Кир Буличов
Тунел в пространството (12)

12.

Влачех се из мравуняка, като сам приличах на мравка в тесен шлем, който болезнено притискаше очите ми. Потта се стичаше в очите ми и ме обземаше ярост, че не мога да я изтрия.

Мислех, че непременно ще намеря Сергей — планината не е толкова голяма и ходовете й са подчинени на система, която аз вече си представях в общи линии: от различни височини към центъра се събират радиални тунели, като осветени са само основните. Не можех да се загубя. Заплашва ме само среща с местен началник или любознателен сукр, който ще се усъмни, че джинсите ми са ушити в тяхното мравешко ателие. Трябва само да обиколя по ред всички коридори, даже ако това ми заеме цялата нощ.

Заблудих се след няколко минути. Реших да разгледам тесен черен проход, в края на който се виждаше отблясък на факел. След около двадесетина крачки подът, хлъзгав от капките вода, се наклони. Исках да спра, но краката не ме послушаха — затичах надолу, за да не падна, и се провалих.

Не паднах дълбоко и даже не се ударих. В тъмнината плисна черна вода. Водата беше една педя, но ледена и някак като жива. В този миг нещо хлъзгаво докосна ръката ми и аз скочих, изпълнен по-скоро с отвращение, отколкото със страх и побягнах, като джапах из ледената вода и разблъсквах нещо, което кръжеше наоколо.

… Носът на обувката ми се натъкна на стъпало — стълба, изсечена в камъка. Ударих челото си в горния край на прохода. Стволът на пушката се удари в камък и този звук беше реален. Стълбата се оказа къса. По-нататък продължаваше тунелът. Стана по-топло и сухо.

Отпред като далечно жълто петна замъждука факел.