Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (14)

14

Втори е голям окръг и се състои от много села, пръснати из планините. Първоначално всяко е било свързано с определена мина или каменна кариера, но сега в повечето живеят или се обучават миротворци. Тъй като бунтовниците имат на своя страна военновъздушните сили на Окръг 13, те не представляват особено предизвикателство, като се изключи едно нещо — в средата на окръга се издига буквално непристъпна планина, където е разположена най-важната част от военната сила на Капитола.

Откакто повторих думите на Плутарх за „костеливия орех“ пред уморените и обезсърчени бунтовнически водачи тук, планината си спечели името Ореха. Орехът бил създаден веднага след Тъмните дни, когато Капитолът изгубил Тринайсети и отчаяно се нуждаел от нова подземна цитадела. Някои от военните им ресурси били разположени в покрайнините на самия Капитол — ядрени ракети, самолети, войски, — но една голяма част от силите им сега били под вражески контрол. Разбира се, било невъзможно да се надяват да създадат точно копие на Окръг 13: за подобна работа щели да са нужни векове. Намерили благоприятна възможност в старите мини на близкия Окръг 2. От въздуха Орехът изглежда като съвсем обикновена планина с няколко входа по склоновете, но в него има огромни пещери, образувани от изсичането на каменни блокове, които били извадени на повърхността и транспортирани по тесните, стръмни пътища, за да се използват за строителството на сгради. Имало дори система от влакове, за да се улесни пътуването на миньорите от Ореха до самия център на главния град в Окръг 2. Влакът стигаше чак до площада, който заедно с Пийта посетихме по време на Турнето на победата — припомних си как стояхме на широките мраморни стъпала пред Сградата на справедливостта и се мъчехме да не гледаме към скърбящите семейства на Катон и Клоув, събрани под нас.

Това не бил най-идеалният терен, тъй като често имало кални свлачища, наводнения и лавини, но предимствата натежали пред неприятностите. Докато копаели дълбоко в планината, миньорите оставили големи стълбове и стени от камък, които да поддържат инфраструктурата. Капитолът ги подсилил и се заел да превърне планината в своя нова военна база. Построили компютърни банки и заседателни зали, казарми и арсенали. Разширили входовете, за да могат ховъркрафтите да излизат от хангара и инсталирали площадки за изстрелване на ракети. Но външно планината си останала същата. Непристъпни, скалисти склонове, с гори и диви животни. Естествена крепост, която да ги защитава от враговете им.

По стандартите на другите окръзи Капитолът направо глезеше тукашните жители. Само като погледнете бунтовниците от Окръг 2, ще разберете, че са получавали прилични грижи и храна в детството си. Едни станали работници в кариерите и мините, други били обучени за работа в Ореха или постъпили на служба при миротворците. Още от малки се обучавали в бойни изкуства. Игрите на глада били несравним шанс за сдобиване с богатство и слава. Разбира се, жителите на Окръг 2 се поддавали по-лесно на пропагандата на Капитола, отколкото останалите от нас, и възприели неговия начин на живот, но все пак в крайна сметка си оставали роби. И ако този факт убягвал на гражданите, които ставали миротворци или работели в Ореха, той не оставал незабелязан от каменоделците, които образували гръбнака на съпротивата тук.

Положението е същото както при пристигането ми преди две седмици. По-отдалечените села са във вражески ръце, в града цари разделение, а Орехът е по-недостъпен от всякога. Малобройните входове към него са солидно укрепени, сърцевината му — безопасно обгърната от планините. Макар че всички други окръзи вече са изтръгнали контрола от ръцете на Капитола, Втори все още не може да се освободи от неговата хватка.

Всеки ден правя каквото мога, за да помогна. Посещавам ранените. Записвам кратки пропове със снимачния си екип. Не ме допускат в истински бойни действия, но ме канят на съвещанията относно състоянието на войната — което е много повече от онова, което правеха в Тринайсети. Тук е много по-добре. По-свободна съм, на ръката ми няма разписания, имам повече време. Живея над земята в бунтовническите села или пещерите наоколо. С оглед на безопасността ме местят често. През деня ми е разрешено да ловувам, стига да взема със себе си охрана и да не се отдалечавам много. В разредения, студен планински въздух усещам как част от физическите ми сили се връщат, а умът ми се прояснява. Но с проясняването осъзнавам още по-болезнено какво са причинили на Пийта.

Сноу ми го отне, промени го до неузнаваемост и ми го върна като подарък. Богс, който дойде в Окръг 2 заедно с мен, ми каза, че въпреки добрия план спасяването на Пийта се е оказало подозрително лесно. Според него, ако от Тринайсети не си бяха направили труда, Пийта пак щеше да ми бъде върнат. Спуснат в някой активно воюващ окръг или може би в самия Тринайсети. Завързан с панделки и адресиран до мен. Програмиран да ме убие.

Едва сега, когато е вътрешно обезобразен, мога да оценя истинския Пийта. Дори повече, отколкото ако беше умрял. Добротата, сигурността, топлотата, зад която се криеше неочаквана жар. Като изключим Прим, майка ми и Гейл, колко души на света ме обичат безусловно? Мисля си, че сега отговорът може да е „никой“. Понякога, когато съм сама, изваждам перлата от скривалището й в джоба ми и се опитвам да си спомня момчето с хляба, силните ръце, които прогонваха кошмарите във влака, целувките на арената. Да се насиля да нарека с думи това, което изгубих. Но каква е ползата? Това нещо вече го няма. Няма го. Каквото съществуваше между нас, вече го няма. Остана единствено обещанието ми да убия Сноу. Повтарям си това по десет пъти на ден.

В Тринайсети възстановяването на Пийта продължава. Макар че не питам, Плутарх бодро ми съобщава по телефона последни вести от рода на: „Добри новини, Катнис! Почти го убедихме, че не си мут!“ Или: „Днес му позволиха да хапне пудинг!“

После говоря с Хеймич и той признава, че Пийта не е по-добре. Единственият колеблив лъч надежда идва от сестра ми.

— На Прим й хрумна идеята да се опитаме да задействаме процеса в обратна посока — казва ми Хеймич. — Да извадим на повърхността изопачените му спомени за теб, а след това да му дадем голяма доза успокояващо лекарство, например морфлинг. Пробвахме го само върху един спомен. Записът с вас двамата в пещерата, когато ти му разказа историята как си купила козата на Прим.

— Някакво подобрение? — питам аз.

— Ами, ако изключителното объркване е подобрение в сравнение с изключителния ужас, тогава — да — казва Хеймич. — Но не съм сигурен, че е. За няколко часа той изгуби способността да говори. Изпадна в някакво вцепенение. Когато дойде на себе си, единственото, за което попита, беше козата.

— Ясно — казвам аз.

— Как е там? — пита той.

— Няма напредък.

— Изпращаме екип да помогне за планината. Бийти и няколко от останалите — казва той. — Нали знаеш, „мозъците“ на операцията.

Когато „мозъците“ са избрани, не се изненадвам да видя в списъка името на Гейл. Мислех си, че Бийти ще го доведе — не заради техническите му познания, а с надеждата, че може някак да измисли начин да улови в примка една цяла планина. Първоначално Гейл предложи да дойде с мен в Окръг 2, но виждах, че го откъсвам от работата му с Бийти. Казах му да остане там, където е най-нужен. Не му казах, че ако е с мен, ще ми бъде още по-трудно да тъгувам за Пийта.

Те пристигат късно един следобед и Гейл ме намира. Седя на един пън в края на селото, в което съм настанена в момента и скубя гъска. Около дузина птици са струпани на купчина в краката ми. Те прелитат оттук на големи ята откакто съм пристигнала, и са лесна плячка. Без да каже и дума, Гейл се настанява до мен и започва да смъква перата на друга птица. Оскубали сме половината гъски, когато той казва:

— Има ли надежда и ние да си хапнем от тях?

— Да. Повечето трябва да бъдат предадени в лагерната кухня, но е разрешено да дам една-две на хората, при които ще спя — казвам. — Нещо като наем.

— Не им ли стига честта, че ще те подслонят? — казва той.

— Всеки би си казал така — отвръщам аз. — Но напоследък се говори, че сойките-присмехулки са опасни за здравето.

Скубем мълчаливо птиците още известно време. После той казва:

— Вчера видях Пийта. През стъклото.

— Какво мислиш? — питам.

— Нещо егоистично — казва Гейл.

— Че вече не е нужно да ревнуваш от него? — Отмятам ръка и около нас се разстила облак перушина.

— Не. Точно обратното. — Гейл измъква едно перо от косата ми. — Помислих си… че нямам шанс да спечеля. Колкото и силна болка да изпитвам. — Той върти перото между пръстите си. — Нямам шанс, ако той не се оправи. Ти никога няма да го забравиш. Винаги ще имаш чувството, че си сгрешила, задето си останала с мен.

— Както заради теб винаги имам чувството, че върша нещо погрешно, когато го целувам — казвам аз.

Гейл издържа на погледа ми.

— Ако смятах, че това е вярно, почти бих могъл да понеса останалото.

— Вярно е — признавам. — Но същото важи и за това, което каза за Пийта.

Гейл изсумтява раздразнено. Въпреки това, след като предаваме птиците в кухнята и доброволно си предлагаме услугите да се върнем в гората, за да съберем подпалки за огъня, аз се озовавам в прегръдките му. Устните му леко докосват избледнелите синини по врата ми и се насочват към устата ми. Въпреки чувствата, които изпитвам към Пийта, именно в този момент приемам дълбоко в себе си, че той никога няма да се върне при мен. Или аз никога няма да се върна при него. Ще остана в Окръг 2, докато падне, ще отида в Капитола и ще убия Сноу, а после ще умра заради кашата, в която съм се забъркала. А той ще умре обезумял и изпълнен с омраза към мен. Затова в гаснещата светлина затварям очи и целувам Гейл, за да си наваксам за всички целувки, които съм сдържала, и защото вече няма значение, и защото съм така отчаяно самотна, че не мога да го понеса.

Докосването, вкусът и топлината на Гейл ми напомнят, че поне тялото ми е още живо, и за момента това чувство е добре дошло. Изпразвам ума си и оставям чувствата да потекат през плътта ми, щастлива да се изгубя в тях. Когато Гейл се отдръпва леко, аз се навеждам напред, за да запълня празнината, но усещам ръката му под брадичката си.

— Катнис — казва той. Отварям очи и се озовавам в някакъв непознат свят. Това не са нашите гори, нито нашите планини, нито нашият път. Ръката ми автоматично посяга към белега на лявото ми слепоочие, който свързвам с объркването. — Сега ме целуни. — Объркана, немигаща, стоя там, докато той се навежда към мен и за кратко притиска устни към моите. Оглежда внимателно лицето ми. — Какво става в главата ти?

— Не знам — прошепвам в отговор.

— Тогава е все едно да целунеш пиян човек. Не се брои — казва той и прави вял опит да се засмее. Загребва шепа подпалки, пуска ги в празните ми ръце и аз се опомням.

— Откъде знаеш? — казвам, главно за да прикрия смущението си. — Целувал ли си пияна жена? — Гейл може да е целувал момичета наляво и надясно в Окръг 12. Със сигурност имаше достатъчно обожателки. Никога не съм се замисляла много за това преди.

Той просто поклаща глава:

— Не. Но не е трудно да си го представя.

— Значи, никога не си целувал други момичета? — питам.

— Не съм казал това. Знаеш, ти беше само на дванайсет, когато се запознахме, и ми създаваше много грижи. Определено имах и друг живот освен да ходя на лов с теб — казва той, като се натоварва с подпалки.

Изведнъж ме обзема искрено любопитство.

— Кои си целувал? И къде?

— Твърде много, за да ги помня. Зад училището, на купчината със сгурия, къде ли не — казва той.

Завъртам очи.

— Е, кога станах толкова специална? Когато ме отведоха в Капитола?

— Не. Около шест месеца преди това. Точно след Нова година. Бяхме в „Таласъма“, ядяхме един от буламачите на Мазната Сае. А Дарий ти подмяташе, че е готов на размяна — един от твоите зайци срещу една от неговите целувки. И аз осъзнах… че имам нещо против — казва ми той.

Спомням си онзи ден. Беше лют студ и в четири следобед вече се беше стъмнило. Бяхме излезли на лов, но силният снеговалеж ни принуди да се върнем в града. „Таласъма“ беше претъпкан с хора, търсещи място да се подслонят от лошото време. Супата на Мазната Сае, приготвена с бульон от кости на диво куче, което бяхме застреляли преди седмица, беше под обичайните й стандарти. Все пак беше гореща, а аз умирах от глад, докато я загребвах, седнала с кръстосани крака на тезгяха. Дарий се беше подпрял на колоната на сергията и ме гъделичкаше по бузата с крайчеца на плитката ми, докато аз отблъсквах ръката му. Той обясняваше защо една от неговите целувки си заслужава цената на един заек, или може би два, тъй като всички знаят, че червенокосите мъже са най-мъжествени. А Мазната Сае и аз се смеехме, защото той беше толкова смешен и настойчив, непрекъснато сочеше разни жени из „Таласъма“ и твърдеше, че са платили много по-висока цена от тази на един заек, за да се насладят на устните му. „Виждаш ли? Онази със зеления шал? Иди и я попитай. Ако имаш нужда от доказателства“.

Това се случи на милион километри оттук, преди милиард дни.

— Дарий просто се шегуваше — казвам аз.

— Вероятно. Макар че ти последна щеше да разбереш, ако не се е шегувал — отговаря Гейл. — Вземи например Пийта. Вземи мен. Или дори Финик. Започвах да се тревожа, че ти е хвърлил око, но сега, изглежда, се е опомнил.

— Не познаваш Финик, ако мислиш, че би ме обикнал — казвам аз.

Гейл свива рамене:

— Знам, че беше отчаян. Това кара хората да вършат всевъзможни безумия.

Не мога да не си помисля, че това е насочено към мен.

Рано на другата сутрин „мозъците“ се събират да се заловят с проблема за Ореха. Канят ме на съвещанието, макар че не мога да допринеса особено. Избягвам заседателната маса и се настанявам на широкия перваз на прозореца, от който се разкрива изглед към въпросната планина. Командирът от Окръг 2, жена на средна възраст на име Лайм, ни повежда на виртуална обиколка на Ореха, вътрешността и укрепленията му и изброява неуспешните опити за превземането му. Пътищата ни са се пресичали за кратко на няколко пъти, откакто пристигнах, и ме преследваше чувството, че съм я срещала преди. Тя е доста забележителна, висока над метър и осемдесет и много мускулеста. Но едва когато виждам клип, в който тя е на бойното поле, начело на нападение срещу главния вход на Ореха, нещо прищраква в ума ми и осъзнавам, че се намирам в компанията на още една победителка. Лайм, жената-трибут от Окръг 2, която е спечелила своите Игри на глада преди едно поколение. Ефи ни изпрати неин запис, заедно с другите, за да се подготвим за Юбилейните Игри. Вероятно съм я мяркала по време на Игрите през годините, но тя гледа да не се набива много на очи. След това, което узнах наскоро за начина, по който са се отнесли с Хеймич и Финик, всичко, което мога да си помисля, е: какво й е причинил Капитолът, след като е победила?

Когато Лайм приключва с изложението си, започват въпросите от „мозъците“. Минават часове, времето за обяд идва и отминава, а те все още се опитват да измислят реалистичен план за превземане на Ореха. Но макар Бийти да смята, че може би ще успее да проникне в определени компютърни системи и обсъждат как да използват малкото вътрешни шпиони, никой не предлага действително оригинални идеи. Следобедът се влачи бавно и мъчително и разговорът все се връща към стратегия, която е опитвана многократно — щурмуването на входовете. Виждам как Лайм започва да се изпълва с раздразнение, защото вече са се провалили толкова много варианти на този план, загинали са толкова много от войниците й. Накрая тя избухва:

— По-добре следващият, който предложи да превземем входовете, да разполага с някакъв гениален начин да го направим, защото той ще бъде начело на тази мисия!

Гейл, който е прекалено неспокоен, за да седи на масата повече от няколко часа, ту крачи из стаята, ту сяда при мен на перваза. Още отначало той сякаш прие твърдението на Лайм, че входовете не могат да бъдат превзети, и изцяло се оттегли от разговора. През последния час седи мълчаливо, съсредоточено сбърчил чело, загледан в Ореха през стъклото на прозореца. В мълчанието, последвало ултиматума на Лайм, той се обажда:

— Наистина ли е толкова необходимо да превземем Ореха? Или ще е достатъчно да го извадим от строя?

— Това ще бъде стъпка в правилната посока — казва Бийти. — Какво имаш предвид?

— Разглеждайте го като бърлога на диви кучета — продължава Гейл. — Няма да си пробиете път вътре с борба. Значи имате два варианта за избор. Да хванете кучетата в капан вътре или да ги прогоните навън.

— Опитахме да бомбардираме входовете — казва Лайм. — Разположени са прекалено навътре в камъка, за да бъдат нанесени никакви истински щети.

— Не мислех за това — казва Гейл. — Мислех си да използваме планината. — Бийти се изправя, отива при Гейл на прозореца и се взира през очилата, които не са му по мярка. — Виждаш ли? Тези пътища, които се спускат отстрани?

— Лавинни пътеки — казва Бийти полугласно. — Ще бъде трудна работа. Трябва да планираме последователността на експлозиите много внимателно и задвижим ли веднъж плана, не можем да се надяваме да имаме контрол върху него.

— Не е нужно да го контролираме, ако се откажем от идеята, че трябва да завземем Ореха — казва Гейл. — Само да го затворим.

— Значи предлагаш да предизвикаме лавини и да блокираме входовете? — пита Лайм.

— Именно — казва Гейл. — Да хванем неприятеля в капан вътре, без да има достъп до провизии. Да направим така, че да им е невъзможно да изпратят ховъркрафтите си.

Докато всички обмислят плана, Богс прелиства купчина скици на Ореха и се мръщи.

— Рискувате да убиете всички вътре. Погледнете вентилационната система. Тя е примитивна. Не може да се сравнява с тази в Тринайсети. Въздухът постъпва само от отдушниците на склоновете. Ако ги блокирате, всички вътре ще се задушат.

— Биха могли да се измъкнат през железопътния тунел към площада — казва Бийти.

— Не и ако го взривим — казва Гейл рязко. Намерението му, пълното му намерение, става ясно. Гейл няма интерес да запази живота на онези, които са в Ореха. Няма намерение да хване плячката, за да я използва по-нататък.

Това е един от смъртоносните му капани.