Кир Буличов
Тунел в пространството (10)

10.

Вчера бродех из гората. Днес отново вървя из гора. Задавах си въпроса, на който не можех да отговоря: „Какво правя тук?“ Как попаднах? Каква сила е привлякла двата свята един към друг и в тази точка, където те са се докоснали, създала е тунел? Да се опитаме мислено да построим модела на това явление на основата на познатия ни феномен: да си представим СЕП — сумарната енергия на планетата… Трудно беше да се построи модел — не можех да закача планетата в една точка на пространството, защото изкривяването му трябваше да е невероятно сложно, такова, каквото не съществува и не може да съществува. Не може, но съществува. А ако си представим чисто теоретичен, умозрителен модел на почти затворен свят? Още Фридман през двадесетте години бе изследвал космологичните проблеми в светлината на общата теория на относителността. Оттам идва и измисленият от Марков „фридмон“ — частица с размери на елементарна, но вместваща в себе си галактика — само да проникнеш в нея. И за тези, които се намират вътре във „фридмана“, нашият свят се превръща в точка.

Спрях, защото чух подрънкване, гласове, скърцане. Още малко и щях да налетя върху хората, които вървяха отпред.

Процесията се беше проточила на горския път и ми се наложи да навляза в гората, за да я изпреваря.

Погледнах иззад храстите. Покрай мен в мрачината се движеха каруци. Върху тях лежаха хора. Някой стенеше. Пред каруците вървяха селяни… И сега за пръв път аз видях враговете им отблизо.

Някога, по времето, когато баща ми е бил млад, на мода са били фантастичните романи за разумни мравки. Заселвали са ги на Марс и на Луната, увеличавали са ги до човешки ръст, надарявали ги с коварство и жесток хладен разум. Именно мравки. Изпокъсаните книжки лежаха в килера, като свидетелствуваха, че и баща ми е бил млад и аз ги намерих, когато бях на петнадесет години. Към мравките въобще започнах да се отнасям с отвращение и се страхувах от тях повече, отколкото те заслужаваха. А после прочетох някъде, че насекомите не могат да бъдат разумни. Това ми беше доказано популярно и аз с готовност му повярвах. Пък и нови романи за мравки нещо не се срещаха… И ето сега, в света на Агаш и Луш, видях как грамадни, малко по-ниски от човека мравки, водят нанякъде хора.

Кръглите глави на насекомите, издължени и остри отпред, кръглите тела и тънките лапи придаваха на вечерната картина зловещ кошмарен оттенък… И тогава ми мина през ума — а дали всичко това не е сън? Процесията продължаваше да се влачи. Пак каруци, групи мравки с копия, закрита кола, отново мравки… Лесничеят го нямаше в тълпата, подгонени пред каруците селяни.

Не можех да повярвам, че лесничеят е загинал. А може би лежи ранен в каруцата?

И отново навлязох в гората. Там вече беше почти тъмно. След няколко крачки под краката ми попадна съчка, която изтрещя като противопехотна мина. Затичах навътре в гората: ако ме преследват, няма да мога да избягам, прекалено съм уморен. И тогава разбрах, че гората свършва.

Стоях на края й и гледах как колоната, скрита в облак прах, навлиза в широката пустош. Отпред, като отразяваше червените от залеза облаци, блестеше в лилаво и оранжево река. Зад реката се издигаше невисока планина, с почти правилна конусообразна форма. Далече, край брега на реката, стояха още няколко мравки, бронята им отразяваше цветовете на залеза. Стражите започнаха да подкарват колоната, носорозите затеглиха по-бързо, а аз не се реших да изляза на открито място.

Докато стоях и размишлявах какво да правя по-нататък, срещу колоната излязоха мравки-посрещачи. Те се скупчиха около закритата кола и когато вратичката й се отвори, оттам измъкнаха човек. Това беше Сергей Иванович. Различих зелената гимнастьорка, късата сива коса. Така и трябваше да бъде.

Не бях съгласен с лесничея, не минах на негова страна. Всичките ми съмнение си оставаха, но те бяха заглушени от Необходимостта. Срамно е за цивилизования човек да остави събрата си в беда, макар че не бях имал никакви отношения с този свят. Трябваше да спася лесничея, даже ако цялата теория на вероятностите беше против мен. За разлика от Сергей Иванович, аз не можех да организирам тук въстания и да се крия в гората с Едноокия. Аз съм чужд и веднага ще започна да разсъждавам дали имам право на такива действия и ще дойда до извода, че такива въпроси не бива да решавам аз, а някой друг, който Отговаря, който е Подготвен. Макар че кой, по дяволите, има право или е подготвен? Всяка ненамеса е само своего рода намеса, често по-лицемерна, защото и ненамесата е също необходима някому.

Като видях Сергей Иванович, аз се успокоих. Още нямах представа как ще го освободя, но не се съмнявах, че ще успея. Пък макар и да се наложи да се задържа тук месец. Забравих, че не знам езика, че всеки срещнат ще ме познае от километър, че съм зверски гладен и че краката ми се подкосяват от умора.

Свалих пушката от рамо, излязох в равнината и след няколко минути бях при реката.