Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (9)

8
МЯСТОТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ, когато дон Хуан възобнови своите обяснения за владеенето на съзнанието, отново бяхме в неговата къща в Южно Мексико. Тази къща беше всъщност на всички членове на нагуалската група, но Силвио Мануел беше официалния собственик и всички открито я наричаха „къщата на Силвио Мануел“, макар че аз, по някаква необяснима причина, бях свикнал да я наричам „къщата на дон Хуан“.

Дон Хуан, Хенаро и аз се бяхме върнали в къщата след една разходка из планините. Същият ден, докато си почивахме след дългото пътуване и късния обяд, попитах дон Хуан каква е причината за тази странна заблуда. Той ме увери, че нямало никаква заблуда и че да я наричат „къщата на Силвио Мануел“, било упражнение в изкуството на прикриването, което се изпълнявало от всички членове на нагуалската група при всякакви обстоятелства, дори в уединението на собствените им мисли. За всеки от тях да мисли за къщата по някакъв друг начин би означавало да отрече принадлежността си към нагуалската група.

Възпротивих се, че никога не ми е казвал това. Не исках да всявам раздор с моите навици.

— Не се тревожи за това — рече той, като ми се усмихваше и ме потупваше по гърба. — Можеш да наричаш тази къща както си искаш. Нагуалът има такава власт. Жената-нагуал, например, я нарича къщата на сенките.

Разговорът ни бе прекъснат и аз не го видях, докато не прати да ме повикат в задния двор, няколко часа по-късно.

Той и Хенаро бавно се разхождаха в отдалечения край на коридора; виждах ги как ръкомахат в явно оживен разговор.

Беше ясен слънчев ден. Следобедното слънце светеше право върху саксиите, окачени по стрехите на покрива, обикалящ коридора, и хвърляше сенките им върху северната и източната стена на двора. Съчетанието от ярката жълта светлина, масивните черни сенки на саксиите и изящните, едва забележими сенки на нежните, цъфтящи растения в тях, беше изумително. Някой с тънък усет за баланс и ред бе подрязал растенията така, че да създават този поразителен ефект.

— Жената-нагуал направи това — рече дон Хуан, като че ли четейки мислите ми. — Тя се втренчва в тези сенки в следобедните часове.

Мисълта за жената-нагуал, която се втренчва в сенките в следобедните часове, имаше бърз и опустошителен ефект върху мен. Ярката жълта светлина в този час на деня, тишината на този град и привързаността, която изпитвах към жената-нагуал, събраха за мен в един миг цялата самота на безкрайния път на воина.

Дон Хуан бе дефинирал обхвата на този път, когато ми каза, че новите ясновидци са воините на тоталната свобода, че техният единствен стремеж е крайното освобождение, което настъпва когато те постигнат тоталното съзнание. Докато гледах тези призрачни сенки по стената, разбрах с абсолютна яснота какво бе имала предвид жената-нагуал когато каза, че да чете стихове на глас е единственото отпускане за духа й.

Спомних си, че предния ден тя ми бе прочела нещо, там в двора, но аз не бях разбрал съвсем нейната пламенност, нейния копнеж. Беше едно стихотворение от Хуан Рамон Хименес — „Безкраен час“, което, каза ми тя, синтезирало за нея самотата на воините, които живеят, за да избягат към тоталната свобода.

Само звън на камбана и глас на птица

наруша ват тишината…

Изглежда, че двете говорят със залязващото слънце.

Тишина, окъпана в позлата,

следобедът е от кристали.

Една странстваща чистота разлюлява

хладните дървета,

а отвъд всичко това

една прозрачна река сънува, че погазвайки бисери,

се освобождава

и потича към безкрайността.

Дон Хуан и Хенаро дойдоха при мен и ме погледнаха с изненада.

— Какво правим ние всъщност, дон Хуан? — попитах аз. — Нима е възможно воините просто да се подготвят за смъртта?

— Съвсем не — отвърна той, като ме потупа по рамото. — Воините се подготвят да съзнават, а пълното съзнание идва при тях само когато не е останала и капка от самомнението им. Само когато са нищо, те стават всичко.

За момент настъпи мълчание. После дон Хуан ме попита дали съм в лапите на самосъжалението. Не отговорих, защото не бях сигурен.

— Не съжаляваш, че си тук, нали? — попита ме дон Хуан с лека усмивка.

— Разбира се, че не съжалява — увери го Хенаро. После, изглежда, го обзе съмнение. Почеса се по главата. Погледна ме и вдигна вежди.

— А може и да съжалява — рече той. — А?

— Разбира се, че не съжалява — този път дон Хуан увери Хенаро. После се почеса по главата и вдигна вежди.

— А може и да съжаляваш — рече той. — А?

— Разбира се, че не съжалява! — избоботи Хенаро и двамата избухнаха в неистов смях.

Когато се поуспокоиха, дон Хуан каза, че самомнението е мотивиращата сила за всеки пристъп на меланхолия. И добави, че воините са орисани да изживяват състояния на дълбока тъга, но че тази тъга присъства само за да ги накара да се смеят.

— Хенаро има да ти покаже нещо, което е по-вълнуващо от всичкото самосъжаление, което можеш да събереш — продължи дон Хуан. — То е свързано с местоположението на събирателната точка.

Хенаро веднага започна да върви покрай коридора, като извиваше гръбнака си във формата на дъга и вдигаше колене до гърдите си.

— Нагуалът Хулиан му показа как да върви по този начин — прошепна дон Хуан. — Това се нарича „походка на силата“. Хенаро знае няколко походки на силата. Наблюдавай го внимателно.

Движенията на Хенаро бяха наистина хипнотични. Почувствах как следя походката му първо с очи, а после неудържимо и с краката си. Имитирах неговата походка. Обиколихме веднъж двора и спряхме.

Докато вървяхме, бях забелязал изключителната яснота, която ми носеше всяка стъпка. Когато спряхме, бях в състояние на изострена бдителност.

Можех да чуя всеки звук, да забележа всяка промяна в светлината или сенките около мен. Завладя ме едно чувство за активност, за незабавно действие. Чувствах се изключително агресивен, силен, дързък. В този момент видях пред себе си огромно поле равна земя; точно зад себе си видях гора. Огромните дървета бяха подредени прави като стена. Гората беше тъмна и зелена; полето беше слънчево и жълто.

Дишах дълбоко и странно учестено, но не по ненормален начин. И все пак именно ритъмът на моето дишане ме принуждаваше да подскачам на място. Исках да хукна да бягам, или по-точно тялото ми искаше, но тъкмо да хукна и нещо ме спираше.

Изведнъж дон Хуан и Хенаро се появиха до мен. Тръгнахме по коридора, като Хенаро вървеше от дясната ми страна. Той ме буташе с рамото си. Усещах тежестта на тялото му върху себе си. Той леко ме побутна наляво и ние завихме право към източната стена на двора. За момент имах странното впечатление, че ще минем през стената и дори се приготвих за удара, но спряхме точно пред нея.

Докато лицето ми бе още до стената, те и двамата ме заоглеждаха много внимателно. Знаех какво търсеха: искаха да се уверят, че съм преместил събирателната си точка. Знаех че съм я преместил, защото настроението ми се бе променило. Явно и те го разбраха. Внимателно ме хванаха под ръка и мълчаливо ме отведоха до другата страна на коридора, до едно тъмно, тясно антре, което свързваше двора с останалата част на къщата. Там спряхме. Дон Хуан и Хенаро се отдалечиха на няколко крачки от мен.

Оставиха ме с лице към онази страна на къщата, която бе потънала в тъмни сенки. Надникнах в една празна, тъмна стая. Имах усещането за физическа умора. Чувствах се отпуснат, апатичен, но въпреки това изпитвах духовна сила. Тогава разбрах, че съм загубил нещо. В тялото ми нямаше никаква сила. Едва стоях. Накрая краката ми се огънаха и аз седнах, а после полегнах на едната си страна. Докато лежах така, ме изпълниха най-прекрасните блажени мисли за любов към Бога, към добротата.

После изведнъж се оказах пред главния олтар на някаква църква. Позлатените барелефи блещукаха от светлината на хиляди свещи. Видях тъмните фигури на мъже и жени, които носеха огромен кръст, поставен върху широк паланкин^[1]. Отместих се от пътя им и излязох пред църквата. Видях множество хора, море от свещи, които идваха към мен. Чувствах се щастлив. Изтичах да се присъединя към тях. Изпълваше ме дълбока любов. Исках да бъда с тях, да се моля на Бога. Бях само на няколко крачки от множеството хора, когато нещо ме отнесе.

В следващия момент бях отново с дон Хуан и Хенаро. Те вървяха от двете ми страни, докато се разхождахме лениво из двора.

На другия ден, докато обядвахме, дон Хуан каза, че Хенаро бил тласнал събирателната ми точка чрез своята походка на силата и че това било възможно, защото аз съм бил в състояние на вътрешен покой. Той обясни, че в центъра на цялата дейност на ясновидците стои нещо, за което той говорел още от деня на първата ни среща, а именно — спирането на вътрешния диалог. Той многократно подчерта, че вътрешният диалог е този, който държи събирателната точка фиксирана на първоначалното й местоположение.

— Постигне ли се веднъж покоят, всичко е възможно — рече той.

Казах му, че напълно съзнавах факта, че съм спрял да говоря със себе си, но не знаех как съм го направил. Ако някой поискаше от мен да обясня процедурата, не бих могъл да го сторя.

— Обяснението е много просто — рече дон Хуан. — Пожелал си го чрез волята и така си поставил ново намерение, нова заповед. После твоята заповед е станала заповедта на Орела.

— Това е едно от най-изумителните неща, които са открили новите ясновидци — че нашата заповед може да стане заповед на Орела. Вътрешният диалог спира така, както и започва — чрез проява на волята. В края на краищата, ние сме принудени да започнем да говорим със себе си от тези, които ни учат. Като ни учат, те ангажират своята воля и ние нашата, и двамата без да го знаем. Научавайки се да говорим със себе си, ние се научаваме да боравим с волята. Ние повеляваме на себе си да говорим със себе си. За да спрем да говорим със себе си, трябва да използваме абсолютно същия метод — трябва да го побелим, трябва да го възнамерим.

Настъпи кратко мълчание. Попитах го кого е имал предвид, когато каза, че сме имали учители, които са ни научили да говорим със себе си.

— Имах предвид това, което става с човешките същества, докато са деца — отвърна той, — време, когато всеки около тях ги учи да повтарят един безкраен диалог със себе си. Те усвояват този диалог и той е единствената сила, която държи събирателната точка фиксирана.

— Новите ясновидци твърдят, че децата имат стотици учители, които ги учат точно къде да поставят своята събирателна точка.

Ясновидците виждали, каза дон Хуан, че отначало децата нямат фиксирана събирателна точка. Техните затворени излъчвания са в състояние на голяма бъркотия, а събирателната им точка шари навсякъде из снопа на човека, давайки на децата огромна способност да се съсредоточават върху излъчвания, които по-късно ще бъдат напълно пренебрегнати. После, докато децата растат, по-възрастните хора наоколо им, чрез своята значителна власт, която имат над тях, принуждават събирателната им точка да стане по-стабилна посредством един все по-сложен вътрешен диалог. Вътрешният диалог е процес, който непрекъснато укрепва позицията на събирателната точка, защото тази позиция е условна и има нужда от постоянно подсилване.

— Истината е, че много деца виждат — продължи той. — Повечето от тези, които виждат биват смятани за чудаци и се полагат всички усилия да бъдат поправени, да бъдат накарани да стабилизират позицията на своята събирателна точка.

— А възможно ли е децата да бъдат насърчени да запазят своята събирателна точка по-подвижна? — попитах аз.

— Само ако живеят сред новите ясновидци — отвърна той. — Иначе ще се заплетат, както старите ясновидци, в лабиринтите на тъмната страна на човека. А това, повярвай ми, е по-лошо, отколкото да си уловен в лапите на рационалността.

Дон Хуан продължи, като изрази дълбокото си възхищение от способността на човека да въвежда ред в хаоса от излъчванията на Орела. Той каза, че всеки един от нас, на лично основание, е изкусен магьосник и че нашата магия е да държим събирателната си точка твърдо фиксирана.

— Силата на свободните излъчвания — продължи той — кара нашата събирателна точка да избира определени излъчвания и да ги групира за подреждане и възприемане. Това е заповедта на Орела, но цялото значение, което придаваме на това, което възприемаме, е нашата заповед, нашата магическа дарба.

Той каза, че в светлината на направеното обяснение това, което Хенаро ме бе накарал да извърша предния ден, е нещо изключително сложно и същевременно много просто. Сложно, защото изисквало огромна дисциплина от страна на всички участници; трябвало да се спре вътрешния диалог, да се достигне състояние на повишено съзнание и човекът да тръгне със събирателната си точка. Обяснението, което се криело зад всички тези сложни процедури, било много просто: новите ясновидци твърдят, че тъй като точното местоположение на събирателната точка е условна позиция, която нашите предшественици са ни избрали, тя може да се движи със сравнително малко усилия; раздвижи ли се веднъж, тя поражда нови групирания от излъчвания и следователно — нови възприятия.

— Давах ти растения на силата, за да накарам събирателната ти точка да се раздвижи — продължи дои Хуан. — Растенията на силата имат този ефект; но гладът, умората, треската и други такива неща също могат да имат подобен ефект. Грешката на обикновения човек е, че смята, че резултатът от дадено преместване е чисто душевен. А той не е, както сам можеш да потвърдиш.

Той обясни, че в миналото моята събирателна точка се била премествала десетки пъти, точно както се бе преместила предния ден, и че в повечето случаи световете, които събирала, били толкова близки до света на ежедневния живот, че били на практика илюзорни светове. Дон Хуан подчерта, че виденията от този вид автоматично се отхвърлят от новите ясновидци.

— Тези видения са продукт на описа на човека — продължи той. — Те нямат никаква стойност за воините, които се стремят към тотална свобода, защото са породени от странично преместване на събирателната точка.

Той спря да говори и ме погледна. Знаех, че под „странично преместване“ той бе имал предвид преместване на точката от едната страна до другата по ширината на човешкия сноп от излъчвания, вместо преместване в дълбочина. Попитах го дали съм прав.

— Точно това имах предвид — отвърна той. — И в двата края на човешкия сноп от излъчвания има особен склад за боклуци, един неизчислим куп човешки отпадъци. Това е един доста отвратителен, зловещ склад, който старите ясновидци са ценели много, но не и ние.

— Едно от най-лесните неща е да паднеш в него. Вчера с Хенаро искахме набързо да ти покажем това странично преместване — затова разходихме събирателната ти точка. Но всъщност всеки може да достигне този склад, като просто спре вътрешния си диалог. Ако преместването е минимално, резултатите се обясняват като фантазии. Ако преместването е значително, резултатите се наричат халюцинации.

Помолих го да обясни процеса на „разхождане“ на събирателната ми точка. Той каза, че щом воините постигнат вътрешния покой, като спрат вътрешния си диалог, звукът от походката на силата, не толкова вида й, е това, което впримчва събирателната им точка. Ритъмът на приглушените стъпки веднага улавя подреждащата сила на излъчванията вътре в пашкула, които са били разединени от вътрешния покой.

— Тази сила незабавно се закача за краищата на снопа — продължи дон Хуан. — На десния край откриваме безкрайни видения на физическа дейност, насилие, убиване, прояви на чувственост. На левия край откриваме духовност, религия, Бог. С Хенаро разходихме събирателната ти точка и до двата края така, че да добиеш пълна представа за този куп човешки отпадъци.

Дон Хуан повтори, като че ли след известен размисъл, че един от най-загадъчните аспекти на ясновидско-то знание е невероятният ефект на вътрешния покой. Постигне ли се вътрешният покой, каза той, връзките, които поддържат събирателната точка на точно определено място, започват да се разкъсват и събирателната точка е свободна да се движи.

Той каза, че това движение обикновено е наляво и че предпочитането на тази посока е нормалната реакция на повечето човешки същества, но че има и такива ясновидци, които могат да насочват това движение към места под обичайното положение на точката. Новите ясновидци наричат това преместване „преместването надолу“.

— Случва се ясновидците да изживяват и случайни премествания надолу — продължи дон Хуан. — За щастие събирателната точка не остава там дълго, защото това е мястото на звяра. Да отиваме долу е противно на интересите ни, макар че е най-лесно да се направи.

 

Дон Хуан каза още, че сред многото грешни преценки на старите ясновидци една от най-жалките била, че премествали събирателната си точка в неизмеримата област надолу, което ги направило изкусни в придобиването на животински форми. Те избирали за своя отправна точка различни животни и наричали тези животни свой нагуал. Те вярвали, че, като преместват събирателната си точка на определени места, ще придобият качествата на избраното животно — неговата сила, хитрост, ловкост, жестокост.

Дон Хуан ме увери, че има множество страшни примери за подобни практики, дори сред ясновидците на нашето време. Относителната лекота, с която събирателната точка на човека се придвижва към коя да е по-долна позиция, поставя огромно изкушение пред ясновидците, особено пред онези, чието предразположение е към този край. Затова нагуалът е длъжен да изпита своите воини.

После ми каза, че мен ме е изпитал, като е преместил събирателната ми точка надолу, докато съм бил под влиянието на растенията на силата. След това насочвал събирателната ми точка, докато съм успял да отделя снопа от излъчвания на враната, в резултат на което съм се превърнал във врана.

Отново зададох на дон Хуан въпроса, който му бях задавал десетки пъти. Исках да знам дали физически се бях превърнал във врана, или просто мислех и се чувствах като такава. Той обясни, че преместването на събирателната точка в областта надолу винаги завършва с тоталната трансформация. И добави, че ако събирателната точка премине един критически праг, светът изчезва; той престава да бъде това, което е за нас на човешко ниво.

Той призна, че моята трансформация наистина била ужасяваща по всички стандарти. Реакцията ми на това преживяване му доказала, че не съм предразположен към тази посока. Ако не било така, щяло да ми се наложи да употребя огромна енергия, за да надвия склонността да остана в тази област, която някои ясновидци намират много удобна.

По-нататък дон Хуан каза, че неволно преместване надолу се случва периодично на всеки ясновидец, но че това преместване надолу става все по-рядко, докато събирателната точка се измества все по-наляво.

При всеки такъв случай обаче силата на потърпевшия ясновидец намалява значително. Това е недостатък, за чиято поправка са необходими огромни усилия и време.

— При тези отклонения ясновидците стават изключително мрачни и тесногръди — продължи дон Хуан, — а в някои случаи изключително разсъдливи.

— Как могат да избегнат ясновидците тези премествания надолу? — попитах аз.

— Всичко зависи от воина — рече той. — Някои от тях по природа са склонни да се отдават на капризите си — ти, например. Тези ясновидци ги изживяват най-тежко.

За такива като теб препоръчвам двайсет и четиричасово бдение на всичко, което правят. Дисциплинираните мъже или жени са по-малко предразположени към този вид преместване; за тях препоръчвам двайсет и тричасово бдение.

Той ме погледна с блеснали очи и се разсмя.

— Жените-ясновидци имат премествания надолу по-често, отколкото мъжете — рече дон Хуан. — Но те са способни също и да отскочат обратно от тази позиция без ни най-малко усилие, докато мъжете опасно се бавят там.

Той каза още, че жените-ясновидци имат необикновената способност да задържат своята събирателна точка на коя да е позиция в областта долу. Мъжете не могат. Мъжете притежават трезвост и решителност, но много малко талант; ето защо нагуалът трябва да има осем жени ясновидци в своята група. Жените дават импулса за пресичането на безмерната необятност на непознатото. Заедно с тази вродена способност, или като резултат от нея, жените имат твърде силен интензитет. И следователно могат да възпроизвеждат животински форми с надменност, лекота и несравнима жестокост.

— Ако си помислиш за нещо страшно — продължи той, — нещо неназовимо, дебнещо в мрака, ти си мислиш, без да го знаеш, за някоя жена-ясновидец, която е заела позиция в неизмеримата област долу. Истинският ужас лежи именно там. Ако някога срещнеш анормална жена-ясновидец, бягай към хълмовете.

Попитах го дали другите организми са способни да преместват своята събирателна точка.

— Тяхната събирателна точка може да се мести — рече той, — но при тях това не е волеви акт.

— Събирателната точка на другите организми също ли е обучена да се появява там, където е? — попитах аз.

— Всеки новороден организъм бива обучаван по един или друг начин — отвърна той. — Може да не разбираме как се осъществява това обучение — в края на краищата ние не разбираме дори как става то при нас, — но ясновидците виждат, че новородените организми биват прилъгвани да вършат това, което правят себеподобните им. Точно същото става с човешките деца: ясновидците виждат как тяхната събирателна точка шари навсякъде, а после виждат как присъствието на възрастни хора я прикрепя на определено място. Същото става с всеки друг организъм.

Дон Хуан, изглежда, се замисли за момент и после добави, че имало наистина един уникален ефект, присъщ на човешката събирателна точка. Посочи към едно дърво.

— Когато ние, като сериозни възрастни човешки същества, погледнем едно дърво — рече той, — нашата събирателна точка подрежда безкраен брой излъчвания и прави чудо. Нашата събирателна точка ни кара да възприемем група излъчвания, която ние наричаме „дърво“. Той обясни, че събирателната точка не само извършва подреждането, необходимо за възприятието, но изличава също и подреждането на определени излъчвания, за да се получи по-голяма яснота на възприятието, нещо като „обиране на каймака“, една хитра човешка конструкция без аналог.

Новите ясновидци забелязали, каза дон Хуан, че само човешките същества са способни да групират още по-нататък групите от излъчвания. Той използва испанската дума за обиране на каймака — с!е5па1:е, [???] — за да опише процеса на събиране на най-вкусната част от млякото — каймака — от повърхност на съд със сварено и охладено мляко. По същия начин при възприятието събирателната точка на човека взема част от излъчванията, вече избрани за подреждане, и прави една по-приятна конструкция с тях.

— Образите, които човекът получава чрез обиране на каймака — продължи дон Хуан, — са по-реални от това, което възприемат другите същества. И това е нашият капан. Те са толкова реални за нас, че ние забравяме, че сме ги получили като сме заповядали на нашата събирателна точка да се появи там, където е. Забравяме, че те са реални за нас само защото нашата заповед е да ги възприемаме като реални. Имаме силата да обираме каймака на подрежданията, но нямаме силата да се защитим от собствените си заповеди. Това трябва да се научи. Да оставим обиранията на каймака да се разпореждат свободно, както и правим, е грешна преценка, за която плащаме така скъпо, както са платили и старите ясновидци за своите.