Рей Бредбъри
Лед и пламък (4)

IV.

Нощта дойде и отмина, и започна вторият ден.

През нощта отнесоха всички умрели на върха на невисокия хълм. Траурното шествие беше дълго: много тела.

Дак вървеше заедно с останалите, хванала за ръка вече пристъпящия Сим. Той се научи да ходи един час преди разсъмване.

От хълма Сим отново видя в далечината металното зрънце. Но никой друг не гледаше натам и никой не говореше за него. Защо? Може би това е мираж? Защо не бягат нататък? Не се молят на това зрънце? Защо не се опитат да се доберат до него и да отлетят в космоса?

Отзвучаха траурните речи. Положиха телата едно до друго на открито място, където слънцето след няколко минути щеше да ги изгори. После всички тръгнаха обратно, бързайки да използуват малкото минути свобода — да потичат, да поиграят, да се посмеят на въздух, с мирис на свежест.

Дак и Сим, чуруликайки като птици, си намираха храна сред скалите и споделяха един с друг онова, което успяваха да узнаят. Той живееше втори ден, тя — трети. И двамата бяха шибани от бурния темп на скоротечния живот. Сега той се извърна към тях с още една своя страна.

Иззад скалите горе изскочиха петдесетина млади мъже и държейки в стиснатите си юмруци остри камъни и каменни ножове, с викове се спуснаха към черните зъбери в далечината.

„Война?“ — отекна в мозъка на Сим. Новата мисъл го потресе. Тези хора бяха хукнали да се сражават и да убиват другите хора, които живееха там, сред черните скали.

Но защо? Защо да се сражават и убиват — нима животът и без друго не е твърде кратък?

От далечния екот на схватката му прилоша.

— Защо, Дак, защо?

Дак не знаеше. Може би ще разберат утре. Сега трябва да ядат — да ядат, да поддържат силите и живота. Дак приличаше на гущерче, вечно докопващо нещо с език и вечно гладно.

Наоколо сновяха бледи дечица. Едно момченце изтърча като бръмбарче нагоре по склона, събори Сим и измъкна под носа му червения плод, който беше намерил под ръба на скалата. И още преди Сим да успее да стане, малчуганът вече излапа плячката. Сим се нахвърли върху него, те паднаха и се затъркаляха надолу, като чудновато кълбо, докато Дак не ги разтърва.

От драскотините на Сим течеше кръв. Някаква част от неговото съзнание, гледайки като че ли отстрани, му говореше: „Така не бива. Децата не трябва така да постъпват. Това е лошо!“

Дак прогони с плесници малкия разбойник.

— Махай се оттук! — извика тя. — Как се казваш, безобразнико?

— Кайон! — отвърна със смях малчуганът. — Кайон, Кайон, Кайон!

Сим го гледаше с цялата свирепост, която можеше да изрази младото му лице. Той се задъхваше: пред него стоеше враг. Сим отдавна някак очакваше враждебното начало да се въплъти не само в заобикалящата го среда, но и в някакъв човек. Съзнанието му вече беше проумяло каменните лавини, зноя, студа, бързото течение на живота, но всичко това беше свързано със средата, със заобикалящия го свят — яростни, несъзнателни прояви на неодушевената природа, породени от гравитацията и излъчването. А сега, в лицето на този нагъл Кайон, той опозна и мислещия враг!

Кайон се отдалечи малко, спря се и ехидно извика:

— Утре аз ще бъда толкова голям, че ще мога да те убия!

С тези думи той изчезна зад камъка.

Покрай Сим тичаха деца, смееха се. Кой от тях ще стане негов приятел, кой — враг? И как изобщо за такъв чудовищно кратък жизнен срок могат да възникнат приятели и врагове? Нима ще успееш да спечелиш едните или другите?

Дак четеше мислите на брат си и трескаво му шепнеше на ухото, продължавайки да търси храна:

— Откраднат ти храната — ето враг. Подарят ти дълго стебло — ето приятел. Освен това враждуват заради мисли и мнения. За пет секунди ти си спечели смъртен враг. Животът е толкова кратък, че и с това трябва да се побърза.

И тя се засмя със странна за толкова младо същество ирония, която показваше преждевременна зрялост на мисълта.

— Ти трябва да се биеш, за да се защитиш. Ще се мъчат да те убият. Има поверие, отколешно поверие, че уж част от жизнената енергия на убития преминава в убиеца, и за сметка на това той може да живее един ден повече. Разбра ли? И докато някой вярва в това, ти си в опасност.

Но Сим не я слушаше. От ятото крехки момиченца, които утре ще станат по-високи и по-стройни, вдруги ден ще се оформят, а след още един ден ще си намерят мъж, се отдели една палавница с коси като виолетово-син пламък.

Претичвайки покрай тях, тя закачи Сим. Телата им се докоснаха. Проблеснаха очи, светли като сребърни монети. И той вече знаеше, че си е намерил приятел, любов, жена, която след една седмица ще лежи до него на погребалния огън, когато слънцето започне да оголва костите от плътта.

Само един поглед, но той за миг ги накара да притихнат.

— Как се казваш! — извика Сим подир нея.

— Лайт! — отвърна тя, като се смееше.

— А пък аз Сим — рече той смутен.

— Сим! — повтори тя, побягвайки. — Ще запомня!

Дак го побутна.

— Дръж, яж — рече тя на замисления си брат. — Яж, иначе няма да пораснеш и няма да можеш да я настигнеш.

Ала изневиделица се появи бягащият Кайон.

— Лайт! — започна да го дразни той, като подскачаше ехидно. — Аз също ще запомня Лайт!

Висока, стройна като вейка, Дак печално поклати черното облаче на косите си.

— Отнапред мога да ти кажа какво те чака, братко. Скоро ще ти дотрябва оръжие, за да се сражаваш за тази Лайт. Ала е време да се прибираме, слънцето ей сега ще се покаже!

И те хукнаха обратно към пещерата.