познатото лице не му подейства никак успокояващо. Тази сутрин Джизал беше дошъл направо от къщата на Арди, след поредната прекарана нощ заедно. И естествено, все още не бе предприел нищо, нито бе спрял да я вижда, нито й бе предложил женитба. Главата му направо се пръскаше от мисли как да постъпи. А колкото повече време прекарваше с нея, толкова по-трудно ставаше вземането на каквото и да е решение.

Трескавият поглед на Глокта се извърна към него, задържа се за момент и после се насочи другаде. Джизал опита да преглътне заседналата в гърлото му буца. Няма спор, беше се поставил в страхотно положение. А сега какво?

 

 

Глокта изгледа строго Лутар. Просто да сме наясно на кой къде му е мястото. После се намести на стола и изпъна с болезнена гримаса потръпващия си от болка крак. Притисна език в дупките на венците и изчака коляното да изщрака. Сега ни чака по-важна работа от това, да се занимаваме с Джизал дан Лутар. Много по-важна. В този единствен ден цялата власт е в ръцете на Камарата на лордовете, не на Висшия съвет. В ръцете на благородници, не на бюрократи. Глокта обходи с поглед лицата на онези знатни особи, които през последните дванайсет и повече години бяха направлявали съдбата на Съюза: Сълт, Хоф, Маровия, Варуз и останалите. И само един от членовете на Висшия съвет седеше с усмивка на лице. Неговото най-ново и най-нежелано попълнение. Баяз седеше във високото кресло, а до него беше само бледият му чирак, Малакус Кай. Жалка компания за когото и да било. Изглежда, Първия магус се наслаждаваше на тягостното напрежение толкова, колкото останалите присъстващи на масата бяха ужасени от него, и абсурдната му усмивка стоеше не на място сред множеството начумерени лица. Напрегнати лица. Потни чела в тревожен шепот към старите съратници. В момента до един седят на острието на бръснач. Аз също, естествено. Да не забравяме горкия Санд дан Глокта, верен служител на обществото! Вкопчили сме се във властта, но тя се изплъзва все повече от ноктите ни. Седим тук като обвиняеми на собствения ни процес. И знаем, че присъдата няма да се забави. А дали няма да е съвсем незаслужена отмяна на смъртното ни наказание? Глокта усети как едното ъгълче на устните му потрепва в бегла усмивка. Или пък още по-кървава присъда, отколкото сме очаквали? Какво ще кажете, уважаеми господа съдебни заседатели?

Погледът му се плъзна по лицата зад банките на благородниците. Триста и двайсет лица. В съзнанието му изникна образът на листовете с имена на стената в кабинета на Сълт и започна да ги съпостави с лицата пред себе си. Тайните, лъжите, лоялността. Лоялността преди всичко. Към кого ще се насочат гласовете им?

Забеляза някои, за сигурността на чиито гласове лично се бе погрижил. Доколкото съществува сигурност в такива несигурни времена, естествено. Някъде в дъното насред множеството видя червендалестото лице на Ингълстад. Лордът срещна погледа му за секунда, преглътна смутено и извърна очи. Стига да гласуваш както трябва, гледай накъдето ти душа иска. През няколко реда по-назад видя каменното изражение на Уетърлант и той му отвърна с едва забележимо кимване. Явно последното ни предложение се е оказало приемливо. Още четири за архилектора значи? Достатъчно ли са да наклонят везните и да ни задържат на постовете ни? А да ни опазят живи? Празната му усмивка се разтегли на лицето. Скоро ще разберем…

В средата на първия ред, заобиколен от представителите на най-старите и най-тачени благороднически фамилии в Мидърланд, със скръстени на гърдите ръце и пълен с нетърпение поглед седеше лорд Брок. Нашият фаворит няма търпение за финалния спринт. Недалеч от него Глокта забеляза величествената осанка на възрастния лорд Ишър. Вторият в надпреварата, но с всички шансове за успех. Малко по-нататък бяха Барезин и Хюгън. Сбутани неудобно близо един до друг, двамата не пропускаха възможността да хвърлят един на друг пълни с омраза погледи. Кой знае? Един добър напън в последния момент, и тронът може да е техен. В далечния ляв край, начело на делегациите на Англанд и Старикланд, седеше лорд Скалд. Нови лица от провинцията. Но гласът си е глас, колкото и да си вирим носа. В противоположния десен край седяха дванайсетте градски съветници от Уестпорт. Отдалеч биеха на очи заради чуждоземните си дрехи и цвят на кожата. При все това дванайсет гласа, при това все още незаявени.

Днес в Камарата нямаше представители от Дагоска. Ми то не останаха никакви. Лорд-губернатор Вурмс бе освободен от поста си. Синът му загуби главата си и това обяснява отсъствието му. А колкото до града — беше завладян от гуркулите. Е, някои загуби са неизбежни. Ние продължаваме борбата и без тях. Дъската е сложена, пионките наредени и готови за ход. Кой ли ще е победителят в тази гнусна игричка, а? Скоро ще се разбере…

Говорителят на Камарата излезе и застана в средата на кръглия под. Вдигна жезъла си високо над главата и го стовари в поредица от оглушителни удари, които отекнаха в гладките мраморни стени. Приказките заглъхнаха и всяко напрегнато благородническо лице се извърна към средата на залата. Настъпи тягостна тишина и Глокта усети как лявата страна на лицето му потръпва от няколко неочаквани тика, които моментално пропълзяха към окото и накараха клепача му да заиграе.

— Обявявам настоящото заседание на Камарата на лордовете на Съюза за открито — прокънтя гласът на говорителя. Бавно и с още по-мрачно изражение на лицето, лорд Хоф се изправи за обръщението си към заседателите.

— Приятели! Колеги! Уважаеми лордове от Мидърланд, Англанд и Старикланд, съветници от Уестпорт! Гуслав V, нашият крал… е мъртъв. Двамата му наследници… са мъртви. Единият от ръката на враговете ни в Севера, другият от тази на враговете ни на юг. Настъпиха тревожни времена за нас, останалите без водач. — Той вдигна умолително ръце към банките. — И сега на вас се пада тежка отговорност. Да изберете измежду вас нов върховен крал на Съюза. Всеки мъж с място в Камарата на лордовете е потенциален кандидат! Всеки един от вас… може да бъде следващият ни крал. — От обществената ложа се спусна порой от почти истеричен шепот и Хоф трябваше да повиши глас, за да го надвика.

— В цялата история на нашата велика страна подобно нещо се е случвало само веднъж досега! След гражданската война и падането от власт на Морлик Лудия, когато Арнолт бива избран с почти единодушно мнозинство. Именно той сложи началото на могъщата династия, която управлява само допреди няколко дни. — Хоф отпусна ръце и сведе поглед към плочите на пода. — Мъдър избор са направили предшествениците ви в онзи ден. Надеждите ни днес са, че избраният от вас днес ще сложи началото на също толкова благородна, могъща, справедлива и дълголетна династия!

А ние се надяваме на някой, който ще изпълнява каквото му се каже.

 

 

Феро изблъска от пътя си една жена с дълга рокля. Проправи си с лакът път покрай един дебелак, който я изгледа възмутено над трепереща от негодувание двойна брадичка. Накрая успя да стигне до парапета на балкона и да погледне сърдито надолу. Цялата зала беше пълна със стари мъже в дълги роби с кожени яки, насядали нагъсто в редици, с лъщящи огърлици на раменете и лъщящи от пот бледи лица. Срещу тях, зад една извита маса, седеше друга, значително по-малобройна група мъже. Тя се навъси още повече при вида на Баяз в единия край на масата, който седеше и се усмихваше все едно знаеше някаква тайна, за която никой друг дори не подозира.

Точно както всеки път.

Встрани от него стоеше някакъв дебел бял, с лице в паяжина от напукани вени и крещеше нещо за това, как днес всеки трябвало да гласува по съвест. Феро изсумтя презрително. Съмняваше се, че тези няколкостотин мъже в залата можеха да съберат достатъчно съвест за петима. На пръв поглед изглеждаше, че всички слушаха внимателно думите на дебелия бял, но Феро виждаше повече.

В залата направо гъмжеше от скрити послания.

Мъжете до един хвърляха крадешком погледи, кимаха почти незабележимо един на друг. Някои намигаха с едното, други с другото око. Допираха показалци до носа, до ушите си. Почесваха се по всевъзможни странни начини. Из цялата зала пълзеше плетеница от тайни, а най-отпред седеше Баяз и се усмихваше. Зад него, с гръб към стената, облечен в накичена с блестящи конци униформа, стоеше Джизал дан Лутар. Феро изви презрително устни. От позата му всичко й се изясни.

Нищо не беше научил.

Говорителят пак удари по пода с пръта си.

— Обявявам начало на гласуването! — Отнякъде се чу дрезгав стон и Феро видя жената, която преди малко беше избутала, да припада на пода. Някой я извлачи назад, размахвайки пред лицето й парче хартия, и навъсената тълпа се затвори пред тях. — В първия кръг изборът ще бъде стеснен до трима кандидати, по реда на притежавана земя и размер на състоянието им! Моля, гласувайте с вдигане на ръка!

Ниско долу, на седалките си, богато облечените бели се потяха и трепериха като пред битка.

— На първо място — изписка с разтреперан глас един чиновник, след кратка консултация с дебела папка — лорд Брок!

Хората на балкона заахкаха и зашепнаха, бършеха потни лица, все едно ги караха към бесилката. Някои от тях може и да ги чакаше точно това. Цялото място направо вонеше на съмнение, вълнение и ужас. Толкова силно, че чак беше заразно. Дори Феро, която не даваше пукната пара нито за белите, нито за проклетото им гласуване, почувства как устата й пресъхва, върховете на пръстите й започват да сърбят, а сърцето й забива лудо в гърдите.

Говорителят се обърна към залата.

— Първият кандидат е лорд Брок! Моля всички членове на Камарата на лордовете, които желаят да гласуват лорд Брок да заеме престола на върховен крал на Съюза, да вдигнат…

— Един момент, уважаеми лордове!

 

 

Глокта извърна рязко глава, но костите във врата му блокираха на половината път, затова се наложи да напрегне периферното си зрение, за да погледне през насълзеното си око. Усилията му се оказаха напразни. Можеше да се досетя кой се обади и без да гледам. Баяз беше станал на крака и се усмихваше снизходително на благородниците. При това в точния момент. От седалките се надигна вълна от възмутени гласове.

— Сега не е моментът за прекъсвания!

— Лорд Брок! Аз гласувам за лорд Брок!

— Нова династия!

Но усмивката на Баяз остана непоклатима.

— Ами ако ви кажа, че е възможно да запазим старата династия? Че има възможност да сложим ново начало — той погледна многозначително към колегите си от Висшия съвет, — като запазим всичко стойностно в старото управление? Ако ви кажа, че е възможно да излекуваме раните вместо да отваряме нови?

— Как? — започнаха подигравателните подвиквания.

— По какъв начин?

Усмивката на Баяз се разтегли още повече.

— Незаконно роден син на краля, разбира се.

Няколкостотин гърла в залата ахнаха едновременно. Лорд Брок се изстреля от седалката си. Все едно има пружина на задника.

— Това е обида към този съвет! Това е скандал! Петно върху паметта ми крал Гуслав V!

Абсолютно, сега е не просто лигавеща се, вегетираща останка, ами и развратна на всичкото отгоре. Наскачаха още благородници с почервенели от възмущение и гняв физиономии, заразмахваха юмруци и ядосано закрещяха. В един момент сякаш целият Съвет на лордовете оживя и залата се огласи с почти животински крясъци и викове. Точно като свинете в кланицата при вида на още помия.

— Момент! — извиси глас архилекторът, вдигнал ръце в бели ръкавици, приканващи към внимание. Може би е съзрял бледата светлинка на надеждата в непрогледната тъмнина? Момент, уважаеми лордове! Не губим нищо, ако изслушаме човека! Нужна ни е истината, дори ако е болезнена! Основната ни цел винаги трябва да е истината! — Глокта трябваше да прехапе устни, за да не прихне да се смее. Ама, разбира се, Ваше Високопреосвещенство! Истината и само истината е онова, което ви ръководи!

Глъчката постепенно стихна. Думите на Сълт успяха да укротят станалите на крака благородници, които сега изглеждаха засрамени. Подчинението им на Висшия съвет е непобедим навик. Всъщност с всички навици е така. Особено онези, водещи до покорство. Който не вярва, да пита кучетата на майка ми.

Повечето продължиха да мърморят недоволно, но седнаха обратно зад банките и оставиха Баяз да продължи.

— Предполагам, уважаемите лордове са чували за Карми дан Рот? — От надигналия се от обществената ложа шепот стана ясно, че името не е непознато. — Тя беше много близка с крал Гуслав V на младини. Много, много близка. Дотолкова, че забременя. — Вълната от шепот се вдигна отново. — Аз винаги съм имал особен сантимент към Съюза. И неизменно през годините се грижех за добруването му, независимо от почти пълната липса на благодарност в замяна. — Лицето на Баяз се намръщи за секунда, докато поглеждаше към Висшия съвет. — Ето защо, когато въпросната дама умря при раждането, аз взех незаконния син на краля под свое попечителство. Оставих го за отглеждане в благородническо семейство, където да получи подобаващи грижи и образование, в случай че един ден нацията се окаже без наследник. И сега постъпката ми се оправдава като напълно благоразумна.

— Лъжи! — изкряска някой. — Лъжи?

Но който и да беше викащият, не получи подкрепа, защото в надигналите се след него гласове имаше по-скоро любопитство.

— Син на краля?

— Незаконен син?

— Карми дан Рот ли каза той?

Чували са историята и преди. Слухове може би, но познати. Достатъчно, че да ги накарат да се заслушат. После ще преценяват дали ще е в техен интерес да повярват в тях.

Но лорд Брок не се отказа.

— Долна фалшификация! Нужно е повече от слухове и догадки, за да разубедите този съвет! Покажете ни, ако можете, този незаконен син, така наречени Първи магус! Да видим магията ви!

— Няма нужда от магия — усмихна се ехидно Баяз. — Синът на краля в момента е тук, в тази зала. — Думите му предизвикаха смаяни възгласи от обществената ложа, изумление у заседателите в камарата и пълно сащисване у членовете на Висшия съвет и техните сътрудници. Всички очи бяха приковани в показалеца на Баяз, който сочеше към стената. — Това е самият полковник Джизал дан Лутар!

Спазъмът се зароди в останалото без пръсти стъпало на Глокта, изстреля се нагоре по крака, накара целия му изкривен гръбнак, от задника, та чак до основата на черепа, да потрепери, а лицето му да се разтресе като желе. Малкото му останали зъби изтракаха в празните венци, а клепачът му заигра бързо като крилата на муха.

Ехото от последната дума на Баяз се понесе из внезапно притихналата зала: „Лутар, Лутар, Лутар…“

Мамка му, шегуваш се, нали?

 

 

Бледите лица на старите мъже до едно бяха застинали, едни с широко изхвръкнали от ужас очи, други с присвити от ярост такива. Белите на масата зяпаха. Белите на балкона до един сложиха ръце на отворените си усти. Джизал дан Лутар, същият, който беше ревал от самосъжаление, докато Феро му ши физиономията. Джизал дан Лутар, този самовлюбен, високомерен и суетен пикльо. Джизал дан Лутар, когото тя наричаше принцесата на Съюза, имаше шанса да стане негов крал.

Феро просто не се сдържа.

Тя отметна назад глава и почти се задави в насечен, гърлен смях. От очите й избиха сълзи, гърдите й се разтресоха, коленете й отмаляха. Хвана се за парапета, захласната, хълцаща, с потекли от устата лиги. Феро не се смееше често. Дори не помнеше кога за последно се бе смяла. Но Джизал дан Лутар крал?

Е, това си беше смешно.

 

 

Високо горе, в обществената ложа някой започна да се смее. Мощен, дрезгав и напълно неуместен с тържествеността на обстановката смях. И въпреки това, когато осъзна, че Баяз беше казал неговото име, след като се убеди, че именно него сочеше с пръст, първата реакция на Джизал бе да се присъедини към смеещия се. Втората обаче, когато всички лица се насочиха към него, бе да повърне. В резултат се получи нещо като несполучлива кашлица, а след нея смутена усмивка. Последваха ги остро парене в гърлото и незабавно отдръпване на кръвта от главата му.

— Аз… — установи Джизал, че е изграчил, но не успя да се сети какво точно иска да каже. Какво се казва в такъв момент? Затова просто продължи да стои пред стената, обилно изпотен и треперещ под униформата си, докато Баяз заговори отново, надвиквайки хиленето на онзи на балкона.

— Разполагам с дадени под клетва показания от осиновителя му, от които ще видите, че казвам истината, но има ли нужда от тях? — Ръката му се стрелна отново към Джизал. — Той спечели Турнира пред очите на всички ви, тръгна на пътуване, изпълнено с опасности, без дори да се замисли за тях! Предвожда атаката на моста на Дармиум без оглед за собствената си сигурност! Той спаси Адуа от бунтовниците без капка пролята кръв! Неговите храброст и мъжество, мъдрост и себеотрицание са добре известни на всички! Може ли да има някакво съмнение, че във вените му тече кралска кръв?

Блокиралият мозък на Джизал започна бавно да изважда на повърхността всички онези странни факти от миналото, за които не бе имал обяснение. Той не приличаше много на братята си. И баща му винаги се бе отнасял различно с него. Единствен той от мъжете в семейството притежаваше превъзходен външен вид. Усети как ченето му провисва, но не намери сили да затвори уста. Когато баща му видя Баяз на Турнира, пребледня като платно, сякаш го познаваше.

Оказа се, че наистина го е познавал, а също, че не беше баща на Джизал.

После, когато кралят го поздрави за победата му, го сбърка със сина си. Очевидно грешката му не е била проява на чак такова старческо оглупяване, както може би си бяха помислили всички тогава. Старият глупак е бил по-прав от всеки друг. Изведнъж всичко си дойде на мястото в ужасяващата реалност.

Той е копеле. В буквалния смисъл.

Той е син на краля. Но нещо повече, сега Джизал бавно и с нарастващ ужас започна да осъзнава, че в момента се обмисля, съвсем на сериозно при това, възможността той да го смени на трона.

— Уважаеми лордове! — надвика Баяз надигащата се с всяка следваща секунда глъч. — Разбирам изумлението ви! Това е трудна за осмисляне новина, наистина разбирам. Особено при тази задушаваща жега! — Той даде знак на стражите в двата края на залата. — Отворете вратите, моля, за да влезе малко въздух!

Вратите се отвориха широко и в Камарата на лордовете нахлу лек ветрец. Прохладен ветрец, а с него и още нещо. В началото Джизал не можа да определи точно какво, но то постепенно стана по-отчетливо. Напомняше шума на тълпата по време на Турнира. Далечен, напевен и плашещ.

„Лутар! Лутар! Лутар!“ Вече нямаше съмнение, това беше собственото му име, скандирано от хиляди гърла зад стените на Агрионт.

Баяз се усмихна.

— Ха, изглежда, хората вече са избрали своя кандидат.

— Изборът не е техен! — изрева Брок, който през цялото време бе стоял прав, но едва сега си възвърна присъствието на духа. — Точно както не е и твой!

— Но би било много глупаво да пренебрегнем мнението им. Подкрепата на народа не е нещо, на което да махнеш с лека ръка, особено в неспокойни времена като тези. Ако в това им състояние ги разочароваме, кой знае какво може да стане? Безредици по улиците или още по-лошо? Никой от нас не иска това, нали, лорд Брок?

Няколко от благородниците се размърдаха неспокойно на местата си, надзърнаха нервно през вратите и зашепнаха на седящите около тях. Ако преди в залата цареше смут, то сега той отстъпи пред всеобщо сащисване. Но изненадата и тревогите на съветниците в Камарата на лордовете не можеха да се мерят с тези на Джизал.

 

 

Очарователна история, но ако си мислиш, че най-алчните мъже на Съюза просто ще ти повярват ей така и ще дадат короната на когото казваш, значи много се лъжеш, без значение дали простолюдието се подмокря при споменаването на Лутар, или не. Лорд Ишър за пръв път се изправи на крака. Представляваше величествена гледка с блестящите по огърлицата му камъни.

— Аз напълно вярвам — провикна се той, — че човекът, известен като полковник Джизал дан Лутар, е син на покойния крал Гуслав V! — Глокта зяпна от изненада. И очевидно мнението му се споделяше от мнозинството в тази зала. — Убеден съм също така, че неговите безпримерни лични качества и постижения както в Съюза, така и отвъд пределите му го правят идеален кандидат за трона! — От балкона се разнесе поредният бурен смях, но Ишър не му обърна внимание. — Лутар има сърдечната подкрепа както на моя глас, така и на онези, които са склонни да подкрепят мен.

Ако очите на Лутар изскочеха една идея повече, щяха да изпаднат от главата му. И можеш ли го вини за това? Един от представителите на Уестпорт стана.

— Съветниците от Уестпорт гласуват единодушно за Лутар! — обяви той с напевния си стириянски акцент. — Син и наследник на крал Гуслав V!

През няколко реда зад него, друг благородник скочи на крака. Погледна нервно към Глокта и веднага отмести очи. Беше не кой да е, а лорд Ингълстад. Ах, ти, лъжливо нищожество, какви си ги намислил, а?

— Гласувам за Лутар! — извика той.

— Аз също, за Лутар! — Беше Уетърлант, а в погледа му под тежките клепачи не се четеше повече емоция, отколкото когато хранеше патиците в парка. По-добри предложения, а, господа? Или по-сериозни заплахи? Глокта погледна към Баяз. На устните му имаше бегла усмивка при вида на все повече от заседателите в камарата, които ставаха на крака, за да изразят подкрепата си за така наречения син на Гуслав V. Междувременно скандиранията на тълпата продължаваха да нахлуват през вратите.

„Лутар! Лутар! Лутар!“

Отърсил се от първоначалния шок, мозъкът на Глокта заработи. Затова значи Първия магус шмекерува в полза на Лутар по време на турнира. Ето защо през цялото време го държеше близо до себе си. Затова му издейства така престижното командване на частта, която да сложи край на бунта. Ако беше извадил някой никаквец, цялата камара щеше да му се смее, без значение колко ги убеждава, че това е син на краля. Но Лутар, за добро или зло, е един от нас. Той е известен, познат на хората… приемлив кандидат.

Глокта отново погледна към Баяз почти с възхищение.

Парченцата от пъзела, продукт на дълги години в търпелива подготовка, бавно се нареждат пред невярващите ни очи. И никакъв изход за нас, освен може би да заиграем по свирката му.

Сълт се наведе и припряно изсъска в ухото на Глокта:

— Това момче, Лутар, що за човек е?

Глокта погледна към въпросния, застанал като препариран пред стената, младеж. В този момент изглеждаше като човек, неспособен да контролира отделителните си функции, камо ли да управлява кралство. От друга страна, същото важеше и за последния ни крал, а той се справяше блестящо със задълженията си. Задълженията му да седи и точи лиги, докато ние управляваме вместо него, естествено.

— Преди пътуването му с Баяз, Ваше Високопреосвещенство, беше най-празноглавото, безгръбначно и суетно създание в цялата страна. Последния път когато говорих с него, обаче…

— Идеално!

— Но, Ваше Високопреосвещенство, вярвам, разбирате, че всичко това е планирано от Баяз…

— Ще се занимаваме с дъртото копеле по-нататък. Забележката ти е взета под внимание. — Без да дочака отговор, Сълт се обърна към Маровия и зашепна в неговото ухо. После двамата погледнаха към заседателите в камарата и кимнаха на когото трябва. А през цялото това време Баяз се усмихваше. Като инженер, чиято машина тръгва за първи път и работи точно според изчисленията му. Магусът спря погледа си върху Глокта и му кимна едва, и Глокта нямаше какво друго да направи, освен да свие рамене и да се усмихне с беззъбата си уста насреща му. Чудя се дали един ден няма да ни се ще да бяхме гласували единодушно за Брок?

Сега Маровия говореше нещо на Хоф. Лорд-шамбеланът сключи вежди, кимна и се обърна към залата. Даде знак на говорителя, който започна бясно да блъска с жезъла си по пода, подканяйки към тишина.

— Уважаеми заседатели от Камарата на лордовете! — изрева мощно Хоф в момента, в който в залата се установи бегло подобие на тишина. — Появата на кралски син променя изцяло естеството на днешното заседание! Съдбата ни дари с възможността да продължим династията на Арнолт. Съдбата ли? А аз защо си мисля, че трябва да благодарим на далеч по-безкористен благодетел? Предвид извънредните обстоятелства и силната подкрепа, изявена от много от вас, Висшият съвет прецени, че се налага промяна в днешното гласуване. Ще гласуваме за това, дали човекът, известен като полковник Джизал дан Лутар, трябва да заеме престола на върховен крал на Съюза.

— Не! — изрева Брок с изпъкнали по шията вени. — Протестирам!

Със същия успех можеше да протестира срещу настъпващия прилив. Обезкуражителен брой ръце вече се бяха вдигнали. Тези на съветниците от Уестпорт, тези на привържениците на Ишър, както и тези на заплашените или подкупени от Сълт и Маровия. А сред тях Глокта забеляза и други, на мъже, обявили твърдата си подкрепа за някого или смятани за нерешени. А сега заявяват подкрепа за Лутар със скорост, която някак загатва за предварителна уговорка. Баяз скръсти ръце на гърдите си, гледайки изникващите от множеството ръце. Вече беше ясно, че повече от половината зала гласува за Лутар.

— Да! — изсъска Сълт с победоносно изражение на лицето. — Да!

Онези, чиито ръце не бяха вдигнати, преданите на Брок, Барезин или Хюгън, се спогледаха един друг. В погледите им се четеше смайването, а и не малка доза страх от това, как бързо се бяха озовали сами и сякаш изоставени от целия свят. И колко бързо се изплъзна между пръстите им шансът за власт. Но можеш ли ги вини? Всички сме еднакво изненадани.

Брок направи последен опит. Разсече с показалец въздуха към все още стъписания пред стената Лутар.

— Какво доказателство имаме за това, чий син е той, освен думата на този стар лъжец? — Той посочи Баяз. — Какво доказателство, уважаеми лордове? Аз настоявам за доказателство!

По банките пробяга вълна от недоволно мърморене, но никой от лордовете не посмя да го направи достатъчно явно. За втори път лорд Брок се изправя в тази зала и настоява за доказателство, и за втори път никой не го е грижа за това. В края на краищата, какво доказателство очаква? Рождено петно на задника на Лутар с форма на корона? Доказателствата са досада. Доказателствата са отегчение. И пълна безсмислица. Хората предпочитат лесната лъжа в ръцете, отколкото трудната за откриване истина в гората, особено ако така им изнася повече. А за повечето от нас би било далеч по-добре да имаме крал без приятели и врагове, отколкото такъв с по много и от двете. Повечето от нас биха предпочели нещата да останат постарому, вместо да рискуват с неясно бъдеще.

Вдигнаха се още ръце. Подкрепата за Лутар нарасна дотолкова, че вече не бе по силите на никой да я спре. Прилича на огромна канара, която се търкаля надолу по хълма. Никой от тях няма да смее да се изпречи на пътя й, рискувайки да бъде смазан на пихтия. Затова ще се наредят зад нея, с надеждата да оберат каквото остане по пътя й.

С гневна физиономия, Брок тръгна по пътеката между банките и демонстративно излезе от залата. Сигурно се бе надявал една солидна част от заседателите в камарата да го последват. Но и тук, както с толкова много днес, удари на камък. В самотната му демонстрация го последваха едва дузина от най-близките му поддръжници. Останалите явно имат повече мозък в главите си. Лорд Ишър изгледа дълго и продължително Баяз и накрая вдигна ръка. След като станаха свидетели на това, как по-голямата част от поддръжниците им минаха на страната на младия претендент за трона, Барезин и Хюгън размениха погледи, после се облегнаха назад и замълчаха. Скалд отвори уста да извика нещо, но после явно размисли и с очевидна неохота вдигна бавно ръка.

Други протести нямаше.

Крал Джизал I се изкачи на престола с почти пълно мнозинство.