Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (3)

2
ДРЕБНИТЕ ТИРАНИ

Дон ХУАН ПОДХВАНА ТЕМАТА за владеенето на съзнанието едва след няколко месеца. Бяхме в къщата, където живееше нагуалската група.

— Хайде да се поразходим — предложи ми дон Хуан, слагайки ръка на рамото ми. — Или още по-добре, да отидем на градския площад, където има много хора и да седнем да поговорим.

Изненадах се, когато ми заговори, защото от няколко дни бях в къщата, а той и едно „здравей“ не ми беше казал.

Докато излизахме от къщата с дон Хуан, Ла Горда ни пресрещна и настоя да я вземем с нас. Изглеждаше решена да не приема отказа за отговор. Дон Хуан й каза много твърдо, че има да обсъжда нещо насаме с мен.

— Ще си говорите за мен, нали? — рече Ла Горда, като тонът и жестовете й издаваха едновременно подозрение и раздразнение.

— Точно така — отвърна дон Хуан сухо и мина покрай нея без дори да я погледне.

Последвах го и двамата мълчаливо извървяхме разстоянието до градския площад. Когато седнахме, го попитах какво толкова, за бога, имаме да обсъждаме за Ла Горда. Не можех да забравя застрашителния й поглед, който ни беше хвърлила на излизане.

— Няма какво да обсъждаме за Ла Горда или за който и да е друг — рече той. — Казах й това само за да провокирам огромното й самомнение. И имаше ефект — тя побесня. Ако я познавам добре, досега вече си е говорила достатъчно дълго, за да укрепи самоувереността и справедливото си възмущение, че е била пренебрегната и поставена в такова глупаво положение. Няма да се изненадам, ако ни нападне и тук на пейката.

— Щом няма да говорим за Ла Горда, тогава какво ще обсъждаме? — попитах аз.

— Ще продължим разговора, който започнахме в Оаксака — отвърна той. — За да разбереш обяснението на съзнанието, ще са необходими върховни усилия от твоя страна и желание да се местиш напред-назад между нивата на съзнанието. Докато трае разговорът ни, ще са ми необходими твоята пълна концентрация и търпение.

Почти като оплакване му казах, че ме е накарал да се чувствам много неловко, като не е искал да разговаря с мен през последните два дни. Той ме погледна и повдигна вежди. Лека усмивка заигра по устните му и изчезна. Осъзнах, че ми даваше да разбера, че не съм по-стока от Ла Горда.

— Провокирах самомнението ти — рече той намръщено. — Самомнението ни е най-големия ни враг. Помисли и ще видиш, че това, което ни прави слаби, е чувството на обида от делата и злодеянията на събратята ни. Самомнението ни изисква да прекарваме по-голяма част от живота си обидени от някого.

— Новите ясновидци препоръчват — продължи дон Хуан — да се полагат всички усилия да се изкорени самомнението от живота на воините. Аз съблюдавах тази препоръка и голяма част от заниманията ми с теб целяха да ти покажат, че без самомнението ние сме неуязвими.

Докато го слушах, очите му изведнъж силно заблестяха. Помислих си, че сигурно всеки момент ще се разсмее, а нямаше причина за смях, когато се сепнах от внезапна и болезнена плесница по дясната ми буза.

Скочих от пейката. Ла Горда стоеше зад мен с все още вдигната ръка. Лицето й бе почервеняло от гняв.

— Сега вече можете да кажете каквото си искате за мен и то с основание — изкрещя тя. — Но ако имате да ми казвате нещо, кажете ми го в лицето.

Избухването й, изглежда, я изтощи, защото седна на цимента и зарида. Дон Хуан бе обладан от неописуема радост. Аз бях се вцепенил от чиста ярост. Ла Горда ме изгледа свирепо, а след това се обърна към дон Хуан и кротко му каза, че нямаме никакво право да я критикуваме.

Дон Хуан така се превиваше от смях, че почти докосваше земята. Не можеше дори да говори. На няколко пъти се опита да ми каже нещо, но не успя и накрая стана и тръгна на някъде, като тялото му продължаваше да се тресе от смях.

Тъкмо щях да хукна след него, все още гледайки Ла Горда кръвнишки — в този момент ми се струваше жалка, когато ми се случи нещо странно. Разбрах какво му беше толкова смешно на дон Хуан. Ла Горда и аз бяхме ужасяващо еднакви. Самомнението ни бе монументално. Изненадата и яростта ми, когато получих плесницата, бяха точно като гнева и подозрението на Ла Горда. Дон Хуан бе прав — бремето на самомнението е ужасна пречка.

Тогава, въодушевен, изтичах след него, а сълзи се стичаха по бузите ми. Настигнах го и му казах какво съм осъзнал. Очите му блестяха дяволито и доволно.

— А какво да правя с Ла Горда? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той. — Осъзнаването винаги е лично.

Той смени темата и каза, че според поличбите трябвало да продължим разговора си в неговата къща или в голямата стая с удобни столове, или в задния двор, който бе опасан от покрит коридор. Той каза, че винаги, когато дава обясненията си вътре в къщата, тези две места ще бъдат забранена територия за всеки друг.

Върнахме се в къщата. Дон Хуан разказа на всички какво бе направила Ла Горда. Удоволствието, с което всички ясновидци й се подиграваха, постави Ла Горда в крайно неудобно положение.

— Самомнението не може да се победи с деликатност — коментира дон Хуан, когато изказах загрижеността си за Ла Горда.

След това той помоли всички да напуснат стаята. Седнахме и дон Хуан започна своите обяснения.

Той каза, че ясновидците, стари и нови, са разделени на две категории. В първата влизали онези, които имали желание да упражняват самоконтрол и можели да насочват дейността си към прагматични цели, които да облагодетелстват други ясновидци и човека въобще. Към другата категория спадали онези, които нехаели за самоконтрола или пък за каквито и да било прагматични цели. Единодушното мнение на ясновидците било, че последните не са успели да решат проблема със самомнението.

— Самомнението съвсем не е нещо просто и наивно — обясни той. — От една страна, то е сърцевината на всичко добро в нас, а от друга — сърцевината на всичко гнило. За да се отървеш от самомнението, което е гнило, се изисква майсторска стратегия. От векове насам ясновидците ценят най-много онези, които са го постигнали.

Оплаках се, че идеята за изкореняване на самомнението, макар понякога да ми допада, бе наистина непонятна; казах на дон Хуан, че намирам указанията му за изкореняване на самомнението толкова неясни, че не мога да ги следвам.

— Казвал съм ти много пъти — рече той, — че за да върви по пътя на знанието човек трябва да има силно развито въображение. Както сам разбираш, по пътя на знанието нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде.

От неудобство изтъкнах, че неговите поучения за самомнението ми напомнят на католическите постановки. След като цял живот ми говореха за тежките последици от греха, вече бях претръпнал.

— Воините се борят със самомнението като стратегия, а не като принцип — отвърна той. — Грешката ти е, че приемаш това, което ти казвам, от гледна точка на нравствеността.

— Но за мен ти си един високонравствен човек, дон Хуан — настоях аз.

— Забелязал си моята безупречност, това е всичко — рече той.

— Безупречността, както и освобождаването от самомнение, е твърде неясно понятие, за да има някаква стойност за мен — отбелязах аз.

Дон Хуан се задави от смях и аз го предизвиках да обясни безупречността.

— Безупречността не е нищо друго, освен правилното използване на енергията — рече той. — В думите ми няма никакъв намек за нравственост. Съхранил съм енергия и това ме прави безупречен. За да го разбереш, трябва ти да съхраниш достатъчно енергия.

Дълго време мълчахме. Исках да размисля върху това, което беше казал. Внезапно той отново заговори.

— Воините си правят опис на стратегията — започна дон Хуан. — Вписват всичко, което правят. След това решават кое от тези неща може да бъде променено, за да си дадат отдих от изразходването на своята енергия.

Отбелязах, че при това положение в описите им ще трябва да е включено всичко под слънцето. Той търпеливо ми обясни, че стратегическите описи, за които говорел, включвали само модели на поведение, които не са от жизненоважно значение за нашето оцеляване и благополучие.

Моментално се възползвах от възможността да изтъкна, че оцеляването и благополучието са категории с безброй много интерпретации и следователно не е възможно да се определи кое е, или не е, жизнено важно за оцеляването и благополучието.

Докато говорех, усетих, че започвам да губя инерция и накрая спрях, защото осъзнах колко безпочвени са аргументите ми.

Тогава дон Хан каза, че в стратегическите описи на воините самомнението фигурирало като дейността, която поглъща най-голямо количество енергия, и оттук усилията им да го изкоренят.

— Една от първите грижи на воините е да освободят тази енергия, за да могат да-се изправят с нея срещу непознатото — продължи дон Хуан. — Актът на пренасочване на тази енергия е безупречността.

Той каза, че най-ефективната стратегия била разработена от ясновидците, които са живеели по времето на Конквистата — безспорните майстори на прикриването. Тя се състои от шест елемента, които си взаимодействат един с друг. Петте от тях се наричат атрибути на войнството: контрол, дисциплина, търпение, точност и воля. Те принадлежат към света на воина, който се бори да се отърве от своето самомнение. Шестият елемент, който вероятно е най-важният от всичките, принадлежи към външния свят и се нарича „дребен“ тиранин. Той ме погледна така, сякаш безмълвно ме питаше дали съм разбрал или не.

— Наистина съм озадачен — казах аз. — Ти все повтаряш, че Ла Горда е дребния тиранин в живота ми. Но какво е дребен тиранин?

— Дребният тиранин е мъчител — отвърна той. — Някой, който или държи в ръцете си властта да разполага с живота и смъртта на воините, или просто ги дразни до смърт.

Дон Хуан ми говореше всичко това с лъчезарна усмивка на лицето. Той каза, че новите ясновидци си направили своя собствена класификация на дребните тирани; и макар това понятие да е едно от техните най-сериозни и важни открития, те се отнасяли към него с известно чувство за хумор. Той ме увери, че във всяка една от класификациите има отсянка на злобен хумор, защото хуморът бил единственото средство да се противодейства на натрапчивия импулс на човешкото съзнание да прави описи и обременителни класификации.

Новите ясновидци, в съответствие с установената си практика, сметнали за подходящо да сложат начело на своята класификация основния източник на енергия, единственият господар във вселената, и те го нарекли просто „тиранина“. Останалите деспоти и авторитаристи били сметнати, естествено, за стоящи много под категорията „тиранин“. В сравнение с източника на всичко най-страховитите и тиранични хора са просто палячовци; затова те били класифицирани като дребни тирани.

Той каза, че имало два подкласа от по-маловажни дребни тирани. Към първия подклас спадали дребните тирани, които преследвали и нанасяли вреда, но без действително да причиняват смърт. Те били наречени „дребните тиранчета“. Във втория подклас влизали дребните тирани, които дразнели и досаждали, но без да нанасят вреда. Те били наречени „нищожните дребни тиранчета“ или „мъничките дребни тиранчета“.

Сметнах, че класификацията, която ми дава, е просто нелепа. Бях сигурен, че импровизира испанските термини. Попитах го дали е така.

— Съвсем не — отвърна той с изражение, от което личеше, че му е забавно. — Новите ясновидци били велики класификатори. Хенаро, без съмнение, е един от най-великите; ако го наблюдаваш внимателно, ще разбереш точно как се отнасят новите ясновидци към своите класификации.

Той гръмко се разсмя на моето объркване, когато го попитах не ме ли будалка.

— Не бих си и помислил такова нещо — отвърна той с усмивка. — Хенаро си го позволява, но не и аз, особено след като знам как се отнасяш към класификациите. Просто новите ясновидци са били ужасно непочтителни.

Каза също, че „дребните тиранчета“ се делели по-на-татък на четири категории. Към първата спадали тези, които тормозят грубо и жестоко. Към втората — тези, които го правят, пораждайки непоносимо безпокойство чрез нечестност. В третата категория влизали тези, които потискат с тъга, а в четвъртата — онези, които тормозят, като карат воините да се вбесяват.

— Ла Горда е в свой собствен, отделен клас — добави дон Хуан. — Тя е действащо нищожно тиранче. Дразни те до болка и те кара да се вбесяваш. Дори те удря. С всичко това те учи да се дистанцираш.

— Не е възможно! — възпротивих се аз.

— Ти все още не си сглобил всички съставки от стратегията на новите ясновидци — рече той. — Когато го направиш, сам ще се убедиш колко е ефикасно и добре измислено средството да се използва дребен тиранин. Със сигурност мога да кажа, че тази стратегия не само освобождава воините от тяхното самомнение, но и ги подготвя за последното прозрение, че безупречността е единственото нещо, което има значение по пътя на знанието.

Дон Хуан поясни, че това, което новите ясновидци имат предвид, било една опасна маневра, при която, образно казано, дребният тиранин е стръмна планина на атрибутите на войнството — катерачи, които се срещат на билото й.

— Обикновено се използват само четирите атрибута — продължи той. — Петият, волята, винаги се пази за последния сблъсък, когато воинът се изправя, така да се каже, пред разстрел.

— Защо се постъпва така?

— Защото волята принадлежи към друга сфера — непознатото. Останалите четири принадлежат към познатото, точно където обитават дребните тирани. Всъщност това, което превръща човешките същества в дребни тирани, е именно маниакалното манипулиране на познатото.

Дон Хуан обясни, че взаимодействието между всичките пет атрибута на войнството може да бъде осъществено само от ясновидци, които са освен това безупречни воини и владеят волята. Този вид взаимодействие е най-висша маневра, която не може да бъде направена на сцената на ежедневното човешко съществуване.

— Четирите атрибута са всичко, от което воинът има нужда, за да се справи и с най-върлия дребен тиранин — продължи дон Хуан. — При положение, разбира се, че е намерен дребен тиранин. Както казах, дребният тиранин е външния елемент — този, който не можем да контролираме vi който вероятно е най-важен от всичките. Моят благодетел често казваше, че воинът, който попадне на дребен тиранин, е късметлия. Имаше предвид, че е късмет да срещнеш дребен тиранин по пътя си, защото, ако това не стане, ще трябва да ходиш и сам да го търсиш.

Той обясни, че едно от най-големите достижения на ясновидците от времето на Конквистата било разработването на една схема, която той нарече „триетапна прогресия“. Понеже разбирали природата на човека, те могли да достигнат до неоспоримото заключение, че ако ясновидците могат да пазят самообладание пред лицето на дребните тирани, те положително могат да се изправят безнаказано и пред непознатото, а след това да понесат дори присъствието на непознаваемото.

— Реакцията на обикновения човек е да сметне, че последователността в това изказване трябва да бъде обратна — продължи той. — Ясновидец, който може да пази, самообладание пред лицето на непознатото, положително може да се изправи и пред дребните тирани. Но не е така. И точно това предположение унищожило изключителните ясновидци от древността. Днес знаем повече. Знаем, че нищо не може да кали духа на воина така, както предизвикателството да си има работа с невъзможни хора, имащи власт. Само при такива условия воините могат да придобият уравновесеността и спокойствието, необходими им за да издържат натиска на непознаваемото.

Бурно изразих несъгласието си. Казах му, че според мен тираните могат само да омаломощят жертвите си или пък да ги направят толкова жестоки, колкото са и те самите. Изтъкнах, че са проведени множество изследвания на последиците от физически и психически тормоз, оказан върху такива жертви.

— Разликата е точно в това, което току-що каза — отвърна рязко той. — Те са жертви, а не воини. Някога и аз се чувствах като теб. Ще ти кажа какво ме промени, но нека да се върнем първо към онова, което казах за Конквистата. Ясновидците от онова време не биха могли да намерят по-добра почва. Испанците били дребни тирани, които подлагали на изпитание уменията на воините до краен предел; след като си били имали работа със завоевателите, ясновидците вече можели да се изправят пред всичко. Извадили голям късмет. По него време имало дребни тирани навсякъде.

— След онези прекрасни години на изобилие — продължи той — нещата доста се променили. Дребните тирани никога вече нямали същия размах; само по онова време властта им била неограничена. А за получаването на превъзходен ясновидец идеалната комбинация е именно дребен тиранин с неограничени правомощия.

— В наше време, за съжаление, на ясновидците им се налага да стигат до крайности, за да намерят такъв, който си заслужава. В повечето случаи трябва да се задоволят с някоя „дребна риба“.

— А ти самият открил ли си дребен тиранин, дон Хуан?

— На мен ми провървя. Откри ме един от най-висша класа, макар че тогава се чувствах като теб и не можех да го оценя.

Дон Хуан каза, че неговото изпитание започнало няколко седмици преди да срещне своя благодетел. Тогава едва бил навършил двайсет години. Работел в някаква захарна фабрика като хамалин. Той си бил силен физически, затова не му било трудно да си намери работа, за която се изискват мускули. Един ден, докато пренасял тежките чували със захар, дошла някаква жена. Била много добре облечена и имала вид на заможна. Била сигурно към петдесетте, каза дон Хуан, и много властна. Тя погледнала дон Хуан, след което казала нещо на надзирателя и си отишла. Тогава надзирателят се приближил към дон Хуан и му съобщил, че срещу известна сума ще го препоръча за работа в къщата на господаря. Дон Хуан му отвърнал, че няма пари. Надзирателят се усмихнал и му казал да не се притеснява, защото когато раздават надниците ще има достатъчно. Той потупал дон Хуан по гърба и го уверил, че е голяма чест да работиш за господаря.

Дон Хуан каза, че тъй като бил прост индианец, който живеел ден за ден, той не само повярвал на всяка дума, но дори си помислил, че го е докоснала добрата фея. Обещал на надзирателя да му плати колкото поиска. Онзи назовал една огромна сума, която трябвало да се плати на няколко вноски.

Веднага след това надзирателят лично отвел дон Хуан в къщата, която била доста отдалечена от града, и го предал на друг надзирател — огромен, мрачен и грозен мъж, който му задал много въпроси. Интересувало го най-вече семейството на дон Хуан. Той отвърнал, че няма такова. Мъжът бил толкова доволен, че дори се усмихнал с развалените си зъби.

Той обещал на дон Хуан, че ще му плащат добре и че дори ще може да спестява, защото нямало да има никакви разходи, тъй като щял да живее и да се храни в къщата.

Начинът, по който мъжът се разсмял, бил ужасяващ. Дон Хуан разбрал, че трябва моментално да избяга от там. Хукнал към портите, но мъжът му пресякъл пътя с револвер в ръката. Заредил го и го допрял в корема на дон Хуан.

— Тук си за да работиш до скъсване — казал той. — Гледай да не го забравяш.

Побутнал дон Хуан напред, отвел го встрани от къщата и след като му казал, че неговите хора работят всеки ден без почивка от сутрин до здрач, го накарал да изкорени два огромни дънера. Казал му също, че ако някога се опита да избяга или да се оплаче на властите, ще го застреля; но ако все пак успее да избяга, той щял да се закълне пред съда, че дон Хуан се е опитал да убие господаря си.

— Ще работиш тук, докато умреш — рекъл онзи, — а после друг индианец ще заеме твоето място, точно както ти дойде на мястото на умрял индианец.

Дон Хуан каза, че къщата приличала на крепост, тъй като навсякъде шарели въоръжени с мачете мъже. Така че той се заел с работата си и се опитвал да не мисли за тежкото си положение. В края на деня мъжът се върнал и го подкарал към кухнята с ритници, защото не му харесвал дръзкия поглед на дон Хуан. Заплашил го, че ще му пререже сухожилията на ръцете, ако не му се подчинява.

В кухнята някаква старица му дала храна, но дон Хуан бил толкова разстроен и наплашен, че не можел да яде. Старицата го посъветвала да се възползва от храната, защото трябвало да бъде силен, тъй като работата му нямала да има край. Тя му съобщила, че човекът, чието място заел, умрял едва предния ден. Бил твърде слаб, за да работи, и паднал от един прозорец на втория етаж.

Дон Хуан каза, че работил в къщата на господаря в продължение на три седмици и че през всичкото това време надзирателят не преставал да го тормози нито за секунда. Карал го да работи при най-опасни условия и да върши най-тежката работа под постоянната заплаха на ножа, пистолета или сопата му. Всеки ден го изпращал да чисти конюшните, докато жребците са вътре. Всяка сутрин дон Хуан си мислел, че това е последния му ден на тази земя, а фактът, че доживявал до вечерта, означавал само, че същият ад го чака и утре.

Развитието на нещата се ускорило обаче, когато един ден, под претекст, че трябва да отиде до града да заплати уговорената сума на надзирателя от захарната фабрика, дон Хуан поискал да го освободят за малко от работа. Тогавашният му надзирател грубо му отвърнал, че не може да прекрати работата си дори за минута, защото вече е потънал до уши в дългове само заради привилегията да работи в господарския дом.

Дон Хуан разбрал, че с него е свършено. Станало му ясно, че двамата надзиратели играят комбина като наемат прости индианци от фабриката, карат ги да работят до смърт и си поделят надниците им. Това подозрение така го ядосало, че той хукнал, пищейки, през кухнята и влязъл в главната къща: Надзирателят и останалите работници се втрещили от изненада. Дон Хуан излетял през входната врата и насмалко да успее да избяга, но надзирателят го настигнал по пътя и го прострелял в гърдите. Сметнал го за умрял и го оставил на пътя.

Дон Хуан каза, че не му било писано да умре; неговият благодетел го намерил там и се грижил за него докато се оправил.

— Когато разказах на моя благодетел цялата история — рече дон Хуан, — той едва сдържа вълнението си. „Този надзирател е истинска находка“, каза моят благодетел. „Твърде добър е, за да го изпуснем. Един ден трябва да се върнеш в тази къща.“

— Той разпалено ми говореше — продължи дон Хуан — какъв късметлия съм бил, че съм открил дребен тиранин, който се среща веднъж на милион и то с почти неограничена власт. Сметнах, че старецът не е с всичкия си. Минаха години преди напълно да разбера какво е искал да каже.

— Това е една от най-ужасните истории, които някога съм чувал — рекох аз. — Ти наистина ли се върна в онази къща?

— Разбира се, три години по-късно. Моят благодетел се оказа прав. Дребен тиранин като онзи се среща веднъж на милион и не бива да се изпуска.

— А как успя да се върнеш?

— Моят благодетел разработи стратегия на основата на четирите атрибута на войнството — контрола, дисциплината, търпението и точността.

Дон Хуан каза, че неговият благодетел, докато му обяснявал какво трябва да направи, за да се възползва от срещата си с онова чудовище, надзирателя, му казал също и кои са, според новите ясновидци, четирите стъпки по пътя на знанието. Първата е решението да станеш чирак. След като чираците променят възгледите си за себе си и света, те предприемат втората стъпка и стават воини, което ще рече — същества, способни на най-висша дисциплина и контрол над себе си. Третата стъпка, след като се усвоили търпението и точността, е да станат хора на знанието. Когато хората на знанието се научат да Виждат, те са направили четвъртата стъпка и са станали ясновидци.

Неговият благодетел подчертал обстоятелството, че дон Хуан е бил по пътя на знанието достатъчно дълго, за Да е усвоил един минимум от първите два атрибута — контрола и дисциплината. Дон Хуан наблегна на факта, че и двата споменати атрибута се отнасят към едно вътрешно състояние. Воинът е обърнат към себе си, но не егоистично, а в смисъл, че щателно и постоянно изследва своето „аз“.

— По онова време нямах достъп до другите два атрибута — продължи дон Хуан. — Търпението и точността не са съвсем вътрешно състояние. Те са в царството на човека на знанието. Моят благодетел ми ги показа чрез своята стратегия.

— Това означава ли, че сам не би могъл да се изправиш срещу дребния тиранин? — попитах аз.

— Сигурен съм, че можех да го направя и сам, макар че едва ли щях да го извърша с такъв усет и радост. Моят благодетел просто се наслаждаваше на този сблъсък, като го насочваше. Идеята да се използва дребен тиранин служи не само за усъвършенстване духа на воина, но също и за извличане на радост и щастие.

— Как може някой да изпита радост от срещата си с чудовището, което описваш?

— Той е нищо в сравнение с истинските чудовища, пред които са били изправени ясновидците от времето на Конквистата. По всичко личи, че онези ясновидци са се забавлявали до забрава при срещите си с тях. — Те доказали, че и най-върлите тирани могат да доставят наслада, при положение разбира се, че човек е воин.

Дон Хуан обясни, че грешката на обикновения човек при сблъсъците му с дребни тирани е, че няма стратегия, към която да прибегне; фаталният недостатък на обикновените хора е, че се вземат много на сериозно; действията и чувствата им, също както при дребните тирани, са най-важни за тях. Воините, от друга страна, не само имат добре обмислена стратегия, но са освободени и от бремето на самомнението. Това, което възпира самомнението им, е факта, че са разбрали, че действителността е само една интерпретация, която правим. Това знание било решаващото предимство, което новите ясновидци имали пред тъпите испанци.

Дон Хуан каза, че се убедил, че може да надвие надзирателя дори само като използва едно-единствено прозрение, а именно, че дребните тирани се приемат изключително на сериозно, докато воните — не.

И така, следвайки стратегическия план на своя благодетел, дон Хуан се главил на работа в същата захарна фабрика, както преди. Никой не си спомнял, че някога е работил там; песните идвали в тази захарна фабрика и си отивали без да оставят дори следа.

Според стратегията на неговия благодетел, дон Хуан трябвало да привлече вниманието на онзи, който ще дойде за поредната жертва. Случило се така, че дошла същата жена и също както преди години се спряла на него. Този път дон Хуан бил физически дори по-силен от преди.

Повторила се същата ситуация, но този път стратегията изисквала дон Хуан да откаже заплащането на първия надзирател. Човекът не очаквал такава реакция и се слисал. Заплашил дон Хуан, че ще го уволни. Дон Хуан му отвърнал на заплахата, като му казал, че ще отиде направо в къщата на господарката и ще говори с нея. Дон Хуан знаел, че жената, която била съпруга на собственика на фабриката, била в неведение относно машинациите на двамата надзиратели. Дон Хуан му казал, че знае къде живее дамата, защото бил работил като секач на захарна тръстика в полята наоколо. Онзи започнат да се пазари и дон Хуан му поискал известна сума пари, за да отиде да работи в господарската къща. Надзирателят отстъпил и му дал няколко банкноти. Дон Хуан прекрасно знаел, че това е само една хитрост, за да го накара да отиде в господарския дом.

— И отново той лично ме заведе в имението на собственика на захарната фабрика — продължи дон Хуан, — който беше заможен човек и или знаеше какво става, но не го беше грижа, или пък му беше толкова безразлично, че дори не забелязваше.

— Веднага щом пристигнахме там, аз се втурнах в къщата да търся господарката. Намерих я, паднах на колене и целунах ръката й, за да й благодаря. Двамата надзиратели позеленяха от яд.

— Надзирателят от къщата следваше същата схема, както преди. Но аз вече имах необходимото, за да се справя с него — имах контрол, дисциплина, търпение и точност. Стана така, както бе предвидил моят благодетел. Моят контрол ми позволяваше да изпълнявам и най-идиотските му нареждания. Това, което обикновено ни изтощава в подобни ситуации, е износването на нашето самомнение. Всеки, който има дори йота гордост, се разкъсва на части, когато го карат да се чувства нищожен.

— Аз с удоволствие изпълнявах всичко, което ми наредеше. Бял радостен и силен. Не давах пукната пара за гордостта или страха си. Бях там като безупречен воин. Да настройваш духа си, когато някой те тъпче, се нарича контрол.

Дон Хуан обясни, че стратегията на неговия благодетел изисквала вместо да се съжалява, както преди, веднага да се заеме да изучава поведението на своя мъчител, да научи в какво е силата му и кой са слабите му места.

Той открил, че силата на надзирателя се състои в насилническата му същност и дързост. Той бил прострелял дон Хуан посред бял ден и пред очите на множество свидетели. Голямата му слабост била, че харесвал работата си и не искал да се излага на опасността да я загуби. При никакви обстоятелства не би рискувал да убие дон Хуан денем на територията на къщата. Другата му слабост била неговото семейство. Имал жена и деца, които живеели в една колиба близо до къщата.

— Да събереш цялата тази информация, докато те пребиват като куче, се нарича дисциплина — рече дон Хуан. — Човекът си беше жив сатана. Нямаше дори една положителна страна. Според новите ясновидци идеалният дребен тиранин няма никакво компенсиращо качество.

Дон Хуан каза, че другите два атрибута на войнството — търпението и точността, които той все още нямал, били автоматично включени в стратегията на неговия благодетел. Търпението означава да чакаш спокойно — без избързване, без притеснение; едно просто и радостно очакване на това, което има да се случи.

— Търпях унижения ежедневно — продължи дон Хуан, — понякога дори плачейки под камшика на надзирателя. И въпреки това бях щастлив. Стратегията на моя благодетел бе това, което ми помагаше да живея ден след ден без да намразвам този груб човек. Бях воин. Знаех, че чакам и знаех какво чакам. Точно в това се състои великата радост на войнството.

Той добави, че стратегията на неговия благодетел изисквала систематично да се дразни човека, като се използва защитата на по-високостоящата инстанция, точно както били постъпвали ясновидците от новия цикъл по време на Конквистата, като използвали за щит католическата църква. Някой прост свещеник понякога се оказвал по-влиятелен от благородника.

Щитът на дон Хуан била дамата, която го била взела на работа. Винаги когато я видел, той падал на колене пред нея и я наричал светица. Дори я помолил да му даде медальон с образа на своя светец-покровител, за да може да му се моли за нейното здраве и благополучие.

— И тя ми даде един — продължи дон Хуан, — при което надзирателят излезе от кожата си, а когато накарах и слугите да се молят нощем, едва не получи инфаркт. Мисля, че тогава реши да ме убие. Не можеше да ме остави повече да му се качвам на главата.

— Като противодействие аз включих в молитвите си всички слуги в къщата. Дамата смяташе, че имам заложбите да стана много набожен човек.

— Вече не можех да спя спокойно, нито пък да спя в леглото си. Всяка нощ се качвах на покрива. Оттам на два пътя видях как онзи ме търси посред нощ с намерение да ме убие.

— Всеки ден ме пращаше в конюшните с надеждата, че конете ще ме стъпчат, но аз си бях направил в единия ъгъл преграда от здрави дъски, зад която се криех. Онзи въобще не знаеше, защото му се повдигаше от конете — още една негова слабост, която в последствие се оказа фатална за него.

Дон Хуан каза, че точността е качеството, определящо кога да се отприщи всичко онова, което е било задържано. Контролът, дисциплината и търпението са като дига, зад която се събира всичко, а точността е нейния шлюз.

Онзи надзирател познавал единствено насилието и го използвал да тероризира околните. Ако насилието му бъдело неутрализирано, той щял да се окаже почти безпомощен. Дон Хуан знаел, че надзирателят няма да посмее да го убие пред къщата, затова, един ден, в присъствието на другите работници, но и на дамата също, дон Хуан го обидил. Нарекъл го страхливец, който се бои до смърт от жената на господаря.

Според стратегията на неговия благодетел, дон Хуан трябвало да е нащрек и да издебне подобен момент, за да си разменят ролите с дребния тиранин. Неочакваните неща винаги стават така. Най-презреният роб изведнъж започва да се присмива на тиранина, дразни го, прави го за смях пред високопоставен свидетел, а после побягва, без да даде време на тиранина да се опомни и да му отмъсти.

— Миг по-късно онзи побесня от ярост — продължи дон Хуан, — но аз вече почтително коленичех в нозете на господарката.

Дон Хуан каза, че когато дамата се прибрала в къщата, надзирателят и другарите му го повикали зад къщата уж за да свърши някаква работа. Човекът бил целият побелял от гняв. По тона му дон Хуан разбрал какви са всъщност истинските му намерения. Той се престорил, че се съгласява, но вместо да тръгне към задната част на къщата, той хукнал към конюшните. Вярвал, че конете ще вдигнат такава тупурдия, че господарите ще излязат да видят какво става. Знаел, че надзирателят няма да посмее да го застреля, защото би било твърде шумно, а страхът му да не загуби работата си бил достатъчно силен. Дон Хуан знаел също, че онзи за нищо на света не би влязъл при конете, т.е. освен ако не е на себе си от ярост.

— Скочих в бокса на най-буйния жребец — продължи дон Хуан, — а дребният тиранин, обезумял от ярост, извади ножа си и влетя след мен. Аз веднага се скрих зад преградата си. Конят го ритна веднъж и всичко свърши.

— Бях прекарал шест месеца в къщата и през цялото това време бях упражнявал четирите атрибута на войнството. Благодарение на тях бях успял. Нито веднъж не изпаднах в самосъжаление, нито пък съм плакал от безсилие. Бях радостен и спокоен. Моят контрол и дисциплина бяха силни както винаги, а освен това лично се бях убедил какво могат да направят за безупречния воин търпението и точността. При това нито веднъж не бях пожелал смъртта на този човек.

— Моят благодетел ми обясни нещо много интересно. Търпението означава воинът да задържа чрез духа си нещо, за което знае, че справедливо се полага. Това не означава, че воинът обикаля насам-натам докато замисля на кого да напакости или с кого има стари сметки за уреждане. Търпението е нещо независимо. Стига воинът да има контрол, дисциплина и точност, търпението осигурява всеки да си получи заслуженото.

— А случва ли се понякога дребните тирани да победят и да унищожат воина, който се е изправил срещу тях? — попитах аз.

— Разбира се. В началото на Конквистата, например, воините са мрели като мухи. Тогава_редиците им доста оредели. По онова време дребните тирани убивали наред, просто по прищявка. Но именно в условията на това насилие ясновидците достигнали своето съвършенство.

Дон Хуан каза, че тогава било времето, когато оцелелите ясновидци напрягали силите си до краен предел, за да намерят нов път.

— Новите ясновидци използвали дребните тирани — продължи дон Хуан, като ме гледаше втренчено — не само за да се освободят от своето самомнение, но и за да осъществяват доста сложната маневра да излязат от този свят. Ще разбереш тази маневра в процеса на разговорите ни за владеенето на съзнанието.

Обясних на дон Хуан, че това, което исках да знам, е дали сега, в наше време, дребните тирани, които той бе нарекъл „нищожни тиранчета“, могат да победят някой воин.

— По всяко време — отвърна той. — Но последиците не са така страшни, както в далечното минало. От само себе си се разбира, че днес воините винаги имат възможността да се оттеглят, да се възстановят и да се върнат по-късно. Но този проблем има и една друга страна. Да те победи „нищожно дребно тиранче“ не е смъртоносно, но е опустошително. Нивото на смъртност, образно казано, е почти също толкова високо. Под това имам предвид, че воините, които са отстъпили пред „нищожното дребно тиранче“, биват унищожени от собственото си чувство за провал и безполезност. Това е за мен високо ниво на смъртност.

— А какво означава да бъдеш победен?

— Всеки, който мине на страната на дребния тиранин, е победен. Да действаш, воден от гняв, да си без контрол и дисциплина, да нямаш търпение означава да си победен.

— А какво става с победените воини?

— Или се прегрупират, или изоставят търсенето на знание и влизат в редиците на дребните тирани за цял живот.