Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (17)

16
МОДЕЛЪТ НА ЧОВЕКА

Веднага след като се наобядвахме, седнахме с дон Хуан да разговаряме. Той започна без каквото и да е въведение. Обяви, че сме стигнали до края на неговите обяснения. Той каза, че е обсъдил с мен в най-големи подробности всички истини за съзнанието, които старите ясновидци открили. Подчерта, че сега вече знам реда, в който ги подредили новите ясновидци. Каза, че в последните няколко сеанса от обясненията ми е разказал подробно за двете сили, които помагат на нашата събирателна точка да се движи: тласъкът на земята и търкалящата се сила. Бе ми обяснил също и трите техники, разработени от новите ясновидци — прикриването, намерението и сънуването — и тяхното влияние върху движението на събирателната точка.

— Сега единственото, което остана да направиш, за да завършим напълно обяснението за владеене на съзнанието — продължи дон Хуан, — е сам да разрушиш бариерата на възприятието. Трябва да преместиш събирателната си точка без чужда помощ и да подредиш друг голям сноп от излъчвания.

— Ако не направиш това, всичко, което си научил и направил с мен, ще си остане само приказки, просто думи. А думите не струват много.

Дон Хуан обясни, че когато събирателната точка се отдалечава от обичайното си местоположение и достигне определена дълбочина, тя разрушава една бариера, която разстройва за миг способността й да подрежда излъчванията. Ние го усещаме като моментна перцептуална обърканост. Старите ясновидци нарекли този момент „стената от мъгла“, защото един пласт мъгла се появява всеки път, когато подреждането от излъчвания се колебае.

Той каза, че имало три начина да се борави с него. — Можело да бъде взет абстрактно като бариера на възприятие; можело да бъде почувстван като преминаване с цялото тяло през преграда от твърд картон; или пък можело да бъде видян като стена от мъгла.

В процеса на моето чиракуване при дон Хуан той безброй пъти ме бе насочвал да видя бариерата на възприятие. Отначало ми бе харесала идеята за стена от мъгла. Дон Хуан ме бе предупредил, че старите ясновидци също предпочитали да я виждат така. Бе казал, че е много удобно и лесно да се вижда бариерата на възприятие като стена от мъгла, но че при това съществува и сериозната опасност нещо непонятно да се превърне в нещо мрачно и зловещо; затова неговата препоръка беше по-добре да оставим непонятните неща непонятни, отколкото да ги правим част от описа на първото внимание.

След едно краткотрайно чувство на удобство и спокойствие при виждането на стената от мъгла, аз трябваше да се съглася с дон Хуан, че е по-добре да се остави преходния период като непонятна абстракция, но вече не можех да разруша фиксацията на моето съзнание. Всеки път, когато ме поставяха в ситуация да разруша бариерата на възприятие, аз виждах стената от мъгла.

При един такъв случай в миналото се бях оплакал на дон Хуан и Хенаро, че майар да искам да я видя като нещо друго, не мога. Дон Хуан бе прокоментирал, че това е разбираемо, тъй като съм бил мрачен и затворен и че в това отношение ние с него сме много различни. Той бил весел и практичен и не боготворял човешкия опис. А аз съм нямал желание да изхвърля своя опис през прозореца и затова съм бил тежък, мрачен и непрактичен. Бял шокиран и натъжен от грубата му критика и увесих нос. Дон Хуан и Хенаро така се разсмяха, та чак сълзи се търкаляха по бузите им.

Хенаро бе добавил, че отгоре на всичко съм отмъстителен и имам склонност към напълняване. Смехът им беше толкова силен, че накрая нямах друг избор, освен да се присъединя към тях.

Тогава дон Хуан ми беше казал, че упражненията в събиране на други светове дават възможност на събирателната точка да натрупа опит в преместването. Аз обаче винаги се бях чудил как да получа първоначалния тласък, необходим за отместването на събирателната ми точка от обичайното й местоположение. Когато навремето го бях запитал за това, той бе изтъкнал, че тъй като подреждането е силата, която играе роля във всичко, намерението е това, което кара събирателната точка да се движи. Отново го попитах за това.

— Сега си в състояние сам да отговориш на този въпрос — отвърна той. — Владеенето на съзнанието е това, което дава тласъка на събирателната точка. В края на краищата ние, човешките същества, не представляваме кой знае какво; по същество ние сме една събирателна точка, фиксирана на определена позиция. Нашият враг и същевременно приятел е вътрешният ни диалог, нашият опис. Бъди воин; изключи вътрешния си диалог; направи своя опис и после го изхвърли. Новите ясновидци правят точни описи и после им се надсмиват. Без описа събирателната точка е свободна.

Дон Хуан ми припомни, че е говорил надълго и широко за един от най-упоритите аспекти на нашия опис — представата ни за Бог. Този аспект, рече той, е като силнодействащо лепило, което прикрепя събирателната точка на първоначалната й позиция. За да събера друг истински свят чрез друг от големите стопове от излъчвания, каза дон Хуан, трябвало да направя една задължителна стъпка, чрез която да освободя всички връзки на събирателната си точка.

— Тази стъпка е да видиш модела на човека — рече той. — Трябва да направиш това днес и го без чужда помощ.

— Какво представлява моделът на човека? — попитах аз.

— Помагал съм ти да го видиш много пъти — отвърна той. — Знаеш за какво говоря.

Сдържах се да не възразя, че не знам за какво говори. Щом казва, че съм виждал модела на човека, сигурно е така, макар че нямах ни най-малка представа какво е това.

Дон Хуан знаеше какво ми минава през ума. Усмихна ми се многозначително и бавно поклати глава.

— Моделът на човека е един голям куп излъчвания в големия сноп от органичен живот — рече той. — Нарича се „модела на човека“, защото този куп се появява само в пашкула на човека.

— Моделът на човека е онази част от излъчванията на Орела, която ясновидците могат да видят директно без никаква опасност за себе си.

Направи дълга пауза преди отново да заговори.

— Да разрушиш бариерата на възприятие е последната задача от владеенето на съзнанието — рече дон Хуан. — За да преместиш събирателната си точка на тази позиция, трябва да имаш достатъчно енергия. Направи едно пътуване на възстановяване. Спомни си какво си направил!

Безуспешно се опитах да си спомня какво е модела на човека. Чувствах едно мъчително безсилие, което скоро се превърна в истински гняв. Бях ядосан на себе си, на дон Хуан, на всички.

Дон Хуан не се трогна от моята ярост. Каза съвсем безразлично, че гневът е естествена реакция на колебанието на събирателната точка да се премести по заповед. — Ще мине доста време преди да можеш да прилагаш принципа, че твоята заповед е заповедта на Орела — рече той. — Това е същността на владеенето на намерението. Междувременно издай заповед сега да не се тормозиш дори и в най-лошите моменти на съмнение. Ще бъде бавна работа, докато тази заповед бъде чута и изпълнена, като че ли е заповедта на Орела.

Дон Хуан каза още, че имало една безмерна област съзнание между обичайната позиция на събирателната точка и позицията, където няма никакви съмнения; тази област се намира почти на мястото, където се явява бариерата на възприятие. В тази безмерна област воините стават жертва на всевъзможни злодеяния. Той ме предупреди да внимавам и да не губя увереност, защото по едно или друго време неизбежно ще ме връхлетят завладяващи чувства на поражение.

— Новите ясновидци препоръчват едно много просто действие, когато нетърпението, отчаянието, гневът или тъгата застават на пътя им — продължи дон Хуан. — Те съветват воините да въртят очите си. И двете посоки вършат работа. Аз предпочитам да въртя моите по посока на часовниковата стрелка.

— Движението на очите моментално премества събирателната точка. В това движение ще намериш облекчение. То е вместо истинското владеене на намерението.

Оплаках се, че не е имало достатъчно време, за да ми разкаже повече за намерението.

— Един ден всичко това ще се върне при теб — увери ме той. — Като верижна реакция. Една ключова дума — и всичко ще се изтърколи от теб. Все едно, че вратата на претъпкан килер е поддала.

След това дон Хуан се върна на темата за модела на човека. Каза, че да го видя сам, без чужда помощ, е важна стъпка, защото всички ние имаме определени представи, които трябва да се разрушат, за да сме свободни ясновидецът, който пътува в непознатото, за да види непознаваемото, трябва да бъде в безупречно състояние.

Той ми намигна и каза, че да бъдеш в безупречно състояние означава да си свободен от рационални представи и рационални страхове. И добави, че именно рационалните ми представи и страхове ми пречат в момента да подредя отново излъчванията, които ще ме накарат да си спомня, че съм виждал модела на човека. Подкани меда се отпусна и да раздвижа очите си, за да накарам събирателната си точка да се премести. Няколко пъти повтори, че наистина е важно да си спомня, че съм виждал модела на човека, преди да го видя отново. И понеже бързал, нямало време за обичайната ми мудност.

Раздвижих очите си, както бе предложил дон Хуан. Почти веднага забравих притесненията си, след което внезапен проблясък озари паметта ми и аз си спомних, че съм виждал модела на човека. Беше преди години при един доста паметен за мен случай, защото от гледна точка на католическото ми възпитание тогава дон Хуан бе направил най-светотатствените изявления, които някога бях чувал.

Всичко бе започнало като небрежен разговор, докато скитахме в покрайнините на Сонорската пустиня. Той ми обясняваше скрития смисъл на това, което прави с мен чрез уроците си. Бяхме седнали да си починем върху някакви огромни молози. Той бе продължил да обяснява своите способи на обучение и това ме бе насърчило да опитам за стотен път да му кажа как ми се отразяват те. Явно беше, че не иска повече да слуша за това. Промени нивото на съзнанието ми и ми каза, че ако видя модела на човека, може би ще разбера всичко, което той прави, и така ще спестя и на двама ни години тежка работа.

Подробно ми обясни какво представлява моделът на човека. Обрисува го не с оглед излъчванията на Орела, а като един шаблон от енергия, който служи да пресова качествата на човека върху една аморфна топка биологическа материя. Или поне аз така го разбрах, особено след като по-нататък описа модела на човека, използвайки аналогия от механиката. Каза, че той бил като гигантска щанца, която пресовала човешките същества безкрайно, все едно, че идвали при нея на поточна лента. Той живо онагледи процеса, като събираше длани, с големи усилия имитирайки щанца, която пресова човешки същества, всеки път когато двете й половини се срещнат.

Дон Хуан каза още, че всеки биологически вид има свой собствен модел, а всеки представител на вида, моделиран от този процес, проявява характеристики, свойствени за собствения му вид.

После дон Хуан започна едно крайно обезпокояващо разяснение за модела на човека. Той каза, че старите ясновидци и мистиците на нашия свят си приличат в едно — те успели да видят модела на човека, но не и да разберат какво представлява той. От векове насам мистиците ни представят трогателни разкази за своите преживявания. Но тези разкази, колкото и красиви да са, са белязани от грубата и отчайваща грешка да се смята, че моделът на човека е всемогъщ, всезнаещ създател; същото се отнася и за тълкуванието на старите ясновидци, които нарекли модела на човека „приятелски дух“, „защитник на човека“.

Дон Хуан каза, че единствено новите ясновидци притежават трезвостта да видят модела на човека и да разберат какво представлява той. И те осъзнали, че моделът на човека не е създател, а един шаблон на всички човешки качества, за които можем да се сетим, а и на някои, за които нямаме дори представа. Моделът е нашият Бог, защото ние сме това, което той е щамповал върху нас, а не защото ни е създал от нищото и ни е направил по свой образ и подобие. Дон Хуан каза, че според него да падаме на колене пред модела на човека е проява на надменност и егоцентричност.

Като чух обяснението на дон Хуан, страшно се разтревожих. Макар че никога не съм се смятал за практикуващ католик, бях шокиран от неговото богохулство. Благовъзпитано го слушах, но копнеех за моментна пауза в канонадата от сквернословни изказвания, за да сменя темата. Но той продължаваше да тръби идеите си по безмилостен начин. Накрая го прекъснах и му казах, че вярвам в съществуването на Бога.

Той рязко ми отвърна, че това е религиозна вяра и следователно е непряко убеждение, което не означава нищо; моята вяра в съществуването на Бога, както и на всичко останало, била основана на разкази, каза той, а не на виждане.

Дон Хуан ме увери, че дори и ако съм можел да виждам, неминуемо съм щял да направя същата грешна преценка като мистиците. Всеки, който види модела на човека, автоматично приема, че това е Бог.

Той нарече това мистично преживяване случайно виждане, еднократна работа, която няма абсолютно никакво значение, защото е резултат от случайно преместване на събирателната точка. После заяви, че новите ясновидци са наистина единствените хора, които могат да дадат вярно мнение по въпроса, защото те са се освободили от случайното виждане и са способни да виждат модела на човека винаги, когато пожелаят.

И те видели, че това, което наричаме Бог, е статичен прототип на човешките качества без каквато и да е власт. Защото моделът на човека при никакви обстоятелства не може да се намеси в наша полза или да накаже греховете ни, или пък да ни възнагради по някакъв начин. Ние сме просто продукт на неговата щампа; ние сме неговия отпечатък. Моделът на човека е точно това, което означава името му — шаблон, форма, калъп, който групира една определена структура от нишковидни елементи, които ние наричаме „човек“.

Това, което беше казал дон Хуан, ме хвърли в състояние на страшен смут, но той, изглежда, съвсем не се вълнуваше от настъпилата в душата ми бъркотия. Продължаваше да налива масло в огъня с това, което той наричаше „непростимото престъпление“ на случайните ясновидци, което ни кара да фокусираме нашата незаменима енергия върху нещо, което няма никаква сила и власт да направи каквото и да е. Колкото повече говореше той, толкова повече се дразнех аз. Когато се ядосах така, че щях да му закрещя, дон Хуан ме премести в още по-дълбоко състояние на повишено съзнание. Удари ме отдясно, между бедрената кост и подребрената кухина. Този удар ме запрати да се рея в някаква лъчиста светлина, някакъв прозирен извор на най-спокойна и прелестна красота. Тази светлина беше рай, един оазис в мрака около мен.

От моята субективна гледна точка аз виждах т^ази светлина неизмеримо дълго време. Великолепието на гледката надвишаваше всичко, което мога да кажа, и въпреки това не разбирах какво я правеше толкова красива. После ми хрумна идеята, че красотата й произлизаше от едно усещане за хармония, усещане за мир и спокойствие, за това, че си пристигнал, че си най-после на сигурно място. Чувствах как-вдишвам и издишвам леко и с облекчение. Какво прекрасно усещане за изобилие и цялост! Аз знаех без ни най-малко съмнение, че съм се срещнал лице в лице с Бога, изворът на всичко. И знаех, че Бог ме обича. Бог беше любов и опрощение. Светлината ме окъпа и аз се почувствах чист, освободен. Плаках неудържимо, главно за себе си. При вида на тази сияйна светлина се чувствах недостоен, низък.

Изведнъж чух гласа на дон Хуан в ухото си. Той каза, че трябва да премина отвъд модела, че моделът е само един етап, една спирка, която носи временен мир и спокойствие на онези, които пътуват в непознатото, но че той е стерилен, статичен. Той бил едновременно един плосък, отразен образ в огледало и самото огледало. А образът бил образа на човека.

Разпалено възнегодувах срещу това, което казваше дон Хуан; възпротивих се на неговите богохулни, сквернословни думи. Исках да го наругая, но не можех да преодолея обвързващата сила на моето виждане. Бях впримчен в него. Дон Хуан, изглежда, знаеше точно как се чувствам и какво искам да му кажа.

— Не можеш да наругаеш нагуала — рече ми той в ухото. — Именно нагуалът ти дава възможност да виждаш, чрез своята нагуалска техника и своята нагуалска сила. Нагуалът е водача.

И тогава осъзнах нещо за гласа в ухото ми. Той не беше гласът на дон Хуан, макар че много приличаше на неговия. И освен това, гласът беше прав. Подстрекате-лят на това виждане бе нагуалът Хуан Матус. Именно неговата техника и неговата сила ме караха да виждам Бог. Той каза, че това не е Бог, а модела на човека; знаех, че е прав. И въпреки това не можех да го призная — не от яд или инат, а просто от чувство за крайна вярност и любов към божественото, което беше пред мен. Докато се взирах в светлината с всичката страст, на която бях способен, светлината като че ли се сгъсти и аз видях един човек. Един лъчист човек, който излъчваше сила, любов, разбиране, искреност, истина. Човек, който представляваше тоталния сбор на всичко добро.

Разпалеността, която почувствах, виждайки този човек, далеч надхвърляше всичко, което някога съм изпитвал в живота си. Паднах на колене. Исках да засвидетелствам преклонението си пред олицетворения Бог, но дон Хуан се намеси и ме шляпна в горната лява част на гърдите, близо до ключицата и аз загубих Бога от погледа си.

В мен остана едно томително чувство, една смесица от угризения, въодушевление, увереност и съмнения. Дон Хуан ми се подиграваше. Нарече ме набожен и небрежен и каза, че от мен щяло да стане идеален свещеник; сега можело дори да мина за духовен водач, който е успял да Види Бог. Той шеговито ми предложи да започна да проповядвам, да описвам на всеки какво съм видял.

Съвсем нехайно, но привидно заинтересувано, дон Хуан направи едно изказване, което беше полувъпрос, полутвърдение.

— А мъжът? — попита той. — Не можеш да забравиш, че Бог е мъж.

Започнах да схващам необятността на нещо неопределимо, докато навлизах в състояние на голяма яснота.

— Много удобно, а? — добави дон Хуан с усмивка. — е мъж. Какво облекчение!

Като разказах на дон Хуан какво си бях спомнил, го попитах за нещо, за което току-що ми бе хрум-нало, че е твърде странно. За да видя модела на човека, А явно съм минал през преместване на събирателната точка. Споменът за чувствата и осъзнаванията, които бях имал тогава, беше толкова жив, че ми навя усещането за абсолютно безсилие. Всичко, което бях направил и почувствал тогава, го чувствах и сега. Попитах дон Хуан как е възможно след като толкова ясно съм изживял всичко, да го забравя така пълно. Сякаш нищо от това, което ми се е случило, не е имало значение, защото аз винаги трябваше да започвам отначало, независимо колко съм бил напреднал в миналото.

— Това е само едно емоционално впечатление — рече той. — Едно тотално заблуждение. Всичко, което си вършил някога, е здраво затворено в някои неизползвани излъчвания. Онзи ден например, когато те накарах да видиш модела на човека, аз самият се бях заблудил. Мислех, че ако го видиш, ще си в състояние да го разбереш. Това беше истинско заблуждение от моя страна.

Дон Хуан обясни, че той винаги бил смятал за себе си, че много бавно разбира. Но така и не можел да провери дали е прав, защото нямал база за сравнение. Когато съм се появил аз и той станал учител, нещо абсолютно ново за него, той осъзнал, че няма начин да ускори разбирането и че да се отмести събирателната точка не е достатъчно. До тогава смятал, че това стига. Той скоро разбрал, че тъй като събирателната точка обикновено се мести по време на сън, понякога до необичайно далечни позиции, винаги когато сме подложени на умишлено преместване, ние всички веднага започваме да го компенсираме. Постоянно си възвръщаме равновесието и продължаваме да функционираме, като че ли нищо не ни се е случило.

Дон Хуан отбеляза, че човек не може да оцени заключенията на новите ясновидци, докато сам не се опита да премести нечия събирателна точка. Новите ясновидци твърдели, че в това отношение от значение е усилието да се затвърди стабилността на събирателната точка на новата й позиция. Те смятали, че това е единствената процедура в обучението, която си заслужава да се обсъжда. И знаели, че това е дълъг процес, който трябва да се осъществява бавно, малко по малко.

После дон Хуан каза, че той използвал растения на силата в началото на моето чиракуване в съответствие с препоръките на новите ясновидци. Те знаели ат опит и чрез виждане, че растенията на силата отместват събирателната точка на значително разстояние от обичайното й местоположение. Въздействието на растенията на силата върху събирателната точка е по принцип сходно с това на сънищата: сънищата я преместват; но растенията на силата извършват едно по-дълбоко и поглъщащо преместване. Затова учителят използва дезориентиращото въздействие на тези премествания, за да затвърди идеята, че възприемането на света никога не е окончателно.

Тогава си спомних, че бях видял модела на човека още пет пъти през всичките тези години. С всяко виждане разпалеността ми все повече охладняваше. Не можах да преодолея, обаче, факта, че винаги виждах Бог като мъж. Накрая той престана да бъде за мен Бог и стана модела на човека — не заради това, което бе казал дон Хуан, а защото идеята за мъжки Бог стана несъстоятелна. Тогава вече можах да разбера думите на дон Хуан. Те съвсем не бяха богохулни или светотатствени; той не беше ги взел от контекста на ежедневния свят. Беше прав като каза, че новите ясновидци имат предимство в това, че могат да виждат модела на човека, когато пожелаят. Но по-важното за мен беше, че те притежаваха трезвостта да изследват това, което виждат.

Попитах го защо винаги виждах Бог като мъж. Той отвърна, че това се дължало на факта, че в тези случай събирателната ми точка нямала стабилността да остане абсолютно прилепнала на новата си позиция и се движела странично в човешкия стоп. Случаят бил същия както виждането на бариерата на възприятие като стена от мъгла. Това, което карало събирателната точка да се движи странично, било едно почти неизбежно желание или необходимост да се представи непонятното с нещо по-познато: бариерата е стена, а моделът на човека не може да бъде нищо друго освен човек. Той смяташе, че ако бях жена, щях да виждам модела на човека като жена.

Дон Хуан стана и каза, че е време да се разходим из града и че трябва да видя модела на човека сред хората. Тръгнахме мълчаливо към площада, но преди да стигнем там аз почувствах някакъв неудържим прилив на енергия и хукнах надолу по улицата към покрайнините на града. Стигнах до един мост и там, като че ли ме е чакал, аз видях модела на човека като сияйна, топла, кехлибарена светлина.

Паднах на колене, не толкова от набожност, колкото като физическа реакция на благоговението. Гледката на модела на човека беше по-удивителна от всякога.

Почувствах, без каквато и да било надменност, че съм претърпял огромна промяна, откакто го бях видял за пръв път. При все това обаче, всички неща, които бях видял и научил, само увеличиха и задълбочиха възхищението ми от чудото, което стоеше пред очите ми.

Отначало моделът на човека беше насложен върху моста, но после аз фокусирах погледа си отново и видях, че моделът на човека се простира нагоре и надолу в безкрайността; мостът беше само една жалка обвивка, миниатюрна скица, насложена върху вечното. Такива бяха и дребните фигурки на хората около мен, които ме зяпаха с нескрито любопитство. Но аз бях недосегаем, макар че в този момент едва ли бих могъл да бъда по-уязвим. Моделът на човека нямаше силата да ме защити или пощади и въпреки това аз го обичах с безгранична страст.

Стори ми се, че тогава разбрах нещо, което дон Хуан многократно ми беше повтарял, а именно, че истинската обич не може да бъде инвестиция. С удоволствие бих останал слуга на модела на човека — не за това, което би могъл да ми даде, защото той няма какво да даде, а единствено заради обичта, която изпитвах към него.

Усетих, че нещо ме дърпа настрани, и преди да изгубя присъствието на модела на човека аз му изкрещях едно обещание, но някаква мощна сила ме отнесе, преди да успея да завърша това, което исках да кажа. Изведнъж се озовах на колене на моста, а около мен група селяни ме зяпаха и се смееха.

Дон Хуан дойде до мен, помогна ми да стана и ме заведе обратно в къщата.

— Моделът на човека може да се види по два начина — започна дон Хуан веднага щом седнахме. — Или като човек, или като светлина. Това зависи от преместването на събирателната точка. Ако преместването е странично, моделът е човешко същество; ако преместването е в средата на човешкия сноп, моделът е светлина. Единствената стойност на това, което направи днес, е, че събирателната ти точка се премести в средата.

Дон Хуан каза, че позицията, в която човек вижда модела на човека, е много близо до тази, където се появяват сънуваното тяло и бариерата на възприятие. Затова новите ясновидци препоръчват модела на човека да бъде видян и разбран.

— Сигурен ли си, че разбираш какво е в действителност моделът на човека? — попита ме дон Хуан с усмивка.

— Уверявам те, дон Хуан, че ми е напълно ясно какво е моделът на човека — рекох аз.

— Когато стигнах до моста те чух да крещиш разни глупости на модела на човека — подметна дон Хуан с най-злобна усмивка.

Казах му, че се бях почувствал като недостоен слуга, боготворящ недостоен господар, но въпреки това бях подтикнат от най-чиста обич да му обещая вечната си любов.

Той намери всичко това невероятно смешно и така се разсмя, та чак се задави.

— Обещанието на един недостоен слуга към недостоен господар е безсмислено — рече той и отново се задави от смях.

Нямах желание да защитавам позицията си. Бях предложил обичта си на модела на човека безкористно, без мисълта за нещо в замяна. За мен нямаше значение, че обещанието ми е безсмислено.