Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (18)

18

Хвърлям се с всички сили в обучението. Храня се, живея и дишам с тренировките, ученията, упражненията с оръжие, лекциите по тактика. Преместват няколко от нас в допълнителен курс и това ми дава надежда, че може би ще ме включат в истинската война. Войниците го наричат просто „Квартала“, но на татуировката на ръката ми пише С. У. Б. — съкратено от Симулиране на улични боеве. Дълбоко във вътрешността на Тринайсети са построили градски квартал от Капитола. Инструкторът ни разделя на взводове по осем души и ни възлага задачи — да заемем позиция, да унищожим мишена, да претърсим жилище, — които се мъчим да изпълним, сякаш наистина си пробиваме път с оръжие в Капитола. „Кварталът“ е построен така, че всичко, което може да се обърка в мисията ти, се случва. При една погрешна стъпка се задейства сухопътна мина, на някой покрив се появява снайперист, пушката ти засича, разплакано дете те подмамва в засада, командирът на взвода ти — който е безтелесен глас в слушалките — бива улучен от шрапнел и трябва да прецениш какво да правиш без заповеди. От една страна знаеш, че всичко е само постановка и няма да те убият. Ако задействаш сухопътна мина, чуваш експлозията и трябва да се престориш, че падаш мъртъв. Но от друга страна, всичко в Квартала изглежда съвсем истинско — вражеските войници, облечени в униформи на миротворци, объркването, предизвикано от димна бомба. Дори ни атакуват с газ. С Джоана сме единствените, които си слагат противогазите навреме. Останалите от отряда ни са зашеметени в продължение на десет минути. А уж безвредният газ, от който вдишах няколко пъти, ми причинява отвратително главоболие до края на деня.

Кресида и екипът й ни снимат на стрелбището. Знам, че снимат също Гейл и Финик. Това е част от нова поредица пропове, за да покажат как бунтовниците се готвят за нахлуването в Капитола. Общо взето, нещата вървят много добре.

После Пийта започва да се появява на утринните ни тренировки. Белезниците са свалени, но все още постоянно го придружават двама пазачи. Следобед го виждам да се упражнява с група начинаещи. Не знам какво си въобразяват. Щом едно спречкване с Дели може да го доведе дотам, че да почне да спори със себе си, изобщо не би трябвало да се учи да сглобява пушка.

Когато поставям въпроса пред Плутарх, той ме уверява, че всичко е за пред камерите. Имат кадри, на които Ани се омъжва, а Джоана уцелва мишени, но цял Панем се чуди какво става с Пийта. Трябва да видят, че се бие на страната на бунтовниците, а не на Сноу. И може би ако могат да заснемат само един-два кадъра с нас двамата, не непременно как се целуваме, а просто колко сме щастливи, че пак сме заедно…

Веднага слагам край на този разговор. Това няма да стане.

В редките мигове на принудително бездействие нетърпеливо наблюдавам приготовленията за инвазията. Гледам как подготвят оборудването и провизиите, как съставят дивизиите. Лесно се познава кой заминава на бойното поле, защото го подстригват много късо — отличителният знак на човек, който влиза в битка. Много се говори за началната офанзива, чиято цел е да се превземат железопътните тунели, водещи към Капитола.

Само няколко дни преди момента, определен за потеглянето на първите войски, Йорк неочаквано ни съобщава, че ни е препоръчала за изпита и двете с Джоана трябва да се явим незабавно. Изпитът е в четири части: полигон с препятствия, където се оценява физическата подготовка, писмен изпит по тактика, изпит за уменията да си служим с оръжие и симулирана битка в Квартала. През първите три части от изпита нямам време дори да се притесня и се справям добре, но в Квартала има закъснение — някакъв технически проблем, който се опитват да отстранят. Обменяме си информация. Дотук всичко изглежда добре. Влизаш сам. Няма начин да предвидиш в каква ситуация ще попаднеш. Едно момче съобщава полугласно, че идеята в тази част е да се подложат на изпитание индивидуалните слабости на всеки.

Моите слабости? Ето нещо, за което не искам дори да помисля. Но си намирам едно тихо местенце и се опитвам да преценя какви са те. Списъкът е толкова дълъг, че изпадам в депресия. Липса на физическа сила. Почти пълна липса на тренинг. А по някакъв начин изключителният ми статут на Сойка-присмехулка не ми се струва предимство в ситуация, в която трябва да действаме като екип. Могат да ме хванат натясно по много параграфи.

Извикват Джоана, когато пред мен остават трима души и аз й кимвам окуражително. Бих искала да съм първа в списъка, защото сега започвам много да се замислям. Когато идва моят ред, вече не знам каква трябва да е стратегията ми. За щастие, щом влизам в Квартала, си спомням доста от наученото по време на тренировките. Поставена съм в ситуация на засада. Почти мигновено се появяват миротворци и трябва да се добера до сборния пункт, за да се срещна с разпръсналия се взвод. Бавно напредвам по улицата, като отстранявам миротворци по пътя си. Двама на покрива от лявата ми страна, трети — във входа пред мен. Изисква доста усилия, но не е толкова трудно, колкото очаквах. Измъчва ме чувството, че ако е много лесно, сигурно нещо ми убягва. Намирам се на две сгради от целта си, когато положението започва да става напечено. Половин дузина миротворци връхлитат иззад ъгъла. Превъзхождат ме по огнева мощ, но забелязвам нещо. В канавката се търкаля варел с бензин. Това е. Моят тест. Да се сетя, че взривяването на варела ще бъде единственият начин да изпълня мисията си. Точно когато се готвя да го направя, командирът на взвода ми, който до този момент е бил почти безполезен, тихо ми нарежда да залегна на земята. Всичките ми инстинкти ми крещят да не обръщам внимание на гласа, да дръпна спусъка, да вдигна миротворците във въздуха. И изведнъж осъзнавам кое ще сметнат военните за моята най-голяма слабост. Случаят в първите Игри, когато се втурнах за оранжевата раница, престрелката в Окръг 8, импулсивното ми хукване през площада във Втори. Не мога да се подчинявам на заповеди.

Просвам се на земята толкова силно и така бързо, че цяла седмица ще измъквам парченца чакъл от брадичката си. Някой друг взривява варела с бензин. Миротворците загиват. Стигам до сборния пункт. Когато излизам от другия край на Квартала, един войник ме поздравява, слага върху ръката ми печат с взводен номер 451 и ми казва да се явя в Командването. Почти замаяна от успеха, тичам през коридорите, завивам с буксуване зад ъглите, тичам бясно надолу по стълбите, защото асансьорът е прекалено бавен. Нахълтвам с гръм и трясък в стаята и чак тогава усещам, че в ситуацията има нещо странно: не би трябвало да съм в Командването — трябва да отида да ме подстрижат. Хората около масата не са новобранци, а от командния състав.

Богс се усмихва и поклаща глава.

— Я да видим.

Вече обзета от неувереност, протягам ръката си с печата върху нея.

— С мен си. Това е специална част от снайперисти. Върви при взвода си. — Кимва към група хора, подредени покрай стената. Гейл. Финик. Още петима, които не познавам. Моят взвод. Не само съм приета, а и ще работя под командването на Богс. С приятелите си. Докато отивам към тях, се заставям да пристъпвам спокойно, както подобава на войник, вместо да подскачам от радост.

Освен това, сигурно сме важни, защото сме в Командването и това няма нищо общо с ролята ми на Сойка-присмехулка. Плутарх стои пред широк плосък монитор. Обяснява с какво ще се сблъскаме в Капитола. Мисля си, че презентацията е ужасна — защото дори повдигайки се на пръсти не мога да видя какво има на монитора, — докато той натиска едно копче. Във въздуха се появява холограма на квартал в Капитола.

— Това, например, е районът около една от казармите на миротворците. Не е маловажен, но не и най-съществената мишена, и все пак погледнете. — Плутарх въвежда някакъв код на клавиатурата и започват да проблясват светлини. Те са в най-различни цветове и примигват с различна честота. — Всяка светлина е „клопка“ — някакво препятствие, което може да е всякакво, от бомба до глутница мутове. Не се заблуждавайте: каквото и да съдържа, целта му е да ви вкара в капан или да ви убие. Някои си стоят тук още от Тъмните дни, други са разработени през годините. Честно казано, създал съм лично доста от тях. Тази програма, която един от нашите хора отмъкна, когато избягахме от Капитола, съдържа най-новата информация, с която разполагаме. Не знаят, че я имаме. Но дори при това положение има вероятност през последните няколко месеца да са активирани нови клопки. Именно пред това ще се изправите.

Несъзнателно пристъпвам към масата и накрая съм на сантиметри от холограмата. Протягам ръка и хващам в шепа бързо примигваща зелена светлина.

Към мен приближава някой друг — усещам напрегнатото му тяло. Финик, разбира се. Защото само един победител би видял това, което аз забелязвам веднага. Арената. Осеяна с „клопки“, контролирани от гейм-мейкърите. Финик докосва с пръсти нетрепваща червена светлинка над един вход.

— Дами и господа…

Гласът му е тих, но моят отеква из цялата стая.

— Започват Седемдесет и шестите Игри на глада!

Засмивам се. Бързо. Преди някой да има време да осъзнае какво се крие зад думите, които съм изрекла току-що. Преди да започнат да повдигат вежди, да изказват възражения, да съберат две и две и да вземат решение, че трябва да ме държат възможно най-далече от Капитола. Защото един разгневен победител с независимо мислене, с толкова психически травми, през които трудно може да се проникне, е може би последният човек, когото ще вземете във взвода си.

— Не знам защо изобщо си направи труда да накараш двама ни с Финик да преминем през това обучение, Плутарх.

— Да, ние вече сме двамата най-добре подготвени войници, които имате — добавя Финик наперено.

— Не си мислете, че този факт ми убягва — казва Плутарх с нетърпеливо махване на ръка. — Сега обратно в строя, войници Одеър и Евърдийн. Трябва да си довърша презентацията.

Оттегляме се по местата си, без да обръщаме внимание на въпросителните погледи, които останалите хвърлят в нашата посока. Плутарх продължава, а аз си придавам изключително съсредоточен вид, като кимам от време на време и се местя, за да виждам по-добре, но през цялото време си повтарям, че трябва да издържа, докато стигна в гората и там да се разкрещя. Или да почна да ругая. Или да се разплача. Или може би и трите едновременно.

Ако това е било тест, и двамата с Финик успяваме да го издържим. Плутарх свършва и разпуска събранието, а аз за миг изпитвам неприятно чувство, когато научавам, че има специална заповед за мен. Но тя се състои само да пропусна военната подстрижка, защото искат по време на очакваната капитулация Сойката-присмехулка да прилича възможно най-много на момичето от арената. Заради камерите, нали се сещате. Свивам рамене, за да покажа, че въпросът за дължината на косата ми е напълно безразличен. Освобождават ме без по-нататъшни коментари.

В коридора двамата с Финик се приближаваме един към друг.

— Какво ще кажа на Ани? — прошепва той.

— Нищо — отговарям аз. — И аз няма да кажа нищо на майка ми и сестра ми.

Стига ни, че ние знаем, че отново излизаме на напълно оборудвана арена. Излишно е да споделяме тази новина с хората, които обичаме.

— Ако види холограма… — започва той.

— Няма. Това е поверителна информация. Трябва да е така — казвам аз. — А и все едно, не е като истинските Игри. Много хора ще оцелеят. Просто реагираме пресилено, защото — е, знаеш защо. Все още искаш да отидеш, нали?

— Разбира се. Искам да унищожа Сноу не по-малко от теб — казва той.

— Няма да е като с другите — казвам твърдо, като се опитвам да убедя и себе си. После ме осенява истинската прелест на положението. — Този път Сноу също ще бъде играч.

Преди да можем да продължим, се появява Хеймич. Той не беше на срещата: не мисли за арените, а за нещо друго.

— Джоана е пак в болницата.

Предполагах, че Джоана е добре, че е издържала изпита, но просто не е била зачислена в снайперистка част. Адски е добра в мятането на брадва, но с пушка е на средно ниво.

— Ранена ли е? Какво е станало?

— Случи се, докато беше в Квартала. Нали искат да открият потенциалните слабости на всеки войник. Затова наводниха улицата — казва Хеймич.

Това не обяснява нещата. Джоана знае да плува. Най-малкото си спомням как измина доста разстояние с плуване по време на Юбилейните Игри. Не като Финик, разбира се, но никой от нас не е като Финик.

— Е, и?

— Именно така са я изтезавали в Капитола. Мокрели са я до кости, а след това са й прилагали електрошокове — казва Хеймич. — В Квартала тя си спомни нещо. Изпадна в паника, не знаеше къде се намира. Отново е на успокоителни. — Двамата с Финик не помръдваме, сякаш сме загубили способността да реагираме. Сещам се как Джоана никога не се къпе. Как онзи ден едва се застави да излезе в дъжда, сякаш той беше киселина. Отдавах окаяното й състояние на абстиненцията след спирането на морфлинга.

— Добре е да отидете да я видите. Ако изобщо има приятели, това сте вие двамата — казва Хеймич.

Това влошава цялата ситуация. Не съм съвсем сигурна какво има между Джоана и Финик. Но аз едва я познавам. Тя няма семейство. Няма приятели. Нито дори нещо за спомен от Окръг 7, което да постави при униформените си дрехи в безличното чекмедже. Нищо.

— По-добре да кажа на Плутарх. Няма да се зарадва особено — продължава Хеймич. — Иска пред камерите в Капитола да има възможно най-много победители. Според него така се прави добра телевизия.

— Вие с Бийти ще участвате ли? — питам.

— Възможно най-много млади и привлекателни победители — поправя се Хеймич. — Така че, не. Ще останем тук.

Финик веднага отива да види Джоана, но аз се задържам отвън няколко минути, докато излиза Богс. Сега той ми е командир, затова предполагам, че именно него трябва да моля за специални услуги. Когато му казвам какво искам да направя, той ми написва пропуск, за да мога да отида в гората по време на часа за размисъл при условие да не се отдалечавам много от пазачите. Изтичвам в отделението си с намерението да използвам парашута, но той е свързан с прекалено много неприятни спомени. Вместо него вземам една от белите памучни превръзки, които донесох от Окръг 12. Квадратна. Здрава. Точно каквото ми трябва.

В гората намирам един бор и смъквам няколко шепи ароматни иглички от клоните. Слагам ги на купчинка в средата на превръзката, събирам краищата, и ги завързвам с парче лиана — получава се торбичка с големината на ябълка.

На вратата на болничната стая се вглеждам в Джоана и си давам сметка, че изглежда свирепа главно поради агресивното си поведение. Когато не може да се държи по този начин, както е в момента, виждам само крехка млада жена, с широко разположени очи, която се бори да остане будна въпреки силните лекарства. Защото се ужасява от онова, което ще й донесе сънят. Приближавам се до нея и й подавам торбичката.

— Какво е това? — дрезгаво пита тя. Косата й е влажна и разчорлена.

— Направих го за теб. Нещо, което да сложиш в чекмеджето си. — Слагам го в ръцете й. — Помириши го.

Тя поднася торбичката към носа си и предпазливо подушва.

— Мирише като вкъщи. — Очите й се наливат със сълзи.

— На това се надявах. Нали си от Окръг 7 и така нататък — казвам аз. — Помниш ли, когато се запознахме? Ти беше дърво. Е, за кратко.

Изведнъж тя стисва китката ми в желязна хватка:

— Трябва да го убиеш, Катнис.

— Не се тревожи. — Устоявам на изкушението да отскубна ръката си.

— Закълни се, че ще го направиш. В нещо, на което държиш!

— Заклевам се. В живота си. — Но тя не пуска ръката ми.

— В живота на семейството си — настоява тя.

— В живота на семейството си — повтарям аз. Предполагам, че тревогата за собственото ми оцеляване не е достатъчно убедителна. Тя ме пуска и аз разтривам китката си. — Иначе защо според теб отивам, безмозъчно същество такова?

При тези думи тя се усмихва леко.

— Просто имах нужда да го чуя. — Притиска торбичката с борови иглички към носа си и затваря очи.

Останалите дни се изнизват неусетно. Всяка сутрин има кратък период за физически упражнения и през останалото време моят взвод е на стрелбището. Упражнявам се главно с пушка, но инструкторите запазват по един час на ден за специални оръжия, което означава, че имам възможност да използвам лъка си на Сойка-присмехулка, а Гейл — своя тежък боен лък. Тризъбецът, който Бийти проектира за Финик, има множество специални качества, но най-забележителното е, че той може да го хвърли, да натисне копчето на металната гривна на китката си и тризъбецът се връща сам в ръката му, без да тича, за да го вземе.

Понякога стреляме по чучела, изобразяващи фигури на миротворци, за да се запознаем със слабите места в защитната им екипировка. Пукнатините в бронята, така да се каже. Ако уцелиш на месо, биваш възнаграден с избликване на фалшива кръв. Нашите чучела са подгизнали в червено.

Успокояващо е да видя колко високо е общото ниво на точност в нашата група. Заедно с Финик и Гейл, взводът се състои от петима войници от Окръг 13: Джаксън — жена на средна възраст, която е втора по ранг в командването след Богс, изглежда малко мудна, но умее да улучва мишени, които ние, останалите, дори не можем да видим без оптически мерник. Твърди, че е далекогледа. Има две сестри на двайсет и няколко години, като и двете се казват Лийг — наричаме ги Лийг 1 и Лийг 2. Те толкова си приличат в униформа, че не ги различавам, докато не забелязвам, че в очите на Лийг 1 има странни жълти петънца. Двама по-възрастни мъже, Мичъл и Хоумс, които не са много приказливи, но могат да почистят с изстрел праха от ботушите ви от петдесетина метра разстояние. Виждам и други взводове, които също са доста добри, но разбирам напълно статута ни едва когато на сутринта Плутарх се присъединява към нас.

— Взвод Четиристотин петдесет и едно, избрани сте за специална мисия — започва той. Прехапвам устната си отвътре, като се надявам, че по някакво чудо тази мисия е да убием Сноу. — Имаме много снайперисти, но голям недостиг на снимачни екипи. Ето защо вие ще бъдете нашия „Звезден взвод“. Вие ще бъдете екранните лица на инвазията.

Разочарование, шок, а после — гняв преминават из групата.

— Искате да кажете, че няма да участваме в истински бойни действия — казва троснато Гейл.

— Ще участвате в бойни действия, но може би невинаги на предната линия. Ако изобщо в този тип война може да се говори за предна линия — казва Плутарх.

— Никой от нас не иска това. — Думите на Финик са последвани от всеобщо одобрително мърморене, но аз мълча. — Ще се бием.

— Трябва да бъдете възможно най-полезни за военните действия — казва Плутарх. — И решихме, че сте най-ценни по телевизията. Само погледнете какво въздействие имаше Катнис, когато се появи в костюма си на Сойка-присмехулка. Преобърна хода на целия бунт. Забелязвате ли, че единствено тя не се оплаква? Това е, защото разбира колко важно е екранното присъствие.

Всъщност Катнис не се оплаква, защото няма намерение да остане със „Звездния взвод“, но осъзнава, че за да осъществи плановете си, първо е необходимо да се добере до Капитола. Все пак се държа прекалено послушно, може да събудя подозрения.

— Но няма само да играем пред камерите, нали? — питам аз. — Това би било прахосване на талант.

— Не се тревожи — казва ми Плутарх. — Ще ви се наложи да стреляте по съвсем истински мишени. Но искам да се пазите. Имам си достатъчно грижи и без да се налага да ви търся заместници. Сега вървете в Капитола и направете добро шоу.

Сутринта, когато потегляме, се сбогувам с майка си и с Прим. Не съм им казала, че отбранителните позиции на Капитола са като огледално отражение на оръжията на арената, но фактът, че отивам на война, е ужасен сам по себе си. Майка ми дълго време ме прегръща силно. Усещам сълзи по бузата й — нещо, което тя сдържа, когато ме избраха за Игрите.

— Не се тревожи. Ще бъда в пълна безопасност. Дори не съм истински войник, а една от телевизионните марионетки на Плутарх — успокоявам я аз.

Прим ме изпраща чак до вратата на болницата.

— Как се чувстваш?

— По-добре, като знам, че си на място, където Сноу не може да ти направи нищо.

— Следващия път, когато се срещнем, ще сме се отървали от него — казва Прим твърдо. После обвива ръце около врата ми. — Пази се.

Обмислям дали да не се сбогувам за последно с Пийта и решавам, че само ще е по-зле и за двама ни. Но все пак пускам перлата в джоба на униформата си. За спомен от момчето с хляба.

Един ховъркрафт ни откарва не къде да е, а в Окръг 12, където пред огневата зона е подготвена импровизирана зона за транспортиране. Този път няма луксозни влакове, а товарен вагон, претъпкан догоре с войници в тъмносиви униформи, които спят с глави върху раниците си. След двудневно пътуване слизаме в един от планинските тунели, които водят към Капитола и изминаваме остатъка от шестчасовия преход пеша, като внимаваме да стъпваме само по очертаната със светеща зелена боя линия.

Излизаме в бунтовническия лагер — район, обхващащ десет пресечки от железопътната гара, където двамата с Пийта пристигнахме предишните пъти. Из нея вече се тълпят войници. Определят на Взвод 451 място, където да разпънем палатките си. Този район е бил подсигурен преди повече от седмица. Бунтовниците отблъснали миротворците, като дали стотици жертви. Войските на Капитола са отстъпили и са се прегрупирали по-навътре в града. Делят ни празни и подканващи улици, осеяните със скрити капани. Всяка ще трябва да бъде прочистена от „клопките“, преди да можем да продължим.

Мичъл пита за бомбардировките от ховъркрафти — палатките ни са на открито и се чувстваме уязвими, — но Богс казва, че няма защо да се притесняваме от това. По-голямата част от въздушните сили на Капитола са унищожени в Окръг 2 или по време на инвазията. Ако са им останали някакви самолети, то те си ги пазят. Вероятно за да могат Сноу и вътрешното му обкръжение да избягат в последната минута в някой президентски бункер, ако се наложи. Собствените ни ховъркрафти бяха принудени да останат на земята, след като противовъздушните ракети на Капитола унищожиха първите няколко вълни. Битките в тази война ще се водят по улиците с — да се надяваме — само незначителни щети върху инфраструктурата и минимум човешки жертви. Бунтовниците искат Капитола, точно както Капитолът искаше Окръг 13.

След три дни, вече има риск една голяма част от Взвод 451 да дезертира от отегчение. Кресида и нейният екип ни заснемат как стреляме. Казват ни, че сме част от екипа за дезинформация. Ако бунтовниците обстрелват само посочените от Плутарх клопки, на Капитола ще му трябват около две минути, за да разбере, че разполагаме с холограмата. Затова през голяма част от времето унищожаваме незначителни мишени, за да заблудим хората в Капитола. Главно допълваме купчините стъкло във всички цветове на дъгата, които експлозиите са свалили от фасадите на сградите в бонбонени цветове. Подозирам, че редуват тези кадри с разрушаването на важни мишени в Капитола. От време на време имат нужда от услугите на истински снайперист. Вдигат се осем ръце, но Гейл, Финик и аз никога не сме сред избраните.

— Сам си си виновен, че си толкова фотогеничен — казвам на Гейл. Ако погледите можеха да убиват…

Не мисля, че са съвсем сигурни какво да правят с нас тримата, особено с мен. Нося със себе си костюма на Сойка-присмехулка, но ме снимат само в униформа. Понякога стрелям с пушка, друг път ме карат да използвам лък и стрели. Изглежда не искат да се лишат напълно от Сойката-присмехулка, но искат да ме принизят до обикновен пехотинец. Тъй като не ме интересува, е по-скоро забавно, отколкото разстройващо да си представям споровете, които се водят в Окръг 13.

Макар външно да изразявам недоволство заради това, че не ни е отредено никакво истинско участие, аз съм заета със собствени задачи. Всеки от нас има хартиена карта на Капитола. Градът има формата на почти идеален квадрат. Картата е разделена с линии на по-малки квадрати, означени отгоре с букви и отстрани с цифри, така че оформят решетка. Разглеждам я внимателно, като отбелязвам пресечките и страничните улици, но това са второстепенни материали. Командирите тук работят с холограмата на Плутарх. Всеки има ръчно устройство, наречено за кратко „холо“, което предава изображения като онези, които видях в Командването. Могат да увеличат изображението на всеки участък от решетката и да видят какви „клопки“ ги очакват. Холото е самостоятелно устройство, нещо като разкрасена карта, тъй като не може нито да изпраща, нито да приема сигнали. Но е далеч по-добро от моята хартиена карта.

Холото се задейства от гласа на съответния командир, който се представя по име. Щом започне да работи, то реагира на гласовете на останалите във взвода, така че ако, да кажем, Богс загине или бъде сериозно ранен, някой друг да поеме командването. Ако някой във взвода повтори думата „танатоска“ три пъти последователно, холото ще експлодира, като взривява всичко в радиус от около пет метра. Целта е да не попадне във вражески ръце. От само себе си се разбира, че всички бихме го направили без колебание.

Следователно трябва да открадна активираното холо на Богс и да изчезна, преди той да усети. Мисля, че ще е по-лесно да му открадна зъбите.

На четвъртата сутрин войник Лийг 2 попада на погрешно отбелязана „клопка“. При сблъсъка оттам не изхвръква рояк комари мутанти, за които бунтовниците са подготвени, а се изстрелват облак метални стрелички. Едната попада в мозъка й. Тя умира преди медиците да успеят да стигнат до нея. Плутарх обещава, че бързо ще й намери заместник.

На следващата вечер пристига най-новият член на взвода ни. Без белезници. Без охрана. Излиза бавно от гарата с пушка, полюшваща се на ремъка през рамото му. Следва шок, смущение, съпротива, но на ръката на Пийта с прясно мастило е отпечатано „451“. Богс му взема оръжието и отива да се обади на някого.

— Това няма да промени нищо — казва Пийта на нас, останалите. — Изпрати ме лично президент Коин. Според нея проповете имат нужда от повече напрежение.

Може и така да е. Но щом Коин е изпратила Пийта тук, значи е решила и друго. Че съм й по-полезна мъртва, отколкото жива.