Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (1)

Мръсен занаят

Глокта стоеше в преддверието и чакаше. Опъна съсипания си врат на една страна, после на другата, чу обичайното изщракване и усети позната болка да се процежда през усуканите мускули между плешките му. Защо продължавам да го правя, въпреки че знам колко боли? Защо не спираме да си играем с болката? Защо езикът е все върху афтата в устата, пръстите чешат обрива, а ноктите чоплят коричката на раната?

— Е? — попита ядосано.

Вместо отговор, мраморният бюст в подножието на стълбището го дари с мълчаливото си презрение. От това напоследък получавам повече от достатъчно. Глокта запристъпя сковано, провлачи безполезния си крак по плочите на пода и почукването на бастуна му отекна в декоративните корнизи на високия таван.

В сравнение с великите благородници от Камарата на лордовете, лорд Ингълстад, собственикът на това пресилено откъм размери преддверие, беше обикновена мижитурка. Глава на семейство, чието състояние се бе спаружило с годините и чиито богатство и влияние се бяха стопили почти напълно. И колкото по-мижав човекът, толкова по-напомпани претенциите му. Как не се научиха тези хора? Поставени в огромни пространства, дребните неща изглеждат само още по-дребни. Някъде в дъното часовник избълва няколко лениви удара. Доста закъснява. Колкото по-мижав човекът, толкова повече си позволява да кара другите да го чакат. Но аз мога да бъда търпелив, щом се налага. В края на краищата, не е като да ме чакат бляскави банкети, екзалтирани тълпи и затаили в очакване на пристигането ми дъх красавици. Вече не. В тъмницата под императорския затвор гуркулите се погрижиха за това. Притисна език в дупките във венците си и изпъшка, докато провлачваше крак. Иглите тръгнаха нагоре, забиха се в гърба и накараха клепача му да заиграе. Аз съм търпелив. Това е преимуществото на хора, за които всяка крачка е истинско предизвикателство. Бързо се научават да не бързат за никъде.

Вратата до Глокта се отвори внезапно и той рязко извъртя глава. Положи всички усилия да прикрие болката, която изкриви лицето му при престъргването на костите във врата. На прага застана лорд Ингълстад — едър мъж, с бащинско излъчване на червендалестото му лице. Усмихна се приветливо и покани Глокта да влезе в стаята. Все едно това е приятелско посещение, при това от човек винаги добре дошъл.

— Моля да ме извините, че ви накарах да чакате, началник. Откакто пристигнах в Адуа, имам толкова много посетители, че направо свят ми се завива! Да се надяваме световъртежът да не доведе до търкулване на главата. Толкова, ама толкова много посетители! Безсъмнено, посетители с предложения. С предложения за купуване на гласа ти. Предложения срещу помощта ти в избора на бъдещия крал. Но моето предложение, сигурен съм в това, ще намериш за болезнено неустоимо. Да ви предложа вино, началник?

— Не, благодаря, милорд. — Глокта прекрачи прага. — Няма да остана дълго. Мен също ме чака още доста работа. Така де, изборите не се манипулират сами.

— Разбира се, разбира се. Моля, седнете. — Ингълстад се стовари енергично на един от столовете и посочи с жест към друг. На Глокта сядането отне малко повече време. Първо бавно навеждане назад, после внимателно наместване, докато намери онова положение, в което гърбът не боли непрекъснато. — И какво точно искате да обсъдите с мен?

— Идвам от името на архилектор Сълт. Надявам се, това, че ще бъда така директен, няма да ви обиди — Негово високопреосвещенство иска гласа ви.

Масивните черти на лицето на благородника се изкривиха в престорено недоумение. Много зле престорено, на всичкото отгоре.

— Не съм сигурен, че разбирам. Моят глас за какво?

Глокта изтри малко влага под сълзящото си око. Нужно ли е да се впускаме в този унизителен танц? Ти нямаш телосложението, а аз краката.

— В избора на онзи, който ще заеме престола, лорд Ингълстад.

— О, за това. Да, за това. Глупак. Началник Глокта, надявам се, няма да разочаровам нито вас, нито Негово високопреосвещенство, човек към когото питая огромно уважение — той склони глава в пресилена демонстрация на кроткопокорност, — когато кажа, че съвестта ми не позволява да бъда повлиян в която и да е посока. Смятам, че на мен, както и на останалите членове на Камарата на лордовете е поверена свята отговорност. Дългът ми повелява да гласувам за онзи от многото подходящи за това мъже, когото намеря за най-добър кандидат. — Устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.

Чудесна реч. Селският идиот може дори да й се върже. Колко пъти вече тази седмица чувам нещо подобно? Сега, традиционно, идва ред на пазаренето. Дискусия на тема колко точно струва тази свята отговорност. Колко сребро ще наклони везните срещу съвестта. Колко злато ще разкъса връзките на повелята на дълга. Само че днес не съм в настроение за пазарлъци.

— Поздравявам ви за благородната позиция, лорд Ингълстад — Глокта повдигна високо вежди. — Ако всички имаха вашия морал, щяхме да живеем в един по-добър свят. Толкова достойна позиция… особено при положение че имате толкова много за губене. Бих казал, на практика всичко. — Примижа от болка, докато посягаше към бастуна си, и се примъкна напред, готов да се изправи. — Но виждам, че не можете да бъдете повлиян, затова си тръгвам…

— Какво искате да кажете, началник? — Тревогата се изписа отчетливо на червендалестото лице на благородника.

— Ами, лорд Ингълстад, става дума за съмнителните ви сделки.

Цветът изчезна почти напълно от румените бузи.

— Трябва да има някаква грешка.

— О, не, уверявам ви, няма. — Глокта измъкна листовете със самопризнанието от вътрешния си джоб. — Работата е там, че в самопризнанията на висши членове на Текстилната гилдия името ви се споменава често. Много често. — Задържа шумолящите листове хартия пред себе си и очите на Ингълстад. — Тук например, изборът на думи не е мой, надявам се, разбирате това, се споменавате като „съучастник“. А тук като „главно заинтересувано лице“ в една доста мръсна контрабандна афера. Тук пък, отбележете — казвам го с огромно неудобство — името ви и думите „държавна измяна“ се намират в непосредствена близост.

Ингълстад се свлече на стола и чашата му изтрака, докато я поставяше на масата до себе си. Отвътре плисна малко вино и се разля по полирания плот. О, това трябва веднага да се избърше. Може да остави ужасно петно, а някои петна, веднъж оставени, не можеш ги изличи.

— Негово високопреосвещенство — продължи Глокта, — смятайки ви за приятел, досега успяваше да ви държи встрани от разследванията, за всеобщо добро. Той проявява голямо разбиране, наясно е, че вие просто се опитвате да възвърнете състоянието на семейството си. Но ако сега го разочаровате при гласуването, разбирането му бързо ще се изпари. Разбирате накъде бия, нали? Сигурен съм, че се изразих пределно ясно.

— Разбирам — изграчи Ингълстад.

— Как са сега връзките на повелята на дълга? Започнаха ли да се поотпускат вече?

Благородникът преглътна мъчително и лицето му пребледня още по-силно.

— Аз, разбира се, съм склонен да подкрепя Негово високопреосвещенство всячески, но… работата е там, че… Сега пък какво? Отчаяно ответно предложение? Отчаян опит за подкуп? Апел към собствената ми съвест може би? Вчера бях посетен от представител на върховен правозащитник Маровия. Човек, на име Харлен Мороу. Той ми отправи същото предложение и… почти същите заплахи. — Лицето на Глокта се смръщи. Така значи? Маровия и неговото дребно нищожество. Винаги само на крачка, пред мен или зад мен. Но никога по-далеч от крачка.

— Какво да правя сега? — В гласа на Ингълстад се прокрадна панически нотка. — Не мога да подкрепя и двамата! Ще напусна Адуа, началник, ще си тръгна и никога повече няма да се върна! Ще се въздържа от гласуване…

— Да не си посмял! — процеди през зъби Глокта. Ще гласуваш, както ги кажа аз, майната му на Маровия! Достатъчно насърчителен ли бях? Проява на лош вкус, но какво пък. Все едно ръцете ми не са и бездруго до лакти в мръсотия. Ровенето в още един-два отходни канала няма да промени нещата кой знае колко. — Гласът му омекна до мъркане.

— Вчера наблюдавах дъщерите ти в парка. — Сега и последната капка руменина изчезна от лицето на благородника. — Три невинни създания на прага на женствеността, облечени по последна мода, коя от коя по-прелестна. Най-малката ще да е на колко… петнайсет?

— Тринайсет — отвърна пресипнало Ингълстад.

— А — устните на Глокта бавно се разтеглиха, изваждайки на показ беззъбата му усмивка. — Рано е разцъфтяла. За пръв път са в Адуа, прав ли съм?

— За пръв път — почти прошепна благородникът.

— И аз така реших. Вълнението им и радостта, с които се разхождаха из градините на Агрионт, бяха истински очарователни. Обзалагам се, че са привлекли вниманието на всички достойни ухажори в столицата. — Усмивката му постепенно се стопи. — Сърцето ми се къса, лорд Ингълстад, при мисълта, че толкова деликатни създания може ненадейно да се озоват в някоя от най-суровите наказателни колонии на Англанд. Място, където красотата, благородническият произход и деликатността привличат едно доста по-нежелано внимание. — Потрепери със старателно престорен ужас на лицето, докато се надвесваше бавно през масата. — Такъв живот не пожелавам и на куче — прошепна. — Още повече заради неблагоразумието на един баща, който на всичкото отгоре държи решението на проблема в собствените си ръце.

— Но дъщерите ми, те нямат нищо общо…

— Избираме крал! Всички имат нещо общо! Прекалено сурово? Суровите времена изискват сурови мерки. — Глокта се изправи с мъка на крака и от усилието ръката му потрепери върху дръжката на бастуна. — Ще предам на Негово високопреосвещенство, че може да разчита на гласа ви.

Ингълстад се срина напълно и окончателно. Като пробит мех с вино. Раменете му увиснаха, лицето му се изопна, а в очите му се четяха ужас и безнадеждност.

— Но върховният правозащитник… — прошепна. — Нямате ли капка милост?

— Имах — вдигна рамене Глокта. — Като малък бях мекушав като агънце. Кълна се, просълзявах се от гледката на муха в мрежата на паяк. — Докато се извръщаше към вратата, лицето му се изкриви от поредния брутален спазъм в крака. — Но постоянната болка ме излекува от подобни проблеми.

 

 

Срещата се оказа в доста интимен кръг. Въпреки че от компанията в никакъв случай не струи топлота. Началник Гойл гледаше кръвнишки Глокта през огромната кръгла маса в просторния овален кабинет, малките му топчести очички бяха ококорени, като две лъскави мъниста на кокалестото му лице. Без топли чувства, така като гледам.

Вниманието на Негово високопреосвещенство архилектор Сълт, глава на Инквизицията на Негово величество, беше насочено другаде. Половината от овалната стена на кабинета беше покрита със забодените на нея триста и двайсет листа хартия. По един за всяко смело сърце в нашата славна Камара на лордовете. Листовете шумоляха тихо под нежния бриз от прозореца. Пърхащи малки хартийки, несигурни под напора на вятъра, точно като несигурните гласове на лордовете. На всеки имаше написано име. Лорд този, лорд онзи, лорд еди-кой си, от еди-къде си. Големи мъже и малки мъже. Хора, за чието мнение доскоро никой не даваше пет пари, до момента, в който принц Рейнолт не се търкулна от леглото си право в гроба.

Много от имената имаха до себе си петно цветен восък. Някои по два, а други дори по три цвята. Принадлежност или зависимост. Къде ще отиде гласът им? Синьо за лорд Брок, червено за лорд Ишър, черно за Маровия, бяло за Сълт и така нататък. Естествено, всички подлежат на промяна, зависи откъде ще ги духне вятърът. По-надолу бяха изписани със ситни, сбити редове. Прекалено дребни, за да може Глокта да ги прочете от мястото си, но той и бездруго знаеше какво съдържаха те. Съпругата някога е била проститутка. Пада си по млади мъже. Прекалява с пиенето. Дългове от хазарт, които не може да покрие. Тайни. Слухове. Лъжи. Инструментите на този благороден занаят. Триста и двайсет имена и точно толкова долни историйки, които само чакат да бъдат подхванати, извадени на показ, използвани в наша полза. Политика. Занимание за хора с добродетели и чувство за справедливост.

Е, защо тогава го правя? Защо?

Архилектор Сълт имаше по-належащи тревоги.

— Брок все още води — промърмори мрачно той, загледан в пърхащите листове на стената, скръстил ръце в бели ръкавици на гърба си. — Има петдесет гласа, кои повече, кои по-малко сигурни. Доколкото можем да сме сигурни в тези несигурни времена. Ишър не изостава много с неговите около четирийсет. Доколкото ни е известно, Скалд има някои нови придобивки. Неочаквано безскрупулен човек. Малко или много, държи цялата делегация на Старикланд в ръцете си, което му гарантира към трийсет гласа, Барезин и той има толкова. Както изглежда, те са четирите ни основни грижи.

Кой знае? Може пък кралят да изкара още година, а дотогава ние да сме се избили един друг. Глокта потисна усмивката, която го напуши при мисълта. Камарата на лордовете, пълна с добре облечените трупове на всичките благородници в Съюза, плюс дванайсетимата от Висшия съвет. Всички наръгани в гърба от човека зад тях. Грозната истина за политиката…

— Говори ли с Хюгън? — сърдито попита Сълт.

Гойл кимна енергично и изгледа презрително Глокта.

— Лорд Хюгън все още страда от заблудата, че има шансове да заеме лично престола, независимо от това, че контролира едва дванайсет гласа. Почти нямаше търпение да изслуша предложението ни, толкова зает беше с ласкателствата и увещанията за повече гласове в негова полза. Може би след седмица-две ще му дойде акълът. Тогава сигурно ще можем да го убедим да ни подкрепи, но аз лично не бих заложил много на това. По-вероятно е да насочи гласовете си към Ишър. Доколкото разбирам, двамата открай време са доста близки.

— Да са живи и здрави — процеди през зъби Сълт. — А Ингълстад?

Глокта се размърда неспокойно на стола си.

— Изложих ултиматума ви възможно най-директно, Ваше Високопреосвещенство.

— Значи разполагаме с гласа му, така ли?

— Хм, как точно да го кажа? Не мога да потвърдя с абсолютна сигурност. Върховен правозащитник Маровия, посредством своя човек Харлен Мороу, вече беше успял да отправи почти идентични заплахи с нашите.

— Мороу? Тоя не беше ли един от блюдолизците на Хоф?

— Изглежда, се е издигнал в обществото. Или пропаднал още по-ниско, зависи откъде ще го погледнеш.

— Можем да се погрижим за него. — Физиономията на Гойл придоби доста зловещ вид. — Няма да е проблем…

— Не! — отряза го Сълт. — Защо, Гойл, защо при всеки нов проблем първата ти мисъл е винаги за убийства? За момента трябва да пипаме леко, да оставим впечатлението за разумни, отворени към преговори хора. — Отиде до прозореца. Ярката слънчева светлина се пречупи през огромния камък на представителния пръстен на ръката му и от него затанцуваха виолетови пламъци. — А междувременно управлението на страната тъне в забвение. Не се събират данъци. Престъпления остават ненаказани. Онова копеле, което наричат Щавача, този демагог, този предател, държи речи по селските панаири и открито призовава на бунт! С всеки ден все повече селяни изоставят фермите си, отдават се на бандитизъм и вършат нечувани по размер кражби и погроми. Шири се хаос, а ние не разполагаме със средствата да го потушим. В Адуа са останали само два полка от Кралската гвардия, едва стигат за поддръжката на реда в града. Кой знае дали някой славен благородник няма да изгуби търпение и няма да реши да узурпира трона още сега? Напълно способни са на това!

— Армията няма ли скоро да се върне от Севера? — попита Гойл.

— Малко вероятно е. Този простак Бър прекара три месеца в клечане пред стените на Дънбрек и така даде на Бетод предостатъчно време да се прегрупира от другата страна на Уайтфлоу. Кой го знае кога най-накрая ще си свърши работата, ако въобще съумее да го направи! Месеци, прекарани в опити да разрушим собствената си крепост. Направо да ти се прииска да не бяхме влагали толкова старание в построяването й.

— Двайсет и пет гласа — Сълт изгледа изпод вежди шумолящите листове на стената. — Двайсет и пет, а Маровия има колко, осемнайсет? Въобще не напредваме! С всеки спечелен нов глас губим някой от старите!

— А може би, Ваше Високопреосвещенство — Гойл се наведе напред на стола си, — е време да се отбием отново при нашия приятел в Университета…

Архилекторът яростно изсумтя и Гойл моментално млъкна. Глокта зарея поглед навън, преструвайки се, че не е чул нищо необичайно. Гледката от огромния прозорец беше доминирана от шестте порутени кули на Университета. Но каква ли помощ може да търси човек там? В прахоляка, забравата и разрухата, сред онези престарели идиоти, професорите?

Сълт не му остави достатъчно време за размисъл.

— Аз лично ще си поговоря с Хюгън. — Той заби пръст в един от листовете. — Гойл, пиши на лорд-губернатор Мид и опитай да го склониш да ни подкрепи. Глокта, уреди среща с лорд Уетърлант. Той още не е заявил принадлежност. Сега тръгвайте, и двамата. — Сълт се извърна от листовете и малките им тайни и прикова пронизителните си сини очи в Глокта. — Тръгвайте и ми… докарайте… гласове!