Кир Буличов
Тунел в пространството (5)

5.

— Как спахте? — попита Сергей Иванович, като видя, че отворих очи. Той беше избръснат, облечен в стара, избеляла гимнастьорка.

— Добро утро. Благодаря.

Беше късно. През отворения прозорец влизаше ароматен топъл въздух. Ботушите на лесничея бяха мокри — беше ходил някъде по тревата. Печката гореше, на нея нещо къкреше, вреше.

Свалих краката си на земята.

— Жал ми е да си тръгвам — казах.

— А защо? — спокойно попита лесничеят.

— Хубаво е тук при вас, бих останал.

— Не бива — каза лесничеят и се усмихна само с устни. — Ти ще ми отвлечеш Маша.

— Та тя ви обича, Сергей Иванович.

— Така ли?… Да не си се будил през нощта?

— Будих се. Чух разговора ви.

— Не е хубаво. Трябваше да ми покажеш.

Не отговорих.

— Така си и мислех. Може и да е по-добре: няма нужда да повтарям. Както се казва, няма път за отстъпление.

Той изведнъж ми намигна, сякаш бяхме намислили някаква пакост.

Миех се в пруста, когато влезе Маша, в престилката си носеше краставички.

Когато отново се върнах в стаята, Маша попита Сергей Иванович:

— Ще отидете ли?

— Ще закусим и ще тръгнем.

— Аз ще ви приготвя нещо за хапване.

— Добре. Ти не се вълнувай, скоро ще се върнем.

На закуска лесничеят стана сериозен и дълго се замисли. Маша също мълчеше. После лесничеят въздъхна, погледна ме, като държеше чашата в ръка, и каза:

— Все мисля откъде да започна.

— Не е ли все едно откъде?

— Ти, Николай, помисли. Може би ще се откажеш. После да не съжаляваш?

— Вие като че ли ме викате на лов за мечки.

— Казвам ти: по-лошо ще е. Ще видиш нещо, каквото никой на света не е виждал.

— Готов съм.

— Ех, млад си още. Е, добре, свършвай, по пътя ще ти разкажа.

Свали от куката пушката. Затъкна широк нож в ботуша си. Маша се суетеше, подготвяше ни за път. Аз нямаше какво да си приготвям.

Маша даде на лесничея малка раница. Той я преметна през рамо.

— А това е аналгин. Агаш пак я болят зъбите. Забравихте ли?

— Забравих — призна си лесничеят, като прибираше в джоба си шумолящата целофанова обвивка с таблетки.

— Може би Николай все пак ще остане?

Изведнъж разбрах, че тя не говореше за мен като за чужд.

— Няма да го водя далече. До селото и обратно.

— Аз там ви сложих курабийки — градски.

— Е, всичко най-хубаво.

— Нещо сърцето ми е свито днес.

— Без сълзи — каза лесничеят, като поседна преди тръгване. — Само без сълзи. Никак не мога да понасям сълзите ти.

Маша се опита да се усмихне, устата й се изкриви по детски и тя избърса потеклата по бузата й сълза.

— Хайде — каза лесничеят, като ставаше. — Винаги е така. Да тръгваме, Коля.

Маша излезе да ни изпрати до вратата. И когато срещнах очите й, за мен също имаше частица от сърдечната раздяла.

Завихме по една едва различима пътечка. Лесничеят вървеше отпред, като разтваряше клоните на лещака. Слънцето още не беше изсушило вчерашния дъжд и от листата падаха студени капки.

Той каза:

— Работата е там, че ми е трудно да започна. Ако бяхме заговорили в града, нямаше да ми повярваш.

Пресякохме светла, ухаеща полянка, на която жужеха пчели. По-нататък гората стана тъмна, елхова.

— Отдавна ме мъчи това. И като видях, как се връщаш обратно, защото си съжалил Маша, реших да ти разкажа всичко.

Гората оредя. Започнаха да се срещат съборени дървета. Излязохме на голяма поляна. Тук някой беше съборил дърветата, но не ги беше откарал.

— Не те ли учудва? — попита лесничеят.

— Ураган ли е имало? Но гората наоколо си стои.

— Ураганът не може така да ги събори.

В центъра на сечището се откри малък хълм, покрит със заплетени полуизгнили корени. Наложи се да се добираме до него, като прескачахме от буца на буца над черни мътни локви. Низината, в която бяха съборени дърветата, се беше заблатила. Буците бяха обрасли с дълъг топъл мъх и кракът затъваше в него до коляно. Стараех се да стъпвам точно след лесничея, но веднъж сгреших и в обувката ми влезе ледена вода.

Качихме се на хълмчето. Беше голо, покрито със сив слой от прах или от лишеи, скриващ тънките съчки и корени. Лесничеят разхвърли купчината клони и зад нея под навес от преплетени съчки се откри черна дупка.

— Аз направих тази колиба — каза Сергей Иванович. — Клони домъкнах. Изсъхнат ли, не можеш я откри. Сега почивай!

— Не съм изморен.

— Не казвам, че си изморен. После ще се умориш.

Той зареди пушката, събра ремъците на раницата, за да не му пречат.

— Там има звяр — каза той. — Некул. Чувал ли си за такъв?

Лесничеят се пъхна в черната дупка, зашумоляха клончетата, посипаха се изсъхнали игли.

— Тук ли си, Николай? — чух гласът му. — Върви след мен. Не се бой от тъмнината. А като те обгърне, също не се плаши. Стисни очи. Чуваш ли?

Аз се наведох и тръгнах след него, протегнал ръка напред, за да не ми влизат клончета в очите.

— Сергей Иванович! — извиках.

Нямаше го.

Тъмнината отпред беше безмълвна и бездънна. Тя не беше част от тази гора, тя беше първобитна, безкрайна и аз не можех да я сравня например с вход в дълбока шахта, макар и затова, че шахтата или пукнатината в планината обещават край на падането — хвърли камък и рано или късно ще чуеш удар или плясък на вода. А тук, макар че не виждах нищо, знаех, че тъмнината е безпределна.

Не можех да се реша да направя крачка. Разбрах, че лесничеят е вече Там. Че той ме чака. Може би се надсмива над страха ми. Къде беше лесничеят?… В този момент не мислех за това, но в същото време разбирах, че това не е просто пещера, че лесничеят не се е притаил в тъмнината, а беше там, зад черната завеса… Бълнуване! Ето сега, всеки момент той ще се върне и ще ме попита с подигравка: „Е, какво става с теб, Николай?…“ И аз направих крачка напред.

В същия миг земята изчезна изпод краката ми, аз се откъснах от нея и престанах да съществувам, защото тъмнината не само се затвори около мен, но и ме превърна в част от себе си, разтвори ме и ме понесе със стремителност, която може да се усети, но не може да се обясни или изчисли. В такива случаи добрите стари романисти пишеха нещо от рода на: „Перото ми отказва да опише…“

Всичко това продължи миг, макар че със същия успех можеше да продължи и година, и ако някой ми беше казал, че съм се носил в тъмнината три часа и нещо, също бих му повярвал.

Но дойдох на себе си в същата колиба — само с тази разлика, че отпред имаше светлина и на фона й видях силуета на Сергей Иванович — той се наведе, като се опитваше да ме види.

— Пристигна ли? — попита той. — А аз вече се готвех да се връщам за тебе.

Протегна ми ръка. Измъкнах се навън. Гъстият лещак се простираше почти до самата колиба. Сергей Иванович направи няколко крачки, свали пушката между нозете си, извади цигарите, подаде и на мен, запуши, като смачка мундщука на кръст.

— Обърни се — каза той.

Не разбрах веднага каква е работата. Ние дойдохме до колибата през заблатеното сечище. А тук зад колибата започваха гъсти, бодливи, криви храсти, почти без листа. И нито едно съборено дърво, нито буци, нито мъх, нито вода — никакво блато.

— Не разбираш ли? И аз първия път не разбрах — каза лесничеят. — После направих колибата. А тогава, първия път влязох направо в дупката… И пропаднах.