Генадий Прашкевич
И най-умната машина… (2)

Част втора
Задача, която може да свърши Лесли

Разбира се, Лендъл беше жалък. Но не биваше да го отписвам. Можеше да ми дотрябва. В известен момент бих могъл да го пожертвувам, както ме пожертвува Джой Беримън. И нямах никакви угризения на съвестта.

Облякох се, излязох в тесния коридор и се ослушах. В стаята на Лендъл не се чуваха никакви звуци, но той си беше вътре. Седеше в креслото, подложил ръце на тила и безцелно разглеждаше тавана. В позата му имаше такова отчаяние, че се усмихнах. А той, като ме видя, се наведе напред и запита:

— Теб не те бият? Защо?

Беше жалък. Но той сам утежняваше положението си. Никога не бива да губиш самообладание — това е правилото на професионалисти. И си помислих — каква ли пакост е сторил Лендъл на фирмата „Сметка“, щом така здраво са се заели с него? Издаване на производствена тайна? Едва ли… В това отношение Лендъл беше наистина чист.

А може би всичко е свързано с Експерта? Версията изглеждаше интересна. Ако излезех прав, трябваше да огледам цялата история отстрани. Кръвопийци! Някой жертвуваше Лендъл, някой жертвуваше и мен. Някой поставяше под ударите Експерта, някой — Джой Беримън. Играта явно се водеше на много високо ниво. Шефът и Джек Беримън, от една страна, Лесли и фирмата „Сметка“ — от друга. А аз? Нима шефът действително ме е ценял толкова малко, че е могъл спокойно да ме хвърли в тоя котел? Тази мисъл не ми се хареса. Спомних си възхищението на шефа след операцията с фармацевтите… Не, не бива да мисля така… Тая версия изсмуках от пръстите си… Добре! Тръснах глава и попитах Лендъл:

— Какво знаеш за фирмата „Сметка“?

Лендъл трепна и изплашено ме загледа.

— Успокой се. Не ме интересуват греховете ти. Интересно ми е какво можеш да добавиш към онова, което веднъж ми разправи?

Закрил очи с дланта на дясната си ръка, Лендъл се излегна по-удобно в креслото, сякаш набираше кураж, но в това време вратата се хлопна. Влезе Лесли, усмихна се и ме повика:

— Милър, искам да поговоря с теб.

Беше във весело и много демократично настроение. Излязох след него, но не останахме в коридора, а отидохме в моята стая.

— Милър, искам да почна с главното. Задоволява ли те твоята работа? Твоята бивша работа?

Свих рамене.

— Тогава аз ще отговоря. Не те задоволява. Нали е така? Първо, тя е противозаконна. Второ, не те удовлетворява. Трето, не се рентира. Имам пред вид не парите, а неврозата, от която страда всеки професионалист. Освен това работата ти е престъпна, защото такива като теб ограбват не просто частните фирми, а самата държава, самия народ, чиито представители, колкото и да е парадоксално, са самите те.

— Е — възразих, — ако се погледне на нашите действия като на известно преразпределение на информацията, всичко изглежда съвсем иначе. Вместо с ценното изобретение или откритие да разполагат шепа хора, то веднага става достояние на мнозина.

— Промишленият шпионин, по правило, е въоръжен, Милър, няма защо аз да ти го казвам. А оръжието вече е предпоставка за престъпление.

Премълчах. Нали хората, които охраняват фирмите, не са агънца и всички те великолепно владеят оръжието.

— Виж какво, Милър. Ти имаш глава. Много добра глава. И в заблужденията си не си отишъл много далеч. Не е ли по-добре да преминеш на работа при нас? Преимуществата са очевидни, каквото и да приказваме. Дейността ти ще бъде строго законна. И освен това, не ще е нужно постоянно да се боиш от всички и всичко. Ще живееш спокойно, както подобава на гражданин на една голяма страна. А за да отпаднат и последните ти съмнения, ще ти кажа направо — в най-близко време имаме намерение да ликвидираме Консултацията. На всички ни е дошла до гуша. Разбира се, не ще можем да ви дадем под съд. Вие работите чисто, почти не оставяте следи. Но ще приложим към вас вашите методи.

— А това ще бъде ли законно?

— Аз поемам отговорността, Милър.

Замислих се.

— Не те карам да бързаш с отговора. Имаш време цяла седмица. Помисли. Няма да ти преча. Наспи се и знай, че при нас си в безопасност — Лесли помълча и неочаквано запита със съвсем друг тон: — Впрочем, защо реши да се преквалифицираш в цифровчик?

Да, не оставаха вече никакви съмнения. Лесли наистина работеше за фирмата „Сметка“. Защото кой друг може да се бои от цифровчиците, елита на промишления шпионаж? Помнех добре заниманията на единствения наш цифровчик Кронър-младши, който разкри секретния зумерен код на компютъра „Пасифик телефън енд телеграф къмпани“. Узнал кода, Кронър-младши даде поръчка за доставка на телефонни и телетайпни апарати и доста изгодно ги пласира, оставайки извън обсега на закона и личната полиция на „Пасифик къмпани“.

Но това е епизод.

Истинските цифровчици не гонят печалби. Тях ги интересува информацията. Информацията, която се пази не в частни лица, а в запомнящите устройства на компютрите. На една конференция на ЮНЕСКО известният специалист Бърнърд Бенсън заяви, че натрупаните в запомнящите устройства тайни отдавна представляват реална опасност. Като преразправи класическия случай с някакъв експерт, арестуван за системни кражби на информация от блока на паметта на компютъра на една голяма фирма. Клиентите на тази фирма срещу определена такса можели да се свързват по секретен телефон направо с компютъра. Узнал номера на секретния телефон, експертът, използвайки печатащата приставка към телефона си, се занимавал с кражба на информация дотогава, докато самата машина не съобщила на стопаните си, че я използват неправилно. По това време експертът вече бил успял да се добере до информация, която не подлежала в никакъв случай на разпространение.

Но аз никога не съм бил цифровчик. Аз съм химик. Така и казах на Лесли.

— Но напоследък — възрази той — проявяваш много голям интерес към компютрите.

С бързо движение той извади от джоба си магнетофон. Апаратът бе съвсем малък, но гласът на шефа прозвуча съвсем ясно и разбираемо, сякаш изговаряше текста специално, за да бъде записан на лента.

— … На фирмата „Сметка“, разполагаща с новия компютър на Експерта, действително не са нужни промишлени шпиони. На тях им е достатъчно само информацията, получена от случайни разговори, от официални публикации, от рекламни проспекти. Всички тези откъслечни данни, които не говорят нищо дори на специалиста, се програмират от Експерта и подават на компютъра, а машината вече сама дава идеята и дори технологията…

Лесли изключи магнетофона и впери очи в мен.

— Не си представляваш, Милър, какви трудности преодоляхме, докато създадем този компютър. Дори и през ум не ни минаваше, че ще се наложи да мислим за неговата защита, но сега само с това се занимаваме. Ти си талантливо момче, Милър, но този път залъкът ще ти заседне в гърлото. Мислил ли си за това?

Не отговорих. Беседата ни още от самото начало страдаше от известна едностранчивост и за мен бе добре дошло. Нека си каже всичко. Впрочем, Лесли долови мислите ми.

— Досещаш ли се защо те натикаха в багажника на колата?

Досещах се.

— За да ме разменят ли?

Той с удовлетворение кимна.

— Да. Но помни, че това не изключва моето предложение. Ние все едно ще направим размяната, но ако пожелаеш, можеш да работиш при нас. Ще сторя за това всичко, което е необходимо.

 

 

И така, Лесли си каза думата. Тя попадна на добра почва. Не можех да не се замисля за бъдещето си. И сега, когато седях в креслото до прозореца с решетки, подреждах мислено като пасианс възможностите, които имах. По-точно — вариантите измежду които можех да избирам. Уви, не бяха много.

Първо. Да приема предложението на Лесли. Ако Консултацията наистина виси на косъм, не си струва да оставам повече в нея. Сестрата на Беримън ми даде прекрасен пример… Второ. Да се опитам да разбера доколко е сериозно предложението на Лесли. Ако цялата операция е само негова лична инициатива, дори и подкрепена от фирмата „Сметка“, рано е да се отказвам от Консултацията. Още повече, че в душата си вярвах в непоклатимостта както на шефа, така и на Беримън… Трето. Да се опитам да похитрувам с Лесли, да поизчакам, за да мога да избера единственото правилно решение.

Когато Лесли си отиде, спрях се на третия вариант. За първите два нямах достатъчно информация. Така че оставаше третият. Третият… Изпих кафето, донесено от Ред, и пак взех да мисля за Лендъл.

Както вече казах, Лендъл се занимаваше в Консултацията с четене. Имаше нюх към интересната информация и работата му прекрасно потвърждаваше известната теза: осемдесет процента от тайните сведения агентът винаги може да получи от официалната преса. Когато напусна фирмата „Сметка“, Лендъл не се смути. Такива винаги ги следят. Помнят ги. Наистина: онзи, който продава тайни, за да печели от това пари, винаги може да извърши сериозно престъпление — да организира за сметка на новия си господар свое собствено производство. Така че не изпускахме Лендъл от очи нито ние, нито сътрудниците на Лесли… Впрочем, мен не това ме интересуваше. Имаше по-важни неща. Например, кой бе предупредил Лесли за акцията, която подготвяхме против фирмата „Сметка“? Само от подслушвателна апаратура, монтирана в демонстрационната зала ли бе узнал? Или от Джой Беримън, успяла да измъкне нещичко от брат си?

Опитах се да възстановя беседата си с Лендъл с всички подробности. Дори не беше беседа. По заповед на шефа, преди около две седмици Лендъл ме запозна с работата на експерта.

— Предположенията ми — каза тогава Лендъл, — може да се окажат несъстоятелни. Така че се отнеси критично към тях, Ел, без да забравяш впрочем и това, че и в най-невероятните случаи се крие зрънце истина. Човек, Ел, успешно решава най-различни задачи по класификация и разпознаване на обекти, явления и положения. Ето защо в наше време промишлените фирми се стараят да открият колкото се може по-ефективен начин за използването на човека в качеството му на елемент или звено в сложните автоматични системи. За сега е невъзможно човекът да се замени със специализиран разпознаващ апарат. Само човекът притежава способността да предвижда, тоест интуитивно да избира правилните начини за решаване на внезапно възникналия проблем. А машината, Ел, дори и най-умната машина, не притежава подобна способност. Освен всичко казано дотук, следва да помниш и това, че броят на взетите от човека решения не е безкрайно голям, въпреки безкрайно разнообразните състояния на външната среда, обуславяща решенията. Например машинописката, каквито и варианти на един и същ звук да й предлагат, винаги ще удря един строго определен клавиш… Откакто се появи компютърът, създаден от Експерта, положението се промени. Тази машина, Ел, е способна да реагира с определен брой решения на безкрайно разнообразните изменения в характеристиките на външната среда. Тоест, имаме работа със система. Със система човек-машина. Единна, цялостна, в която огромно значение има и единият и другият елемент…

Припомняйки си тези думи, подсъзнателно чувствувах важността им. Нещо повече, почнах да осъзнавам, че моето положение по някакъв начин зависеше от информацията, която ми бе предал Лендъл… Да, наистина не бива да го отписвам… Най-малкото, необходимо ми е отново да поговоря с него.

 

 

Но когато след обед почуках на съседната врата, тя се оказа заключена. Лендъл го нямаше. Телефонът също бе изключен и дори Ред не се вестяваше. И трите дена, през които бях оставен сам на себе си, изминаха мъчително бавно, като в пустиня. В тесния коридор, отделящ ме от външния свят, не се чуваха нито стъпки, нито гласове.

А после всичко се промени. Дойде Лесли и аз разбрах, че се е случило нещо…

— Е — запита той, — какво реши?

Поклатих глава.

— Възпира ме примерът на Лендъл.

— Говори по-ясно, Милър.

— Лендъл премина към нас, но кариерата му едва ли може да се смята за удачна. Боя се да не се случи и с мен същото. Шефът не вярвам да чака, докато ви предам всичко, което знам. Рано или късно ще ме натикат в багажника на друга кола…

— Не — твърдо заяви Лесли. — Дните на Консултацията са преброени. Що се отнася до Лендъл, ти си прав — той не направи кариера. Но той не е професионалист, ти го знаеш. Практически, той никому повече не е нужен. И твоят шеф, и ние изстискахме всичко от него. И… — Лесли за секунда се смути. — Ако си решил да работиш при нас, имаш прекрасна възможност да го докажеш.

Погледнах въпросително Лесли.

— Преди няколко часа — равнодушно заговори той, — Лендъл убил опекуна си и се вмъкнал в техническия отдел. За съжаление там държим оръжие и Лендъл успял да го завладее. Нещо повече, заплашва, че ще убие тримата заложници — чиновниците, които са работели там, ако не му предоставят автомобил и възможност да избяга.

— Не съм очаквал, че Лендъл е толкова чевръст. Наистина ли е завладял оръжието?

— И ние не го знаехме — мрачно каза Лесли. — Няма да крия, че на мен нищо не ми струва да пречукам Лендъл заедно със заложниците, още повече, че за труповете на чиновници винаги мога да обвиня него. Но, Милър, на мен ми е нужен самият Лендъл. Жив. Ти правилно се досети — мен ме интересува Експерта и аз вече се уговорих с твоя шеф за размяната. С Лендъл. Или… с теб, ако не поискаш да останеш при нас. Готов ли си да ни помогнеш?

— Да — отвърнах аз. — Но няма да бъде лесно.

И неочаквано Лесли се усмихна.

— А при фармацевтите лесно ли ти беше?

Тръгнахме по много дълъг коридор, който няколко пъти завиваше под прав ъгъл и спряхме пред вратата, зад която се укриваше Лендъл. Няколко души в цивилно облекло (Никакви полицаи! Нали случилото се засягаше само хората на Лесли!), бяха издигнали барикади в двата края на коридора и напрегнато наблюдаваха какво ще стане. Скрих се зад една бетонна колона и викнах:

— Лендъл, не стреляй! Аз съм — Милър!

Дори по гласа усетих колко е съсипан Лендъл.

— Към мен ли искаш да се присъединиш? Или е провокация? Да знаеш, че имам военен автомат и ако някой влезе с теб, няма да се поколебая — ще убия и теб, и твоите приятели!

— Лендъл, те искат да бъдем заедно.

— Правилно — разсмя се неестествено, трескаво той. — Плъховете трябва да бъдат изолирани, иначе ще разнесат чума. Влизай, Ел!

Открехнах предпазливо вратата и влязох в стаята, като очаквах всеки момент изстрел. Но не последва изстрел, макар че самата стая ме порази. Тя беше празна. Само в най-отдалечения ъгъл бяха струпани на гигантска камара бюра, кресла, чертожни дъски, стативи. В една пролука забелязах цевите на два автомата и пребледнялото лице на Лендъл.

Заложниците — трима човека — стояха недалеч от вратата. Ръцете им бяха завързани, на врата на всеки от тях бе нахлузена примка, завързана за вентилационната тръба. Ако не беше стъкленият блясък на ужас в очите на заложниците, човек можеше да помисли, че се занимават с някакъв идиотски спорт.

 

 

— Е? — тържествено попита Лендъл, надзъртайки от леговището си. — Нали ти казах, че ще успея да се измъкна! — така странно се захили, и аз си помислих, че шефът, май, е надценявал психиката му.

А Лендъл не мирясваше:

— Ще се измъкнем, Ел! Ще ни дадат кола и възможност да си отидем. Няма да посмеят да откажат, защото държа нещичко в ръцете си! — Той хитро погледна към заложниците.

— Мислиш ли — запитах аз, — че фирмата няма да припише на теб всички трупове?

— Не ще посмеят — възрази той и страните му почервеняха.

— Защо?

— В моите ръце е Експертът!

— Експертът? — удивих се аз. И си помислих — изобщо виждал ли е той експерта? Шефът показвал ли е пленника си на другиго, освен на мен?

— Той е тук, Ел! — възбудено заговори Лендъл. — Сред заложниците. И никой няма да поиска да загуби Експерта! Знам каква е работата — той хитро ми намигна, но хитростта му явно имаше болезнен характер.

— Каква е работата? — запитах търпеливо.

— Ти си забравил, Ел! — настроението на Лендъл се променяше всяка минута. — Спомни си какво ти казах в Консултацията! В системата човек-машина еднакво са важни както единият, така и другият елемент. Но — и това е много важно, Ел! — зад всяка система стои все пак човекът! Представи си великолепен, много рядък музикален инструмент. Например, цигулка. Всеки човек може да извлече от нея звуци. Няколкостотин могат да свирят сносно. Десетина свирят великолепно. Но по правило, има само един майстор, който умее да направи великолепната цигулка божествена! Говоря за Експерта, Ел. За гения на програмните импровизации! За човека, който единствен умее да си служи с такъв сложен компютър. Сега разбра ли? — Лендъл се наслаждаваше от ефекта. — Не работи зле главата ми, а? Сам се досетих за това. А всички вие забравихте Експерта и решихте да повредите машината… Безсмислено, Ел! Механичният мозък не може да бъде гениален без помощта на човека! Само човекът може да го направи гениален! — Лендъл прекъсна разгорещения си монолог и подозрително впери очи в мен: — Разбери кой от тях е Експертът! По-бързо! И го доведи тук!

Аз се приближих до заложниците. Всички бяха облечени в тъмни комбинезони и приличаха на техници средна ръка. На един от джоба му се подаваше логаритмична линийка. Имаше лунички, лицето му бе неизразително, но именно той привлече вниманието ми, защото в очите му, докато очите на другите бяха помътнели от страх, се долавяше желание да разбере случилото се.

— Ел! — викна Лендъл зад барикадата. — Казват, че Експертът е бил веднъж сериозно ударен от ток. Търси белег на лявата ръка!

С облекчение въздъхнах: Лендъл явно никога не бе виждал Експерта… И заповядах:

— Ръцете!

И тримата като манекени изпънаха напред вързаните си в китката ръце. Вените се бяха издули, лицата им бяха потъмнели от напрежение… Още един час и ще почнат да падат. Когато последният от тях изплези език, песента на Лендъл ще е изпята. Желанието му да живее, дори подкрепено с двата военни автомата, няма да има никакво значение за Лесли… Значи… Значи, аз все пак трябва да заложа на Лесли…

Обърнах се към Лендъл, за да му извикам, че Експертът не е сред заложниците, но луничавият закрещя с отчаяние:

— Аз съм Експертът!

Най-вероятно думите му бяха продиктувани от страх, но Лендъл ги чу.

— Ел! — изхриптя той тържествуващ. — Виждаш ли, познах! Домъкни Експерта тук! По-живо!

Но не се наложи да употребя сила. Махнах примката от шията на луничавия и той сам тръгна към барикадата на Лендъл. На три крачки от нея двамата се спряхме и луничавият, озъртайки се, повтори:

— Аз съм Експертът!

— Как ще го докажеш?

— Питайте ме каквото искате!

— Кои са тези хора? — Лендъл посочи с цевта на автомата останалите заложници.

— Охрана! Те трябваше да ме охраняват!

— Защо си в комбинезон на техник?

— Работех в лабораторията. Не съм конте!

— Отлично! — заяви Лендъл. Тази информация бе достатъчна за прекалено възбудения му мозък. Но моята оценка на случилото се бе по-друга. И казах съмненията си на Лендъл.

— Ти ли си Експертът?

— Да! Да! Да! — отвърна все така истерично луничавият.

Луди, реших аз… На устните и на двамата се бе появила пяна. Очите им се бяха налели с кръв. Ако имах оръжие, бих могъл просто да ги застрелям. Но нямах оръжие, а не бих успял да скоча върху Лендъл…

— Ръцете! — закрещя Лендъл. — Покажи си ръцете! Аха, Ел, виж! Има белег!

Замълчах. На ръцете му нямаше никакъв белег. Лендъл виждаше само това, което му се искаше да види. Впрочем, той май промени решението си:

— В ъгъла! Легни! По корем! — изкомандва той на заложника. И трескаво се обърна към мен: — Ел, мога ли да ти вярвам?

— Да! — нямаше смисъл да възразявам.

— Тогава надени си примката на Експерта! — Умората, напрежението, възбудата объркваха мислите на Лендъл. Пръстът му всяка секунда можеше да натисне спусъка… Дългата шия нелепо стърчеше над тясната яка, бръчките на лицето… На колко ли е години? — изведнъж помислих аз. Към петдесет, не по-малко… Той сам избра тоя изход…

— Добре — казах. — Но дай ми дума, че няма да стреляш в мен, докато има изгледи да успеем.

Той се учуди, но, след като помисли, забеляза тържествено:

— Ще ти дам възможност да се измъкнеш оттук, Ел!

Когато се обръщах, се спънах в крака на едно повалено кресло. Това стана толкова неочаквано, че Лендъл трепна и изпразни половината пълнител в бюрото, до което току-що стоях.

Наоколо още хвърчаха трески, когато сграбчих тънката шия, гореща, изпъната, странно хлъзгава под пръстите ми. Докато се боричках с Лендъл, опитвайки се да измъкна автомата от ръцете му или да го стисна за гърлото, разбрах, че той наистина не е на себе си. Само лудите са толкова силни!

Но и аз самият вече не бях напълно нормален. И към нашата лудост се прибавяше отчаянието — да загубим изведнъж всичко, до което бяхме успели да се докопаме. Ударих няколко пъти Лендъл с ръба на ръката си. Най-после ударът излезе успешен. Лендъл не можа да си поеме въздух и изпусна автомата. Падна на колене, затърси го по пода със свити пръсти, хъркаше, удряше си главата в мебелите и аз си помислих, че ако стане, няма да мога да се справя с него… Но той не ставаше. И почти веднага усетих на рамото си тежката ръка на Лесли.

— Да вървим — каза той.

Изправих се. Поразително, колко много мебели успяхме да изпочупим… И когато ме отвеждаха, разбрах, че Консултацията наистина ще загине при тази акция… Наистина ще загине… Ако… Ако Лесли успее да размени мен или Лендъл срещу истинския Експерт, който се намираше в ръцете на шефа.

Грешеше ли Лендъл, като говореше за неравнозначността на машината и човека? Интуитивно съзнавах, че във верния отговор се крие не само моето спасение. Какво искаше шефът? Да унищожи компютъра на Експерта. Какво искаше Лесли? Да размени мен или Лендъл за Експерта. Какво искаше Лендъл? Да размени Експерта, за да запази живота си.

Но ако на Лесли наистина толкова е необходим Експертът, то ние май, изобщо не биваше да се бъркаме в работите на фирмата „Сметка“. Защото още от самото начало ключът беше в ръцете на шефа, но той просто не е знаел как да го използва. Плашеше го главно компютърът. На хората той винаги гледаше като на някаква част от производството. И, струва ми се, грешеше. Не машината, а човекът! Лендъл си изигра своята роля, излезе от играта, но без сам да знае, ми подхвърли спасителната идея. И сега всичко зависеше само от мен. Ще съумея ли да попреча на гениалния импровизатор да се върне при своя инструмент или не? А още по-конкретно — ще съумея ли да спася Консултацията или сам ще загина с нея?

Не ми се искаше да мисля за бъдещето, но умореният ми мозък строеше кошмарни варианти. Виждах как година след година се усъвършенствува методиката на Експерта, как една след друга фалират конкурентните фирми на „Сметка“, как най-после идва време, когато промишлеността на цялата страна започва да зависи само от тази фирма… Ето го предупреждението на Абрахам Линкълн, мислех аз в безсилната си ярост. И трудно може да се противопостави нещо…

И все пак имаше някакви изгледи да успея.

 

 

Не мога да кажа че прекарах добре нощта. Но затова пък добре я оползотворих. Усмихнатия Лесли посрещнах спокойно.

Интересуваха ме не шегите му, с които се мъчеше да ме ободри. Интересуваше ме дали е въоръжен. Забелязах, че джобът на сакото му е леко издут. Такава играчка, помислих си аз, навярно има и под мишницата му. Важното е да не прехвърли на друго място именно тази, която държеше във външния си джоб.

— Съчувствувам ти — каза Лесли. — Прекарал си зле нощта. Включвах камерата и наблюдавах лицето ти. Беше разтревожено.

Това беше, така да се каже, любимата му тема — въпросът за доверието. С това искаше да подчертае, че продължава да говори истината. Ония неща, които той искаше да минат за истина. Но може, изведнъж помислих аз, действията му наистина да са справедлива реакция срещу оня дух на промишлен шпионаж, проникнал във всички сфери на производството? Онзи дух, който бе направил практически невъзможно безкористното разпространение на техническите новости. С този проблем се сблъскваха много остро най-различни фирми. Какви ти фирми! НАСА, организацията, занимаваща се с изучаването на Космоса, не можеше вече да работи нормално и обяви, че ще предава безплатно в ръцете на желаещите изобретенията, направени от нейните сътрудници покрай основните им задачи. Например, нови планери, нови лепила, нови методи за заваряване… Достатъчно беше да изпратиш отворена картичка за двадесет и пет цента, за да получиш цялата интересуваща те информация. Но никой не се заинтересува от тази безплатна информация, макар че промишлените шпиони продължаваха своя лов за съвършено идентична информация…

Да, най-добрият начин да скриеш една тайна в наше време, колкото и да е парадоксално, е все пак нейната публикация. Защото никой не е в състояние да изчете всички списания, на които няма параф „Секретно“ или „Поверително“.

 

 

Отпътувахме привечер. Мощният автомобил с рев разкъсваше вечерния въздух. Потънал в мрачни мисли, не забелязвах нито усмихващия се Лесли, нито смучещия пура Ред, нито даже Лендъл, вперил безсмислено поглед в стъклото. От време на време Лендъл стенеше и ми изглеждаше ужасно стар…

Не знам имаше ли на Земята човек, който така остро да усеща несигурността на днешния ден, неопределеността на утрешния… Компютърът на Експерта — тържеството на фирмата „Сметка“ — се извисяваше над съзнанието ми като планина, в чиито бездънни пещери бе почнала да се стича безценна информация. Ще мине време и в оголения, натъпкан с подслушвателна и наблюдаваща апаратура свят на хората ще остане само правото на такива тривиални истини, като тази, че „след нощта идва утрото“… Нищо повече… И ние жалки, задъхващи се в потока на незнанието, като за вода, като за хляб, като за въздух ще умоляваме Експерта да ни даде и глътка знания… Няма значение какви! Просто — знания! Защото те са толкова необходими на човечеството, както хлябът, водата, въздухът…

 

 

Когато навлязохме в гората, Лесли спря колата, излезе и ме повика да отида при него.

— Те ще бъдат тук след десет минути. Как мислиш, какво да правим с Лендъл? Видът му не ми харесва.

— Трябва да развържеш ръцете му — подхвърлих аз. — Мисля, че повече няма да прави никакви фокуси.

Лесли кимна и даде знак на Ред. Извърнах се, за да не гледам как Лендъл, хлипайки, разтърква изтръпналите си ръце.

— Ти си човек на място — тихо каза Лесли. — Дори и да не дойдеш при нас, радвам се, че се разплатихме. За фармацевтите.

Кимнах. Лириката не ме интересуваше. Леко издутия джоб на сакото — ето на какво се крепеше светът. В краен случай, реших аз, може да стрелям и през плата. Все едно. Главното е да успея.

 

 

За да не събудя подозрения, помолих го да ми даде цигара.

— Помни — каза Лесли. — Очаквам решението ти. При нас ще си много нужен, ти имаш прекрасна закалка, прегледах внимателно биографията ти. А там рано или късно ще си счупиш главата.

Усмихнах се. Не биваше да отвличам вниманието си с разговори. Лесли, сега вече вярвах в това, рано тържествуваше. Той не знаеше, че всичко трябва да се реши буквално в секундата, която още не бе настъпила, но се приближаваше с далечния мощен рев на автомобилния мотор, който не можех да сбъркам с никакъв друг.

 

 

Рохкава земя, влажни листа… Навярно наскоро бе валяло.

Когато чу мотора, Лесли се дръпна от дървото и застана отляво, малко пред мен. Ред и Лендъл седяха в колата.

Изминаха пет минути и отпред между дърветата се появиха двама души. Пръв вървеше шефът, неимоверно едър в шлифера си с топлата пухкава подплата. След него на половин крачка вървеше Експертът. Веднага го познах. Само ръстът му ме учуди.

На екрана експертът изглеждаше доста висок. Но сега наред с шефа изведнъж се бе смалил, фигурата на шефа го бе съвсем подтиснала. Но самоувереността на Експерта не бе намаляла. Той заговори нещо на шефа и вдигна ръка за поздрав.

Лесли се изправи, отговаряйки на приветствието, тази секунда ми бе достатъчна, за да бръкна в джоба на сакото му и да стрелям направо през плата, без да изваждам пистолета. Преди Лесли да се хвърли върху мен и да ме повали, видях как Експертът се хвана за гърдите и падна по лице на земята. В листата.

Ръката на Лесли зашари в тлеещия джоб. Това ме спаси. Шефът, Беримън и Кронър-младши (кой от коя страна се появи, така и не разбрах) обкръжиха колата и разоръжиха Лесли и Ред. Всичко стана в миг и в пълна тишина. Само Лендъл на няколко пъти глупашки се захили, без да разбира какво става. Може би искаше да се засмее, но излезе много жално.

— Върви в колата — заповяда му шефът и след като го проследи с поглед, обърна се към Лесли. — Искрено съжалявам. Станало е някакво недоразумение. Искам да мисля, че изстрелът на Милър…

— Ами! — прекъсна го Беримън. — Ел стреля великолепно. При него грешка няма.

— Прегледайте Експерта!

Опрял се на дървото (като Лесли преди две минути), наблюдавах как Кронър-младши проверява пулса на Експерта. Но Беримън беше прав — аз стрелях добре и грешка при мен нямаше…

Шефът изглеждаше невероятно разстроен. Дори не се опитваше да го прикрие. По дяволите, помислих аз, с какво се е занимавал през тази седмица? Преценявал е също като мен вариантите на най-изгодния изход? За миг съжалих, че не бях прикачил на костюма му някакво микроапаратче, за да разбера какво е все пак мнението на шефа за случилото се. Какви ли бяха истинските му намерения? И в играта на коя карта бе залагал повече — на моята или на Лесли?

— Джек — помолих аз, — запали ми една цигара.

Беримън изпълни молбата ми. От всички само той беше в отлично настроение. Големите му красиви очи горяха възторжено.

— Уверен ли си, че постъпи правилно? — запита ме шефът.

Кимнах. Не ми се искаше да му обяснявам. В мен се бореха доста съмнителни чувства. Еднакво съмнителни както по отношение на самия шеф, който се бе възползвал (сега разбирах) от оная точка на договора, която предвижда внедряване на шпионин във фирмата на конкурента, без знанието на самия шпионин, така и към всички участници. Утешаваше ме само едно. Бях изиграл всички. Изиграл бях Лесли, като се възползвах от излишната му увереност в успеха. Изиграл бях и Лендъл, който пръв от всички бе разбрал ролята на Експерта. Надхитрих и шефа, който се бе поддал на своите фантасмагории… И аз не се съмнявах в успеха. Нека компютърът да не е унищожен, нека продължава да работи. Без Експерта, без мощния му интелект — той е просто машина. Обречена на посредственост. Поне до… до появяването на нов гений.

Не знаех в какво е неповторимостта на Експерта. А всъщност и не исках да знам. Той вече не можеше да се меси в нашите работи. Моят изстрел донесе на Консултацията всичко, от което се нуждаеше тя. И преди всичко пари. И тъй като всичко стоеше точно така, не се стърпях и казах на пребледнелия от яд Лесли:

— Виждаш ли какво значи професионализъм?

— Виждам — каза той. — Но не бързай да се перчиш. Аз все пак ще унищожа вашето дюкянче.

Дойде ред на шефа. Изглежда, някои неща вече му бяха станали ясни.

— Сега тук ще поработят моите хора — каза той на Лесли — и ти няма да получиш никакви факти. А после, след един час ще те пусна да си ходиш. Надявам се, разбираш, че е безсмислено да намесваш полицията в тая работа. Нямаш факти. Работи си спокойно и Консултацията ще те забрави. Гарантирам.

Лесли се извърна, но Ред изведнъж се засмя и кимна на шефа.

 

 

— Върви, Ел — рече шефът. — Зад храстите има кола. Ще ми разправиш всичко по-късно. А сега трябва да уточним някои подробности с нашия приятел — и той кимна по посока на Лесли. — Ти извърши истински подвиг, Ел. Едва сега го оцених напълно.

Не го доизслушах. Нека уточнява подробностите. В това той е майстор.

Меките листа под краката ми приятно пружинираха. След пет-шест крачки ме настигна Беримън. На лицето му още се четеше възхищение и, задъхвайки се, той заговори:

— Ел! Аз се досещах! В цялата тази работа още от самото начало ме смущаваше едно нещо — нямаше в кого да стреляме. Нима в компютъра? И ти си прав. Откри целта! Това наистина е подвиг!

Така… Сега и аз имах право да задавам въпроси:

— Джек, а защо сестра ти взе участие в тая работа?

Той хитро ми намигна.

— Ти страшно й се харесваш. Не се сърди. Тя умно си изигра ролята. С Лесли само такава игра можеше да се играе. — И неочаквано той разцъфна като роза: — Ел, сестра ми ти е длъжник. Тя получи хонорар за отвличането ти от ръцете на самия Лесли! Така че ще си разделите сумата. Не е лошо, а? Все ми се струва, че на Лесли му е жал не толкова за стария бърборко Експерта, колкото за похарчените на вятъра пари!

 

 

Когато отидох при колата, видях Джой. Почувствувах раздразнение.

— Сядай!

Джой послушно се намести на съседната седалка и аз подкарах колата. Усещането беше приятно. Изглежда, вече се съвземах.

— Искат да ми видят сметката! — подразних Джой.

— Ако знаеше само — пламна тя, — как старателно опитвах да ти дам знак! Надявам се, то е изиграло своята роля!

Тя беше удивително мила. Когато излязохме на шосето, я погледнах и си помислих — какво ми напомня усмивката на Джой? Какво ми напомня?

 

 

И изведнъж се сетих.

В коридора на зданието, в което Лесли бе отвел мен и Лендъл, веднъж видях парченце фолио с рекламната емблема на фирмата за шоколади „Херши“. Отпечатък от красиви устни в шоколадов цвят… Да, устните на Джой бяха точно такива!