Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (10)

9
ПРЕМЕСТВАНЕТО НАДОЛУ

Дон ХУАН И ХЕНАРО НАПРАВИХА своето ежегодно пътуване до Сонорската пустиня в северната част на Мексико, за да търсят лечебни растения. Висенте Медрано — ясновидецът-билкар в нагуалската група, използваше тези растения за приготвяне на лекарства.

Бях се присъединил към дон Хуан и Хенаро в Сонора в последния етап от пътуването им, тъкмо навреме за да ги откарам обратно на юг, в дома им.

В деня преди да тръгнем да се връщаме, дон Хуан внезапно продължи своите обяснения за владеенето на съзнанието. Почивахме си в сянката на някакви високи храсти в подножието на планините. Беше късен следобед, почти здрач. Всеки от нас носеше по един огромен зеблов чувал, пълен с треви. Веднага щом ги свалихме от гърбовете си, Хенаро легна на земята и заспа, използвайки сгънатото си яке за възглавница.

Дон Хуан ми заговори тихо, сякаш за да не събуди Хенаро. Каза, че досега вече ми е обяснил повечето от истините за съзнанието и че е останала още само една за обсъждане. Последната истина, увери ме той, била най-доброто откритие на старите ясновидци, макар че те самите така и не разбрали това. Огромното й значение било оценено векове по-късно от новите ясновидци.

— Обясних ти, че човекът има събирателна точка — продължи дон Хуан — и че тази събирателна точка подрежда излъчванията за възприемане. Говорих също и за това, че тази точка може да се мести от фиксираното си положение. И сега, последната истина е, че премине ли събирателната точка определена граница, тя може да събира светове, напълно различни от света, който познаваме.

Продължавайки да шепне, дон Хуан каза, че някои географски Области не само подпомагат това опасно придвижване на събирателната точка, но и избират определена посока за него. Сонорската пустиня например помага на събирателната точка да се придвижи надолу от обичайното си положение, към мястото на звяра.

— Затова в Сонора има истински магьосници, особено жени-магьосници. Ти вече познаваш една — Ла Каталина. Навремето те сблъсках на няколко пъти с нея. Исках да накарам събирателната ти точка да се премести, а Ла Каталина със своите магьоснически номера я разхлаби.

Дон Хуан обясни, че смразяващите кръвта преживявания, които бях имал с Ла Каталина, били част от предварително споразумение между тях двамата.

— Какво ще кажеш да я поканим с нас? — попита ме Хенаро гръмко, докато се надигаше от земята.

Внезапността на въпроса му и странният звук на гласа му моментално ме хвърлиха в ужас.

Дон Хуан се разсмя и ме разтърси за ръцете. Увери ме, че няма нищо страшно. Каза, че Ла Каталина ни била нещо като братовчедка или леля. Тя била част от нашия свят, макар че не следвала твърдо нашите търсения. Тя била много по-близо до древните ясновидци.

Хенаро се усмихна и ми намигна.

— Чувам, че си й бил навит — рече ми той. — Тя самата ми призна, че при всяка среща с нея, колкото по-голям е страхът ти, толкова по-голям ставал и меракът ти.

Дон Хуан и Хенаро избухнаха в почти истеричен смях.

Трябваше да призная, че винаги бях намирал Ла Каталина някак си страшна, но в същото време изключително привлекателна жена. Това, което най-много ме впечатляваше у нея, бе бликащата й енергия.

— Тя има толкова много съхранена енергия — прокоментира дон Хуан, — че при нея не е необходимо да си в състояние на повишено съзнание, за да премести събирателната ти точка до самите глъбини на лявата страна.

Дон Хуан отново каза, че Ла Каталина е много близо свързана с нас, защото принадлежала към групата на нагуала Хулиан. Той обясни, че обикновено нагуалът и всички членове на групата му напускат света заедно, но че имало и случаи, когато си отиват или на малки групички, или един по един. Нагуалът Хулиан и групата му били пример за последното. Въпреки че той бил напуснал света преди близо четирийсет години, Ла Каталина била все още тук.

Дон Хуан ми припомни нещо, което ми бе споменавал преди, а именно, че групата на нагуала Хулиан се състояла от трима абсолютно незначителни мъже и осем превъзходни жени. Дон Хуан винаги бе поддържал тезата, че това несъответствие е една от причините, поради които ясновидците от групата на нагуала Хулиан са напуснали света един по един.

Каза, че Ла Каталина била прикрепена към една от превъзходните жени-ясновидци от групата на нагуала Хулиан, която я научила на тези изключителни трикове да премества събирателната си точка в областта долу. Тази жена била една от последните, които напуснали света. Тя живяла до дълбока старост и тъй като и двете с Ла Каталина били родом от Сонора, те се върнали там, когато тя била вече на преклонна възраст, и живели заедно, докато жената-ясновидец не напуснала света. През годините, които прекарали заедно, Ла Каталина станала неин най-верен помощник и последовател, който с желание учел своеобразните похвати, използвани от старите ясновидци, за да местят събирателната си точка.

Попитах дон Хуан дали знанието на Ла Каталина по същество се различава от нашето.

— Абсолютно еднакви сме — отвърна той. — Тя прилича повече на Силвио Мануел или Хенаро; всъщност тя е техния женски вариант, но разбира се, бидейки жена, тя е безкрайно по-агресивна и опасна и от двамата.

Хенаро се съгласи с кимване на главата.

— Безкрайно повече — рече той и отново ми намигна.

— Тя към твоята група ли е? — попитах дон Хуан.

— Казах, че ни е нещо като братовчедка или леля — отвърна той. — Имах предвид, че принадлежи към по-старото поколение, макар че е по-млада от всички нас. Тя е последната от онази група. Рядко влиза във връзка с нас. Не ни харесва много. Твърде сковани сме за нея, защото тя е свикнала със стила на нагуала Хулиан. Предпочита бурните приключения в непознатото пред търсенето на свободата.

— А каква е разликата между двете? — попитах дон Хуан.

— В последната част от моите обяснения за истините за съзнанието — отвърна той — ще разгледаме тази разлика бавно и задълбочено. На този етап важното за теб е да знаеш, че в лявостранното си съзнание ти ревниво пазиш необикновени тайни; затова с Ла Каталина се харесвате един друг.

Отново настоях, че не толкова я харесвам, колкото се възхищавам на огромната й сила.

Дон Хуан и Хенаро се разсмяха и ме потупаха по гърба, сякаш знаеха нещо, което аз не знаех.

— Тя те харесва, защото знае на кого приличаш — рече Хенаро и млясна с устни. — Тя познаваше нагуала Хулиан много добре.

И двамата ми хвърлиха продължителен поглед, от който се почувствах неловко.

— Накъде биеш? — попитах Хенаро наежено.

Той ми се ухили и размърда вежди нагоре-надолу в комичен жест. Но нищо не каза.

Дон Хуан заговори и наруши мълчанието.

— Има някои много странни общи черти между теб и нагуалът Хулиан — рече той. — Хенаро просто се опитва да разбере дали съзнаваш това.

Попитах и двамата как, за бога, мога да съзнавам нещо, което е толкова изсмукано от пръстите.

— Ла Каталина смята, че го съзнаваш — рече Хенаро. — Тя твърди това, защото познаваше нагуала Хулиан по-добре от всички нас.

Отбелязах, че не ми се вярва тя да е познавала нагуала Хулиан, тъй като той е напуснал света преди близо четирийсет години.

— И Ла Каталина не е в първа младост — рече Хенаро. — Тя само изглежда млада; това е част от знанието й; точно както бе част от знанието и на нагуала Хулиан. Ти си я виждал само когато изглежда млада. Ако я видиш, когато изглежда стара, ще ти изкара акъла от страх.

— Това, което върши Ла Каталина — намеси се дон Хуан, — може да се обясни само чрез трите изкуства: владеенето на съзнанието, владеенето на прикриването и владеенето на намерението.

— Но днес ще изследваме това, което върши тя само в светлината на последната истина за съзнанието: истината, която гласи, че събирателната точка може да събира светове, различни от нашия, след като се измести от първоначалното си местоположение.

Дон Хуан ми направи знак да стана. Хенаро също стана. Аз автоматично грабнах зебловия чувал с лечебните растения. Хенаро ме спря тъкмо когато се канех да го метна на раменете си.

— Остави чувала на мира — рече той с усмивка. — Сега ще се покатерим малко нагоре по хълма и ще се срещнем с Ла Каталина.

— Къде е тя? — попитах аз.

— Там горе — рече Хенаро, посочвайки върха на малък хълм. — Ако се втренчиш с притворени очи, ще я видиш като едно много тъмно петънце на фона на зелените храсти.

Напрегнах се да видя тъмното петънце, но не видях нищо.

— Защо не се качиш там? — предложи ми дон Хуан. Зави ми се свят и ми прилоша. Дон Хуан ме подкани с ръка да тръгвам, но аз не смеех да мръдна. Накрая Хенаро ме хвана под ръка и двамата се заизкачвахме към върха на хълма. Като стигнахме там, разбрах, че дон Хуан бе вървял точно зад нас. Тримата стигнахме върха заедно.

Дон Хуан заговори на Хенаро много спокойно. Попита го дали си спомня десетките пъти, когато нагуалът Хулиан действал така, че те едва ли не се задавяли до смърт, защото се отдавали на страховете си.

Хенаро се обърна към мен и ме увери, че нагуалът Хулиан бил безмилостен учител. Той и неговият учител — нагуалът Елиас, който тогава все още бил на този свят, често тласвали събирателната точка на своите ученици и ги оставяли сами да се оправят.

— Казах ти веднъж, че нагуалът Хулиан ни препоръча да не хабим сексуалната си енергия — продължи Хенаро. — Имаше предвид, че за да се премести събирателната точка, човек има нужда от енергия. Ако я няма, „ударът на нагуала“ не е ударът на свободата, а на смъртта.

— Без достатъчно енергия — рече дон Хуан — силата на подреждането е съкрушителна. Необходима ти е енергия, за да издържиш налягането на подрежданията, които никога не се осъществяват при обикновени условия.

Хенаро каза, че нагуалът Хулиан бил вдъхновяващ учител. Той винаги намирал начини хем да обучава, хем да се забавлява. Един от любимите му способи на обучение бил да ги улавя неподготвени в нормално съзнание и да премества събирателната им точка. От там на сетне, за да си осигури неразделеното им внимание, трябвало само да ги заплаши, че ненадейно ще им нанесе удара на нагуала.

— Нагуалът Хулиан бе наистина незабравим човек — рече дон Хуан. — Имаше невероятен подход към хората. Можеше да върши и най-отвратителните неща, но, направени от него, те бяха велики. Направени от всеки друг, щяха да са груби и жестоки.

— Нагуалът Елиас пък нямаше никакъв подход към хората, но бе наистина велик, велик учител.

— Нагуалът Елиас бе досущ като нагуала Хуан Матус — рече ми Хенаро. — Те двамата се разбираха много добре. И нагуалът Елиас го научи на всичко без нито веднъж да му повиши тон или да му играе номера.

— Но нагуалът Хулиан бе доста различен — продължи Хенаро, като приятелски ме смушка. — Бих казал, че той ревниво пазеше особени тайни в лявата си страна, точно като теб. Не смяташ ли? — обърна се той към дон Хуан.

Дон Хуан не отговори, но кимна утвърдително. Изглежда едва сдържаше смеха си.

— Той си беше шегаджия по природа — рече дон Хуан и двамата избухнаха в невероятен смях.

Фактът, че те явно намекваха за нещо, което знаеха, ме накара да се почувствам дори още по-застрашен. Дон Хуан информативно ми каза, че имали предвид странните магьоснически техники, които нагуалът Хулиан бил научил през живота си. Хенаро добави, че нагуалът Хулиан имал и един уникален учител, освен нагуала Елиас. Учител, който страшно го бил харесал и го бил научил на необикновени и сложни начини за придвижване на събирателната точка. В резултат на това нагуалът Хулиан бил невероятно ексцентричен в поведението си.

— Кой е бил този учител, дон Хуан? — попитах аз. Дон Хуан и Хенаро се спогледаха и се разкискаха като деца.

— Много е трудно да се отговори на този въпрос — отвърна дон Хуан. — Мога да кажа само, че това е учителят, който промени курса на нашето течение. Той ни научи на много неща — и добри-, и лоши, но сред най-лошите е факта, че той ни научи на това, което са вършели старите ясновидци. И някои от нас се хванаха в капана. Нагуалът Хулиан бе един от тях. А също и Ла Каталина. Можем само да се надяваме ти да не ги последваш.

Незабавно се възпротивих. Дон Хуан ме прекъсна. Каза, че не знам за какво се противя.

Докато дон Хуан говореше, аз страшно им се ядосах — на него и на Хенаро. Изведнъж ме обхвана ярост и започнах да им крещя, колкото ми глас държи. Реакцията ми бе толкова несвойствена за мен, че ме изплаши. Сякаш бях някой друг. Спрях и ги погледнах безпомощно.

Хенаро бе сложил ръцете си върху раменете на дон Хуан, сякаш имаше нужда от опора. И двамата се смееха неистово.

Така се отчаях, че едва не заплаках. Дон Хуан се доближи до мен и окуражително сложи ръка на рамото ми. Каза, че Сонорската пустиня по необясними за него причини пораждала определена войнственост у човека, а и във всеки друг организъм.

— Обикновените хора биха го обяснили с това, че тук въздухът е много сух — продължи той. — Или пък, че е много горещо. Ясновидците го обясняват с това, че тук става едно особено събиране на излъчванията на Орела, което, както вече казах, подпомага събирателната точка да се премества надолу.

— Както и да е, воините са на този свят, за да се тренират да бъдат безпристрастни наблюдатели, така че да разберат тайната на нашето съществуване и да вкусят от сладостта на откритието, какво сме ние всъщност. Това е най-висшата цел на новите ясновидци. И не всеки воин я постига. Ние смятаме, че нагуалът Хулиан не я е постигнал. Той попадна в клопка, а също и Ла Каталина.

По-нататък дон Хуан каза, че за да бъде несравним нагуал, човек трябва да обича свободата и да бъде абсолютно дистанциран. Пътят на воина е толкова опасен, обясни той, защото е противоположен на житейската ситуация на съвременния човек. Каза, че съвременният човек е изоставил света на непознатото и тайнственото и се е установил в света на функционалното. Обърнал е гръб на знаменията и радостта, а е приел скуката.

— Шансът да се върнат отново към тайнството на света — продължи дон Хуан — понякога се оказва твърде много за воините и те се предават; попадат в капана на това, което нарекох „бурните приключения в непознатото“. Забравят търсенето, забравят, че трябва да бъдат безпристрастни наблюдатели. Потъват в непознатото и това им харесва.

— И ти смяташ, че аз съм такъв, така ли? — попитах дон Хуан.

— Ние не смятаме, а знаем — отговори Хенаро. — А Ла Каталина знае по-добре от всеки друг.

— Защо пък тя да знае? — запитах аз.

— Защото тя е като теб — отвърна Хенаро, като произнасяше думите с комична интонация.

Тъкмо щях отново да започна разгорещено да споря, когато дон Хуан ме прекъсна.

— Не е необходимо да се впрягаш толкова — рече той. — Ти си такъв, какъвто си. Просто битката за свобода за някой е по-трудна, а ти си един от тях.

— За да бъдем безпристрастни наблюдатели — продължи той, — първото нещо е да разберем, че неподвижността или движението на събирателната точка е всичко, което имаме ние и светът, който възприемаме, какъвто и да е този свят.

— Новите ясновидци казват, че когато са ни учили да говорим със себе си, са ни научили на средството да се притъпим, за да държим събирателната си точка фиксирана на едно място.

Хенаро шумно плясна с ръце и пронизително изсвири, имитирайки изсвирването на футболен треньор.

— Хайде да раздвижим тази събирателна точка! — извика той. — Живо, живо! Движи се, движи се!

Всички все още се смеехме, когато храстите в дясно от мен изведнъж се размърдаха. Дон Хуан и Хенаро веднага седнаха, като подвиха левия си крак под седалището. Десният им крак, с вдигнато коляно, бе поставен като щит пред тях. Дон Хуан ми направи знак да седна по същия начин. Той вдигна вежди и сви ъгъла на устата си в жест на примирение.

— Магьосниците имат свои собствени чудатости — прошепна той. — Когато събирателната точка се придвижи към областите под нормалното й местоположение, зрението на магьосниците става ограничено. Ако те видят, че стоиш прав, ще те нападнат.

— Веднъж нагуалът Хулиан ме държа два дни в тази воинска поза — прошепна ми Хенаро. — Трябваше дори да уринирам в тази поза.

— И да изхвърляш изпражнения — добави дон Хуан.

— Точно така — рече Хенаро.

А после ми прошепна, като че ли след известен размисъл:

— Надявам се, че си се изходил преди да тръгнем насам. Ако червата ти не са празни, когато се появи Ла Каталина ще се насереш в гащите си, освен ако не ти покажа как да ги свалиш. Ако се наложи да сереш в тази поза, трябва да си свалиш гащите.

Той започна да ми показва как да се измъкна от панталоните си. Правеше го най-сериозно и внимателно. Цялата ми концентрация бе насочена към неговите движения. Едва след като си бях свалил панталона, осъзнах, че дон Хуан се залива от смях. Разбрах, че Хенаро отново си правеше майтап с мен. Тъкмо се канех да стана и да си обуя панталона, когато дон Хуан ме спря. Той така се тресеше от смях, че едва успяваше да изговаря думите. Каза ми да остана неподвижен, че Хенаро е направил това само полу на майтап и че Ла Каталина наистина била зад храстите.

Настоятелният му тон, при това насред смеха, ми подейства. Замръзнах на място. Миг по-късно дочух някакво шумолене в храстите, което ме хвърли в такава паника, че забравих за панталоните си. Погледнах Хенаро. Той отново бе с панталон. Сви рамене.

— Съжалявам — прошепна той, — нямах време да ти покажа как да ги обуеш без да ставаш.

Не ми остана време да се ядосам или пак да се присъединя към радостта им. Изведнъж, точно пред мен, храстите се разтвориха и от тях излезе едно страховито същество. То бе толкова неземно, че вече не се страхувах. Бях като омагьосан. Каквото и да беше това пред мен, то не бе човешко същество; дори не напомняше на такова. Приличаше повече на влечуго. Или на тумбесто уродливо насекомо. Или дори на космата, крайно отвратителна птица. Тялото на това същество беше тъмно и бе покрито с твърди червеникави косми. Не виждах никакви крака, само огромната грозна глава. Носът беше сплеснат, а ноздрите представляваха две огромни странични дупки. Имаше нещо като клюн със зъби. Колкото и ужасяващо да беше това същество, очите му бяха великолепни. Бяха като две хипнотични езера от невъобразима яснота. В тях имаше знание. Те не бяха човешки очи, нито очи на птица, въобще не бяха очи, които съм виждал.

Съществото тръгна към лявата ми страна, размърдвайки храстите. Докато извъртах глава, за да следя движението му, забелязах, че дон Хуан и Хенаро изглеждаха така омагьосани от присъствието му, както и аз. Хрумна ми, че и те никога не са виждали подобно нещо.

В миг съществото бе напълно изчезнало от поглед. Но веднага след това се чу някакво ръмжене и гигантското му туловище отново се изправи пред нас.

Бях омаян и в същото време притеснен от факта, че ни най-малко не се страхувам от това уродливо създание. Сякаш предишната ми паника бе изпитана от някой друг.

В един момент почувствах, че започвам да се изправям. Против волята ми, краката ми се изпънаха и аз се оказах прав с лице към съществото. Смътно усещах, че си свалям якето, ризата и обувките. Останах гол. Мускулите на краката ми се стегнаха от едно невероятно мощно съкращаване. Заподскачах на място с колосална пъргавина, след което аз и съществото препуснахме към някаква неизразима зеленина в далечината.

Съществото препускаше пред мен, извивайки се около себе си като змия. Но после аз го настигнах. Докато тичахме заедно, аз осъзнах нещо, което вече знаех, а именно, че съществото бе наистина Ла Каталина. И изведнъж видях до себе си Ла Каталина от плът и кръв. Движехме се без всякакво усилие. Все едно, че стояхме неподвижно, само заели пози, изразяващи движение и скорост, а пейзажът около нас се движи, създавайки впечатление за огромно ускорение.

Надбягването ни спря така внезапно, както беше и започнало, и аз се оказах сам с Ла Каталина в един друг свят. В него нямаше и една позната черта. Имаше някакъв силен блясък и топлина, идващи откъм това, което, изглежда, бе земята — земя осеяна с огромни скали. Или поне изглеждаха като скали. Те имаха цвета на пясъчник, но нямаха тегло; бяха като късове сюнгер. Можех да ги запращам на различни страни само като ги побутна.

Така се омаях от силата си, че не забелязвах нищо друго. Бях преценил, неясно как, че късовете от привидно безтегловна материя ми оказват съпротивление. И именно върховната ми сила е тази, която ги запраща навсякъде.

Опитах се да ги хвана с ръка и осъзнах, че цялото ми тяло се е променило. Ла Каталина ме гледаше. Тя отново бе уродливото същество, което беше преди, а също и аз. Не можех да се видя, но знаех, че двамата сме досущ едни и същи.

Обзе ме неописуема радост, сякаш радостта беше някаква сила, която идваше отвън. С Ла Каталина заподскачахме, въртяхме се, играхме, докато не ни останаха никакви мисли или чувства, или каквото и да е човешко съзнание. И въпреки това аз определено съзнавах. Моето съзнание бе някакво смътно знание, което ми даваше увереност; то беше едно безгранично доверие, една физическа сигурност в моето съществуване, не в смисъл на човешко усещане за индивидуалност, а в смисъл на присъствие, което бе всичко.

После отведнъж всичко придоби човешки измерения. Ла Каталина ме държеше за ръка. Вървяхме в пустинята сред пустинните храсти. Веднага осъзнах, че камъните и твърдите буци пръст болезнено израняват босите ми крака.

Стигнахме до едно място без растителност. Дон Хуан и Хенаро бяха там. Аз седнах и си облякох дрехите.

Моята среща с Ла Каталина забави връщането ни в Южно Мексико. Тя ме бе разстроила по някакъв неописуем начин. В състояние на нормално съзнание станах затворен и откъснат от света. Като че ли бях загубил опорна точка. Бях се отчаял. Казах на дон Хуан, че дори съм изгубил желание да живея.

Бяхме насядали под навеса от клони в къщата на дон Хуан. Колата бе пълна с чували и ние бяхме готови да тръгваме, но моето чувство на отчаяние взе връх у мен и аз се разплаках.

Дон Хуан и Хенаро така се разсмяха, та чак сълзи им излязоха. Колкото по-отчаян се чувствах, толкова по-голяма бе радостта им. Накрая дон Хуан ме премести в състояние на повишено съзнание и обясни, че смехът им не е проява на грубост от тяхна страна или пък резултат от изопачено чувство за хумор, а най-искрен израз на щастие от това, че ме виждат да напредвам по пътя на знанието.

— Ще ти кажа какво ни казваше нагуалът Хулиан, когато стигнахме там, където си ти сега — продължи дон Хуан. — Така ще знаеш, че не си сам. Това, което става с теб, се случва с всеки, който е съхранил достатъчно енергия, за да надзърне в непознатото.

Нагуалът Хулиан им казвал, рече дон Хуан, че те били извадени от долдовете, където са живеели цял живот. Един резултат от съхраняването на енергия бил разрушаването на тяхното уютно, но крайно ограничаващо и скучно гнездо в света на ежедневния живот. Тяхната депресия, казвал им нагуалът Хулиан, се дължала не толкова на тъгата от загубата на тяхното гнездо, колкото на раздразнението, че трябва да търсят нови квартири.

— Новите квартири — продължи дон Хуан — не са така уютни, но са безкрайно по-просторни.

— Твоята призовка за изхвърляне от дома дойде под формата на огромна депресия, загуба на желанието за живот, точно както се случи и с нас. Когато каза, че не искаш да живееш, не можахме да се въздържим да не се разсмеем.

— Какво ще стане с мен сега? — попитах аз.

— Казано на прост език, ще трябва пак да опиташ — отвърна дон Хуан.

Дон Хуан и Хенаро отново бяха обхванати от еуфория. Всяко тяхно изказване или забележка ги хвърляше в истеричен смях.

— Всичко е много просто — рече дон Хуан. — Твоето ново енергийно ниво ще създаде ново място на събирателната ти точка. А воинският диалог, който ти водиш с нас винаги, когато сме заедно, ще затвърди това ново местоположение.

Хенаро придаде сериозен израз на лицето си и гръмко ме попита:

— Сра ли днес?

С движение на главата ме подкани да отговоря.

— Кажи де, кажи — настоя той. — Нека продължим воинския си диалог.

Когато смехът им се поуталожи, Хенаро ме предупреди за един недостатък, а именно факта, че от време на време събирателната точка се връща на първоначалното си местоположение. Каза ми, че в неговия случай обичайното местоположение на събирателната му точка го принуждавало да вижда хората като заплашителни и често ужасяващи същества. И за негово най-голямо учудване, един ден той разбрал, че се променил. Бил значително по-дързък и успешно се бил справил със ситуация, която обикновено би го хвърлила в объркване и страх.

— Улових се да се любя — продължи Хенаро и ми намигна. — Обикновено изпитвах смъртен страх от жените. Но един ден се озовах в леглото с доста дива жена. Това беше толкова неприсъщо за мен, че като разбрах какво върша, едва не получих инфаркт. От разтърсването събирателната ми точка се върна на мизерната си обичайна позиция и аз трябваше да изхвърча от къщата, треперейки като подплашен заек.

— По-добре внимавай като се върне събирателната ти точка — добави Хенаро и двамата отново се разсмяха.

— Местоположението на събирателната точка върху пашкула на човека — обясни дон Хуан — се поддържа от вътрешния диалог и поради това тази позиция е „паянтова“ в най-добрия случай. Затова мъжете и жените толкова лесно губят ума си, особено онези, чиито вътрешен диалог е монотонен, скучен и повърхностен.

— Новите ясновидци твърдят, че най-гъвкави са онези човешки същества, чийто вътрешен диалог е по-подвижен и разнообразен.

Той каза, че позицията на събирателната точка на воина е безкрайно по-здрава, защото веднага след като събирателната точка започне да се движи в пашкула, се създава една трапчинка в сияйността, която приютява събирателната точка от там нататък.

— Ето защо не можем да кажем, че воините губят ума си — продължи дон Хуан. — Ако те въобще губят нещо, то това е тяхната трапчинка.

Дон Хуан и Хенаро намериха това изказване толкова весело, че се затъркаляха по пода от смях.

Помолих дон Хуан да ми обясни моето преживяване с Ла Каталина. И двамата отново завиха от смях.

— Жените са определено по-странни от мъжете — рече най-сетне дон Хуан. — Фактът, че имат един допълнителен отвор между краката, ги кара да стават жертви на необикновени влияния. Странни, мощни сили ги обладават чрез този отвор. Това е единственият начин, по който мога да си обясня чудатостите им.

Той млъкна за малко и аз го попитах какво има предвид под това.

— Ла Каталина дойде при нас като гигантски червей — отвърна той.

Изражението на дон Хуан, когато каза това, и Хенаровото избухване в смях ме хвърлиха в най-чиста радост. Смях се докато едва не ми прилоша.

Дон Хуан каза, че Ла Каталина имала такива изключителни умения, че можела да прави каквото пожелае в царството на звяра. Несравнимото й представление било мотивирано от нейното сходство с мен. Крайният резултат от всичко това, каза той, бил, че Ла Каталина повлякла моята събирателна точка със себе си.

— Какво правехте вие двамата като червеи? — попита Хенаро и ме потупа по гърба.

Дон Хуан едва не се задави от смях.

— Затова казах, че жените са по-странни от мъжете — рече най-сетне той.

— Не съм съгласен с теб — обърна се Хенаро към дон Хуан. — Нагуалът Хулиан нямаше допълнителна дупка между краката и въпреки това беше по-странен и от Ла Каталина. Мисля, че тя е научила това за червея от него. Той често й го правеше.

Дон Хуан заподскача на място като дете, което едва се сдържа да не се напишка в гащите.

Когато се поуспокои до известна степен, дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан умеел да създава и използва най-странни ситуации. Каза още, че Ла Каталина ми била дала превъзходен пример за преместването надолу. Тя ми била позволила да я видя като онова същество, чиято форма била приела чрез преместване на събирателната си точка, а след това ми помогнала да преместя и моята на същата позиция, която й била дала онзи чудовищен вид.

— Другият учител, който имаше нагуалът Хулиан — продължи дон Хуан, — го научи как да стига до точно определени места в тази необятна област надолу. Никой от нас не можеше да го последва там, но всички членове на групата му го правеха, особено Ла Каталина и жената-ясновидец, която я обучаваше.

По-нататък дон Хуан каза, че преместването надолу дава един изглед, но не на истински друг свят, а на същия наш свят на ежедневния живот, само че погледнат от друг ъгъл. За да видя друг свят, добави той, трябвало да възприема друг голям сноп от излъчванията на Орела.

След това сложи край на обясненията си. Каза, че няма време да говори по въпроса за големите снопове от излъчвания, защото трябвало вече да тръгваме. Поисках да останем още малко и да продължим разговора, но той каза, че ще му е необходимо много време, за да обясни тази тема, а и на мен щяла да ми трябва нова концентрация.