Ерик Франк Ръсел
Краят на дългата нощ

Командорът Круин заслиза бавно по металната стълба, задържа се на последното стъпало и, като изпъна тяло, стъпи долу. Най-сетне под краката му имаше твърда почва. Нова територия. Пръв от екипажа стъпи на повърхността на тази непозната планета.

Огромен, широкоплещест, в пълна парадна униформа стоеше до флагманския кораб, озарен от лъчите на чуждото слънце. На гърдите му блестяха обсипани с брилянти ордени. Ботушите му лъщяха като огледало. Пристъпи леко от крак на крак и златните камбанки — отличителен знак — задрънчаха. Студените му очи гледаха самодоволно.

От кораба спуснаха микрофон. Круин го хвана с лявата ръка. Велик момент в историята на Гулда.

— В името на моята планета, в името на моя велик народ — тържествено започна той, — обявявам територията за владение на Гулда. — И рязко, като автомат, отдаде чест.

В същия миг двадесет и два пръта с черно-червено-златни знамена, цветовете на Гулда, се провесиха едновременно от носовите илюминатори на черните дълги ракети. Във всеки кораб седемдесет човека, застанали мирно, отдадоха чест и дружно запяха химна на Гулда.

Когато химнът свърши, Круин отдаде пак чест, изкачи се по стълбата и влезе във флагманския кораб. Знамената веднага се прибраха, люковете се затвориха херметически.

Над ниския хълм на изток от долината се извиваха огнени стълбове и гъст дим. Гореше онова, което бе останало от двадесет и третия кораб — осма катастрофа за три години космически полет от Гулда до тази непозната планета. В момента на старта бяха тридесет. Целта достигнаха двадесет и два.

Командорът Круин влезе в командната кабина, отпусна се в креслото пред масичката и свали тежкия шлем.

— Четвърти етап — с удовлетворение каза той.

Първият му помощник Джузик кимна почтително и подаде на командора тънка книжка. Круин я отвори и зачете гласно:

— Първи етап: да се изясни пригодни ли са природните условия за нашите форми на живот — Круин потърка могъщата си брадичка и сам си отговори: изяснихме, че са пригодни. Втори етап: да стоим в сянката, хвърляна от планетата, на разстояние най-малко един неин диаметър, докато разузнавателни самолети изследват повърхността за съществуване на високоорганизирани форми на живот. Трети етап: да изберем място за кацане далеч от големите градове, които могат да окажат сериозна съпротива, но така че наблизо да има малки селища, които могат лесно да се завземат. Четвърти етап: тържествена церемония и провъзгласяване на планетата за колония на Гулда — Круин пак потърка брадичката си. — Вече отминали етапи — той погледна през илюминатора. В далечината се виждаше хълмът и огнените стълбове над него. Командорът свъси вежди: — Да свършиш школата за космически навигатори и да загинеш пред самата цел! — Круин продължи да чете: — Пети етап: да заемем отбранителна позиция — той погледна към Джузик. — Пристъпихте ли към петия етап?

— Да.

— Добре — Круин наплюнчи пръст и обърна страницата: — Шести етап: ако на планетата има разумни същества, да се вземат няколко индивида — Круин изчака секунда и изведнъж кресна: — Какво чакате? Незабавно да доставите туземци!

Джузик отдаде чест и със строева крачка излезе от капитанската кабина. Круин се изтегна в креслото, качи краката си на масата и ги разклати леко, за да чуе дрънченето на златните камбанки. Зачака да докарат туземците.

Не се наложи дълго да ги търсят — наобиколили последната ракета, те с широко отворени очи разглеждаха невижданото чудо. Капитан Сомир лично ги доведе при командора.

— Разбирам, че ви са нужни по-добри екземпляри, но тези бяха под носа ни.

— Под носа ви? Вие да не сте на Гулда? Как можете да допуснете край корабите да се шляят обитатели на нашата нова територия? Защо не е задействувала отбранителната система?

— Петият етап още не е завършен. Нужно е време.

— А какво правят наблюдателите ви? Спят ли?

— Съвсем не — увери го Сомир. — Но те решиха, че заради тия тук не си струва да вдигат обща тревога.

Круин огледа презрително тримата доведени: чипонос малчуган, дългокрако момиченце с миши опашчици и високо слабо момиче в лека рокля. И тримата имаха червени коси, а по лицата си лунички.

— Аз съм Марва, Марва Мередит — каза високото момиче, обръщайки се към Круин. — Това е Сю, а този е Сем. Живеем в Уйлямзвил, ей там — тя се усмихна и той забеляза, че очите й са ослепително зелени. — Събирахме цветя, когато долетяхте.

Круин изхъмка, скръстил ръце на корема. Това, че обитателите на планетата бяха такива, никак не го учуди. И през ум не му минаваше, че могат да бъдат други. Учените на Гулда твърдяха, че всички висши форми на живот трябва да са човекоподобни и досега не бяха срещнали изключение от това правило.

— Не разбирам нито дума от нейното бръщолевене — каза той на Сомир. — А и тя няма да ме разбере.

— Да ги отведа ли в учебния център?

— Оставете. Каква ли полза ще имаме от тях? — Круин гледаше с погнуса обсипаното с лунички лице на малчугана. Досега не бе виждал подобно нещо. — Целите са в някакви точици. Дали не е болест? Пфу че гадост. Прекарахте ли ги през дезинфекционната лъчева камера?

— Разбира се. Първото нещо, което направихме.

Круин бавно премести погледа си от малчугана към високата зеленоока. В чистите й като утринна роса очи имаше нещо, от което той почувствува смътно безпокойство. Тя се усмихна и на страните й се появиха трапчинки.

— Изхвърлете ги! — викна той на Сомир.

— Както заповядате — Сомир лекичко побутна тримата. Хванали се за ръце, те тръгнаха към вратата.

— Довиждане — важно избоботи малчуганът.

— Довиждане — срамежливо казаха мишите опашчици.

— Довиждане — рече високата и трапчинките пак се появиха.

Вратата след децата автоматически се затвори.

„Довиждане“ — произнесе наум Круин непознатата дума. Трябва да е прощално приветствие. Ето, вече знае един туземен израз.

„Етап седми: да се обучат туземци на гулдски език и да установим контакт с тях.“ Те да ги обучат. А не обратното. Робът не може да учи господаря си.

* * *

Моторите оглушително ревяха — космическите кораби заемаха предвидената по устава отбранителна позиция. От няколко часа вече грамадите маневрираха в тясната долина. Накрая застанаха със събрани в центъра носове и опашки навън. Около двата зловещи кръга, с наежени сопла, които можеха да изпепелят в радиус на една миля всичко живо, имаше широка ивица, покрита с пепел от изгорените трева, храсти и дървета.

Плувнали в пот гулдианци сваляха носовите оръдия от корабите и ги подреждаха в пролуките между соплата. Оръдията от опашките оставиха на местата им, но дулата повдигнаха леко. Оръдията плюс соплата на двигателите образуваха страшната кръгова отбрана — гордостта на Гулда, изобретение на военните й специалисти. Наблюдател от друга планета би казал, че кръговата отбрана е съвсем древно изобретение. Вярно е, но само малцина познавачи на древната история го знаеха. А изтърсилите се тук космически пирати, разбира се, нищо не знаеха за това.

Пред всеки космически кораб бяха застанали по два малки, скоростни разузнавателни самолета, въоръжени до зъби, готови всяка минута да литнат. Стояха така, че да не ги засегнат нито огънят от соплата, нито оръдейните изстрели. Много сили и време бяха нужни, докато се постигне този идеален строй, разстоянието между всяка двойка самолети бе проверено до сантиметър.

Круин с удовлетворение наблюдаваше как се труди екипажът му. Здрава организация, дисциплина, прилежание и безпрекословно подчинение — ето в какво е силата на Гулда, залог за нейното днешно и бъдещо могъщество.

През изгореното поле вървяха начело с Джузик четирима стражници с автомати през рамо и водеха пленници. Щом видя командора, Джузик изкомандва: „Стой!“. Стражата и пленниците спряха.

— Шестима, командоре.

Круин огледа с безразличие пленените мъже. Най-високият отляво беше рижав, от устата му стърчеше нещо дълго, димящо. Беше по-широкоплещест от Круин, но навярно тежеше двойно по-малко. Рижавият гледаше спокойно Круин, извади от устата си димящия предмет, и, без да повишава тон, рече:

— По дяволите, жив генерал.

— Не може да бъде! — възрази му стоящият отдясно, мършав, дълъг с мрачно лице.

— Да ги отведа ли в учебния център? — запита Джузик.

Круин се изпъна и почна да слага белите си ръкавици.

— Да. И ми доложете, когато се научат да говорят по гулдски. А дотогава не ме занимавайте с тях.

Езиковедите Фейн и Парт още на другата вечер поискаха аудиенция от командора. Въведе ги Джузик. Круин недоволно вдигна глава от доклада:

— Какво има?

— Командоре, пленниците предлагат да ги обучаваме по домовете им.

— Как е могло да ви мине през ума да ме занимавате с идиотската им идея?

— Имаме съображения, които ни накараха да се обърнем към вас. Съгласно устава такива въпроси се предоставят за разглеждане от висшестоящото началство, чието решение е окончателно.

— Прекрасно — Круин загледа по-благосклонно Фейн. — И какви са тия съображения?

— Най-важният фактор за нас е времето. Колкото по-бързо научат пленниците нашия език, толкова по-добре. А тук вниманието им се отвлича от непривичната за тях сковаваща ги обстановка. Освен това през цялото време мислят за семействата си, за приятелите. А в къщи нищо няма да отвлича вниманието им. Ще се занимават много по-прилежно и по-скоро ще научат езика.

— Несериозно — прецеди през зъби Круин.

— И нещо друго. По природа туземците са приветливи и простодушни. И аз мисля, че не бива да се боим от тях. Ако бяха настроени агресивно, отдавна щяха да ни нападнат.

— Предпазливост винаги е нужна. Туземците навярно отначало само ще разузнават, а после ще ни нападнат.

Фейн изведнъж се сети как да въздействува на командора.

— Последните ви думи са най-силният ми довод. Сега в нашия лагер има шест чифта вражески очи и уши. Освен това отсъствието на шестимата вероятно е разтревожило сънародниците им. Ако се върнат, тревогата им ще се разпръсне, а в лагера на противника ще има вече наши очи и уши, които навреме ще узнават всичките им намерения и действия.

— Добре казано — подхвърли забравилият се за секунда Джузик.

— Не помня в устава да има указание за подобни случаи — Круин взе устава и дълго го разучава. — Има точка, че за непредвидените в устава случаи аз съм длъжен да взема решение, но то да не противоречи на параграфите от другите устави и разпореждания. Далеч ли живеят пленниците?

— На час път оттук. Ако — Фейн енергично махна с ръка, — нещо се случи с нас, което е почти невероятно, достатъчно ще бъде да изпратите един разузнавателен самолет и от селището им ще остане само голо място.

Круин бе явно доволен.

— Не виждам причини да не се възползваме от тяхната изключителна тъпост. Одобрявам плана ви и заповядвам да пристъпите към изпълнението му. С вас ще дойдат и двамата психолози Калма и Хефни.

— Слушам, командоре — Фейн изкозирува и двамата с Парт излязоха от командната кабина.

Круин погледна разсеяно недовършения доклад и се обърна към Джузик:

— Етап осми: да се отблъсне първия удар на противника — Круин презрително изсумтя:

— Пръв удар не е имало — забеляза Джузик.

— Този факт не ми е неизвестен — свъси вежди командорът. — Но бих предпочел да го е имало. Ние сме готови да ги отблъснем. И колкото по-скоро се решат да премерят силите си с нас, толкова по-скоро ще разберат кой е господар на положението! Така и хората ни ще имат работа. Не мога да ги карам от сутрин до вечер да зубрят устава. Вече девети ден сме тук, а още нищо не се е случило — Круин се сети за устава и продължи: — Етап девети: след отблъсване на нападението, да вземем инициативата в свои ръце и да преминем в контранастъпление. Как да минем в настъпление, като не е имало удар от страна на противника?

— Невъзможно е — осмели се да подхвърли Джузик.

— Няма невъзможни неща — от дух на противоречие озъби му се Круин. — Етап десети: в случай, че разумните същества не ни нападнат или дори изразят явно дружелюбие, което е малко вероятно, да вземем пленници и да ги обучим на гулдски език. Да се извърши разузнаване със самолети, като в разузнавателните полети да се използва най-много една пета от наличните самолети.

— Това значи, че можем да изпратим наведнъж осем или девет самолета — като помисли малко, каза Джузик. — А какви са инструкциите в случай, че разузнавателен самолет не се върне в определения срок?

— Защо задавате този въпрос?

— Осемте, изпратени по ваша заповед, самолета не се върнаха в определения срок…

Лицето, на командора почервеня от гняв.

— Първи помощник Джузик, вие бяхте длъжен да ми го съобщите веднага след изтичането на срока.

— Това и направих — невъзмутимо отвърна Джузик. — Самолетите могат да останат във въздуха най-много четиридесет периода — за такъв срок имат гориво. Следователно, трябваше вече да са тук. Но, както виждате, още ги няма.

Круин закрачи из кабинета, ордените на гърдите му подрънкваха в такт със звъна на златните камбанки.

— Ако някой от самолетите не се върне, да се заличат от лицето на планетата всички населени пунктове по трасето на полета му. Никакви полумерки. Трябва да им дадем нагледен урок…

Рязко свистене заглуши думите му, после премина в глухо бучене и пак се извиси до най-високите ноти.

— Номер първи — каза Джузик. — Закъсня, но се връща. Може би всеки миг ще се появят и другите.

— Скъпо ще платят, ако не се върнат.

— Ще отида да приема рапорта на пилота — Джузик отдаде чест и излезе от кабината.

Застанал пред илюминатора, Круин наблюдаваше как се приземява разузнавателният самолет и нервно хапеше устни.

* * *

Отвъд сивата изгорена ивица земя се простираше зелена поляна, изпъстрена с лютичета и лайкучка. Бръмчаха пчели, лек ветрец шумолеше в листата на дърветата. Четирима механици от кораб №17 се бяха излегнали в сянката на обсипан с цветове храст. Лениво приказваха за нещо и не чуха приближаващия се звън на златните камбанки. Круин спря до безгрижно почиващите момчета и им викна, целият червен:

— Стани!

Четиримата скочиха, застанаха мирно и устремиха безизразни очи в командора.

— Имената ви?

Всеки послушно, с висок и ясен глас каза името си, Круин записваше в бележника си и, като им обеща, че после ще се заеме с тях, заповяда: „Кръго-ом-марш!“

Четиримата изкозируваха и удряйки крак, поеха обратно към лагера: ат-два, ат-два! Круин ги гледа злобно, докато фигурите им се сляха със сенките на ракетите. Едва тогава се обърна и продължи нагоре по хълма, без да маха ръка от пистолета. Стигна на билото, спря се и тежкият му властен поглед се устреми към долината отвъд хълма. Пред очите му се разкри мирна, пасторална картина. Обраслият с гора склон стигаше до малка рекичка, която се виеше като синя лента и чезнеше в далечината. Отвъд рекичката се простираха обработени поля, виждаха се три малки къщи.

Круин седна на объл камък, извади от джоба си свития на руло доклад, разгъна го и го зачете за стотен път. Слаб аромат на трева и хвойна приятно гъделичкаше ноздрите му. „Кръжах над аеродрум. Снимах стоящите долу машини. Две вражески машини прелетяха край мен, но не ми обърнаха никакво внимание и се изгубиха нанякъде. Хората долу ми даваха някакви сигнали. Като че ли ме канеха да кацна. Реших да се възползувам от поканата, както препоръчва уставът, и се приземих. Веднага изведоха самолета ми извън пистата. Посрещнаха ме много любезно.“

Нещо изпърха над главата на Круин. Той се хвана инстинктивно за кобура. Малка сива птичка кацна на близкия храст и зачурулика. Круин прелисти няколко страници, намръщи се и зачете заключителната част.

„… Тъй като не зная езика им, не можах да откажа поканата да разгледам града. Навсякъде ме гощаваха с някакво питие. След шестата чашка краката ми омекнаха и аз се свлякох в ръцете на моите спътници. Реших, че са ме примамили коварно в капан и са ме отровили. Зачаках смъртта… те приказваха, смееха се… а на мен ми се гадеше, виеше ми се свят… Когато се съвзех напълно, ме заведоха до самолета. Подкарах го по пистата и излетях, а те стояха и ми махаха. Моля капитана да ме извини, загдето закъснях. Бях задържан от обстоятелства, пред които бях безсилен.“

Птичката хвръкна от клончето и кацна в тревата до краката на Круин. Записка жално и го загледа с ясните си като мъниста очички.

Командорът зачете следващия доклад. Беше написан на машина и подписан от Парт, Фейн, Калма и Хефни.

„Те изглежда не разбират какво се е случило и приемат пристигането на нашите космически кораби за нещо съвсем обикновено. Самоувереността им е поразителна, още повече, че, както успяхме да забележим, нямат никакво основание за това. Можем много лесно да ги покорим, и, ако задържим малко изпращането на куриерския кораб за Гулда, ще можем да доложим не само за откриването на тази планета, но и за завоюването й, а значи и за нашата победа.“

„Победа — прошепна Круин. — Каква внушителна, каква тежка дума! Като я чуят на Гулда, цялата планета ще ликува.“

Само петима космически навигатори бяха рапортували досега, че са открили нова планета, но никой още не бе стигал толкова надалеч. И в награда за тежките изпитания никой не бе попадал на такова лакомо парче — на такава голяма, обрасла със сочна растителност планета и толкова гостоприемна. И никой досега не бе рапортувал за такава победа. Каква ти победа над голи, безжизнени скали! Виж това е…

Зад гърба на командора се зачу глас.

— Добро утро.

Говореше се на гулдски, но с акцент.

Круин скочи бързо, изпъна тяло и лицето му прие жесток, властен израз. Тя го гледаше с ясните си зелени очи и се смееше.

— Помните ли ме? Аз съм Марва Мередит. Вече мога малко да говоря на гулдски.

— Кой те научи? — рязко запита той.

— Фейн и Парт.

— Те у вас ли са се настанили?

— Да. Калма и Хефни са у Бил Глисън. А татко доведе Фейн и Парт у дома. Живеят в стаята за гости.

— Стая за гости?

— Ами да — тя седна на камъка, на който преди малко бе седял Круин. — Нали във всеки дом има стая за гости.

Круин мълчеше.

— А вие нямате ли вкъщи такава стая?

— Вкъщи?

— Та нали и вие имате някъде дом, свой дом.

— Не.

— Много, много ми е жал за вас.

— За мене? — В очите му се изписа недоумение, изумление, а после блесна гняв.

— Ти си чудовищно глупава — каза той грубо. — Никой от моята експедиция няма дом. Цялото ни внимание, всичките ни сили трябва да са съсредоточени в изпълнението на поставената задача. Никакви сантиментални глупости, като тъга по близки, по дом не бива да ни пречат. Това понижава моралния дух.

— Много бързо приказвате и не разбрах всичките ви дълги думи — жално каза зеленоокото момиче.

Круин повтори всичко, този път по-бавно, като натъртваше всяка дума:

— Космическият кораб напуска базата за дълги години и екипажът не бива да тъгува по близки, по дом. За екипажа избрахме млади, здрави хора, непривързани към нищо и никого, та като се разделят с Гулда, да не проливат сълзи.

— Непривързани към нищо и към никого — повтори Марва. — И в това ли е вашата сила?

— Разбира се — потвърди Круин.

— Специално избрани за космоса. Но сега не сте в космоса. Вие сте тук, на нашата планета.

— И какво от това?

— Нищо — Марва въздъхна и се усмихна.

— Ти си още дете — презрително каза Круин. — Но като пораснеш…

— Ще поумнееш — довърши вместо него Марва и нежно, напевно заповтаря: — Като пораснеш, ще поумнееш, ще поумнееш…

Хапейки раздразнено устни, Круин се извърна и пое обратно към своя лагер.

— Къде отивате? — викна подире му Марва.

— При своите — подхвърли рязко Круин, без да се спира.

— А нима не ви харесва у нас?

Круин се спря и мрачно каза:

— Теб какво те засяга?

— Аз… не исках да ви се натрапвам. Запитах ви, защото… исках да разбера дали ще се съгласите да ни дойдете на гости.

— Глупости! Това е невъзможно!

— Татко ви кани. Той мисли, че ще ви е приятно да обядвате у нас. Сигурно ви се е втръснала вашата консервирана храна? — Марва го гледаше въпросително, вятърът развяваше медночервените й коси. — Татко приказва с Фейн и Парт. Те казаха, че идеята е прекрасна.

— Така ли? Прекрасна? — Лицето му изглеждаше като излято от стомана. — Кажи на Фейн и Парт още тази вечер да дойдат на доклад при мен. Непременно.

Седнала на камъка Марва гледаше подир Круин, който се спускаше надолу, към своите кораби. Ръцете й бяха отпуснати на коленете и в тях имаше спокойствие и търпение, древни като света.

Щом видя, че командорът е силно ядосан, Джузик реши да отложи доклада за по-късно.

— Капитаните Дрейк и Белтън при мен — заповяда Круин.

Влезлите капитани мълчаливо отдадоха чест и замряха в средата на кабината в позата мирно. Круин ги загледа разярено. Лицата им изразяваха пълно равнодушие.

— Попаднах на четирима от вашия кораб, Дрейк, отвъд безопасната зона. Излежаваха се на тревата, сякаш са долетели тук на разходка. Никаква дисциплина! А вие, Белтън, сте днес началник на охраната. Какво ще кажете за свое оправдание?

— Днес те имат свободен ден — обясни Дрейк. — Но аз специално ги предупредих да не ходят отвъд изгорената зона.

— Не знам как са минали през охраната — додаде Белтън. — Изглежда, не е била достатъчно бдителна. Вината е моя.

— Това нарушение на дисциплината ще бъде записано в личните ви досиета — отвърна Круин. — Четиримата и охраната да се накажат според Дисциплинарния устав — той загледа втренчено двамата. — Още едно такова нарушение и ще бъдете понижени в звание.

— Слушам, командоре! — отвърнаха в хор провинилите се капитани.

Когато излязоха, Круин се обърна към Джузик:

— Щом доложат, че Фейн и Парт са се върнали, веднага ги доведете при мен. — Круин отмести за секунда поглед и отново впи очи в Джузик: — Какво ви е днес?

— На мен? — Смути се явно Джузик. — Нищо.

— Не лъжете, Джузик. Три години вече живеем заедно. Не можете ме излъга. Нещо сте разтревожен.

— Безпокоят ме нашите хора — не издържа Джузик погледа на командора. — Недоволни са.

— Гледай ти! И от какво са недоволни?

— Причините са няколко — Джузик млъкна.

Круин изчака малко и кресна:

— С ченгел ли да измъквам думите от устата ви?

— Съвсем не, командоре — запротестира Джузик и без особен ентусиазъм продължи: — Първо, нямат никаква работа. Вместо да вършат нещо приятно и полезно — обучение до втръсване. И това чакане. Три години живяха като в затвор. А сега чакат, чакат и нищо не се случва.

— Друго?

— А отвъд изгорената зона кипи такъв живот, познат и близък на сърцата им. Фейн и Парт, и другите с ваше разрешение се наслаждават на този живот. Пилотите, които се върнаха от разузнаване, разправят такива съблазнителни истории. Днес участвуваха в разузнавателния полет пет ескадрили, тоест четиридесет машини. От тях само шест се върнаха навреме. Другите под един или друг предлог закъсняха. Пилотите разправят как ги посрещнали, показват снимки, подаръци. Един седи под арест, защото донесе няколко бутилки от онова опияняващо питие. Но всички тези разкази възбуждат хората.

— Друго?

— Моля да ме извините, командоре, но хората виждат как се изкачвате на хълма и дори на вас завиждат — Джузик гледаше командора право в очите, без да мига. — И аз самият ви завиждам.

— Но аз съм командир на експедицията.

Първият помощник очакваше, че командорът ще избухне, но Круин замълча. По лицето му се изписваха сложни чувства. Изтегнат в креслото, той гледаше към илюминатора, но умът му бе зает с чутото.

— Напразно мислите, Джузик, че нищо не забелязвам. Всичко виждам, зная всичко това и дори съм го предвиждал. Но знам и нещо друго, което се е изплъзнало от вашето внимание. Ако изпуснем момента, Джузик, ще се озовем в доста лошо положение. И това много ме безпокои.

— Да, командоре?

— Бих ви помолил, Джузик, да не го разправяте. Доколкото ми е известно, в нито един устав нищо не се казва как да се действува в такива случаи. Да преценим трезво обстановката. Укрепихме се на това късче земя. Имаме на разположение такова оръжие, че нищо не ни струва да покорим планетата, достатъчна е една бомба, за да не остане камък върху камък от хоризонт до хоризонт. Но всяко оръжие трябва да се използува най-ефективно. Не бива да се хвърлят бомбите слепешката. Ако ударът не засегне основните сили на противника, можем да се окажем без оръжие пред лицето на настъпващия враг. Просто ще ни се свършат бомбите. Дори и да поискаме помощ, тя ще дойде най-рано след шест години. Ето защо сме длъжни да ги нападнем там, където ефектът от взрива на бомбите ще е най-голям — Круин потърка масивната си брадичка. — А ние не знаем кое е това място.

— Не знаем — потвърди недоумяващият Джузик.

— Трябва да си изясним къде са главните им градове, ключовите центрове на тяхната цивилизация, къде са хората, които управляват тази планета. Ударът трябва да бъде нанесен по нервните им центрове. А това означава, че докато не получим цялата тази информация, ръцете ни са свързани. От това пък следва, че трябва колкото се може по-бързо да използваме езиковедите, за да почнем да общуваме с туземците. А за това е нужно време…

— Да, командоре, но…

— Но времето си тече и моралният дух на екипажа спада. Само от дванадесет дена сме тук, а хората са вече неспокойни. Утре ще бъде по-лошо.

— Знам как можем да решим този проблем, командоре, ако ми позволите да ви дам съвет — с вълнение каза Джузик. — На Гулда ние почиваме всеки пети ден. Ако наредите да се дава на нашите хора през десет дена почивка, то ежедневно ще отсъствува само една десета от наличния състав. Разбира се, ще трябва да усилим охраната.

— А, изплюхте ли камъчето? — усмихна се кисело Круин. — Джузик целият почервеня. — Свободният ден е капан. И там е цялата беда. Ако лиша хората от това зрънце свобода, те естествено ще почнат още повече да недоволствуват. Ако пък им дам тази свобода, ще почнат да общуват с врага и ще видят един живот, който много прилича на нашия. И тогава ще имат още повече основание да са недоволни.

— Хората ни са предани на Гулда. Кълна се в мрака на космоса.

— Бяха предани. Вероятно, още са предани. Но те са млади, здрави, нямат дом, семейство. В космоса това има голямо значение. Тук — не. Върху мен лежи отговорността да взема най-доброто решение. И моето решение е: целият персонал без изключение незабавно да прекъсне всякакво общуване с противника. Само двамата психолози и двамата езиковеди под моето непосредствено ръководство ще продължат да работят с туземците. Никакви свободни дни, най-строго да се забрани излизането извън изгорената зона, най-малкото нарушение на тази заповед ще се наказва веднага с цялата строгост на Устава. Длъжен сте да инструктирате капитаните на всички кораби. Да се отменят всякакви полети на разузнавателните самолети. Никакви отлъчвания без специално разрешение.

— Но тогава няма да получаваме никаква информация за действията на врага. А това е…

— Казах — кресна Круин. — Длъжен сте безпрекословно да се подчинявате на моите заповеди. Ясно ли е? Тук аз съм най-висшето началство. Обявете на капитаните, че утре по обед ще инспектирам всички кораби. Да ги приведат в пълен ред. Хем и екипажът ще има работа.

Джузик отдаде чест и със свито сърце тръгна към вратата, отвори я и се обърна към командора:

— Фейн, Калма, Парт и Хефни чакат да ги приемете, командоре.

— Пуснете ги.

След като Круин с най-остри изрази им описа положението, Фейн каза:

— Разбираме, че е скъпа всяка минута. И ние се стараем, но тези хора ще могат да говорят сносно по гулдски най-рано след месец.

— Не е нужно сносно — изръмжа Круин. — Достатъчно е да знаят няколко десетки думи, за да могат да ни съобщят необходимите ни сведения, без които не можем да направим нито крачка.

— Исках да кажа не сносно, а свързано. Те все още си служат повече с жестове.

— Червенокосото момиче говори доста сносно.

— Да, тя явно има талант към езиците. Но за съжаление познанията й във военната област са толкова нищожни, че от нея не ще имаме никаква полза.

Круин с раздразнение огледа Фейн от главата до краката.

— Вие живеете сред тези хора почти две седмици — заговори той, като заплашително понижи глас. — Гледам ви и не мога да ви позная, толкова сте се променили.

— Променили? — изумиха се четиримата и се спогледаха.

— По вида ви не ще кажеш, че три години браздите космическото пространство. Къде се дяна суровият вид на аскета-астронавт? Бръчките по лицата ви са се загладили, страните ви са се закръглили, порозовели са, очите ви блестят от задоволство. Явно, че прекарвате времето си приятно и полезно за вас — Круин се надигна от креслото и лицето му се изкриви от гняв: — А вие може би нарочно протакате изпълнението на задачата?

Четиримата с негодувание отхвърлиха чудовищното предположение.

— Яли сме прясна храна и сме си отспали — заоправдава се Фейн, — и самочувствието ни е по-добро. Сега ще имаме повече сили за работа. Смятаме, че противникът дори не подозира каква голяма услуга ни оказва със своето гостоприемство. А доколкото в Устава…

— Гостоприемство? — рязко го прекъсна Круин.

Фейн явно се смути и напразно се мъчеше да намери по-подходящ епитет за охарактеризиране на врага.

— Давам ви още една седмица — категорично го сряза командорът. — И нито ден повече. Точно след седмица ще доведете при мен шестимата туземци, и то в състояние да ме разбират и да отговарят на въпросите ми — Круин погледна в лицето Фейн и свъси вежди. — Ясна ли ви е моята заповед? Изпълнявайте!

— Слушам, командоре.

Погледът на Круин се насочи към психолозите.

— С езиковедите свърших. Сега вас да чуя. Какво имате да ми разправите? Много неща ли разузнахте?

— Не особено много — мигайки нервно от страх, започна Хефни. — Всичко опира до незнанието на езика.

— Питам ви какво сте научили, докато сте тъпкали коремите си?

— Хората от тази планета са много странни същества. По отношение на домашния бит, цивилизацията им безспорно стои на много високо стъпало. Във всичко останало са истински деца. Семейство Мередит, например, живее в прекрасна къща, снабдена с първокласна техника. Имат абсолютно всички удобства, дори цветен телевизор.

— Давате ли си сметка какво говорите? Цветна телевизия? Тук? Немислимо!

— И въпреки това имат, командоре — осмели се да възрази Хефни. — Сами видяхме.

— Така е — потвърди Фейн.

— Млък! — Круин беше готов да изпепели с погледа си добросъвестния езиковед. — С вас свърших. Сега ме интересуват тия двамата. — Той отново впи очи в треперещия Хефни. — Нататък!

— В тях без съмнение има нещо странно, което засега още не можем да проумеем. Те, например, нямат пари. Разменят една стока срещу друга без оглед на стойността им. Работят, когато поискат. Ако не искат — не работят. И въпреки това почти през цялото време вършат нещо.

— Как така?

— Питахме ги защо работят, като никой не ги заставя. Отговориха, че работят, за да не им е скучно. На много места има малки фабрики, които според тяхната, противоречаща на здравия смисъл, логика били центрове за развлечение. Тези фабрики действуват само ако има желаещи да поработят.

— Какво, какво? — запита съвсем объркан Круин.

— Например в Уйлямзвил, малко градче на час път от дома на Мередитови, има обувна фабрика. Понякога там отиват десетина души, понякога се набират до петдесет, в някои случаи и до сто. Но никой не помни фабриката да е спряла да работи дори един ден по липса на желаещи. Марва, голямата дъщеря на Мередитови, работи три дена във фабриката. Попитахме я кое я принуждава да ходи във фабриката.

— И какво отговори?

— Каза, че ходи за собствено удоволствие.

— За собствено удоволствие… — Круин се мъчеше да проумее какво може да означава това. — Ходела е, защото е била заставена ли?

— Не, командоре.

— Уверен ли сте?

— Да. Ходят да работят само по желание. Няма други причини.

— И какво възнаграждение получават?

— Никакво или почти никакво. Един ден тя донесе чифт обувки на майка си. Попитахме я това ли са платили за труда й? Отвърна, че обувките ги направил един неин приятел и са подарък. А цялата седмична продукция, обясни тя, била изпратена в съседното градче, където по това време имало нужда от обувки.

— Каква глупост. Не, това е чист идиотизъм. — Той подозрително изгледа психолозите. Дали не си измислят тия глупости? — Дори и най-примитивно устроеното общество не може да функционира, ако в икономиката му цари такъв хаос. Изглежда, много малко неща сте видели и не всичко сте разбрали. Впрочем, това няма значение. Все едно е на какви принципи се държи тяхната икономика. Нали в края на краищата те ще работят така, както ги заставим ние. Повече ме интересува друго. Например, нашите разузнавателни самолети съобщават, че по планетата имало извънредно малко градове. Едни от тях били населени, но плътността на населението била много малка. А в други никой не живеел. Населените градове били напълно благоустроени. Имало прекрасни писти за излитане. Как може такова примитивно общество да има летателни машини?

— Едни правят летателни апарати, други — обувки. Всеки върши каквото умее, занимава се с това, към което има склонност.

— Мередитови имат ли летателна машина?

— Не — отвърна Хефни съвсем смутен, — но, ако им потрябва, дават заявка до телевизията, където има специална програма за нуждите и потреблението.

— И какво става?

— Получават нова или добре поддържана. Даром или срещу нещо.

— И затова е достатъчно само да дадат заявка?

— Да.

Круин стана от бюрото и закрачи из кабинета. Златните камбанки мелодично подрънкваха в такт. Беше зъл и неудовлетворен.

— Във вашето идиотско съобщение няма никаква информация. Хвалехте се, че ще бъдете моите очи и уши. Невиждащи очи и запушени с памук уши! Поне една цифра, характеризираща силата им…

— Моля за извинение — осмели се да го прекъсне Хефни. — Те са всичко двадесет и седем милиона.

— Аха. — Лицето на Круин се оживи. — Само? Я гледай! Населението на Гулда е стотици пъти повече, а по размер планетите са почти еднакви. — Той се замисли. — Извънредно малка плътност на населението. В много градове няма жива душа. Но имат летателни машини и други механизми, които могат да бъдат създадени само от високоразвита цивилизация. Може би това, което виждаме сега, са останки на велика цивилизация. Разбирате ли какво означава?

Хефни замига. Калма се навъси. Фейн и Парт стояха с непроницаеми лица.

— Това означава, че или е имало война, или мор. И едното и другото в мащабите на цялата планета. Трябва да получа информация за този период от историята им. Трябва да знаем какви оръжия са били използвани в тази война, колко са останали, къде се съхраняват. Ако пък не е било война, то каква именно болест е опустошила планетата, от какво е била предизвикана, с какво са се лекували — Круин млъкна и, за да придаде тежест на думите си, потупа в гърдите Хефни: — Искам да зная какво крият така старателно от вашите очи, защото тези добряци могат днес-утре да ни нападнат. И тогава, ако не сме открили тайните им, ще сме безпомощни и ще загинем. Освен това искам да знам кои са и къде са хората, които ще дадат заповед за първия удар. Ето каква информация ми е нужна от шестимата туземци. Информация, а не покани за обед — като видя как замига от страх Хефни, Круин се усмихна кисело. — Ако сами измъкнете всичко това от тях, ще го запиша в графата за отличия в личните ви досиета. Можете да си вървите. Имате на разположение една седмица. Неизпълнението на задачата ще смятам за дезертьорство по време на война и ще ви съдим с цялата строгост на Дисциплинарния устав.

Четиримата пребледняха, отдадоха чест и тръгнаха към вратата. Круин гледаше подире им, презрително присвил очи.

* * *

На шестнадесетия ден командорът Круин, излъскан и накичен с всичките ордени, се отправи към зеления хълм. На границата на изгорената зона му отдаде чест наскоро поставеният часови. Лицето му беше мрачно, изкозирува вяло.

— Така ли се приветствува началство! — каза Круин.

Часовият отдаде още веднъж чест, този път по-живо.

— Отдавна не сте имали строева подготовка — ехидно заключи Круин. — Отвикнахте от военната дисциплина. Знам как да ви излекувам. Всеки ден в течение на цял период ще тренираш отдаване на чест. — И като изпъчи гърди, Круин добави: — Продължавай да караулиш.

В стъкления поглед на часовия блесна възмущение, отдаде мълчаливо чест, обърна се и като тракна токове, закрачи по изпепелената ивица.

Круин се изкачи на хълма и седна на облия камък. Стоманеният шлем му тежеше, но не го свали. Сивите, студени очи загледаха пейзажа. Седя дълго, а нея все я нямаше. Но той чувствуваше, знаеше, че ще дойде, някакъв тайнствен инстинкт му го подсказваше. Не че имаше някакво желание да я види. Не, никакво. Най-после тя дойде. Вървеше леко между дърветата на тънките си дълги крака. С нея бяха Сю и Сем и още три момичета. Имаха смеещи се очи. Косите им бяха тъмни, а краката дълги.

— Това са Беки, Рита и Джой, мои приятелки — каза Марва на своя странен гулдски, — доведох ги да разгледат корабите. Нали нямате нищо против.

Круин се намръщи.

— Нямам — недоволно избоботи той.

Марва с изящно движение седна на тревата и подгъна дългите си крака. Останалите също седнаха. Само Сем остана да стърчи и, смучейки палеца си, съсредоточено разглеждаше ордените по гърдите на Круин.

— Татко много съжалява, че не можахте досега да дойдете у нас.

Круин мълчеше.

— И мама. Тя готви прекрасно. И много обича гости. Не можете ли да дойдете у нас тази вечер? Не? А утре или вдруги ден?

— Госпожице — каза грубо той, — аз не ходя по гости. И никой от моите хора не ходи.

Марва преведе думите му на приятелките си и те дружно се разсмяха. Круин почервеня и стана.

— Какво смешно има?

— Нищо — смути се Марва. — И да ви кажа, няма да разберете.

— Няма да разбера? — в сърдития поглед на Круин се мярна безпокойство. Той изгледа поред приятелките на Марва. — И все пак аз мисля, че те на мен се смееха. Явно, смееха се на нещо, което аз не знам, но съм бил длъжен да знам и което те не искат да ми кажат.

Той се наведе над Марва, голям, силен, не човек, а исполин. Марва вдигна глава и го погледна с огромните си зелени очи.

— Аз казах: никой от моите хора не ходи по гости. Смешно изявление, нали? Не мислете, че съм толкова глупав — Круин се изправи. — Време е да вървя.

Докато се спускаше по хълма, Круин чувствуваше, че цялата компания го следи с очи.

Влезе във флагманския кораб и заповяда на Джузик незабавно да свика всички за проверка.

— Случило ли се е нещо, командоре? — запита разтревожен Джузик.

— Незабавно извършете проверка — избухна Круин, като сваляше шлема си. — Тогава ще видим какво се е случило.

Джузик се бави дълго. Когато най-после се върна, лицето му беше загрижено.

— Осемнадесет души отсъствуват, командоре.

— Да, те ми се присмиваха — с горчивина промълви Круин. — Смееха се, защото са знаели! — Той стисна облегалките на креслото и ставите на пръстите му побеляха. — Откога отсъствуват?

— Единадесет от тях бяха сутринта на дежурство.

— Значи останалите седем отсъствуват от вчера? И никой не е сметнал за нужно да ми доложи? Какво още държите в тайна от мен? — Джузик се смути, лицето му се изкриви като от болка. — Докладвайте!

— Тези хора излизат не за първи път от лагера — Джузик с мъка изговаряше думите. — И не за шести път дори.

— Колко време продължава тая измама? — Круин зачака да му отговорят, но Джузик мълчеше и той изкрещя: — Отговаряйте! Да не сте си глътнал езика?

— От десет дена.

— Колко капитани знаеха за това и не ми доложиха?

— Девет. Четирима вече чакат пред вратата вашите разпореждания.

— А къде са останалите петима? — Круин заплашително се изправи.

— Те… те… — Джузик облиза пресъхналите си устни. — И те са в самоволна отлъчка, командоре.

— Ясно. Изводът е, че останалите също са били в самоволна отлъчка, но за щастие, успели са да се върнат до проверката. Имали са късмет. Виждам, че не може да се установи точният брой на нарушилите моята заповед. Измъквали са се тайно нощем от корабите и пак така тайно са се връщали. Всички до един са дезертьори. А дезертьорството във военно време се наказва само с…

— Но, командоре, ако вземем пред вид обстоятелствата…

— Никакви обстоятелства! Наказанието е смърт — Круин удари с юмрук по масата. — Смърт в присъствие на целия личен състав. — Гласът му премина в писък и изведнъж секна. — Освен това, мой скъпи Джузик — продължи той на ниски ноти, — ако ние съзнателно не изпълним дълга си, какво ни чака?

— Смърт — Джузик гледаше в упор Круин. — Но ако сме на Гулда.

— Ние сме на Гулда, Джузик. Аз обявих тази планета за колония на Гулда.

— Осмелявам се да забележа, командоре, че я обявихте само на думи.

— Джузик, вие да не сте с бунтовниците? — Очите на Круин трескаво блестяха, ръката му посегна към пистолета.

— Съвсем не, командоре! Но позволете да забележа, че дългото пътешествие в тесните като килии каюти много сближи всички ни. Загубихме не малко хора, а на обратния път може още да загубим. И едва ли хората…

— Аз изисквам пълно подчинение! — Круин не сваляше ръката си от пистолета. — Изисквам желязна дисциплина и пълно, безпрекословно подчинение! Само тогава ще победим! — Посочи вратата: — Капитаните на корабите приведени ли са във вида според Устава?

— Да, командоре, разоръжени са и под стража.

— Въведете ги! — Опрял лакти на бюрото, Круин се готвеше да произнесе присъдата. Минутата чакане му се стори вечност.

Но когато четиримата капитани влязоха, осъзна, че търси изход, някакво законно основание, за да смекчи присъдата, да я замени с разжалване. За щастие Уставът предвиждаше такава възможност.

Капитаните стояха с бели като платно лица. Круин даде воля на гнева си и се нахвърли с ругатни и упреци.

— Но доколкото — смекчи се той накрая, — в момента на проверката сте били по местата си, формално аз не мога да ви обвиня в дезертьорство, особено като се има предвид, че признавате вината си и се разкайвате. Разжалвам ви в редови и недостойното ви поведение ще бъде записано в личните ви досиета. Това е!

Круин махна с бялата си ръкавица, отпращайки арестуваните. Те мълчаливо излязоха.

— Съобщете на помощниците на тези капитани, Джузик, че ги произвеждам в чин капитани и да набележат кандидатурите на заместниците си. Определените лица изпратете при мен. Освен това известете на капитаните, че им нареждам да вземат участие в съденето на всички войници и младши офицери, които са в самоволна отлъчка. Съобщете на капитан Сомир, че го назначавам за командир на взвода, който ще приведе в изпълнение присъдата.

Джузик, остарял с десет години, се обърна, тракна токове и излезе. Круин застана пред илюминатора, всеки момент през тройния кордон на охраната можеше да се появи първият задържан дезертьор. Нейде дълбоко в подсъзнанието му живееше предателската надежда, че може би никой от дезертиралите няма да се върне. Защото заловеният дезертьор означаваше само едно, прегракнал вик: „Огън!“ и залп на страшния взвод на Сомир.

Стъмни се. Изведнъж в командната кабина се втурна запъхтян Джузик и отдаде чест:

— Командоре, хората престанаха да се подчиняват.

— Какво, какво? — Круин изгледа страшно помощника си.

— Научиха за разжалването и че е назначен военнополеви съд за дезертьорите… Знаят какво наказание ги очаква. Някои успели да се измъкнат от лагера, за да предупредят дезертьорите да не се връщат.

— Така-а! — Круин се усмихна криво. — А какво прави охраната?

— Заедно с тях са отишли и десетина човека от охраната.

— Десетина? — Круин стана бързо, отиде до помощника си и впи очи в него: — А колко всичко души са напуснали лагера?

— Деветдесет и осем.

— Повече от екипажа на един кораб! — Круин огледа пистолета си, пъхна го в кобура и пристегна на колана си втори. — Така до сутринта всички ще се изнижат — Круин потупа помощника си по рамото. — Трябва незабавно да излетим. Цялата флотилия. Ще излезем на орбита, откъдето никой вече не може да избяга. През това време аз ще обмисля още веднъж всичко. Ще потърсим ново място за кацане, но такова, откъдето никой да не може да бяга. Разузнавателен самолет ще прибере Фейн с групата.

— Съмнявам се, че екипажът ще се подчини на заповедта за излитане, командоре.

— Ще видим, ще видим — Круин се усмихна саркастично. — Не е никак трудно да се подтисне бунтът още в зародиш. Трябва да се изолират подстрекателите. Тълпата не е съвкупност от хора, а подстрекатели и стадо идиоти… По правило подстрекателите първи си отварят устата.

— Да дам ли сигнал за общ сбор, командоре?

Сирената на флагманския кораб зави сърцераздирателно. На корабите един след друг светнаха прожекторите. Бавно и важно слезе Круин по металната стълба. Капитаните и помощниците им застанаха от двете му страни. Всеки бе въоръжен с по два пистолета.

— След три години вярна служба — високопарно заговори Круин, — сред вас се появиха изменници. Малодушни страхливци, неспособни да чакат още няколко дена. Още пет дена и нас ни очакваше блестяща победа. Забравили дълга си, те нарушиха моята заповед. Шепа нищожни егоисти, които искат за сметка на всички ви само те да се наслаждават на радостите на живота — Круин изгледа събраните с тежък, осъдителен поглед.

Устремените към него лица нищо не изразяваха. Чакаше да се обадят подстрекателите. Това чакаха и стоящите до него.

Но никой не наруши мълчанието.

— Корабите трябва да бъдат приведени в пълна готовност. Стартираме веднага и излизаме на равновесна орбита. Очакват ви безсънни нощи и дни наред тежък труд. За това трябва да благодарите на другарите си, които измениха на своя дълг — Круин изчака още секунда, после запита: — има ли възражения?

Пълно мълчание.

— Заповядвам да започне подготовката за старта — отсече Круин и се обърна, за да се изкачи на флагманския кораб.

Една ръка с пистолет се вдигна, край ухото на командора проеча изстрел. Тълпата зад него ревна. Той рязко се обърна и вдигна двете си ръце, стискащи пистолетите. Капитан Сомир изведнъж закрещя:

— Командоре, пазете се!

Круин не чу изстрела на Сомир, ревът на тълпата секна. Усети страшна тежест в главата си, тревата под краката му се олюля и се свлече на земята.

Като на сън чуваше тропот от множество крака, приглушени викове. После всичко заглуши чудовищен взрив: един, втори, трети — Круин усети как почвата се тресе от взривовете.

Някой плисна в лицето му студена вода.

Круин се надигна, главата му бучеше. Замига, за да разпръсне пелената, замрежваща очите му. Съзря до себе си Джузик, Сомир и още осмина. Всички бяха опръскани от краката до главата с кал, лицата им бяха в синини, мундирите разкъсани.

— Нападнаха ни в момента, когато вие се обърнахте, за да се качите на кораба — мрачно каза Джузик. — Стотината, които стояха отпред, се нахвърлиха върху нас в някаква безумна ярост, като по команда. Цяла нощ бяхте в безсъзнание.

Залитайки, Круин се изправи.

— Колко са убитите?

— Нито един. Стреляхме над главите им. А после вече беше късно.

— Над главите? — Разкършвайки рамене, Круин усети остра болка в гръбнака. — Нима оръжието не е, за да се убива?

— Не е толкова просто, командоре — слабо запротестира Джузик. — Не е лесно да стреляш в другарите си.

— И вие ли мислите така?

Капитаните унило кимнаха, а Сомир рече:

— Изпуснахме момента, командоре, а после…

— Беше ви дадена заповед, трябваше да я изпълните — трескавият поглед на Круин изпепели единия, после другия: — И двамата сте недостойни да носите званието си. Разжалвам ви в редови — той издаде долната си челюст, лицето му стана уродливо от ненавист: — Махайте се от очите ми!

Капитаните си тръгнаха. Круин се качи във флагманския кораб. Огледа го от носа до опашката. На борда нямаше жива душа. Сега разбра от какво са били взривовете. Стиснал устни, разглеждаше изкорубените баки с гориво, повредените двигатели. Флагманският кораб представляваше купчина метал. Обходи и останалите кораби. Навсякъде нито душа, всички кораби бяха извадени от строя, бунтовниците са действували логично. Вече нямаха никаква връзка с родната планета и не можеха да съобщят къде се намират. Дори и да предприемат най-старателни издирвания в тази част на Вселената, не биха ги открили и след хиляда години. Въстаналите бяха постъпили умно: отрязали бяха пътя към Гулда и по този начин избегнали очакващото ги възмездие.

Когато изпи до края горчивата чаша, Круин седна на стълбата на последния, двадесет и втори кораб и с прощален поглед обходи бойния ред на разбитата си армада. Липсваха дванадесет самолета. Останалите също бяха изкарани от строя.

На фона на светлеещото небе Круин забеляза силуетите на Джузик, Сомир и другите капитани. Изкачваха се по хълма. Отиваха отвъд, в долината, към която така често бе гледал и той. Пресрещнаха ги четири деца и нататък поеха заедно. Групата скоро изчезна зад билото на хълма, озарен от лъчите на изгряващото слънце.

Круин се върна във флагманския кораб, сложи в раницата вещите си, метна я на гърба и, без дори да погледне за последен път безжизнените кораби, пое в обратна посока, далеч от слънцето, към което се отправиха хората му. Ботушите му затъваха в калта. Раницата на гърба му тежеше. Но още по-тежко беше на душата му. Свъсил вежди, вървеше все напред и напред, сам в новия, непознат свят.

* * *

Трите и половина години бяха оставили своя отпечатък. Корабите все още стояха в долината, строени в правилна геометрична форма, както бе заповядала да ги подредят стоманената воля на Круин. Но ръждата бе разяла дебелата, здрава броня, полски мишки и лалугери се бяха приютили в тях, птици бяха свили гнезда. На мястото на изгорената земя растяха буйни храсти и висока трева, скривайки завинаги нейните очертания.

От храстите се показа човек, остави на земята раницата си и загледа останките от бившата космическа мощ. Беше висок, с могъщо телосложение и обгоряло лице. Сивите спокойни очи замислено се спряха на обраслата с бръшлян опашка на флагманския кораб.

Стоя така половин час, размишлявайки за нещо. Слънцето вече клонеше към залез, когато той, нарамил пак раницата, пое през храсталаците към хълма, превали билото и заслиза към долината. Крачеше уверено и спокойно.

Стигна до голяма каменна къща. Изящна тъмнокоса жена подрязваше цветята в градината. Спрял се пред градинската портичка, човекът я заговори. Гласът му беше дрезгав, но с приятен тембър:

— Добър ден.

Жената се изправи с букет пъстри цветя в ръка и отправи черните си кадифени очи към непознатия.

— Добър ден. Пътешествувате ли? Не искате ли да ни погостувате? Мъжът ми Джузик много ще се зарадва. Стаята ни за гости е празна.

— Съжалявам, но търся Мередитови. Не бихте ли ми казали къде живеят?

— Следващата къща по пътеката, в гората. Ако тяхната стая за гости е заета, моля не ни забравяйте.

— Благодаря ви — непознатият ласкаво изгледа жената и усмивка озари волевото му лице.

Пооправи раницата си и закрачи по пътеката. Спря се пред следващата портичка: в градината, пълна с цветя, имаше живописна къща с много постройки. Край портичката играеше момче.

— Пътешествувате ли, господине? — запита то.

— Да, сине, пътешествувам… Търся Мередитови.

— Аз съм Мередит, Сем — лицето на момчето изведнъж се озари от радост. — Искате да ни гостувате?

— Да, ако е възможно.

— Урааа! — Момчето затича с всички сили към къщата. — Мамо, татко, Марва, Сю! Имаме гост!

Появи се висок червенокос мъж с лула в устата. Извади лулата и каза:

— Аз съм Джек Мередит. Моля влезте. Мери — викна той — Мери, приготви на госта нещо за хапване.

— Сега — отвърна отнейде весел глас.

— Да вървим — покани той госта и го поведе към верандата. Посочи му кресло и каза: — Починете си, докато приготвят обеда.

— Благодаря — гостът изтегна уморените си крака, пое дълбоко въздух и огледа мирната картина. Мередит седна до него.

— Видяхте ли пощенския кораб?

— Да, вчера сутринта. Прелетя над главата ми.

— Късметлия сте. Той се появява веднъж на четири години. Аз съм го виждал само два пъти. Внушително зрелище, нали?

— Да — потвърди гостът с неочаквано вълнение. — Стори ми се пет мили дълъг. Грандиозно съоръжение. Масата му трябва да е много пъти по-голяма от всичките чуждоземни кораби от съседната долина — Гостът впи очи в лицето на домакина. — Често съм се питал как ли чуждоземците са си обяснявали малобройността на населението. Сигурно с мор или война, не са и допуснали мисълта за разселване по другите планети в такива мащаби.

— Съмнявам се, че този въпрос ги е вълнувал, защото те изгориха всички мостове за връщане и се заселиха тук. Един от тях живее в съседната къща, казва се Джузик. Ожени се за местно момиче. Много са щастливи.

Двамата помълчаха, после Мередит заговори сякаш на себе си:

— Докараха мощни оръжия, но не знаеха, че ние имаме оръжие, което е наистина несъкрушимо. На нас ни бяха нужни хилядолетия, за да разберем, че единственото непобедимо оръжие е идеята. Тя може да бъде победена само от друга идея по-високо хуманна, по-разумна. Те прилетяха твърде късно. Закъсняха с десет хиляди години. Нашата история представлява дълга, неспокойна нощ. А това е вече финалът — краят на дългата нощ — Мередит се усмихна. — Честичко седя тук и се наслаждавам на покоя. Седя и мисля. И всеки път идвам неизбежно до един извод.

— До какъв?

— Ако аз лично поискам да завладея всички видими звезди и безбройните планети, кръжащи около тях, все пак бих бил ограничен от едно нещо — Мередит се наведе и изтърси пепелта от лулата си. — Не бих могъл, както и всички останали хора, да погълна повече от това, което може да побере стомахът ми.

Мередит стана:

— Насам идва дъщеря ми Марва. Нали не възразявате да ви покаже вашата стая?

Гостът огледа с преценяващ поглед стаята. Удобен креват, изящни мебели.

— Харесва ли ви у нас? — запита Марва.

— Да, разбира се — сивите му очи се спряха на момичето: беше високо, стройно, червенокосо, със зелени очи и изящна фигура. — Не намирате ли, че приличам на Круин?

— На Круин? — тънките й извити вежди запълзяха нагоре от удивление.

— На началника на чуждоземната космическа експедиция.

— А, на него ли! — Очите й се засмяха, на страните й се появиха трапчинки. — Глупости! Той беше стар и зъл, а вие сте млад и красив.

— А вие сте много добра — тихо промълви гостът и развълнуван закрачи из стаята. После развърза раницата си. — Има обичай гостът да подарява нещо — в гласа му прозвучаха надменни нотки. — Донесох ви подарък. Сам съм го направил. Нужни ми бяха няколко години, докато приуча тия несръчни ръце… Работих го дълго, почти три години. — В ръцете си държеше часовник, чудесен часовник с кукувичка.

Марва изтича до прозореца и завика:

— Мамо, татко, гостът ни е донесъл подарък! Часовник с кукувичка. Тя ще кука и ще показва колко е часът.

Долу се чуха бързи крачки и после гласът на Мери:

— Може ли и аз да го видя? Много искам да видя подаръка.

Раменете на госта се изправиха, целият се изпъна, сякаш приемаше парад. Часовникът в ръцете му трепна. Кукувичката закука: един, два…