Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (12)

12

Днес може да загубя и двамата.

Опитвам се да си представя свят, в който гласовете и на Гейл, и на Пийта са замлъкнали. Ръцете — застинали неподвижно. Очите — немигащи. Аз стоя над телата им, поглеждам ги за последен път, излизам от стаята, където лежат. Но когато отварям вратата, за да изляза навън в света, там има само огромна празнина. Бледо сиво небитие — единственото, съдържащо се в моето бъдеще.

— Искаш ли да им кажа да ти дадат успокоителни, докато всичко приключи? — пита Хеймич. Не се шегува. Това е човек, прекарал целия си зрял живот в пиянство, опитвайки се да се упои, за да забрави престъпленията на Капитола. Шестнайсетгодишното момче, спечелило Вторите Юбилейни игри, сигурно е имало любими хора — семейство, приятели, може би любимо момиче — и се е борило да се върне при тях. Къде са те сега? Как така, докато му натрапиха Пийта и мен, в живота му нямаше абсолютно никого? Какво е направил Сноу с тях?

— Не — казвам аз. — Искам да отида в Капитола. Искам да участвам в спасителната мисия.

— Вече заминаха — отговаря Хеймич.

— Преди колко време тръгнаха? Мога да ги настигна. Мога… — Какво? Какво бих могла да направя?

Хеймич поклаща глава:

— Това няма да стане. Ти си прекалено ценна и прекалено уязвима. Говореше се да те изпратят в някой друг окръг, за да отклоним вниманието на Капитола, докато се провежда спасителната операция. Но никой не смяташе, че ще можеш да се справиш.

— Моля те, Хеймич. — Сега говоря умолително. — Трябва да правя нещо. Не мога просто да седя тук и да чакам да ми кажат, че са загинали. Все има нещо, което мога да направя!

— Добре. Нека да говоря с Плутарх. Ти не мърдай оттук. — Но аз не мога. Стъпките на Хеймич още отекват в коридора, когато ставам, отмятам завесата и намирам Финик проснат по корем, с ръце, омотани в калъфката на възглавницата. Макар че е малодушно — дори жестоко — да го събуждам и да го връщам от сенчестата, смълчана земя на наркотичния сън към суровата реалност, събирам сили и го правя, защото не мога да понеса да се изправя пред това сама.

Докато обяснявам положението ни, първоначалната му тревога мистериозно се уталожва.

— Нима не виждаш, Катнис: това ще реши нещата. По един или друг начин. До края на деня те вече ще са или мъртви, или с нас. Това е… това е повече, отколкото можехме да се надяваме!

Е, това е доста оптимистичен начин да се гледа на положението. И все пак мисълта, че това мъчение скоро ще свърши, действа донякъде успокояващо.

Някой рязко дръпва завесата — появява се Хеймич. Има задача за нас, ако можем да се съвземем. Все още им трябват заснети след бомбардировките кадри от Тринайсети.

— Ако успеем да ги получим в следващите няколко часа, Бийти може да ги излъчва постепенно, докато тече спасителната операция и така може би ще отклони вниманието на Капитола в друга посока.

— Да, отвличане на вниманието — казва Финик. — Един вид примамка.

— Нужно ни е нещо толкова вълнуващо, че дори президентът Сноу да не може да се откъсне. Сещате ли се за нещо такова? — пита Хеймич.

Фактът, че имам задача, която може да помогне на мисията, изведнъж ми помага отново да се съсредоточа. Докато закусвам набързо и ме подготвят, се опитвам да измисля какво мога да кажа. Президентът Сноу сигурно се пита как ми е въздействала кръвта на пода и неговите рози. Ако иска да бъда сломена, значи трябва да му покажа точно обратното. Но едва ли ще е убедително, ако само изкрещя няколко дръзки закани пред камерата. А и така няма да спечеля никакво време за спасителния екип. Изблиците са кратки. Разказите са това, което отнема време.

Не знам дали ще излезе нещо, но когато целият телевизионен екип се събира, питам Кресида дали може за начало да ми зададе някакъв въпрос за Пийта. Сядам на повалената мраморна колона, където претърпях нервния си срив и чакам червената лампичка и въпроса на Кресида.

— Как се запозна с Пийта? — пита тя.

И тогава правя онова, което Хеймич искаше още от първото ми интервю. Отварям се.

— Когато се запознах с Пийта, бях на единайсет години и полумъртва. — Разказвам за онзи ужасен ден, когато се опитах да продам бебешките дрешки в дъжда, как майката на Пийта ме изгони от вратата на пекарната и как той си навлече бой, за да ми донесе хлябовете, които ни спасиха живота. — Никога дори не бяхме разговаряли. За първи път говорих с Пийта във влака на път за Игрите.

— Но той вече е бил влюбен в теб — казва Кресида.

— Предполагам. — Позволявам си да се усмихна леко.

— Как понасяш раздялата? — пита тя.

— Не добре. Знам, че всеки момент Сноу може да го убие. Особено след като Пийта предупреди Тринайсети за бомбардировката. Ужасно е да живееш с подобно нещо. Но заради онова, на което го подлагат, вече нямам никакви задръжки. И ще направя каквото е нужно, за да унищожим Капитола. Най-после съм свободна. — Поглеждам нагоре и проследявам полета на един ястреб в небето. — Президентът Сноу веднъж ми призна, че Капитолът е крехък. В онзи момент не разбрах какво има предвид. Беше трудно да виждам ясно, защото се страхувах толкова много. Сега не ме е страх. Капитолът е крехък, защото разчита на окръзите за всичко. Храна, енергия, дори миротворците, които ни контролират. Ако ние провъзгласим свободата си, Капитолът ще рухне. Президент Сноу, благодарение на вас, официално провъзгласявам, че от днес съм свободна.

Представянето ми е, ако не блестящо, то поне задоволително. Всички харесват историята с хляба. Но посланието ми към президента Сноу е това, което задвижва мисловните „зъбни колелца“ в ума на Плутарх. Той вика Финик и Хеймич и тримата провеждат кратък, но напрегнат разговор, от който забелязвам, че Хеймич не е доволен. Изглежда, Плутарх печели — към края на разговора Финик е блед, но кима.

Финик се отправя да заеме моето място пред камерата и Хеймич му казва:

— Не си длъжен да правиш това.

— Да, длъжен съм. Ако това ще й помогне. — Финик смачква въжето на топка в ръката си. — Готов съм.

Не знам какво да очаквам. Любовна история за Ани? Разказ за злините, извършени в Окръг 4? Но Финик Одеър възприема съвсем различен подход.

— Президентът Сноу някога… ме продаваше… тоест, продаваше тялото ми — започва Финик с равен, безпристрастен тон. — Не бях единственият. Ако някой победител е смятан за привлекателен, президентът му дава награда или позволява на хората да купуват услугите му за безбожни суми. Откажеш ли, убива някой, когото обичаш. Затова го правиш.

Това обяснява нещата. Върволицата от любовници на Финик в Капитола. Никога не са били истински любовници. Просто хора като предишния ни Главен миротворец, Крей, който плащаше на отчаяни момичета, за да ги използва и захвърля, просто защото можеше. Иска ми се да прекъсна записа и да поискам от Финик прошка за всички лоши неща, които съм си мислила за него. Но имаме работа за вършене и усещам, че ролята на Финик ще бъде далеч по-въздействаща от моята.

— Не бях единственият, но бях най-популярният — казва той. — И може би най-беззащитният, защото хората, които обичах, бяха толкова беззащитни. За да успокоят съвестта си, моите покровители ми правеха подаръци под формата на пари или бижута, но аз открих много по-ценна форма на заплащане.

Тайни, минава ми през ума. Финик ми каза, че неговите любовници са му плащали с тайни, но преди си мислех, че той е искал така.

— Тайни — казва той, повтаряйки като ехо мислите ми. — И именно тук, президент Сноу, ще трябва да останете на линия и да слушате внимателно, защото толкова много от тях се отнасят за вас. Но да започнем с някои от другите.

Финик започва да тъче толкова богато на детайли платно от истории, че е невъзможно да се усъмниш в истинността му. Разкази за странни сексуални апетити, предателства на сърцето, бездънна алчност и кървави игри за демонстрация на власт. Тайни, прошепнати в пиянски унес върху влажни калъфки на възглавници в мъртвилото на нощта. Финик е бил стока, която се е купувала и продавала. Роб на окръга. Красив, безспорно, но в действителност безобиден. На кого ще каже? И кой би му повярвал, ако го стори? Но някои тайни са твърде съблазнителни, за да останат несподелени. Не познавам хората, чиито имена назовава Финик — изглежда всички са изтъкнати граждани на Капитола — но от разговорите на подготвителния екип, които съм слушала, знам какво внимание може да привлече и най-дребното прегрешение. Щом една несполучлива прическа се превръща в повод за безкрайни клюки, какво могат да породят обвиненията в кръвосмешение, коварство, изнудване и палежи? Още докато вълните от шок и контраобвинения бушуват над Капитола, хората там ще чакат, както чакам аз сега, да научат за президента.

— А сега да преминем към нашия добър президент Кориолан Сноу — казва Финик. — Толкова млад, когато се издига на власт. Толкова умен, за да я задържи. Как — сигурно се питате вие — го е направил? Една дума. Това е всичко, което всъщност трябва да знаете. Отрова. — Финик започва от началото на политическата кариера на Сноу, за която не знам нищо, и продължава към настоящето, като изрежда един след друг случаите на мистериозна смърт на съперници на Сноу или, още по-лошо, негови съюзници, които са представлявали потенциална заплаха. Хора, паднали внезапно мъртви по време на банкет, или бавно, необяснимо превръщащи се в сенки само за броени месеци. Смърт, приписвана на отравяне с развалена риба, неуловимо действащи вируси или незабелязано отслабване на аортата. Сноу, лично отпиващ от отровната чаша, за да отклони подозрението. Но противоотровите не винаги действат. Говори се, че именно затова носи розите, които издават толкова силен аромат. Казват, че го прави, за да прикрие мириса на кръв от възпалените рани в устата си, които никога няма да зараснат. Говори се, говори се, говори се… Сноу има списък и никой не знае кой ще е следващият.

Отрова. Съвършеното оръжие за една змия.

Тъй като мнението ми за Капитола и неговия благороден президент и без друго вече е толкова ниско, не мога да кажа, че твърденията на Финик ме шокират. Те изглежда имат далеч по-голям ефект върху избягалите бунтовници от Капитола като моя екип и Фулвия — дори Плутарх от време на време показва изненада, може би чудейки се как някое конкретно късче информация го е подминало. Когато Финик свършва, просто оставят камерите да се въртят, докато накрая се налага именно той да каже: „Край“.

Екипът отива да редактира материала, а Плутарх отвежда Финик да си побъбрят, вероятно за да разбере дали той знае още истории. Оставят ме с Хеймич сред руините, докато се питам дали и аз щях да споделя съдбата на Финик. Защо не? Сноу можеше да вземе наистина добра цена за огненото момиче.

— И с теб ли стана същото? — питам Хеймич.

— Не. Майка ми и по-малкият ми брат. Моето момиче. Всички бяха мъртви две седмици след като бях увенчан като победител. Заради номера, който направих със силовото поле — отговаря той. — Сноу нямаше кого да използва срещу мен.

— Изненадана съм, че просто не те е убил.

— О, не. Аз бях примерът. Човекът, когото да показва на младите хора като Финик, Джоана и Кашмир. За това какво може да се случи на един победител, ако създава проблеми — казва Хеймич. — Но той знаеше, че няма кого да използва срещу мен.

— Докато се появихме двамата с Пийта — казвам тихо. Той дори не свива рамене в отговор.

След като сме си свършили работата, на нас с Финик не ни остава нищо, освен да чакаме. Опитваме са да запълним тягостно влачещите се минути в Отдела за специална отбрана. Връзваме възли. Побутваме храната в купичките си. Взривяваме разни неща на стрелбището. Поради опасността от разкриване спасителният отряд не се свързва с нас. В три следобед, уречения час, заставаме напрегнати и мълчаливи в дъното на стая, пълна с монитори и компютри, и гледаме как Бийти и екипът му се опитват да установят контрол в ефира. Обичайната му нервна разсеяност е отстъпила на решителност, която не съм виждала досега. По-голямата част от интервюто ми е отпаднала, останало е само толкова, колкото да покаже, че съм жива и все още готова да се боря. Най-много време е отделено на пикантния и кървав разказ на Финик за Капитола. Дали Бийти е станал по-добър? Или на „колегите“ му в Капитола им е станало интересно и не искат да изключат Финик? През следващите шейсет минути в програмата на Капитола се редуват обичайните следобедни новини, Финик и опити за пълно затъмнение. Но техническият екип на бунтовниците успява да надделее и прави истински удар, като запазва контрола в продължение на почти цялата атака върху Сноу.

— Достатъчно! — казва Бийти, вдига рязко ръце и отстъпва излъчването на емисията отново на Капитола. Попива челото си с кърпа. — Ако не са се измъкнали оттам досега, всичките са мъртви. — Той се завърта в стола си и вижда как двамата с Финик реагираме на думите му. — Планът обаче беше добър. Плутарх показа ли ви го?

Разбира се, че не. Бийти ни завежда в друга стая и ни показва как екипът с помощта на „вътрешни хора“ от Капитола ще се опита — всъщност вече се е опитал — да освободи победителите от подземен затвор. Планът включва пускането на парализиращ газ по вентилационната система, прекъсване на електрозахранването, взривяването на бомба в правителствена сграда на няколко километра от затвора, а сега — и проникването в информационната телевизионна емисия. Бийти е доволен, че намираме плана му труден за изпълнение, защото тогава и нашите неприятели ще го сметнат за такъв.

— Като електрическия ти капан на арената ли? — питам аз.

— Точно така. А видя ли колко добра работа свърши? — казва Бийти.

Ами… всъщност не, казвам си аз.

Двамата с Финик се опитваме да останем в Командването, където със сигурност ще пристигне първото съобщение за спасителната операция, но не ни позволяват, защото тук се вършат сериозни военни дела. Отказваме да излезем от Отдела за специална отбрана и накрая оставаме да чакаме новини в стаята с птиците колибри.

Правим възли. И още възли. Няма съобщения. Пак правим възли. Тик-так. Това е часовник. Не мисли за Гейл. Не мисли за Пийта. Правим възли. Отказваме вечерята. Ожулени и кървящи пръсти. Финик най-после се предава и заема прегърбената стойка, в която се присви на арената, когато ни нападнаха сойките-бъбрици. Усъвършенствам миниатюрната примка. Думите на „Дървото на обесения“ отново и отново звучат в главата ми. Гейл и Пийта. Пийта и Гейл.

— Веднага ли обикна Ани, Финик? — питам.

— Не. — Минава дълго време, преди да добави: — Тя дълго ме преследва.

Замислям се дълбоко, но единственият човек, за когото мога да твърдя, че ме преследва, е президентът Сноу.

Трябва да е вече полунощ, трябва да е вече утре, когато Хеймич отваря рязко вратата.

— Върнаха се. Имат нужда от нас в болницата. — Отварям уста, за да го засипя с въпроси, но той ме прекъсва: — Само толкова знам.

Идва ми да хукна, но Финик се държи странно, сякаш е изгубил способността да се движи, затова го хващам за ръка и го повеждам като малко дете. Минаваме през Отдела за специална отбрана, влизаме в асансьора, който се движи хоризонтално и стигаме до болничното крило. Там цари суматоха, лекарите крещят заповеди, по коридорите се движат колички с ранени.

Пътят ни е препречен от болнична носилка на колела, върху която лежи в безсъзнание измършавяла млада жена с обръсната глава. По тялото й се виждат синини и рани, от които се процежда гной. Джоана Мейсън. Която наистина знаеше бунтовнически тайни. Поне онази за мен. И ето как плати за нея.

През една врата зървам Гейл — гол до кръста, по лицето му се лее пот, а лекарят измъква нещо изпод ключицата му с чифт дълги пинцети. Ранен, но жив. Повиквам го по име и тръгвам към него, но една сестра ме избутва навън и затваря вратата.

— Финик! — Нещо между писък и радостен вик. Една прекрасна млада жена, макар и с леко небрежна външност — тъмна сплъстена коса, морско зелени очи — се впуска към нас, увита само в чаршаф. — Финик! — И изведнъж на света сякаш няма никой друг, освен тях двамата, които се стремят да стигнат един до друг. Те се сблъскват, прегръщат се, губят равновесие и се удрят в стената, където остават. Вкопчени един в друг, слели се в едно същество. Неделими.

Пробожда ме ревност. Не за Финик или за Ани, а заради тяхната увереност. Никой, който ги види, не би могъл да се усъмни в любовта им.

Богс, външно малко изтощен, но невредим, идва при нас двамата с Хеймич.

— Измъкнахме ги всичките. С изключение на Енобария. Но тъй като тя е от Втори, и без друго се съмняваме дали са я задържали. Пийта е в края на коридора. Въздействието на газа вече отминава. Добре е да сте там, когато се събуди.

Пийта.

Жив и здрав — може би не точно здрав, но жив, и тук. Далече от Сноу. В безопасност. С мен. След миг мога да го докосна. Да видя усмивката му. Да чуя смеха му.

Хеймич ми се усмихва широко.

— Хайде тръгвай — казва той.

Замаяна съм и главата ми се върти. Какво ще кажа? О, има ли значение какво ще кажа? Пийта ще е във възторг, каквото и да направя. Вероятно ще ме целуне. Питам се дали усещането ще е същото като от онези последни целувки на плажа на арената, онези, за които до този момент не съм си позволявала да се замислям.

Пийта вече е буден: седи отстрани на леглото, с объркано изражение, докато трима лекари го успокояват, светят с фенерчета в очите му, проверяват пулса му. Разочарована съм, че моето лице не е било първото, което е видял, когато се е събудил, но го вижда сега. По лицето му се изписва смайване и някаква по-силна емоция, която не мога да определя напълно. Желание? Отчаяние? Със сигурност и двете, защото той бързо изблъсква докторите настрана, скача на крака и тръгва към мен. Тичам срещу него с разперени за прегръдка ръце. Той също посяга към мен — за да ме погали по лицето, мисля си аз.

Устните ми точно се готвят да изрекат името му, когато той сключва пръсти около гърлото ми.