Кир Буличов
Тунел в пространството (15)

15.

Попаднахме в засада до самата врата за нашия свят.

Войниците не се осмелиха да се приближат към нас, само ни извикаха отдалече: не бяха сигурни кой съм. Побягнахме. До раздвоената ела имаше около триста метра, но лесничеят не тичаше право към нея, а към храстите, малко встрани. Даже успя да ми извика:

— Не ги води към нас, объркай ги!

Войниците стреляха с лъкове. Стрелата се заби в гърба на лесничея. Той продължаваше да тича, като криволичеше между стволовете, а перата на стрелата се клатушкаха на гърба му като украшение. Когато Сергей падна, войниците вече не ни виждаха, те не се решиха да влязат в горичката.

— Какво ви е?

Той лежеше, притиснал буза до пожълтялата суха трева.

Докоснах стрелата, исках да я измъкна, но си спомних колко назъбено, като на харпун е острието й.

— Дълбоко е — прегракнало каза лесничеят. — Дълбоко е, почти до сърцето. — В ъгъла на устата му се показа капка кръв. — Не я дърпай… счупи я…

Някой излезе на полянката. Обърнах се, като опипвах с ръка земята — там където бях хвърлил секирата — но не успях. Тежкият удар се стовари върху шлема и рамото ми. Не изгубих съзнание, но паднах и болката беше такава, сякаш никога вече няма да мога да поема дъх… Стори ми се, че аз все пак се надигам, за да защитя лесничея, защото не бива да загинем тук, на една крачка от къщи…

И тогава видях, че над лесничея, захвърлила тежката тояга, се беше навела Маша. Тя галеше бузата му, шепнеше нещо не на руски и преди да съобразя, че тя ме беше ударила, взела ме за войник, аз реших, че Сергей е умрял — толкова мъка имаше в приведените й рамене.

Кой знае защо, преди да стана и се приближа към нея, започнах да свалям мравешкия шлем, едва не си откъснах ухото — но всичко това нямаше значение и това, че не мога да си движа ръката и ми се вие свят също нямаше значение. Маша едва ме погледна и се обърна.

— Луш — казах аз. — Трябва да си отиваме…

Не исках да мисля, че лесничеят е умрял — тази мисъл отстъпваше пред необходимостта колкото се може по-скоро да го пренесем обратно, в къщи — ако направим това, всичко ще се оправи.

— Да си отиваме — повтори Маша.

Пречупих стрелата до самата гимнастьорка, гореща и мокра от кръв. Влачехме Сергей по очи, нито аз, нито Маша имахме достатъчно сили, за да го вдигнем. Наложи ни се два пъти да спираме, за да открием входа. Когато, останали без сили, паднахме точно пред колибата, лесничеят каза тихо, но ясно:

— Не оставяй пушката.

— Господи — ахна Маша. — Каква пушка… каква още пушка…

А аз напрегнах всичките си сили, за да стана, да изтичам по тревата до същото онова място, където падна лесничеят, намерих пушката, кой знае защо взех и секирата с две остриета, а когато се върнах, Маша вече наполовина беше вкарала Сергей в колибата и аз, неловко, като се стараех да не падна, й помогнах да го вкара и сама да потъне в черната завеса, безкрайна и кратка, и да върне Сергей при себе си, при блатото и боровете.

Знаех, че ако всичко това не е сън, то там, у нас, аз вече не ще мога да направя крачка и Маша сама ще трябва да тича през гората, после по пътя, към болницата, при лекаря, и дано не е късно.