Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (18)

17
ПЪТУВАНЕТО НА СЪНУВАНОТО ТЯЛО

ДОН ХУАН МИ КАЗА, че двамата с него ще отидем в Оаксака за последен път. Много ясно се изрази, че повече никога няма да сме там заедно. Вероятно чувството му ще се върне на това място, рече той, но той самият, в своята тоталност, никога.

В Оаксака дон Хуан с часове разглежда най-обикновени, тривиални неща като например избелелите стени, очертанията на далечните планини, фигурите, образувани от напукания цимент, лицата на хората. После отидохме на площада и седнахме на любимата му пейка, която беше свободна, както винаги, когато той имаше нужда от нея.

По време на дългата ни разходка из града аз всячески се бях опитвал да събудя в себе си тъга и мрачност, но просто не можех. Имаше нещо празнично в заминаването му. Той го обясни като неудържимата мощ на тоталната свобода.

— Свободата е като заразна болест — рече дон Хуан. — Тя се предава; носителят й е някой безупречен нагуал. Хората не я ценят, защото не искат да бъдат свободни. Свободата плаши, помни това. Но не и нас. Аз почти цял живот се подготвях за този момент. Същото ще е и с теб. Дон Хуан неколкократно повтори, че на етапа, на който съм, никакви рационални схващания не бива да се намесват в действията ми. Каза, че сънуваното тяло и бариерата на възприятие са позиции на събирателната точка и че това знание е така жизненоважно за ясновидците, както четенето и писането за съвременния човек. И двете умения се постигат след години упорито упражняване.

— Много е важно да запомниш, точно сега, времето, когато събирателната ти точка достигна тази позиция и създаде твоето сънувано тяло — рече дон Хуан много настоятелно.

После се усмихна и отбеляза, че разполагаме с изключително малко време; каза, че спомнянето на основното пътуване на моето сънувано тяло ще постави събирателната ми точка в състояние да разруши бариерата на възприятие, за да събере друг един свят.

— Сънуваното тяло е познато под различни имена — рече дон Хуан след дълга пауза. — Името, което аз харесвам най-много, е „другият“. Този термин идва от старите ясновидци, заедно с настроението. Настроението им не ме интересува особено, но трябва да призная, че харесвам техния термин. Другият. Звучи тайнствено и недостъпно. Точно като старите ясновидци — навява ми усещането за нещо тъмно, забулено в сенки. Старите ясновидци твърдят, че другият винаги идва обгърнат от вятър.

През всичките тези години дон Хуан и останалите членове на групата му се бяха опитвали да ме накарат да разбера, че ние можем да бъдем на две места едновременно, че можем да изживяваме нещо като перцептуален дуализъм.

Докато дон Хуан говореше, аз започнах да си спомням нещо толкова дълбоко забравено, че отначало беше сякаш само съм чувал за него. После, стъпка по стъпка, аз осъзнах, че сам съм го преживял.

Бивал съм на две места едновременно. Това се случи една нощ в планините в Северно Мексико. С дон Хуан бяхме събирали растения цял ден. Бяхме спрели да нощуваме и аз бях почти заспал от умора, когато изведнъж духна вятър и дон Хенаро изникна от тъмнината точно пред мен, като едва не ме изплаши до смърт.

Първата ми мисъл беше да се усъмня, че дон Хенаро се е крил в храстите цял ден, изчаквайки да падне мракът, за да се появи по такъв ужасяващ начин. Докато го наблюдавах как щурее, забелязах, че имаше нещо наистина странно в него тази нощ. Нещо осезаемо, реално и все пак нещо, което не можех да определя точно.

Той се шегуваше с мен и лудееше, вършейки неща, които бяха предизвикателство за разума ми. Дон Хуан неистово се хилеше на почудата ми. Когато прецени, че е назрял моментът, той ме премести в състояние на повишено съзнание и за момент аз успях да видя дон Хуан и дон Хенаро като две топки светлина. Хенаро не беше онзи дон Хенаро от плът и кръв, който познавах в състоянието си на нормално съзнание, а неговото сънувано тяло. Знаех, че е така, защото го видях като огнена топка малко над земята. Той не беше на нея, както дон Хуан. Сякаш Хенаро, топката светлина, се канеше да отлети и вече се беше вдигнала във въздуха, на петдесет-шестдесет сантиметра от земята, готова да се стрелне нагоре.

Другото, което бях направил същата нощ и което изведнъж ми се изясни, като си спомних случката, беше, че аз автоматично знаех, че трябва да извъртя очите си, за да накарам събирателната си точка да се премести. Можех чрез моето намерение да подредя излъчванията, които ме караха да виждам Хенаро като топка светлина, или пък можех да подредя излъчванията, които ме караха да го виждам просто като странен, непознат, чужд.

Когато видях Хенаро като странен, очите му злобно блестяха като очите на звяр в тъмнината. Но бяха очи, все пак. Не ги видях като точки кехлибарена светлина.

Същата нощ дон Хуан каза, че Хенаро щял да помогне на събирателната ми точка да се премести много на дълбоко и че аз трябва да му подражавам и да го следвам във всичко, което прави. Хенаро се надупи и после много енергично тласна таза си напред. Сметнах това за неприличен жест. Той продължи да го прави отново и отново, като се движеше в кръг, сякаш танцуваше.

Дон Хуан ме побутна по ръката, подканяйки ме да последвам Хенаро, и аз го направих. И двамата се закривихме като лудетини, извършвайки това смешно движение. След известно време усетих, че тялото ми сякаш изпълнява движението само, без това, което изглеждаше истинското ми „аз“. Разделението между тялото ми и истинското ми „аз“ стана още по-явно, след което в един момент се оказа, че наблюдавам някаква смешна сцена, където двама мъже си правят неприлични жестове един на друг.

Гледах запленен и осъзнах, че аз съм един от мъжете. В момента, в който осъзнах това, усетих как нещо ме дръпна и аз отново се озовах срещу Хенаро, тласкайки таза си напред-назад в унисон с неговия. Почти веднага забелязах, че до дон Хуан стои още един мъж и ни наблюдава. Около него духаше вятър. Виждах как косата му се роши от вятъра. Беше гол и изглеждаше притеснен. Вятърът го обгръщаше като че ли да го защити, или може би точно обратното — опитваше се да го отнесе.

Отне ми известно време да осъзная, че аз съм другия мъж. Когато го направих, изживях шока на живота си. Една невероятна физическа сила ме раздели на две, като че ли бях направен от влакна, и аз отново гледах един мъж, който бях аз и който лудееше с Хенаро и ме зяпаше, докато аз го наблюдавах. В същото време аз гледах един гол мъж, който бях аз и който ме зяпаше, докато правех неприлични жестове с Хенаро. Шокът беше толкова силен, че аз наруших ритъма на движенията си и паднах на земята.

Следващото, което си спомням, беше, че дон Хуан ми помага да стана. Хенаро и другият, голият „аз“, бяха изчезнали.

Спомнях си също, че дон Хуан бе отказал да коментира събитието. Не даде никакви обяснения, освен това, че Хенаро бил майстор в създаването на своя двойник, или другият, и че в състояние на нормално съзнание аз съм имал продължително взаимодействие с Хе-наровия двойник без въобще да забележа това.

— Онази нощ, както много пъти преди това, Хенаро накара събирателната ти точка да се премести много дълбоко в твоята лява страна — обясни дон Хуан, след като му бях разказал всичко, което можах да си спомня. — Силата му е такава, че той изтегли събирателната ти точка на позицията, където се появява сънуваното тяло. Ти видя своето сънувано тяло да те наблюдава. А неговото танцуване направи необходимото.

Помолих го да ми обясни как е възможно неприличните движения на Хенаро да предизвикат такъв драстичен ефект.

— Ти си много срамежлив — рече той. — Хенаро използва твоето непосредствено неудовлетворение и притеснение от това, че трябва да правиш непристойни движения. Понеже той беше в своето сънувано тяло, имаше силата да види излъчванията на Орела; от тази изгодна позиция на него беше фасулска работа да премести събирателната ти точка.

Дон Хуан каза, че каквото и да съм направил онази нощ с помощта на Хенаро, било маловажно, че Хенаро бил премествал събирателната ми точка така, че да създава сънувано тяло много, много пъти, но че не това са събитията, които той искал аз да си спомня.

— Искам отново да подредиш съответните излъчвания и да си спомниш онзи път, когато наистина се събуди в позиция на сънуване — рече той.

Някаква странна вълна от енергия се надигна и като че ли експлодира в мен, и аз знаех какво искаше той да си спомня. Не можех обаче да фокусирам паметта си върху цялото събитие. Спомнях си само част от него.

Спомних си, че една сутрин дон Хуан, дон Хенаро и аз седяхме на същата тази пейка, докато аз бях в състояние на нормално съзнание. Ни в клин ни в ръкав дон Хенаро бе казал, че ще накара тялото си да се отдалечи от пейката без да става. Това изявление беше абсолютно извън темата, която обсъждахме в момента. Бях свикнал с дон Хуановите подредени, поучителни думи и действия. Обърнах се към дон Хуан с надеждата да ми даде някакво упътване, но той дори не помръдна, загледан право пред себе си, като че ли дон Хенаро и аз въобще не бяхме там.

Дон Хенаро ме сбута с лакът, за да привлече вниманието ми, след което аз станах свидетел на най-обезпокоителна гледка. Действително видях Хенаро на другия край на площада. Той ми кимаше да отида при него. Но виждах също и дон Хенаро да седи до мен на пейката и да гледа право пред себе си, точно като дон Хуан.

Исках да кажа нещо, да изразя своето страхопочитание, но се оказа, че съм онемял, пленен от някаква сила около мен, която не ми позволяваше да говоря. Отново погледнах към Хенаро отсреща. Той беше все още там и продължаваше да ми прави знак с глава да отида при него.

Емоционалното ми напрежение се покачи на секундата. Стомахът ми се разстройваше и накрая ми се привидя един тунел — тунел, който водеше право към Хенаро от другата страна на площада. И тогава едно силно любопитство, или силен страх, което изглеждаше едно и също в момента, ме привлече към мястото, където беше той. Всъщност аз се издигнах във въздуха и се приземих при него. Той ме накара да се обърна и ми посочи тримата мъже, които седяха на пейката неподвижно, сякаш времето бе спряло.

Почувствах ужасно неразположение, някакъв вътрешен сърбеж, сякаш меките органи в тялото ми горяха, а след това бях отново на пейката, но Хенаро го нямаше. Той ми махна за сбогом от другата страна на площада и изчезна сред хората, които отиваха към пазара.

Дон Хуан чувствително се оживи. Не сваляше поглед от мен. Стана и ме обиколи. После пак седна и ми заговори, но му беше много трудно да стои със сериозно изражение на лицето.

Разбрах защо се държеше така. Бях навлязъл в състояние на повишено съзнание без помощта на дон Хуан. Хенаро бе успял да накара събирателната ми точка да се премести сама.

Неволно се разсмях, като видях своя бележник, който дон Хуан тържествено сложи в джоба си. Каза, че ще се възползва от състоянието ми на повишено съзнание, за да ми покаже, че няма край тайнството на човека и тайнството на света.

Насочих цялата си концентрация към неговите думи. Въпреки това не разбрах какво каза. Помолих го да повтори току-що казаното. Той заговори много тихо. Помислих, че сниши гласа си, за да не го чуват хората наоколо. Слушах го внимателно, но не можех да разбера и дума от това, което казваше; или говореше на някакъв непознат за мен език, или дрънкаше някакви измислени глупости. Странното беше, че нещо бе уловило неразделеното ми внимание — или ритъмът на гласа му, или фактът, че се бях насилил да разбирам. Имах усещането, че умът ми е по-различен от обикновено, макар че не можех да схвана каква е разликата. Трудно ми беше да мисля, да преценявам какво става.

Дон Хуан ми говореше много тихо в ухото. Каза, че тъй като съм навлязъл в повишено съзнание без негова помощ, събирателната ми точка е много хлабава и че мога да я оставя да премине в лявата страна, като се отпусна, като полузаспя на тази пейка. Той ме увери, че ще ме пази и че няма от какво да се страхувам. Подкани ме да се отпусна, да оставя събирателната си точка да се движи.

Незабавно почувствах, че заспивам дълбоко. В един момент осъзнах, че сънувам. Видях една къща, която бях виждал и преди. Отивах към нея така, сякаш вървях по улицата. Имаше и други къщи, но на тях не можех да им обръщам внимание. Нещо бе фиксирало съзнанието ми точно върху тази къща, която виждах. Беше голяма съвременна къща с гипсова външна мазилка и градина отпред.

Когато приближих тази къща, усетих, че я познавам, като че ли съм я сънувал и преди. Тръгнах по чакълената пътека и стигнах до входната врата; тя беше отворена и аз влязох вътре. В дясно имаше тъмен вестибюл и широка всекидневна, обзаведена с тъмночервен диван и кресла в същия цвят, поставени в единия ъгъл. Определено имах тунелно зрение; можех да виждам само това, което е пред очите ми.

Някаква млада жена стоеше до дивана, сякаш току-що бе станала, когато влязох. Тя беше висока и стройна, спретнато облечена в зелен костюм със строга линия. Не беше на повече от трийсет години. Имаше тъмно-кестенява коса, горещи кафяви очи, които сякаш се усмихваха, и чип, изящно очертан нос. Кожата й беше светла, но имаше лек загар, който невероятно й отиваше. Стори ми се възхитително красива. Изглежда беше американка. Тя ми кимна, усмихвайки се, и протегна ръце към мен с дланите надолу, сякаш за да ми помогне да се кача при нея.

Улових ръцете й много непохватно. Изплаших се и се опитах да се отдръпна, но тя ме държеше много здраво и при все това много нежно. Ръцете и бяха дълги и красиви. Тя ме заговори на испански, в който се долавяше лек акцент. Помоли ме да се отпусна, да почувствам ръцете и, да съсредоточа вниманието си върху лицето й и да следя движението на устата й. Исках да я попитам коя е тя, но не можех да произнеса нито дума.

После чух гласа на дон Хуан в ухото си. Той каза: „А, ето те и теб“, като че ли току-що ме бе намерил Аз седях на пейката с него. Но чувах също и гласа на младата жена. Тя каза: „Ела, седни до мен“. Направих точно това и започнах едно невероятно сменяне на перспективата Бях ту с дон Хуан, ту с младата жена. И двамата ги виждах абсолютно ясно.

Дон Хуан ме попита дали я харесвам, дали я намирам привлекателна и ласкава. Не можех да говоря, но някак-си му предадох чувството, че действително страшно харесвам тази жена. Помислих си, без каквато и да е видима причина, че тя е образец на добротата, че тя е крайно необходима в това, което дон Хуан правеше с мен.

Дон Хуан отново заговори в ухото ми и каза, че ако тя действително толкова много ми харесва, трябва да се събудя в нейната къща и че моето чувство за обич и привързаност към нея ще ме води. Почувствах се възбуден и дързък. Нервна тръпка премина по тялото ми Чувствах се така, сякаш от тази възбуда се разпадам Не ме интересуваше какво става с мене. С удоволствие се потопих в някаква чернота — чернота, която не може да се опише с думи, след което се озовах в къщата на младата жена. Седях с нея на дивана.

След миг на най-чиста животинска паника, аз осъзнах че някакси не съм цялостен. Нещо от мен липсваше При това обаче не намирах ситуацията заплашителна Хрумна ми мисълта, че аз сънувам и че след малко ще се събудя на пейката в Оаксака с дон Хуан, където действително бях и където действително ми беше мястото.

Младата жена ми помогна да стана и ме заведе в една баня, където имаше огромна вана, пълна с вода.

Тогава осъзнах, че бях чисто гол. Тя нежно ме накара да вляза във ваната и задържа главата ми над водата, докато аз наполовина бях потопен в нея.

След известно време тя ми помогна да изляза от ваната. Чувствах се слаб и крехък. Легнах на дивана във всекидневната и тя дойде при мен. Чувствах биенето на сърцето й и пулсирането на кръвта в тялото й. Очите й бяха като два лъчисти извора на нещо, което не беше светлина или топлина, а нещо странно между двете. Знаех, че Виждам силата на живота, излъчваща се от нейното тяло чрез очите й. Цялото й тяло беше като жива пещ; то грееше.

Почувствах странен трепет, който възбуди цялото ми същество. Сякаш нервите ми бяха открити и някой ги подръпва. Усещането беше мъчително. После или съм припаднал, или съм заспал.

Когато се събудих, някой слагаше на лицето и врата ми хавлиени кърпи, напоени в студена вода. Видях младата жена да стои до главата ми на леглото, на което лежах. На нощната масичка до нея имаше ведро с вода. Дон Хуан стоеше в другия край на леглото с моите дрехи, преметнати през ръката му.

Тогава напълно се събудих. Изправих се в леглото. Бяха ме покрили с някакво одеало.

— Как е нашият пътник? — попита дон Хуан с усмивка. — Цял ли си вече?

Това бе всичко, което си спомнях. Разказах този епизод на дон Хуан и докато говорех се сетих още нещо. Спомних си, че дон Хуан ме бе задявал за това, че ме е сварил гол в леглото на жената. Страшно се бях раздразнил от подмятанията му. Облякох се и ядосано излязох от къщата.

Дон Хуан ме настигна в градината. Той много сериозно отбеляза, че отново съм предишното си тъпо „аз“, че съм възвърнал силите си от смущение, което му доказвало за пореден път, че няма свършване моето самомнение. Но добави с помирителен тон, че в момента това не било от значение; важното било, че съм успял да преместя събирателната си точка много надълбоко в лявата страна, като в резултат на това съм пропътувал огромно разстояние.

Той ми говореше за някакви чудеса и тайнства, но аз не бях в състояние да го слушам, защото бях попаднал под кръстосания огън между страха и самомнението си. В действителност кипях. Бях сигурен, че дон Хуан ме бе хипнотизирал на пейката, след което ме бе пренесъл в къщата на тази жена и че двамата са правили ужасни неща с мен.

Забравих гнева си. Имаше нещо на улицата, което беше толкова ужасяващо, толкова шокиращо за мен, че ядът ми моментално се изпари. Но преди мислите ми да бъдат напълно пренаредени, дон Хуан ме удари по гърба и от това, което току-що се бе случило, не остана нищо. Отново бях потопен в моето блажено глупаво състояние на ежедневния живот, щастливо заслушан в дон Хуан, с единствената грижа дали ме харесва той или не.

Докато разказвах на дон Хуан новото, което си бях спомнил, аз осъзнах, че един от начините му да се справя с моя емоционален смут, е да ме премества в състояние на нормално съзнание.

— Единствената утеха за онези, които пътуват в непознатото, е забравата — рече той. — Какво облекчение е да си в обикновения свят!

— Същия ден ти извърши знаменит подвиг. Трезвото дело от моя страна бе да не ти позволя изобщо да се съсредоточаваш върху него. Тъкмо когато започна наистина да се паникьосваш, аз те преместих в нормално съзнание; придвижих събирателната ти точка отвъд позицията, където няма вече съмнения. За воините има две такива позиции. В едната нямаш повече съмнения, защото знаеш всичко. В другата, която е нормалното съзнание, нямаш съмнения, защото нищо не знаеш.

— Тогава беше твърде рано за теб да узнаеш какво всъщност се случи. Но смятам, че сега е точно момента да го узнаеш. Като гледаше онази улица, беше на път да откриеш къде беше твоята позиция на сънуване. Ти измина огромно разстояние този ден.

Дон Хуан внимателно ме разглеждаше с една смесица от радост и тъга. Аз всячески се опитвах да държа под контрол странното вълнение, което изпитвах. Усещах, че нещо ужасно важно за мен се губи някъде в паметта ми или, както би казал дон Хуан, някъде в неизползваните излъчвания, които в даден момент са били подредени.

Оказа се, че е било погрешно да се опитвам да запазя спокойствие, защото изведнъж коленете ми се разтрепераха и нервни спазми преминаха през стомаха ми. Започнах да мънкам, неспособен да изкажа въпроса си. Трябваше няколко пъти да преглътна с усилие и да поемам дълбоко въздух, за да успея да си възвърна спокойствието.

— Когато седнахме тук да разговаряме, аз казах, че никакви рационални схващания не бива да се намесват в действията на един ясновидец — продължи дон Хуан строго. — Аз знаех, че за да възстановиш това, което направи, ще трябва да се разделиш с рационалността, но ще трябва да го направиш в нивото на съзнание, в което си сега.

Аз трябвало да разбера, обясни дон Хуан, че рационалността е едно състояние на подреждане, просто резултат от позицията на събирателната точка. Той каза, че трябва да разбера това, когато съм в състояние на силна уязвимост, както в този момент. Нямало смисъл да го разбера когато събирателната ми точка е достигнала позицията, където няма никакви съмнения, защото подобни осъзнавания са нещо обичайно в тази позиция. Също толкова безполезно било да го разбера и в състояние на нормално съзнание. В това състояние подобни осъзнавания са емоционални изблици, които са валидни само докато трае емоцията.

— Казах, че пропътува голямо разстояние този ден — рече той спокойно — А го казах, защото го знам. Аз бях там, помниш ли?

Обилно се потях от нервност и безпокойство.

— Ти пътува, защото се събуди в една отдалечена позиция на сънуване — продължи дон Хуан. — Когато Хенаро те издърпа през площада, точно от тази пейка тук, той подготви почвата за твоята събирателна точка да се премести от нормалното съзнание чак до позицията, където се появява сънуваното тяло. Твоето сънувано тяло всъщност прелетя за миг едно невероятно разстояние. Но не това е важното. Тайната е в позицията на сънуване. Ако тя е достатъчно силна, за да те издърпа, можеш да отидеш до края на този свят или отвъд него, точно както са направили старите ясновидци. Те изчезнали от този свят, защото се събудили в позиция на сънуване отвъд границите на познатото. Онзи ден твоята позиция на сънуване беше в този свят, но доста далеч от Оаксака.

— Как се осъществява едно такова пътуване? — попитах аз.

— Няма начин да се узнае — отвърна той. Силната емоция или непреклонното намерение, или пък огромният интерес служат като водач; после събирателната точка стабилно се закрепва в позицията на сънуване достатъчно дълго, за да изтегли там всички излъчвания от пашкула.

След това дон Хуан каза, че през годините на нашето познанство той безброй пъти ми е давал възможност да виждам, било то в състояние на нормално или на повишено съзнание; каза, че съм видял безброй неща, които сега започвам да разбирам по един по-свързан начин. Тази свързаност не била логическа или рационална, но изяснявала все пак, колкото и странно да е, всичко, което съм направил, всичко, което ми е било направено, и всичко, което съм видял през годините, прекарани с него. Дон Хуан каза, че сега ми било необходимо едно последно изясняване: свързаното, но нелогично осъзнаване, че всичко в света, което сме научили да възприемаме, е неотменно свързано с позицията, в която се намира събирателната точка. Ако събирателната точка бъде отместена от тази позиция, светът престава да бъде за нас това, което е. Дон Хуан заяви, че едно отместване на събирателната точка отвъд средната линия на човешкия пашкул кара целия свят, който познаваме, да изчезне в миг от погледа ни, сякаш е бил заличен — защото стабилността, веществеността, която изглежда свойствена на света, който възприемаме, е само силата на подреждането. Просто определени излъчвания редовно се подреждат поради фиксираността на събирателната точка на точно определено място; това е то целият ни свят.

— Миражът не е солидността на света — продължи той, — миражът е фиксацията на събирателната точка на което и да е място. Когато ясновидците преместват събирателната си точка, те не се изправят пред една илюзия, а се изправят пред един друг свят; този нов свят е толкова реален, колкото и светът, който наблюдаваме сега, но новата фиксация на събирателната точка, която поражда този нов свят, е толкова миражна, колкото и старата фиксация.

— Вземи себе си например. Сега си в състояние на повишено съзнание. Каквото и да вършиш в това състояние, не е илюзия; то е толкова реално, колкото и светът, който ще видиш утре в своя ежедневен живот, макар че утре светът, който наблюдаваш сега, няма да съществува. Той съществува само когато събирателната ти точка се премести на точно определено място, на което си сега. Дон Хуан добави, че задачата, пред която се изправят воините, след като завършат своето обучение, е всъщност да съберат едно цяло. В процеса на обучение воините, особено нагуалите-мъже, биват премествани до колкото е възможно повече отделни места. Каза, че в моя случай аз съм се премествал до безчетен брой позиции, които ще трябва да събера един ден в едно свързано цяло.

— Например, ако успееш да преместиш събирателната си гочка на една определена позиция, ще си спомниш коя е онази жена — продължи той със странна усмивка. — Твоята събирателна точка е била на това място стотици пъти. Би трябвало да е много лесно за теб да го събереш.

И сякаш спомнянето ми е зависело от неговия намек. В мен започнаха да изплуват някакви смътни спомени, нещо като усещания или чувства. Имаше едно чувство за безгранична обич, което сякаш ме притегляше; въздухът беше наситен с най-приятна сладост, сякаш някой току-що се е появил зад мен и ме е облял с този аромат. Дори се обърнах. И тогава си спомних. Тя беше Карол, жената-нагуал. Едва вчера бях с нея. Как съм могъл да я забравя?

Преживях един неописуем миг, в който, струва ми се, всички чувства от психологическата ми съкровищница минаха през ума ми. Възможно ли е, питах се аз, да съм се събудил в нейната къща в Тусон в щата Аризона, на 2000 мили оттук? И толкова ли са изолирани един от друг отделните случаи на повишено съзнание, че човек не може да си ги спомни?

Дон Хуан се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми. Каза, че знае точно как се чувствам. Неговият благодетел го прекарал през подобно изживяване. И точно както той се опитвал да постъпи с мен сега, така се опитвал и неговият благодетел да постъпи с него — да го утеши с думи. Той оценил усилията на своя благодетел, но се съмнявал както тогава, така и сега, че има начин да се утеши някой, който осъзнава пътуването на сънуваното тяло.

Сега вече нямах никакви съмнения. Нещо от мен бе пропътувало разстоянието между градовете Оаксака в Мексико и Тусон в щата Аризона. Почувствах странно облекчение, като че ли най-после съм изкупил някаква вина.

През годините, които бях прекарал с дон Хуан, ми се случваше да имам в паметта си пропуски в последователността на събитията. Това, че бях с него в Тусон онзи ден, бе един от тези пропуски. Спомнях си, че не можех да се сетя как съм стигнал в Тусон. Не обърнах внимание на това, обаче. Сметнах, че пропускът е резултат от заниманията ми с дон Хуан. Той винаги много внимаваше да не събуди рационалните ми съмнения в състояние на нормално съзнание, но ако съмненията бяха неизбежни, той винаги им даваше едно кратко обяснение, като казваше, че естеството на нашите занимания предполага сериозни несъответствия в паметта.

Казах на дон Хуан, че след като онзи ден двамата с него сме се оказали в крайна сметка на едно и също място, аз се питах дали е възможно двама или повече души да се събудят в една и съща позиция на сънуване.

— Разбира се — рече той. — Точно по този начин старите толтекски магьосници са заминали в неизвестното на групи. Тръгнали са един след друг. Няма начин да се узнае как един човек последва друг. То просто става. Сънуваното тяло просто го прави. Присъствието на друг сънувач го подтиква да го направи. Онзи ден ти ме дръпна със себе си И аз те последвах, защото исках да съм с теб.

Имах толкова много въпроси да му задам, но всичките изглеждаха безсмислени.

— Как е възможно да не си спомнях жената-нагуал? — измънках аз и ме завладя една ужасна мъка и копнеж. Опитвах се да не съм вече тъжен, но изведнъж тъгата ме преряза като болка.

— Ти все още не си я спомняш — рече дон Хуан. — Само когато събирателната ти точка се премести, можеш да си я спомниш. Тя е като фантом за теб, както и ти за нея. Ти си я виждал веднъж докато си бил в нормално съзнание, но тя никога не те е виждала, докато е била в състояние на нормално съзнание. За нея ти си такъв персонаж, какъвто е и тя за теб. С тази разлика, че ти можеш да се събудиш един ден и да събереш всичко. Ти може и да имаш достатъчно време за това, но тя няма. На нея й остава съвсем малко време тук.

Прииска ми се да възразя срещу тази ужасна несправедливост. Приготвих си наум канонада от доводи, но така и не ги изказах. Дон Хуан лъчезарно се усмихваше. Очите му блестяха радостно и дяволито. Имах усещането, че очаква изявленията ми, защото той знаеше какво възнамерявам да кажа. И това усещане ме спря, или по-скоро не казах нищо, защото събирателната ми точка отново се бе преместила от само себе си. И тогава знаех, че не мога да съжалявам жената-нагуал за това, че няма време, нито пък мога да се радвам за това, че аз го имам.

Дон Хуан ме четеше като разтворена книга. Той ме подкани да довърша осъзнаването си и да изкажа гласно причината да не изпитвам съжаление или пък да не се радвам. За момент чувствах, че знам защо. Но после изгубих нишката.

— Възбудата от това да имаш време е равна на възбудата от това да го нямаш — рече той. — Едно и също е.

— Да изпитваш тъга не е същото като да изпитваш съжаление — казах аз. — А аз изпитвам ужасна тъга.

— Кой го е грижа за тъгата? — рече той. — Мисли само за тайните; тайнството е единственото, което има значение. Ние сме живи същества; ще трябва да умрем и да изоставим съзнанието си. Но ако успеем да променим само един нюанс от това, какви ли тайни ни очакват! Какви тайни!