Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (6)

5
ПЪРВОТО ВНИМАНИЕ

НА ДРУГИЯ ДЕН, след като закусихме призори, дон Хуан промени нивото на съзнанието ми.

— Какво ще кажеш, да се занимаваме днес в естествена среда? — обърна се дон Хуан към Хенаро.

— Разбира се — отвърна Хенаро мрачно. Той ми хвърли бегъл поглед, след което добави с нисък глас, сякаш за да не го чуя: — Необходимо ли е той да … може би ще му дойде твърде много…

Само за броени секунди страхът и подозренията ми нараснаха до непоносими размери. Бях плувнал в пот и се задъхвах. Дон Хуан се приближи до мен и едва сдържайки радостното си настроение ме увери, че Хенаро само се е забавлявал за моя сметка и че ще отидем на едно място, където преди хиляди години са живели първите ясновидци.

Докато дон Хуан ми говореше, аз случайно хвърлих поглед към Хенаро. Той бавно поклати глава. Това бе едно почти недоловимо движение, като че ли ми даваше да разбера, че дон Хуан не казва истината. Обхвана ме крайна нервност, почти истерия, която премина едва когато Хенаро избухна в смях.

Удивително беше как емоционалното ми състояние може да достига почти неконтролируеми висоти или пък да спада до нулата.

Дон Хуан, Хенаро и аз излязохме от къщата на Хенаро рано сутринта и тръгнахме към близките розирали хълмове. Не след дълго спряхме и седнахме върху широка плоска скала на един полегат склон, в някакво наскоро ожънато поле.

— Това е естествената среда — рече ми дон Хуан. — Ще идваме тук още няколко пъти в процеса на моите обяснения.

— Нощем на това място стават доста странни неща — вметна Хенаро. — Нагуалът Хулиан хвана, на практика, един съюзник тук. Или по-скоро съюзникът…

Дон Хуан направи явен жест с веждите си и Хенаро спря насред изречението. Усмихна ми се.

— Твърде рано е за страшни истории — рече Хенаро. — Нека да изчакаме да се стъмни.

Той стана и започна да обикаля около скалата, вървейки на пръсти с извит назад гръбнак.

— Какво разправяше той за вашия благодетел, че хванал съюзник тук? — запитах дон Хуан.

Той не ми отговори веднага. Беше в екстаз, наблюдавайки кривенията на Хенаро.

— Имаше предвид една сложна употреба на съзнанието — отвърна ми най-сетне той, като продължаваше да гледа втренчено Хенаро.

Хенаро завърши поредния кръг около скалата и седна до мен. Дишаше тежко, едва ли не хриптеше, останал без дъх.

Дон Хуан изглеждаше очарован от това, което Хенаро беше направил. Отново имах чувството, че двамата се забавляваха за моя сметка и че крояха нещо, за което аз бях в пълно неведение.

Изведнъж дон Хуан започна-своите обяснения. Гласът му ме поуспокои. Той каза, че след много труд ясновидците достигнали до заключението, че съзнанието на възрастните човешки същества, узряло в процеса на растежа, вече не може да се нарича съзнание; защото е било видоизменено в нещо по-наситено и сложно, което ясновидците нарекли „внимание“.

— Откъде знаят ясновидците, че човешкото съзнание се култивира и расте? — попитах аз.

Той каза, че в определен момент от растежа на човешките същества един сноп от излъчванията вътре в пашкула им става много ярък; с трупането на опит светлината му все повече наподобява тази на жаравата. В някои случаи светлината на този сноп излъчвания се увеличава така драстично, че се слива с излъчванията отвън. Ясновидците, наблюдавайки подобен род увеличаване, трябвало да заключат, че съзнанието е суровия материал, а вниманието — крайния продукт на узряването.

— Как описват ясновидците вниманието? — попитах аз.

— Според тях вниманието е впрягането и увеличаването на съзнанието чрез процеса на живеене — отвърна той.

Дон Хуан каза, че дефинициите крият опасност, защото опростяват нещата, за да ги направят разбираеми; в конкретния случай, при описване на вниманието човек рискува да превърне едно магическо, чудновато постижение в нещо обикновено. „Вниманието“ е най-великото индивидуално постижение на човека. То се развива от суровото животинско съзнание, докато покрие цялата гама от човешки алтернативи. А ясновидците го усъвършенстват дори още повече, докато обхване цялата сфера на човешките възможности.

Поисках да узная дали има някакво специално значение, което ясновидците влагат в думите „алтернативи“ и „възможности“.

Дон Хуан отвърна, че под „алтернативи“ се има предвид всичко, което можем да избираме като личности.

Това понятие е свързано с нивото на ежедневния ни живот, с познатото; и поради този факт, те са твърде ограничени по брой и обхват. Човешките възможности спадат към непознатото. Те не са това, което можем да избираме, а това, което можем да постигнем. Той каза, че пример за човешките алтернативи е нашият избор да вярваме, че човешкото тяло е предмет сред предметите. А пример за човешките възможности е постижението на ясновидците да разглеждат човека като яйцеподобно сияйно същество. При схващането, че тялото е предмет, човек борави с познатото; при схващането, че тялото е сияйно яйце, човек борави с непознатото; следователно, човешките възможности имат почти неизчерпаем обхват.

— Според ясновидците има три вида внимание — продължи дон Хуан. — Но това важи само за човешките същества, а не за всички живи твари. А и тези трите не са просто видове внимание, а са по-скоро три нива на постигане. Те са първото, второто и третото внимание, всяко едно от които представлява независима сфера, цялостна сама по себе си.

Дон Хуан обясни, че първото внимание у човека е животинското съзнание, което чрез натрупването на опит е било развито в сложна, деликатна и изключително крехка способност, която се грижи за ежедневния живот във всичките му неизброими аспекти. С други думи, всичко, за което може да мисли човек, е част от първото внимание.

— Първото внимание е всичко, което сме ние като обикновени хора — продължи той. — Поради тази си абсолютна власт над живота ни първото внимание е най-ценния актив, който има обикновеният човек. А вероятно това е и единствения ни актив.

— Имайки предвид истинската му стойност, новите ясновидци започнали щателно да изследват първото внимание чрез виждане. Това, което открили, оформило цялостния им възглед, а и възгледите на всичките им последователи, макар повечето от тях да не разбират какво действително са видели онези ясновидци.

Дон Хуан категорично ме предупреди, че заключенията на новите ясновидци от проведеното щателно изследване нямат нищо общо с разума или рационалността, тъй като за да изследва и обясни първото внимание човек трябва да го види. А това само ясновидците го могат. Но да се изследва в първото внимание това, което ясновидците виждат, е крайно необходимо. Това дава на първото внимание единствената възможност, която някога ще има, да осъзнае собствения си начин на действие.

— Що се отнася до това, което ясновидците виждат, първото внимание е пламъкът на съзнанието, развит до един ултра блясък — продължи той. — Но това е един пламък, закрепен на повърхността на пашкула, така да се каже. Това е пламък, който покрива познатото.

— Второто внимание, от друга страна, е едно по-сложно и специализирано състояние на пламъка на съзнанието. То е свързано с непознатото и се появява тогава, когато се употребяват неизползвани излъчвания в пашкула на човека.

— Нарекох второто внимание специализирано, защото, за да употреби онези неизползвани излъчвания, човек се нуждае от необикновена, сложна тактика, която изисква върховна дисциплина и концентрация.

Дон Хуан каза, че ми бил споменал и преди, когато ме учел на изкуството на сънуването, че концентрацията от която човек има нужда, за да осъзнае, че сънува, е предшественика на второто внимание. Тази концентрация е форма на съзнанието, която не е в същата категория като съзнанието, необходимо за боравене с ежедневния свят.

Каза, че второто внимание се нарича още лявостранно съзнание и че това е най-обширното поле, което може да си представи човек, толкова обширно всъщност, че изглежда безкрайно.

— Не бих се осмелил да се скитам из него за нищо на света — продължи той. — Това е едно толкова сложно и странно тресавище, че трезвомислещите ясновидци навлизат в него само в краен случай.

— Голямата трудност идва от това, че е изключително лесно да се навлезе във второто внимание и почти невъзможно да се устои на съблазънта му.

Дон Хуан каза, че като майстори на съзнанието старите ясновидци прилагали уменията си върху своите собствени пламъци на съзнанието и ги уголемили до невъобразими размери. Те всъщност целели да запалят всичките излъчвания в пашкулите си, на снопове един след друг. И успели, но колкото и да е странно, постижението им да запалват сноповете един след друг способствало за впримчването им в тресавището на второто внимание.

— Новите ясновидци поправили тази грешка — продължи той — и оставили владеенето на съзнанието да се развива до своя естествен край, който се изразявал в това да се изтегли пламъкът на съзнанието извън границите на сияйния пашкул отведнъж.

— Третото внимание се достига когато пламъкът на съзнанието се превръща в огъня отвътре: един пламък, който не запалва сноповете един по един, а отведнъж всичките излъчвания на Орела вътре в човешкия пашкул.

Дон Хуан изрази благоговението си пред съзнателните усилия на новите ясновидци да достигнат до третото внимание докато са живи и в съзнание.

Той смяташе, че не си заслужава да обсъждаме единичните случаи, когато хората или други живи същества навлизат в непознатото и в непознаваемото без да го осъзнават; това той наричаше подаръкът на Орела. Той изтъкна, че новите ясновидци смятат навлизането в третото внимание също за подарък, но с по-различно значение. То е по-скоро като награда за някакво постижение.

Той каза, че в момента на умирането всички човешки същества навлизат в непознаваемото, а някои от тях действително достигат до третото внимание, но общо взето за твърде кратко време и само колкото да пречистят храната на Орела.

— Върховното постижение на човешките същества — рече той — е да достигнат това ниво на внимание, като запазят живителната сила, без да се превръщат в обезплътено съзнание, което се носи като пламъче светлина към клюна на Орела, за да бъде погълнато.

Докато слушах обясненията на дон Хуан, отново напълно бях загубил представа какво става около мен. Хенаро очевидно бе станал и заминал някъде, защото не се виждаше никакъв. И колкото и странно да изглежда, оказа се, че аз стоя свит на скалата, а дон Хуан клечи до мен и ме държи в това положение, като леко притиска раменете ми. Подпрях се на скалата и затворих очи. От запад подухваше лек ветрец.

— Не заспивай — рече дон Хуан. — За нищо на света не бива да заспиваш на тази скала.

Изправих се до седнало положение. Дон Хуан ме гледаше втренчено.

— Просто се отпусни — продължи той. — Остави вътрешния си диалог да заглъхне.

Цялата ми концентрация бе погълната от това да изпълнявам каквото казваше, когато ме разтърси внезапен пристъп на страх. Отначало не знаех какво е това — помислих, че ме облива поредната вълна на недоверие. Но след това, като гръм от ясно небе, ме порази мисълта, че е много късно след обяд. Това, което смятах за едночасов разговор, бе отнело цял ден.

Скочих, напълно съзнавайки несъответствието, макар че не можех да си обясня какво се беше случило с мен. Изпитах странно усещане, от което тялото ми понечи да хукне. Дон Хуан ме изпревари, като ме хвана енергично. Изтърколихме се на меката земя, където той ме задържа в желязна прегръдка. Въобще не бях предполагал, че дон Хуан е толкова силен.

Тялото ми силно се тресеше. Ръцете ми се размахваха на всички страни. Преживявах нещо като апоплектичен удар. Въпреки това една част от мен беше дистанцирана до такава степен, че с удоволствие наблюдаваше как тялото ми се гърчи, вибрира и тресе.

Най-накрая спазмите преминаха и дон Хуан ме пусна. Задъхваше се от положените усилия. Предложи да се качим обратно на скалата и да седим там, докато се оправя напълно.

Не можах да се въздържа да не го притисна с обичайния си въпрос: какво се бе случило с мен? Той отвърна, че докато ми говорел, аз съм се изтласкал зад определена граница и съм навлязъл много дълбоко в лявата страна. Той и Хенаро ме последвали там. И тогава аз съм се втурнал навън по същия начин, както съм се бил втурнал вътре.

— Хванах те тъкмо навреме — рече той. — Иначе щеше да отидеш направо в нормалното си „аз“.

Бях напълно объркан. Той обясни, че тримата сме си играли със съзнанието, а аз сигурно съм се изплашил и съм избягал от тях.

— Хенаро е майсторът на съзнанието — продължи дон Хуан. — Силвио Мануел е майсторът на волята. Те двамата бяха безмилостно набутани в непознатото. Моят благодетел постъпи с тях така, както е постъпил с него неговият благодетел. Хенаро и Силвио Мануел доста приличат на старите ясновидци в някои отношения. Знаят какво могат да направят, но не ги е грижа как го правят. Днес Хенаро се възползва от възможността да насили твоя пламък на съзнанието и в резултат ние всички се озовахме в странните лабиринти на непознатото.

Помолих го да ми каже какво се бе случило в непознатото.

— Това ще трябва сам да си го спомниш — рече един глас точно до ухото ми.

Бях така убеден, че това е гласът на виждането, че въобще не се уплаших. Дори не се поддадох на желанието си да се обърна.

— Аз съм гласът на виждането и ти казвам, че си празноглавец — отново рече гласът и се захили.

Обърнах се. Хенаро седеше зад мен. Бях толкова изненадан, че се разсмях вероятно малко по-истерично, отколкото те се хилеха.

— Вече се стъмва — рече ми Хенаро. — Както ти обещах рано тази сутрин, ще си организираме забава тук.

Дон Хуан се намеси и каза, че ще е по-добре да прекратим за днес, защото съм бил такъв мухльо, че съм можел да умра от страх.

— Ами, нищо му няма — рече Хенаро, потупвайки ме по рамото.

— Ти по-добре питай него — обърна се дон Хуан към Хенаро. — Той сам ще ти каже, че е точно такъв мухльо.

— Ама ти наистина ли си такъв мухльо? — попита ме Хенаро намръщено.

Не му отговорих. А това ги накара да се търкалят от смях. Хенаро се изтърколи чак на земята.

— Хвана се — рече Хенаро на дон Хуан, имайки предвид мен, след като дон Хуан бе скочил леко на земята и му бе помогнал да се изправи. — Никога няма да признае, че е мухльо. Твърде високо е самомнението му, за да го стори, но целият трепери от страх от това, което може да му се случи, защото не призна, че е мухльо.

Като ги гледах как се смеят, бях убеден, че само индианците могат да се смеят така радостно. Но се убедих също и в това, че имаше доста голяма доза злонамереност в тях — подиграваха се на един неиндианец. Дон Хуан веднага долови чувствата ми.

— Не позволявай на самомнението си да взема връх — рече той. — Ти с нищо не си по-различен от другите. Никой от нас не е, без значение дали е индианец или неиндианец. Нагуалът Хулиан и неговият благодетел не пропускаха случай да се позабавляват като ни се присмиват.

Хенаро пъргаво се изкачи обратно на скалата и се приближи до мен.

— На твое място аз бих се чувствал така страшно объркан, че щях да се разплача — рече ми той. — Поплачи си, поплачи. Хубаво си поплачи и ще се почувстваш по-добре.

За мое най-голямо учудване тихо заридах. След това така се ядосах, че яростно изревах. Едва тогава се почувствах по-добре.

Дон Хуан леко ме потупа по гърба. Каза, че обикновено гневът действа много отрезвяващо, а понякога същата функция изпълнява страхът или пък хуморът. Но в моя случай буйната ми природа ме накарала да реагирам единствено на гнева.

Той добави, че внезапните промени в пламъка на съзнанието ни правят слаби. Те двамата се били опитвали да ме подсилят, да ме подкрепят. Очевидно Хенаро бе успял, като ме накара да се ядосам.

Вече се беше здрачило. Изведнъж Хенаро посочи едно блещукане във въздуха точно на нивото на очите. В здрача това приличаше на голяма нощна пеперуда, която кръжи около мястото, където стояхме.

— Бъди много внимателен със своята импулсивна натура — рече ми дон Хуан. — Не прибързвай. Просто остави Хенаро да те води. Не откъсвай очи от тази точка. Блещукащата точка определено беше нощна пеперуда. Ясно виждах всичките й части. Следях нейното спираловидно, уморено летене, докато успях да видя всяка прашинка по крилата й.

Нещо ме извади от абсолютното ми вглъбение. Усетих някакъв беззвучен шум, ако това въобще е възможно, точно зад мен. Обърнах се и зърнах цяла редица хора на другия край на скалата, който беше малко по-висок от този, където седяхме. Предположих, че жителите от местността са се усъмнили в добрите ни намерения, като са ни гледали как цял ден се мотаем наоколо, и са се качили на скалата с цел да ни прокудят. Узнах намерението им моментално.

Дон Хуан и Хенаро се изхлузиха от скалата и ми казаха бързо да сляза долу. Тръгнахме незабавно, без да се обърнем да видим дали хората ни следват. Дон Хуан и Хенаро не желаеха да говорят, докато вървяхме обратно към къщата на Хенаро. Дон Хуан дори ме накара да млъкна, като грубо изсумтя и сложи пръст на устните си. Хенаро не влезе в къщата, а продължи да върви, докато дон Хуан Ме завлече вътре.

— Кои бяха тези хора, дон Хуан? — попитах го аз, когато двамата бяхме вече в безопасност в къщата и той беше запалил фенера.

— Те не бяха хора — отвърна той.

— Хайде, дон Хуан, не ме обърквай — рекох аз. — Хора бяха, видях ги със собствените си очи.

— Разбира се, че си ги видял със собствените си очи — сопна ми се той. — Но това нищо не означава. Твоите очи те подведоха. Това не бяха хора и бяха тръгнали подире ти. Хенаро трябваше да ги отклони от теб.

— Тогава какво са, щом не са хора?

— Точно това е тайната — рече той. — Това е една от тайните на съзнанието и тя не може да бъде разгадана рационално, като се говори за нея. Тайната може само да бъде наблюдавана.

— Остави ме да я наблюдавам тогава — казах аз.

— Но ти вече го направи два пъти в един ден — отвърна той. — Сега не си спомняш, но и това ще стане, когато отново запалиш излъчванията, които горяха, докато наблюдаваше тайната на съзнанието, която споменах. А междувременно нека се върнем към нашите обяснения за съзнанието.

Дон Хуан повтори, че съзнанието започва с постоянно налягане, което свободните излъчвания упражняват върху излъчванията, затворени в пашкула. Това налягане поражда първия акт на съзнанието; то спира движението на затворените излъчвания, които се стремят да разчупят пашкула, стремят се да умрат.

— За един ясновидец истината е, че всички живи същества се стремят да умрат — продължи той. — Това, което спира смъртта, е съзнанието.

Дон Хуан каза, че новите ясновидци били дълбоко обезпокоени от факта, че съзнанието предотвратява смъртта и в същото време я предизвиква, бидейки храна за Орела. И тъй като не могли да го обяснят, понеже няма рационален начин да се разбере съществуването, ясновидците осъзнали, че тяхното знание се състои от противоречащи си твърдения.

— За какво им е било да развиват една система от противоречия? — попитах аз.

— Те нищо не са развивали — отвърна той. — Те са открили неоспорими истини посредством своето виждане. А в подредбата на тези истини, по общо мнение, се наблюдават явно противоречия, това е всичко.

— Например, ясновидците трябва да бъдат систематични, рационални същества, образци на трезвост и в същото време трябва да странят от всички тези качества, за да бъдат изцяло свободни отворени към чудесата и тайните на съществуването.

Този пример ме обърка, но не съвсем. Разбрах какво имаше предвид дон Хуан. Той самият бе насърчил рационалността ми само за да я смаже след това и да изисква пълната й липса. Споделих с него как съм разбрал идеята му.

— Само едно чувство на крайна трезвост може да прехвърли мост над противоречията — рече той.

— Може ли да се каже, дон Хуан, че изкуството е този мост?

— Можеш да наречеш моста между противоречията както пожелаеш — изкуство, обич, трезвост, любов или дори доброта.

Дон Хуан продължи обясненията си и каза, че при своите изследвания на първото внимание новите ясновидци установили, че всички органични същества, с изключение на човека, успокояват своите възбудени затворени излъчвания така, че да могат те да се подравняват с онези от свободните излъчвания, които им пасват. Човешките същества не постъпват така; вместо това, тяхното първо внимание прави опис на излъчванията на Орела, затворени в пашкула им.

— Що за опис е това, дон Хуан? — попитах аз.

— Човешките същества обръщат внимание на излъчванията, които имат в пашкулите си — отвърна той. — Никое друго същество не прави това. В момента, в който налягането на свободните излъчвания фиксира излъчванията вътре, първото внимание започва да се самонаблюдава. То обръща внимание на всичко в себе си или поне се опитва да го прави, по всякакви анормални начини. Този процес ясновидците наричат „правене на опис“.

— Не искам да кажа, че човешките същества избират да правят опис, или да не правят. Да се прави опис е заповедта на Орела. Има все пак нещо подвластно на волята и това е начинът, по който се подчиняваш на заповедта.

Той каза, че макар да не обича да нарича излъчванията заповеди, всъщност те са точно това: заповеди, на които не можеш да не се подчиниш. И все пак, начинът да избегнеш подчиняването на-заповедите е като им се подчиниш.

— Що се отнася до описа на първото внимание — продължи той, — ясновидците го правят, защото не могат да не се подчинят. Но направят ли го веднъж, след това го захвърлят. Орелът не ни заповядва да тачим своя списък; неговата заповед е да го направим, това е всичко.

— Как виждат ясновидците, че човек си прави списък? — попитах аз.

— Човекът не успокоява излъчванията вътре в пашкула си, за да ги съчетае с тези отвън — отвърна той. — Това става явно след като видиш какво правят другите същества. Когато се успокоят, някои от излъчванията им действително се сливат със свободните излъчвания и започват да се движат с тях. Ясновидците могат да видят например как светлината от излъчванията на скарабея се разширява до огромни размери.

— Но човешките същества успокояват своите излъчвания и после размишляват върху тях. Излъчванията се фокусират върху себе си.

Дон Хуан каза, че човешките същества довеждат заповедта за правене на опис до логическата й крайност и пренебрегват всичко останало. А след като навлязат дълбоко в описа, има две възможности — или да пренебрегнат импулсите на свободните излъчвания, или да ги използват по един много специален начин.

— Крайният резултат от пренебрегването на тези импулси, след като е направен описът, е едно уникално състояние, познато като разум. Резултатът от използването на всеки импулс по специален начин е познат като самопогълнатост.

— За ясновидеца човешкият разум представлява един необикновен хомогенен, слаб пламък, който рядко, да не кажем никога, реагира на постоянното налягане на свободните излъчвания — един пламък, от който яйцеподобната обвивка става по-твърда, но по-чуплива.

 

Дон Хуан отбеляза, че разумът у човешките същества би трябвало да е в изобилие, но в действителност той рядко се среща. Повечето човешки същества се обръщат към самопогълнатостта.

Той каза, че съзнанието на всички живи твари има определена степен на саморефлексия, за да могат те да си взаимодействат. Но нищо друго, освен човешкото първо внимание, няма такава степен на самопогълнатост. За разлика от хората на разума, които пренебрегват импулса на свободните излъчвания, „самопогълнатите“ индивиди използват всеки импулс и всичките ги превръщат в сила, чрез която да раздвижат излъчванията, затворени в пашкула им.

След като наблюдавали всичко това, ясновидците достигнали до едно практическо заключение. Те видели, че хората на разума са предопределени да живеят по-дълго, защото като пренебрегват импулса на свободните излъчвания те успокояват естествената възбуда във вътрешността на своя пашкул. Самопогълнатите индивиди, от друга страна, като използват импулса на свободните излъчвания, за да създават повече възбуда, съкращават живота си.

— Какво виждат ясновидците, когато се взират в „самопогълнати“ човешки същества? — попитах аз.

— Виждат ги като непостоянни изблици от бяла светлина, следвани от дълги паузи матовост — отвърна той.

Дон Хуан млъкна. Нямах повече въпроси или може би бях твърде уморен, за да питам каквото и да е. Чух шумно хлопване, от което подскочих. Входната врата рязко се отвори и Хенаро влетя вътре, като едва си поемаше дъх. Строполи се на рогозката. Беше целият плувнал в пот.

— Тъкмо обяснявах за първото внимание — рече дон Хуан.

— Първото внимание работи само с познатото — отвърна Хенаро. — При непознатото не струва и пукната пара.

— Не е точно така — сопна се дон Хуан. — Първото внимание работи много добре с непознатото. Блокира го; отрича го така силно, че в крайна сметка непознатото не съществува за първото внимание.

— Правенето на опис ни прави неуязвими. Затова се е появил и описът, първо на първо.

— За какво говориш? — попитах дон Хуан.

Той не ми отвърна. Погледна Хенаро като че ли в очакване на отговор.

— Но ако отворя вратата — рече Хенаро, — ще може ли първото внимание да се справи с това, което ще влезе?

— Моето и твоето не, но неговото ще може — отвърна дон Хуан, посочвайки мен. — Нека да опитаме.

— Макар и да е в повишено съзнание? — обърна се Хенаро към дон Хуан.

— Това не би променило нищо — отговори дон Хуан.

Хенаро стана, отиде до входната врата и рязко я отвори. Веднага отскочи назад. Струя студен вятър нахлу вътре. Дон Хуан се приближи до мен, а също и Хенаро. И двамата ме гледаха изумено.

Исках да затворя вратата, защото студът ми беше неприятен. Но като тръгнах към нея, дон Хуан и Хенаро скочиха и застанаха като щит пред мен.

— Забелязваш ли нещо в стаята? — попита ме Хенаро.

— Не, нищо — отвърнах аз и наистина беше така. Освен студеният вятър, който нахлуваше през отворената врата, вътре нямаше нищо друго за забелязване.

— Когато отворих вратата, влязоха едни странни същества — рече той. — Нищо ли не забелязваш?

Имаше нещо в гласа му, по което разбрах, че този път не се шегува.

Тримата излязохме от къщата, като дон Хуан и Хенаро вървяха от двете ми страни. Дон Хуан взе газения фенер, а Хенаро заключи входната врата. Влязохме в колата от дясната страна, като мен ме набутаха вътре пръв. После потеглихме към къщата на дон Хуан в съседния град.