Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (13)

Прекалено много ножове

Логън седна на една скала на двайсетина крачки от пътеката, по която ги водеше Крамок. Всички пътища в Севера знае този Крамок-и-Файл. Такива бяха слуховете и Логън се надяваше да се окажат истина. Не му допадаше идеята да го водят право в някоя засада. Вървяха на север, към планините. Надяваха се така да накарат Бетод да слезе от хълмовете и да го подмамят да ги последва към Височините. Надяваха се също армията на Съюза да последва него и да затвори капана зад гърба му. Прекалено много надежди.

Беше топъл летен ден и земята под дърветата беше нашарена от сенки и ярки слънчеви петна, които се движеха заедно с подухваните от вятъра клони. От време на време слънцето успяваше да пробие между клоните и да попадне право в очите на Логън. Птичките пееха и чуруликаха, дърветата поскърцваха и листата им шумоляха приятно. Из въздуха се носеха насекоми, а тревата беше осеяна с туфи бели и сини цветя. Но нищо от красотата на лятото в Севера не можеше да накара Логън да се отпусне. Лятото беше идеалният сезон за убиване и той беше виждал много повече мъже да си отиват в хубаво време, отколкото в лошо. Затова си отваряше очите на четири, оглеждаше се и се ослушваше.

Това беше и задачата, която му беше дал Кучето. Да стои на десния фланг и да внимава момчетата на Бетод да не ги изненадат, докато са разтеглени по дългата козя пътека. И тази задача го устройваше напълно. Така беше винаги встрани, където по-малко рискуваше някой от своите да се изкуши и да се пробва да го убие.

Гледката на мъжете, които вървяха тихо между дърветата, понижили гласове и с готови за действие оръжия в ръце, извика цял порой спомени. Кои хубави, кои лоши. В интерес на истината лошите бяха повече. Един се отдели от колоната и тръгна към него през дърветата. Беше се ухилил до уши, беше самата дружелюбност, но това не значеше нищо, Логън познаваше много хора, които, докато планираха как да те убият, успяваха да се усмихват по-широко от този. Той самият го беше правил неведнъж.

Логън се извъртя леко настрани и едната му ръка крадешком се спусна надолу и стисна дръжката на един от ножовете. Един нож в повече никога не е излишен, така го беше учил баща му и той бе взел присърце този съвет. Огледа се, бавно и непринудено, за всеки случай, просто да е сигурен, че зад гърба му няма никой. Нямаше, видя само дървета. Намести удобно стъпала на земята, но остана седнал и се опита да не показва с нищо, че всеки мускул в тялото му е напрегнат и готов да го изстреля право нагоре.

— Казвам се Червената шапка. — Човекът спря на крачка от Логън. Едната му ръка лежеше небрежно отпусната на дръжката на меча, а другата просто висеше покрай тялото му.

Мислите на Логън запрепускаха. Опитваше се да си спомни всеки, когото можеше по един или друг начин да е наранил или дал някаква причина да му има зъб. Или поне онези, които все още бяха живи. Червената шапка. Нямаше никакъв спомен за такъв човек, но това не беше гаранция. Десет души с десет дебели книги не бяха достатъчни да запишат всеки един от враговете му, приятелите и семействата им, съюзниците им. И не на последно място, винаги имаше вероятност някой да реши да го убие просто ей така, за да направи своето име по-голямо.

— Май не ми е познато името ти — каза Логън.

— Няма причина да е — сви рамене Червената шапка. — Навремето се биех за Яул Стареца. Свестен човек беше Яул, достоен за уважение.

— Така е — отвърна Логън, като не спираше да следи внимателно за някое рязко движение.

— Но когато той се върна при пръстта, се присъединих към Кокала.

— Никога не съм се разбирал много с Кокала, дори докато бяхме на една и съща страна.

— Нито пък аз, ако трябва да бъда честен. Истинско копеле. Надува се до пръсване с победи, които Бетод му спечели. На мен не ми понасят такива. Затова дойдох при вас. — Той подсмръкна и се загледа в земята. — Трябва да се направи нещо за този Страховития.

— И аз така чувам. — Много от мъжете говореха за него и нищо хубаво не казваха, но на Логън му трябваше нещо повече от няколко думи в правилната посока, за да свали ръка от дръжката на ножа.

— А Кучето е добър главатар, така си мисля. Един от най-добрите, с които съм бил. Разбира си от работата. Внимателен е някак. Премисля нещата.

— Така е. Винаги съм знаел, че е такъв.

— Мислиш ли, че Бетод ни следва?

Логън продължи да гледа Червената шапка в очите.

— Може би да, може би не. Не мисля, че ще знаем със сигурност, чак докато не стигнем планините и той не почука на вратата.

— А мислиш ли, че онези от Съюза ще изпълнят своята част от уговорката?

— Не виждам защо не. Доколкото знам, този Бър си знае работата, а също и неговият човек, Бесния. Щом казват, че ще дойдат, значи ще дойдат. Не че можем да направим кой знае какво по въпроса, нали?

Червената шапка изтри потта от челото си и се загледа в дърветата.

— Май си прав — каза. — Както и да е, исках само да ти кажа, че бях в битката при Инуорд. Бях от другата страна, но те видях как се биеш и да ти кажа, много внимавах да стоя колкото се може по-далеч от теб. — Той поклати глава и се усмихна. — Не бях виждал подобно нещо преди, нито пък съм виждал оттогава. Та мисълта ми е, радвам се, че си с нас. Много се радвам.

— Така ли? — Логън запримига от изненада. — Хубаво. Добре.

Червената шапка кимна.

— Ами това е. Ще се видим в битката, а?

— Ъхъ. В битката. — Логън го проследи с очи, докато се отдалечаваше между дърветата, но дори след като Червената шапка се скри от погледа му, не намери сили да пусне дръжката на ножа, не можеше да се отърве от чувството, че трябва да си пази гърба.

Явно някак беше успял да забрави как стояха нещата в Севера. Или се бе оставил да се заблуждава, че може да са се променили. Но сега осъзна грешката си. Той сам си бе заложил капана още преди години. Сам беше изплел веригата от кървави бримки и сам се бе овързал с нея. Незнайно как му се предостави шансът да се измъкне, шанс, който в никакъв случай не заслужаваше, но вместо да се възползва от него, той се хвърли с главата напред и се върна в Севера. И сега нещата неизбежно отиваха към кръвопролитие.

Усещаше какво наближава. Огромната тежест на много смърт надвисваше над него като сянката на планина. И сякаш с всяка дума, с всяка крачка, с всяка мисъл дори я привличаше все по-близо към себе си. Поглъщаше я с всяка глътка вода, вдишваше я с всяка глътка въздух. Отпусна рамене, прегърби се и се загледа в слънчевото петно по върховете на ботушите си. Не трябваше да се отказва от Феро. Трябваше да се вкопчи в нея като дете в майка си. Колко такива, или дори наполовина толкова добри възможности му бе предлагал животът? А той избра да отхвърли и последната и да се върне в Севера, за да разчиства стари сметки. Прокара език по зъбите си и се изплю на земята. А уж трябваше да му е дошъл акълът вече. Отмъщението никога не е нито толкова лесно, нито толкова сладко, колкото си представя човек.

— Обзалагам се, че си мислиш дали не сбърка, като се върна, прав ли съм?

Логън вдигна рязко глава, на крачка от изваждане на ножа и вкарването му в употреба. Тогава видя, че пред него стои Тъл. Бавно махна ръка от дръжката и провеси длани.

— Да ти кажа, мина ми подобна мисъл през главата.

Буреносния клекна до него.

— Понякога ми е тежко да нося моето име. Не смея да си мисля дори каква ли тежест стоварва отгоре ти име като твоето.

— Ами тежичко е.

— Обзалагам се, че е така. — Тъл се загледа в единичната колона от мъже, които вървяха по прашната пътека. — Не им обръщай внимание. Скоро ще свикнат с теб. А ако все пак паднеш духом, е, винаги можеш да разчиташ на усмивката на Дау Черния да ти върне радостта от живота, нали?

Логън се усмихна.

— Самата истина. Каква усмивка само има този човек. Целия свят сгрява, а?

— Като слънчев лъч в дъждовен ден е. — Тъл седна на съседната скала, измъкна тапата от манерката си и му я подаде. — Съжалявам.

— Съжаляваш ли? За какво?

— Че не те търсихме, след като падна от скалата. Решихме, че си мъртъв.

— Не бих казал, че се сърдя за което. Аз самият бях почти убеден, че съм мъртъв. Май аз съм този, който трябваше да тръгне да ви търси.

— Е, добре, може би трябваше да се търсим един друг. Но май с течение на времето просто спираш да се надяваш. Животът те учи да очакваш винаги най-лошото, а?

— Трябва да си реалист за тези неща.

— Трябва. Но все пак добре се наредиха нещата. Пак си с нас, нали така?

— Ъхъ — въздъхна Логън. — Обратно при войната, лошата храна и пълзенето из горите.

— А, горите — изръмжа Тъл и се усмихна широко. — Дали някога ще успея да им се наситя?

Логън отпи от манерката и я върна на Тъл, който на свой ред отпи. Двамата останаха за момент седнали един до друг, без да проговорят.

— Не исках това, Тъл.

— Естествено, че не си. Никой от нас не го е искал. Но това не значи, че не го заслужаваме, нали? — Тъл стовари една тежка лапа на рамото на Логън. — Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща.

Логън го изпрати с поглед. Добър човек беше Буреносния. Човек, на когото можеш да се довериш. Малко останаха тези като него. Тъл, Мрачния и Кучето. И Дау Черния по своя си начин. Тази мисъл почти обнадежди Логън. Почти се зарадва, че се върна в Севера. Тогава погледна отново колоната и видя, че Тръпката го гледаше. На Логън му се прииска да извърне очи, но Кървавия девет никога не извръщаше поглед. Затова продължи да го гледа от скалата и усети омразата, която струеше от погледа на Тръпката, чак докато не се скри зад дърветата Логън поклати отново глава, облиза отново зъби и пак плю на земята.

Един нож в повече никога не е излишен, казваше баща му. Сигурно е така, освен ако не са насочени към теб тези ножове, и от хора, които не те харесват много.