Рей Бредбъри
Лед и пламък (3)

III.

Сим се опитваше да прогони от родителите си настъпващата старост, но колкото и да напрягаше разума си, призовавайки на помощ образите, те просто пред очите му се превръщаха на мумии. Старостта разяждаше баща му като киселина. „Скоро и с мен ще бъде същото“ — мислеше с ужас Сим.

Самият той растеше неудържимо, чувствуваше как в организма му става обмяна на веществата. Всяка минута го хранеха, непрестанно нещо дъвчеше, нещо гълташе. Образите, процесите започнаха да се свързват в ума му с определящите ги думи. Една от тези думи беше „любов“. За Сим в нея се криеше не отвлечено понятие, а някакъв процес, леко дихание, мирис на утринна свежест, трепет на сърцето, мека извивка на ръката, на която лежеше, надвесено над него лице на майка му. Отначало той виждаше едно или друго действие, после в съзнанието на майка си търсеше и намираше нужната дума. Гръклянът му се готвеше за речта. Животът стремително, неумолимо го увличаше към вечното забвение.

Сим чувствуваше, как растат нозете му, как се развиват клетките, порастват косите, увеличават се на големина костите и сухожилията, нараства мекото, бледо восъчно вещество на мозъка. При раждането чист и гладък, като кълбо лед, секунда по-късно мозъкът му, сякаш от удар на камък, се покри с мрежа от милиони бразди и гънки, означаващи мисли и открития.

Сестричката му Дак ту дотичваше, ту побягваше с останалите деца, гледани като в парник, и непрестанно нещо лапаше. Майката нищо не ядеше, нямаше апетит, а очите й сякаш бяха замрежени с паяжина.

— Залезът — произнесе най-сетне бащата.

Денят свърши. Мръкваше се, чу се свиренето на вятъра.

Майката стана.

— Искам още веднъж да видя света навън… Само още веднъж…

Очите на бащата бяха затворени, той лежеше до стената.

— Не мога да стана — едва чуто пошепна той. — Не мога…

— Дак! — извика дрезгаво майката, и дъщерята изтича до нея. — Дръж!

Тя предаде Сим на дъщеря си.

— Дак, пази Сим, храни го, грижи се за него.

Последно лесково докосване на майчината длан…

Дак мълчаливо притисна Сим до себе си, големите й влажни очи зеленикаво проблясваха.

— Върви — рече майката. — При залез слънце го изнеси навън, веселете се. Събирайте храна, яжте. Играйте.

Без да се оглежда назад, Дак се запъти към изхода. Сим се изви в ръцете й, гледайки през рамото на сестра си с потресени, невярващи очи. От него се изтръгна вик, устните му някак помръднаха, давайки изход на първата дума в живота му:

— Защо?…

Той видя смайването на майка си.

— Детето проговори!

— Аха — откликна се бащата. — Ти чу ли какво каза?

— Чух — тихо рече майката.

Залитайки, тя бавно стигна до бащата и легна до него.

За последен път Сим видя как родителите му се придвижват.