Карлос Кастанеда
Сказания за силата (7)

7. СВИВАНЕ НА ТОНАЛА

В сряда сутринта излязох от хотела си около девет и четиридесет и пет. Вървях бавно, понеже имах петнадесет минути, за да стигна до мястото, където се бяхме уговорили да се срещнем с дон Хуан. Той бе избрал един ъгъл на „Пасео де ла Реформа“, на пет-шест преки от мен, пред едно бюро за самолетни билети.

Бях закусвал с приятел. Той искаше да ме поизпрати, но аз намекнах, че имам среща с момиче. Умишлено тръгнах по отсрещния тротоар, не откъм бюрото за билети. Имах досадното подозрение, че моят приятел, който винаги бе искал да го запозная с дон Хуан, знаеше, че отивам на среща с него, и можеше да ме последва. Опасявах се, че ако се озърна, ще го видя да върви след мен.

Видях дон Хуан пред една будка за списания на отсрещната страна на улицата. Тръгнах да пресичам, но се наложи да спра на междинното островче и да изчакам, докато стане безопасно пресичането на широкия булевард. Огледах се за всеки случай да видя дали моят приятел не ме беше последвал. Стоеше на ъгъла зад мен. Усмихна се глуповато и ми махна с ръка, сякаш искаше да ми каже, че не е могъл да се сдържи. Втурнах се да пресека улицата, за да не му дам време да ме настигне.

Дон Хуан, изглежда, разбра затрудненото ми положение. Когато стигнах до него, той погледна крадешком през рамото ми.

— Онзи идва — каза той. — По-добре да свърнем в страничната улица.

Той посочи едната улица, която водеше диагонално към „Пасео де ла Реформа“. Бързо се ориентирах. Не бях минавал по тази улица, но преди два дни бях ходил в бюрото за самолетни билети. Знаех точно как е разположено. Бюрото се намираше на издадения ъгъл между двете улици. Имаше входове и откъм двете, като разстоянието между тях беше три-четири метра. От едната до другата врата имаше свободна пътека и човек лесно можеше да мине през бюрото от едната до другата улица. От едната страна на пътеката имаше писалища, а от другата — голямо кръгло гише с чиновници и касиери. Онзи ден, когато бях ходил там, бюрото беше претъпкано с хора.

Исках да побързам, дори да се затичам, но дон Хуан крачеше спокойно. Когато стигнахме до входа на бюрото откъм диагоналната улица, аз вече знаех, без да съм се оглеждал, че моят приятел беше притичал през булеварда и тъкмо щеше да свърне по улицата, по която вървяхме. Погледнах дон Хуан с надеждата, че има някакво решение. Той сви рамене. Ядосах се, но не ми хрумваше нищо друго, освен да прасна моя приятел в носа. Сигурно в този момент съм въздъхнал, защото в следващия миг усетих, че внезапно останах без въздух от невероятния тласък, който ми бе нанесъл дон Хуан и от който влетях, премятайки се, през вратата на самолетното бюро. Този страхотен тласък ме бе сварил толкова неподготвен, че тялото ми не оказа никаква съпротива. Страхът ми се смеси с чисто физическото разтърсване от удара му. Машинално прикрих лице с ръцете си. Дон Хуан ме бе блъснал с такава сила, че слюнки се разхвърчаха от устата ми и ми се зави свят, когато влетях в помещението. Почти загубих равновесие и с огромно усилие се задържах да не падна. Завъртях се няколко пъти, и то с такава скорост, че всичко пред очите ми се замъгли. Бегло забелязах тълпата клиенти, които уреждаха работите си. Почувствах се страшно неловко. Знаех, че всички ме гледат, докато се премятах през помещението. Мисълта, че изглеждам като глупак, ми беше повече от неприятна. Какво ли не ми мина през главата. Бях сигурен, че ще се просна по лице. Или че ще се стоваря върху някой клиент, евентуално възрастна дама, която можеше да пострада от сблъсъка. Или още по-лошо — стъклената врата на отсрещния край можеше да е затворена и аз щях да си разбия физиономията в нея.

Зашеметен се озовах до вратата, която извеждаше на „Пасео де ла Реформа“. Тя беше отворена и излязох навън. В момента ме интересуваше единствено да се овладея, да свия надясно и да поема по булеварда към центъра, сякаш нищо не се е случило. Сигурен бях, че дон Хуан ще ме настигне, а моят приятел е продължил по диагоналната улица.

Отворих очи, по-точно ги фокусирах в гледката пред себе си. И се вцепених за един безкрайно дълъг момент, докато проумея напълно какво бе станало. Не бях на „Пасео де ла Реформа“, както очаквах, а на пазара „Лагуниля“ — на повече от два километра.

В момента, в който осъзнах това, бях толкова потресен, че можех само да гледам тъпо и втрещено.

Огледах се, за да се ориентирам. Установих, че се намирам съвсем близо до мястото, където се бях срещнал с дон Хуан първия ден, когато дойдох в Мексико Сити. Ако не и на самото място. На метър и половина бяха сергиите за стари монети. Успях да се овладея с огромно усилие. Очевидно имах халюцинация. Друго не можеше да бъде. Бързо се обърнах, за да вляза обратно в бюрото, но зад мен имаше само ред сергии с антикварни книги и списания. До мен стоеше дон Хуан — от дясната ми страна. На лицето му бе изписана широка усмивка.

Усетих в главата си напрежение, някакво гъделичкащо усещане, сякаш през носа ми минаваше газирана вода. Бях като онемял. Опитах се да кажа нещо, но не можах.

Ясно чух, че дон Хуан ми каза да не се опитвам да говоря, нито да мисля, но аз исках да кажа нещо, каквото и да било. В гърдите ми се надигна ужасно неспокойствие. Усетих, че по бузите ми се затъркаляха сълзи.

Дон Хуан не ми се надсмя, както правеше обикновено, когато изпадах в безумен страх. Вместо това ме потупа нежно по главата.

— Хайде, хайде, малкия ми Карлос — каза той. — Стегни се.

Той задържа за миг лицето ми с ръка.

— Не се опитвай да говориш — каза той.

Пусна лицето ми и посочи да гледам какво ставаше наоколо.

— Това не е за говорене — каза той. — Само за гледане е. Гледай! Наблюдавай всичко!

Всъщност аз плачех. Но реагирах на плача си много странно — просто продължих да си плача без никакво притеснение. В този момент изобщо не ме интересуваше дали изглеждам като глупак или не.

Огледах се наоколо. Точно пред мен стоеше мъж на средна възраст, в розова риза с къс ръкав и тъмносиви панталони. Изглежда, беше американец. Една закръглена жена, явно съпругата му, го държеше под ръка. Мъжът разглеждаше в ръката си някакви монети, а едно момче на тринадесет-четиринадесет години, вероятно син на собственика, внимателно го наблюдаваше. Момчето следеше всяко негово движение. Накрая мъжът върна монетите на масата и момчето си отдъхна.

— Наблюдавай всичко! — отново настоя дон Хуан. Нямаше нищо особено за гледане. Хората минаваха наоколо във всички посоки. Обърнах се. Един мъж, който, изглежда, държеше сергията за списания, се беше втренчил в мен. Примигваше често-често, сякаш едва се удържаше да не задреме. Сигурно бе уморен или болен — изглеждаше неразположен.

Струваше ми се, че няма какво толкова да гледам — поне нищо, което да си заслужава. Зазяпах се безцелно. Установих, че не мога да съсредоточа вниманието си върху нищо. Дон Хуан ме обиколи в кръг. Държеше се, като че ли преценява нещо в мен. Поклати глава и сви устни.

— Хайде, ела — каза той и леко ме хвана под ръка. — Време е да повървим.

Щом се раздвижихме, забелязах, че тялото ми е съвсем олекнало. Имах чувство, че ходилата ми са като сюнгер. Пружинирах някак странно, като гумен.

Дон Хуан сигурно знаеше какво изпитвам. Подхвана ме здраво, сякаш за да не избягам. Същевременно ме притискаше надолу, като че ли се страхуваше, че ако ме изпусне, аз ще отлетя като балон.

От разходката се почувствах по-добре. Освободих се от напрежението и изпитах приятна лекота.

Дон Хуан отново настоя да наблюдавам всичко. Казах му, че не ми се гледа повече, защото не ме интересува какво правят хората на пазара, и нямам никакво желание да се чувствам като идиот, послушно зяпнал малоумното поведение на някой, който си купува монети и стари книги, докато истински важното нещо ми се изплъзва от пръстите.

— Какво е това истински важно нещо? — попита той.

Спрях и разпалено му казах, че за мен важното е какво ми бе сторил, за да остана с впечатлението, че съм изминал разстоянието между билетното бюро и пазара само за секунди.

В този момент се разтреперих и усетих, че ми прилошава. Дон Хуан ме накара да сложа ръце на корема си.

Той посочи всичко наоколо и отново заяви със сух тон, че единственото важно нещо е делничната суетня край нас.

Ядосах му се. Усетих просто физически, че тялото ми се върти, и си поех дълбоко дъх.

— Какво направи всъщност, дон Хуан? — попитах аз с престорено равнодушие.

Той ме успокои, че това винаги може да ми го обясни, обаче нещата, които стават около нас, никога няма да се повторят. Това беше безспорно. Естествено, че тази картина, на която бях свидетел, никога нямаше да се повтори като същата цялост. Аз обаче имах предвид, че подобна гледка можех да наблюдавам по всяко време. От друга страна, за мен беше неизмеримо важно да осмисля вероятността, че съм се пренесъл в пространството под каквато и да било форма.

Когато изразих тези свои разсъждения, дон Хуан разтърси глава, сякаш бях казал нещо много досадно.

Известно време вървяхме в мълчание. Тялото ми бе обхванато от треска. Забелязах, че дланите на ръцете ми и стъпалата ми горят. Същата необичайна топлина долових в ноздрите и клепачите си.

— Какво направи, дон Хуан? — умолително попитах аз.

Той не ми отговори, а ме потупа по гърдите и се засмя. После каза, че хората са много кекави същества и сами се правят още по-кекави със слабоволието си. С много сериозен тон ме посъветва да престана да се чувствам като умирающ. Настоя съвсем сериозно да не се чувствам, сякаш ще загина, а да се опитам да надскоча ограниченията си и просто да съсредоточа вниманието си в света около мен.

Продължихме да вървим много бавно. Положих върховни усилия, но не можех да задържа вниманието си върху нищо. Дон Хуан спря и сякаш се поколеба дали да каже нещо или не. Отвори уста да заговори, но после явно размисли и отново тръгна.

— Това, което се случи, е, че ти дойде тук — каза внезапно той, като се обърна и се втренчи в мен.

— Но как стана това?

Той отвърна, че не знае как, едничкото, което знае, е това, че аз сам съм избрал това място.

В този разговор стигнахме съвсем до задънена улица. Мен ме интересуваше последователността на действията, а той упорстваше, че можем да обсъждаме единствено избора на мястото; и понеже аз не знаех защо съм го избрал, не оставаше за какво да говорим. Без да се ядоса, той ме упрекна за манията да търся рационално обяснение на всичко и я нарече безполезно увлечение. Каза, че е по-просто и полезно да се действа, без да се търсят обяснения, и че като говоря и мисля за преживяното, аз само го унищожавам.

Няколко минути по-късно той каза, че трябва да напуснем това място, защото съм го похабил и то би могло да ми навреди.

Тръгнахме си от пазара и поехме към парка „Аламеда“. Бях изтощен. Стоварих се на една пейка и едва тогава ми хрумна да си погледна часовника. Беше десет часа и двадесет минути сутринта. Помъчих се да съсредоточа вниманието си. Не си спомнях в колко точно се бях срещнал с дон Хуан. Пресметнах, че трябва да е било около десет часа, а от пазара до парка бяхме дошли за не повече от десет минути. При това положение оставаха свободни още десет минути.

Споделих с дон Хуан пресмятанията си. Той се усмихна. Сигурен бях, че зад усмивката му се крие презрение, но лицето му не издаваше с нищо това чувство.

— Сигурно ме смяташ за безнадежден идиот, нали, дон Хуан?

— А-ха! — каза той и скочи.

Реакцията му беше толкова неочаквана, че и аз подскочих едновременно с него.

— Кажи ми точно какви мислиш, че са чувствата ми? — натъртено каза той.

Усещах, че знам какви са чувствата му, все едно че аз самият ги изпитвах. Но когато се опитах да го изразя, установих, че не мога да говоря за това; необходимо беше да положа огромни усилия.

Дон Хуан каза, че все още нямам достатъчно сила да го „видя“. Но със сигурност мога да „виждам“ достатъчно, за да си обясня както трябва това, което се случва.

— Не се стеснявай — рече той. — Кажи ми точно какво виждаш.

Споходи ме внезапна, странна мисъл, доста подобна на мислите преди заспиване. Беше нещо повече от мисъл, може би по-точно един цялостен образ. Видях жива картина с различни персонажи. Този, който беше точно пред мен, представляваше мъж, седнал зад един прозорец. Пространството извън рамката на прозореца беше размазано, но самата рамка и човекът се виждаха кристално ясно. Той ме гледаше; главата му беше леко извърната наляво, така че всъщност ме следеше подозрително. Виждах как движи очи, за да не ме изпуска от поглед. Облегнал се беше с десния лакът на перваза. Дланта му бе стисната в юмрук, с напрегнати мускули.

Вляво от мъжа имаше друг образ в тази жива картина — един летящ лъв. По-точно главата и гривата бяха на лъв, но долната част на тялото беше на къдрав бял френски пудел.

Тъкмо да спра вниманието си на лъва, когато мъжът примлясна с устни и надвеси глава и тяло през прозореца. После излезе цялото му тяло, сякаш нещо го блъскаше отвътре. Увисна за момент, вкопчен в перваза с върховете на пръстите си, и се залюля като махало на часовник. После се пусна.

Изпитах в собственото си тяло усещането за падане. Не беше падане право надолу, а леко, реещо се спускане. Мъжът беше безтегловен. Задържа се за миг неподвижно и после изчезна от погледа ми, сякаш някаква непреодолима сила го бе всмукала през процеп в картината. След миг се озова отново на прозореца и ме загледа изпитателно. Беше отпуснал дясната си ръка на перваза, но този път ми махаше за довиждане.

Дон Хуан изкоментира, че „виждането“ ми е прекалено усложнено.

— Можеш да направиш нещо по-добро от това — каза той. — Ти искаше да ти обясня какво се случи. Добре, но за да си го обясниш, аз пък искам да използваш виждането си. Ти видя, обаче видя глупости. Подобна информация е непотребна за един воин. Ще му отнеме много време, за да разбере кое какво е. Виждането трябва да бъде пряко, защото воинът не може да си губи времето да разгадава онова, което сам вижда. Виждането е виждане, защото прониква отвъд всички тези глупости.

Попитах го дали не смята, че видението ми е било само халюцинация, а не истинско „виждане“. Той беше убеден, че е „виждане“ поради сложността на подробностите, но в конкретния случай било неподходящо.

— Смяташ ли, че виденията ми обясняват нещо? — попитах аз.

— Положително. Но на твое място не бих се мъчил да ги тълкувам. Отначало виждането обърква и лесно можеш да се загубиш в него. Когато воинът укрепне обаче, неговото виждане става това, което би трябвало да бъде — непосредствено осъзнаване.

Докато дон Хуан говореше, аз изпитах онова особено опразване от чувства и ясно усетих, че всеки момент ще се разбули нещо, което вече знам, но ми е убягвало, защото е било замъглено. Осъзнах, че съм въвлечен в битка. Колкото повече се опитвах да определя или достигна това изплъзващо се късче знание, толкова по-дълбоко потъваше то.

— Това виждане беше прекалено… прекалено образно — каза дон Хуан.

Звукът на гласа му ме стресна.

— Воинът задава въпрос и чрез виждането си получава отговор. Но отговорът е прост, никога не е разкрасен чак с летящи френски пудели.

Разсмяхме се на тази представа. Полушеговито му казах, че е прекалено взискателен, че всеки на мое място, преминал през това, което аз изживях тази сутрин, заслужава малко снизходителност.

— Така е много лесно — каза той. — Това е слабоволие. Като живееш с чувството, че всичко ти е прекалено трудно, ти ставаш зависим от света. Ти не живееш като воин.

Казах му, че начинът на живот на един воин, както го нарича той, има толкова много аспекти, че е невъзможно да се изпълняват всичките. И че смисълът на понятието „път на воина“ става ясен едва когато се натъкна на поредните ситуации, в които мога да го приложа.

— Златно правило за един воин — каза той — е, че той взима решенията си така внимателно, че нищо, което може да се случи в резултат от тях, да не може да го изненада, а още по-малко да изтощи силата му.

Да бъдеш воин, означава да си смирен и бдителен. Днес от теб се изискваше да наблюдаваш сцената, която се разгръщаше пред очите ти, а не да размишляваш как е възможно всичко това. Ти насочи вниманието си в погрешна посока. Ако исках да бъда снизходителен към теб, лесно можех да кажа, че понеже това ти се случва за първи път, ти не си подготвен. Но това не е позволено, защото ти дойде тук като воин, готов да умре, и затова случилото се днес не биваше да те сварва по долни гащи.

Признах, че имам склонност да изпадам в страх и объркване.

— Да приемем като златно правило за теб, че когато идваш при мен, трябва да си готов да умреш — каза той.

— Ако идваш тук готов да умреш, няма да се натъкваш на никакви капани, неприятни изненади или ненужни действия. Когато не очакваш нищо, всичко спокойно си идва на мястото.

— Лесно е да се каже, дон Хуан. Обаче аз трябва да го правя. Аз съм този, който трябва да живее с всичко това.

— Въпросът не е, че трябва да живееш с всичко това. Ти си всичко това. Не просто го понасяш за известно време. Решението ти да свържеш сили със страшния свят на магьосничеството е трябвало да изгори у теб всички смотани чувства на обърканост и да ти даде куража да заявиш, че всичко това е твоят свят.

Стана ми неловко и тъжно. Колкото и подготвен да бях, действията на дон Хуан така ме претоварваха, че всеки път, когато общувах с него, не ми оставаше нищо друго, освен да се държа и чувствам като полуумно, раздразнително същество. Доядя ме и се отказах да пиша повече. В този момент ми идваше да накъсам записките си и да захвърля всичко на боклука. И щях да го направя, ако дон Хуан не беше се разсмял и хванал ръката ми, за да ме възпре.

Каза ми насмешливо, че моят „тонал“ отново изглупява. Предложи ми да отида до фонтана и да наплискам с вода врата и ушите си.

Водата ме успокои. Дълго време останахме смълчани.

— Пиши, пиши — подтикна ме с дружелюбен тон дон Хуан. — Може да се каже, че бележникът ти е единствената магия, с която разполагаш. Накъсаш ли го, това ще е един от начините да се откриеш за смъртта. И то ще е само поредното ти избухване. Разпалено избухване в най-добрия случай, но не и промяна. Един воин никога не напуска острова на тонала. Той го използва.

Посочи с ръка всичко наоколо, после докосна бележника ми.

— Това е твоят свят. Не можеш да се отречеш от него. Излишно е човек да се ядосва и да се разочарова от себе си. Всичко това доказва, че тоналът е въвлечен във вътрешна борба. А борбата вътре в тонала на човека е едно от най-безсмислените противоборства, за които се сещам. Недосегаемостта в живота на един воин е предназначена да сложи край на тази борба. От самото начало съм те учил да избягваш сам да се омаломощаваш, като се разкъсваш от всякакви противоречия. Сега вече ти не воюваш със самия себе си, поне не както преди, защото пътят на воина означава хармония — първо, хармония между решение и действие, а след това хармония между тонал и нагуал.

През цялото време, откакто те познавам, аз винаги се обръщах и към тонала, и към нагуала ти. Така трябва да се води обучението.

В началото човек трябва да се обръща към тонала. Тоналът трябва да отстъпи контрола, но трябва да го накараш да го направи с радост. Например в някои случаи твоят тонал отстъпи контрола без голяма съпротива, защото разбра, че ако остане какъвто е, твоята цялостност вече щеше да е мъртва. С други думи, трябва да накараш тонала да се откаже от ненужни неща, като чувството за собствена значимост или слабоволието, които го водят само към досада. Целият проблем е, че тоналът се вкопчва в тези неща, вместо с радост да се освободи от този боклук. Затова задачата е да се убеди тоналът да стане свободен и гъвкав. Точно от това има нужда един магьосник преди всичко останало — силен, свободен тонал. Колкото по-силен става тоналът, толкова по-малко се вкопчва в своето и по-лесно се свива. Така че това, което стана тази сутрин, беше, че видях възможност да свия твоя тонал. В един момент ти беше разсеян, припрян, не мислеше и аз улових този момент, за да те тласна.

Тоналът се свива в определени моменти, особено когато е объркан. Всъщност една от чертите на тонала е неговата боязливост. Той обикновено не я издава. Но в определени мигове, когато тоналът бъде изненадан, тази боязливост неминуемо го кара да се свие.

Тази сутрин аз улових моя кубичен сантиметър шанс. Забелязах отворената врата на онова бюро и те тласнах. Така че тласъкът е техника за свиване на тонала. Човек трябва да нанесе тласъка в точно определен момент. За целта, разбира се, трябва да умее да вижда.

Когато човек бъде тласнат и тоналът му се свие, тогава нагуалът му, ако вече е задвижен, колкото и слабо да е това движение, ще вземе надмощие и ще постигне изключителни дела. Тази сутрин твоят нагуал взе надмощие и ти се озова на пазара.

Той замълча за момент. Изглежда, чакаше въпроси. Спогледахме се.

— Наистина не знам как — каза той, сякаш прочел мисълта ми. — Знам само, че нагуалът е способен на невъобразими подвизи.

Тази сутрин исках от теб да наблюдаваш. Каквото и да представляваше гледката пред теб, тя имаше неоценима стойност за теб. Но вместо да последваш съвета ми, ти се отдаде на самосъжаление и смут и не наблюдаваше.

Известно време ти бе целият нагуал и не можеше да говориш. А точно това бе времето да наблюдаваш. Тогава малко по малко тоналът ти отново надделя. За да не те хвърля в смъртна битка между тонала и нагуала, аз те доведох тук.

— Какво толкова имаше в онази гледка, дон Хуан? Кое беше толкова важно?

— Не знам. Това не се случваше с мен.

— Какво имаш предвид?

— Ти го изживяваше, не аз.

— Но ти беше с мен. Нали?

— Не, не бях. Ти беше сам. Няколко пъти ти повторих да наблюдаваш всичко, защото гледката беше предназначена само за теб.

— Но ти беше до мен, дон Хуан?

— Не. Не съм бил. Но е безполезно да говорим за това. Каквото и да ти кажа, то няма да има смисъл, защото в онези моменти ние бяхме във времето на нагуала. А човек може да свидетелства за делата на нагуала само с тялото си, а не с ума.

— Но щом ти не си бил с мен, дон Хуан, кой или какво беше човекът, когото виждах като теб?

— Аз бях и все пак не бях там.

— А къде беше тогава?

— Бях с теб, но не там. Да кажем, че бях около теб, но не на това конкретно място, където те отведе твоят нагуал.

— Значи не си знаел, че се намираме на пазара, така ли?

— Не, не знаех. Просто се мъкнех след теб, за да не те изгубя.

— Това е наистина ужасно, дон Хуан.

— Ти беше във времето на нагуала и в това няма нищо ужасно. Способни сме и на много повече от това. Такава ни е природата като сияйни същества. А грешката ни е, че упорстваме да си останем на нашия еднообразен, скучен, но удобен остров. Тоналът ни закрепостява, а не би трябвало.

Описах малкото, което си спомнях. Той се интересуваше дали съм забелязал особеностите на небето — дали е имало дневна светлина, облаци, слънце. Или дали съм чул някакви шумове. Зърнал ли съм някакви необикновени хора или случки. Искаше да знае имало ли е някакви схватки. Дали хората са викали и ако са викали, какво?

Не можах да отговоря на никой от въпросите му. Истината е, че бях приел случилото се като очевидна действителност, допускайки като нещо очевидно, че съм „прелетял“ значително разстояние за една-две секунди и благодарение на знанието на дон Хуан — каквото и да представляваше то в момента — бях се приземил на пазара с цялото си материално тяло.

Реакциите ми бяха естествена последица от тази интерпретация. Интересуваше ме редът на действие, знанието на участник, самото „как става“. Затова и не се бях постарал да наблюдавам нещата, които според мен бяха обичайна картина от всекидневието.

— Мислиш ли, че хората на пазара ме виждаха? — попитах аз.

Дон Хуан не отвърна. Засмя се и леко ме бутна с юмрук.

Опитах се да си спомня дали всъщност бях имал някакъв физически контакт с хората. Паметта ми изневеряваше.

— Какво видяха хората от самолетното бюро, когато влетях вътре? — попитах аз.

— Вероятно са видели мъж, който залита от едната врата до другата.

— Но видяха ли как изчезвам във въздуха?

— Това е работа на нагуала. Не зная как го прави. Мога само да ти кажа, че ние сме флуидни същества от светлина, направена от фибри. А убеждението ни, че сме твърдо тяло, е работа на тонала. Когато тоналът се свие, стават възможни изключителни неща. Но те са изключителни само за тонала.

За нагуала такова придвижване като твоето тази сутрин е нищо работа. Особено за твоя нагуал, който вече е способен на трудни дела. И той всъщност се хвърли в нещо ужасно съдбоносно. Усещаш ли какво е то?

В мен внезапно нахлуха безброй въпроси и чувства. Сякаш вихър помете привидното ми самообладание. Целият потръпнах. Имах чувство, че тялото ми увисва на ръба на бездна. Преборвах се за някакво загадъчно, но конкретно късче знание; чувствах, че всеки миг щеше да ми се разкрие нещо, но една упорита част от мен неистово го забулваше. Борбата постепенно ме вцепеняваше, докато накрая изобщо не усещах тялото си. Бях с отворена уста и полупритворени очи. Имах чувство, че виждам как лицето ми все повече и повече се вкочанясва, докато се превърна в лице на студен труп, с плътно прилепнала о черепа жълтеникава кожа.

Следващото, което почувствах, беше силно разтърсване. Пред мен стоеше дон Хуан с празна кофа. Беше ме облял целия с вода. Разкашлях се, обърсах водата от лицето си и усетих студенина по гърба си. Скочих от пейката. Дон Хуан беше излял вода във врата ми.

Група деца ме бяха зяпнали и се кикотеха. Дон Хуан ми се усмихна. Взе бележника и ми каза, че е по-добре да отидем до хотела ми, за да се преоблека. Поведе ме навън от парка. Почакахме малко на тротоара, докато мине такси.

Няколко часа по-късно, след като бяхме хапнали и починали, двамата с дон Хуан отново седнахме на любимата му пейка в градината пред църквата. По заобиколен път стигнахме до темата за моята странна реакция. Дон Хуан изглеждаше много предпазлив. Не ме изправи директно пред този въпрос.

— Знае се, че стават такива неща — каза той. — Веднъж научи ли се да излиза на повърхността, нагуалът може да нанесе голяма вреда на тонала, защото се явява извън всякакъв контрол. Твоят случай обаче е по-особен. Ти до такава степен се отдаваш на всичко, че можеш да умреш, без да ти пука, или още по-лошо — дори да не осъзнаеш, че умираш.

Казах му, че реакцията ми бе започнала, когато той ме бе попитал дали съм усетил какво е направил моят „нагуал“. Мислех си, че знам точно какво има предвид, но когато се опитах да го опиша, открих, че не мога да мисля ясно. Почувствах някакво замайване, почти безразличие, сякаш за нищо не ми пукаше. После това усещане хипнотизиращо се разрасна и сякаш бавно изсмука всичко от мен. Вниманието ми бе привлечено и приковано от ясното чувство, че всеки момент ще ми се разкрие невъобразима тайна, и не исках нищо да попречи на това откровение.

— Щеше да ти се разкрие твоята собствена смърт — каза дон Хуан. — Това е опасността от пълното отдаване. Особено за теб, понеже по природа си склонен към крайности.

Твоят тонал така се отдава, че може да застраши целостта ти. Ужасен е такъв начин на живот.

— Какво мога да направя?

— Трябва да убеждаваш тонала си със здравомислие, а нагуала — с действия, докато взаимно се укрепят. Както съм ти казвал, тоналът управлява, но все пак е много уязвим. Нагуалът, от друга страна, никога или почти никога не действа на повърхността, но стори ли го, това ужасява тонала.

Тази сутрин твоят тонал беше стреснат и сам започна да се свива; тогава започна да надделява нагуалът ти. Наложи ми се да поискам кофа вода от фотографите в парка, за да пропъдя твоя нагуал като зло куче и да го пратя на мястото му. Тоналът трябва да се пази на всяка цена. Нужно е да му се отнеме короната, но той трябва да си остане като закриляния надзирател.

Всяка заплаха за тонала води винаги до смъртта му.

А умре ли тоналът, умира и целият човек. Тоналът лесно може да бъде разрушен поради присъщата му слабост. Затова и едно от изкуствата на воина за постигане на равновесие е да подтикне нагуала да се появи, за да укрепи тонала. Нарекох това изкуство, защото магьосниците знаят, че само като се укрепи тоналът, може да се извиква на повърхността нагуалът. Разбираш ли? Това укрепване се нарича лична сила.

Дон Хуан стана, протегна ръце и разкърши гръб. И аз понечих да се изправя, но той леко ме натисна да си стоя на мястото.

— Трябва да останеш на тази пейка до здрачаване — каза той. — Аз трябва веднага да тръгвам. Хенаро ме чака в планината. Ела в неговата къща до три дни, там ще се срещнем.

— Какво ще правим у дон Хенаро? — попитах аз.

— В зависимост от това дали ще имаш достатъчно сила, Хенаро може да ти покаже нагуала — каза той.

Имаше още едно нещо, което трябваше да разбера в този момент — дали бе облякъл костюма специално, за да ме шокира, или това си беше част от живота му. Никога друга негова постъпка не бе ме шокирала толкова, колкото фактът, че носи костюм. И потресаващото беше не самото носене на костюм, колкото фактът, че дон Хуан беше елегантен. Нозете му бяха с младежка подвижност. От това, че сега беше с обувки, сякаш точката на равновесието му се бе преместила и крачката му беше по-широка и по-твърда от обикновено.

— Винаги ли носиш костюм? — попитах аз.

— Да — отвърна той с чаровна усмивка. — Имам и други, но днес не исках да го сменям, защото още повече щеше да се уплашиш.

Не знаех какво да мисля. Имах чувството, че съм стигнал края на пътя си. Щом дон Хуан можеше да носи костюм и да бъде толкова елегантен, всичко беше възможно.

Изглежда, моето смущение го забавляваше и той се разсмя.

— Аз съм акционер — подхвърли той с тайнствен, но небрежен тон и си отиде.

На следващата сутрин, в четвъртък, помолих един приятел да минем заедно от вратата на бюрото, където дон Хуан ме бе тласнал, до пазара „Лагуниля“. Избрахме най-прекия път. Отне ни тридесет и пет минути. Като стигнахме там, опитах се да се ориентирам, но не можах. Влязох в един магазин за дрехи на самия ъгъл на булеварда, където бяхме стояли.

— Извинете ме — обърнах се към младата жена, която леко изчеткваше една шапка. — Къде се намират сергиите за стари монети и антикварни книги?

— Няма такива — троснато отвърна тя.

— Но аз ги видях вчера някъде тук из пазара.

— Я не се занасяй — каза тя и мина зад щанда. Тръгнах след нея, умолявайки я да ми каже къде се намират. Тя ме изгледа от глава до пети.

— Не може да си ги видял вчера — отвърна тя. — Тези сергии се излагат само в неделя, ей-там, до онази стена. През останалите дни от седмицата ги няма.

— Само в неделя ли? — механично повторих аз.

— Да. Само в неделя. Такъв е редът. През делничните дни ще пречат на движението.

И тя посочи широкия булевард, гъмжащ от коли.