Карлос Кастанеда
Сказания за силата (5)

5. ОСТРОВЪТ НА ТОНАЛА

Отново се срещнахме с дон Хуан на следващия ден по обяд в същия парк. Той пак беше облечен в кафявия си костюм. Седнахме на една пейка. Той съблече сакото си, сгъна го много внимателно, но някак напълно безучастно, и го постави на пейката. Неговата безучастност явно бе добре премерена и все пак изглеждаше съвсем естествена. Улових се, че съсредоточено го наблюдавам. Той явно съзнаваше какъв парадокс ми изглежда това и се усмихна. Затегна вратовръзката си. Носеше бежова риза с дълъг ръкав, която му стоеше много добре.

— Още съм с костюм, защото искам да ти разкажа нещо особено важно — потупа ме той по рамото. — Вчера ти се представи добре. Сега е време да стигнем до някои окончателни изводи.

Той замълча дълго, сякаш подготвяше изявление. Стомахът някак особено ме присви. Веднага предположих, че се кани да ми разкрие магическото обяснение. На няколко пъти той стана и се поразходи напред-назад, сякаш му бе трудно да изкаже мислите си.

— Хайде да отидем да хапнем в ресторанта отсреща — предложи накрая той.

Разгъна сакото си, но преди да го облече, ми показа, че е изцяло подплатено.

— Правено е по поръчка — усмихна се той, сякаш се гордееше с това и като че ли то имаше значение. — Трябваше да ти обърна внимание, иначе нямаше да го забележиш, а е много важно да забелязваш. Ти осъзнаваш нещо само когато си мислиш, че би трябвало. Воинът обаче трябва постоянно да осъзнава всяко нещо.

Костюмът и всичките тези партакеши са важни, защото показват положението ми в живота. По-точно, положението на една от двете части на моята цялост. Този разговор отдавна ни предстоеше. Сега чувствам, че е дошло времето му. Обаче трябва да го проведем както подобава, иначе не би имал смисъл. Исках костюмът ми да ти даде първото указание и струва ми се, че се получи. Дойде време да поговорим, защото тема като тази не може напълно да се разбере, ако не се говори за нея.

— Коя тема, дон Хуан?

— Цялостността на човешкото същество — отвърна той.

Стана рязко и ме поведе към ресторанта на големия хотел отсреща. Неприветливата съдържателка ни предложи маса във вътрешния ъгъл. Явно отбраните места бяха до прозореца.

Казах на дон Хуан, че съдържателката ми напомня една друга от ресторант в Аризона, където бяхме отишли веднъж с него да се храним, и преди да ни предложи менюто, тя бе ни попитала дачи имаме пари да си платим.

— И тази бедна жена не е виновна — каза дон Хуан сякаш със съчувствие, — и тя като другата се страхува от мексиканците.

Той тихо се засмя. Двама души от съседната маса обърнаха глави и ни изгледаха.

Дон Хуан каза, че без да знае или може би дори против волята си, съдържателката ни е дала най-добрата маса, където ще можем да поговорим и аз спокойно да си водя записките.

Едва бях извадил писмените си принадлежности и ги бях поставил на масата, когато сервитьорът се надвеси над нас. Той, изглежда, също не беше в настроение. Стоеше над нас с предизвикателен вид.

Дон Хуан си поръча много претенциозно ястие. Говореше, без да погледне менюто, сякаш го знаеше наизуст. Аз се чудех какво да поръчам. Сервитьорът бе дошъл неочаквано и аз още не бях успял да прочета менюто, така че поръчах същото.

Дон Хуан ми прошепна на ухото:

— Обзалагам се, че нямат това, което поръчах.

Той протегна ръце и крака и ми каза да се отпусна и да се настаня удобно, защото ще има да чакаме цяла вечност, докато ни приготвят ястието.

— Ти си пред много мъчителен кръстопът — каза той. — Може би последния и вероятно най-трудния за разбиране. Някои от нещата, които ще ти кажа днес, може би никога няма да ти станат напълно ясни. Те поначало не се поддават на изясняване. Така че не се притеснявай и отчайвай. Всеки от нас е тъпак, когато навлиза в света на магията, а приобщаването към този свят изобщо не ни гарантира, че това ще се промени. Някои от нас си остават тъпаци докрай.

Хареса ми това, че включва и себе си сред идиотите. Знаех, че не го прави от любезност, а като дидактичен подход.

— Не се затормозявай, ако не разбереш това, което ще ти разкажа — продължи той. — Като имам предвид твоя темперамент, боя се, че ще се претрепеш от напъни да разбереш. Недей! Това, което ще ти кажа, има за цел само да очертае някаква насока.

Обзе ме мрачно предчувствие. Предупрежденията на дон Хуан ме хвърлиха в безкрайна главоблъсканица. И в други случаи той ме бе предупреждавал по същия начин и всеки път това, за което ме бе предупреждавал, се бе оказвало нещо умопомрачително.

— Ужасно се притеснявам, когато говориш така — казах аз.

— Знам — спокойно отвърна той. — Умишлено те предизвиквам да бъдеш нащрек. Нужно ми е цялото ти внимание, неразделено.

Той замълча и ме погледна. Аз се разсмях нервно. Знаех, че подсилва колкото може повече драматизма на ситуацията.

— Казвам ти всичко това не заради ефекта — продължи той, сякаш бе прочел мислите ми. — Просто ти давам време да се настроиш.

В този момент сервитьорът застана до масата ни, за да съобщи, че нямат това, което бяхме поръчали. Дон Хуан се разсмя на глас и поръча царевични питки с боб. Сервитьорът се усмихна презрително и каза, че не сервират такива неща и може да ни предложи пържола или пилешко. Спряхме се на супа.

Хранехме се в мълчание. Супата не ми хареса и не я доядох, но дон Хуан си я изяде цялата.

— Сложил съм си костюма — заговори внезапно той, — за да ти разкажа нещо. Нещо, което ти вече знаеш, но трябва да ти се поясни, за да ти върши работа. Досега изчаквах, защото Хенаро смяташе, че ти трябва не само да пожелаеш да поемеш пътя на знанието, но и самите ти усилия трябва да бъдат безупречни, за да си достоен за това знание. Ти се справи добре. Сега ще ти изложа магическото обяснение.

Той замълча, разтьрка бузи и опипа с език зъбите си.

— Ще ти разкажа за тонала и нагуала — заяви той и проницателно ме изгледа.

Откакто се познавахме, той за първи път използваше тези две понятия. Аз бях бегло запознат с тях от антропологическата литература за културите в Централно Мексико. Знаех, че „тоналът“ (произнасяно тох-на’хл) се смята за нещо като дух-закрилник, обикновено животно, което детето получава в момента на раждането си и с което остава тясно свързано през целия си живот. „Нагуал“ (произнасяно нах-уа’хл ) беше названието на животното, в което се смята, че могат да се преобразяват магьосниците. Също и на магьосник, способен на такова преобразяване.

— Това е моят тонал — каза дон Хуан и потърка гърдите си с ръце.

— Костюмът ли?

— Не, личността ми.

Потупа се по гърдите, после по бедрата.

— Всичко това е моят тонал.

Обясни, че всеки човек има две страни, две отделни същности, две взаимно допълващи се части, които започват да функционират от момента на неговото раждане. Едната се нарича „тонал“, а другата „нагуал“.

Разказах му какво знаят антрополозите за тези две понятия. Той ме остави да говоря, без да ме прекъсва.

— Е, всичко, което си въобразяваш, че знаеш за тях, е чиста глупост — каза той. — Позволявам си да го твърдя, защото няма как досега да си чул това, което ще ти разкажа. Всеки идиот би разбрал, че не знаеш нищо за тях, защото за да се запознаеш с тях, трябва да си магьосник, а ти не си. Или трябва поне да си говорил с магьосник за тези понятия, а ти и това не си правил. Така че забрави всичко, което си слушал досега, защото то е неприложимо.

— Аз само коментирах — казах аз. Той иронично вдигна вежди.

— Сега няма място за коментари. Този път ми е нужно неразделеното ти внимание, за да те запозная с тонала и нагуала. За магьосниците това знание е от особен, специален интерес. Бих казал, че тоналът и нагуалът са достояние изключително на хората на знанието. В твоя случай те са заключителен етап на всичко, на което съм те учил. Затова и чаках досега, преди да ти ги разкрия.

Тоналът не е животно, което закриля човека. По-скоро бих казал, че е закрилник, който може да се представя като животно. Но не това е важното.

Той се усмихна и ми намигна:

— Сега ще ти го кажа с твои думи. Тоналът е социалната личност.

Той се разсмя, предполагам на моето удивление.

— Тоналът с право се смята за закрилник, пазител, който повечето време се държи като страж.

Въртях бележника си в ръка, опитвайки да се съсредоточа над думите му. Той се засмя, имитирайки нервните ми движения.

— Тоналът е организаторът на света — продължи той. — Може би най-добрият начин да се опише неговата монументална работа е да се каже, че на плещите му лежи задачата да превръща хаоса на света в ред. Магьосниците не преувеличават, когато твърдят, че всичко, което знаем и вършим като хора, е дело на тонала. В момента например именно твоят тонал се стреми да осмисли нашия разговор; без него щеше да има само непонятни звуци и гримаси, а ти не би разбрал нищичко от това, което говоря.

Бих казал, че тоналът е пазител, който бди над нещо безценно — самото ни съществуване. Затова му е присъщо да бъде бдителен и ревностен в делата си. И понеже делата му са най-важната част от живота ни, нищо чудно, че той накрая се превръща за всеки от нас от закрилник в страж.

Дон Хуан спря и ме попита дали разбирам. Кимнах автоматично, а той недоверчиво се усмихна.

— Един закрилник е широкомислещ и разбиращ — поясни той. — Стражът от своя страна е бдителен, тесногръд и повечето време деспотичен. Затова смятам, че за всички нас тоналът се е превърнал в дребнав, деспотичен страж, докато би трябвало да бъде великодушен закрилник.

Определено не можех да следвам нишката на обяснението му. Чувах и записвах всяка дума, но в същото време не можех да се отърва от собствения си вътрешен диалог.

— Трудно ми е да следвам мисълта ти — казах аз.

— Ако не се беше заплел в собствените си мисли, нямаше от какво да се оплакваш — скастри ме той.

Тази забележка ме накара да се обяснявам надълго и нашироко. Накрая се овладях и се извиних, че така упорито се оправдавам.

Той се усмихна и махна с ръка да ме успокои, че всъщност не съм го ядосал.

— Тоналът е всичко, което сме ние — продължи той. — Каквото щеш! Всяко нещо, за което имаме название, е тонал. И след като тоналът представлява собствените си действия, то очевидно всичко попада в обхвата му.

Напомних му, че той бе нарекъл тонала „социалната личност“, понятие, което аз самият използвах в смисъл, че човекът е краен резултат от процеса на социализация. Обърнах му внимание, че ако тоналът е именно този краен продукт, той не би могъл да бъде всичко, както той казва, защото околният свят не е продукт на социализация.

Дон Хуан отвърна, че според него доводите ми са неоснователни и той много отдавна ми е изложил схващането, че светът като такъв не съществува — съществува само описание на света, който ние сме се научили да виждаме и да приемаме за даденост.

— Тоналът е всичко, което познаваме — каза той. — Само по себе си това е достатъчна причина, за да бъде той нещо толкова непреодолимо.

Той помълча известно време. Явно чакаше моите въпроси или коментари, но аз нямах такива. Въпреки това се почувствах задължен да попитам нещо и се насилих да формулирам подходящ въпрос. Но не успях. Имах чувство, че предупрежденията му от началото на разговора бяха издигнали бариера срещу моето любопитство. Чувствах се някак странно вцепенен. Не можех да се съсредоточа и да подредя мислите си. Всъщност чувствах и знаех без сянка от съмнение, че съм неспособен да мисля, а в същото време го знаех, без да мисля, ако такова нещо изобщо беше възможно.

Погледнах дон Хуан. Той беше втренчил поглед в средата на тялото ми. Когато вдигна очи, аз мигновено си възвърнах яснотата на ума.

— Тоналът е всичко, което познаваме — бавно повтори той. — Това включва не само нас като хора, но и всичко в нашия свят. Може да се каже, че тоналът е всичко, което срещат очите ни.

Ние започваме да го усвояваме от момента на раждането си. В мига, когато поемем първата глътка въздух, ние вдишваме също и сила за тонала. Затова е вярно да се каже, че тоналът на човека е тясно свързан с раждането му.

Трябва да запомниш това. То е от голямо значение, за да разбереш всичко останало. Тоналът започва от раждането и свършва при смъртта.

Исках да обобщя основните моменти. Отворих уста да го помоля да повтори най-съществените точки от разговора, но за мое удивление не можех да произнеса думите си. Чувствах много особена невъзможност, думите ми тежаха и аз нямах контрол над това усещание.

Погледнах дон Хуан да му дам знак, че не мога да говоря. Той съсредоточено ме гледаше в областта около стомаха.

После вдигна очи и ме попита как се чувствам. Думите се изляха от мене като отприщени. Казах му, че съм имал особено усещане за неспособност да говоря или да мисля, но в същото време мислите ми са били кристално ясни.

— Мислите ти са били кристално ясни, така ли? — запита той.

Тогава проумях, че ясни бяха не мислите ми, а възприятието ми за света.

— Не ми ли въздействаш по някакъв начин, дон Хуан? — попитах аз.

— Опитвам се да те убедя, че коментарите ти са ненужни — засмя се той.

— Тоест, не искаш да ти задавам въпроси ли?

— Не, не. Питай каквото си искаш, но не отклонявай вниманието си.

Трябваше да призная, че вниманието ми се разсейваше заради необозримостта на темата.

— Все още не мога да разбера, дон Хуан, какво искаш да кажеш с твърдението, че тоналът е всичко — казах аз след кратко мълчание.

— Тоналът е, който създава света.

— Тоналът е творецът на света ли? Дон Хуан потърка слепоочията си.

— Това, че тоналът създава света, е само начин на изразяване. Той не може да сътвори или да промени нищо и все пак той създава света, защото функцията му е да съди, да преценява, да свидетелства. Казвам, че тоналът създава света, защото го утвърждава и оценява според собствени закони. По много особен начин тоналът се оказва творец, който не сътворява нищичко. С други думи, тоналът създава законите, според които сам той възприема света, затова може да се каже, че създава света.

Той си затананика някаква популярна мелодийка, като тактуваше с пръсти по стола. Очите му блестяха, сякаш хвърляха искри. Подсмихна се под мустак и поклати глава.

— Ти не следиш мисълта ми — отбеляза той.

— Следя я, нямам проблеми — казах аз, но не звучах много убедително.

— Тоналът е остров — обясни той. — Това е най-добрият начин да се опише.

Той прокара ръка по повърхността на масата.

— Да кажем, че тоналът е като повърхността на тази маса. Един остров. И на този остров имаме всичко. Този остров фактически е светът.

Има индивидуален, личен тонал за всеки от нас, има и колективен — за всички нас във всеки даден момент, който можем да наречем тонал на времето.

Той посочи редовете от маси в ресторанта.

— Погледни! Всички маси са еднакви по форма. Определени елементи се съдържат във всяка от тях. Поотделно обаче те се различават една от друга. Някои от масите са по-претрупани. Върху тях има различни ястия, различни чинии, те имат различна атмосфера и все пак трябва да признаем, че всички маси в ресторанта си приличат. Същото е и с тонала. Може да се каже, че именно тоналът на времето ни кара да си приличаме, така, както си приличат всички маси в ресторанта. Въпреки това всяка маса поотделно е индивидуален случай, точно както и индивидуалният тонал на всеки от нас. Важното, което не бива да се забравя, е, че всичко, което знаем за себе си и за нашия свят, се намира на острова на тонала. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ако тоналът е всичко, което знаем за себе си и за света, какво е тогава нагуалът!

— Нагуалът е тази част от нас, с която изобщо не се занимаваме.

— Моля?

— Нагуалът е тази част от нас, за която не съществува описание — за нея няма думи, нито названия, нито чувства, нито познание.

— Има някакво противоречие, дон Хуан. По мое мнение, щом не може да се почувства, нито да се опише или назове, той не може да съществува.

— Противоречие има само според твоето мнение. И преди те предупредих — не си блъскай главата да го проумееш.

— Може ли да се каже, че нагуалът е разумът?

— Не, разумът е от нещата, които се намират върху масата. Той е част от тонала. Да речем, че разумът е този лютив сос.

Той взе бутилката сос и я сложи пред мен.

— Да не би нагуалът да е душата?

— Не, душата също е на масата. Да кажем, че душата е пепелникът.

— Да не е мислите на хората?

— Не. И мислите са на масата. Мислите са като сребърните прибори.

Той взе една вилица и я постави до лютивия сос и пепелника.

— Да не би да е Божията благодат? Раят?

— И това не е. То, каквото и да представлява, също спада към тонала. То е, да кажем, салфетката.

Аз продължих да изреждам всевъзможни предположения за това, за което намекваше: чистия интелект, психиката, енергията, жизнената сила, безсмъртието, първоизточника на живота. За всяко нещо, което назовавах, той подбираше от масата някакъв предмет и го бутваше пред мен, докато накрая ги натрупа всичките накуп.

Явно това му доставяше огромно удоволствие. Хихикаше и потриваше ръце при всяко мое предположение.

— Да не би нагуалът да е Върховният, Всемогъщият, Богът? — попитах аз.

— Не. Бог също е на масата. Да речем, че той е покривката.

Той на шега се направи, че издърпва покривката, за да я прибави към другите неща пред мен.

— Да не искаш да кажеш, че Бог не съществува?

— Не. Не съм казвал това. Казах само, че нагуалът не е Бог, защото Бог е елемент от нашия личен тонал и от тонала на времето. Както ти казах, тоналът е всичко, от което смятаме, че се състои светът, включително и Бог, разбира се. Бог има значение само ако се разглежда като част от тонала на нашето време.

— Според моето разбиране, дон Хуан, Бог е всичко. Не говорим ли за едно и също?

— Не. Бог е просто всичко, за което можеш да помислиш, затова именно е само едно от нещата на острова. И да искаш, не можеш да бъдеш свидетел на Бога; можеш само да говориш за него. Нагуалът, от друга страна, е на услугите на воина. Можеш да му бъдеш свидетел, но не можеш да говориш за него.

— Щом нагуалът не е нито едно от нещата, които изредих, — казах аз, — не може ли поне да ми кажеш къде се намира. Къде е той?

Дон Хуан посочи с широк жест цялото пространство извън очертанията на масата. После замахна, сякаш с опакото на ръката си помиташе някаква въображаема повърхност извън ръбовете на масата.

— Нагуалът е там, около острова — каза той — Нагуалът е там, където се носи силата.

От момента, в който се раждаме, ние усещаме, че сме от две части. По време на раждането и малко след това ние целите сме само нагуал. Тогава усещаме, че за да съществуваме, ни е нужна една допълваща част на тази, която имаме. Липсва ни тоналът и това от самото начало ни създава чувство за непълнота. Тогава започва да се развива тоналът и става изключително важен за функционирането ни, толкова важен, че замъглява блясъка на нагуала, надделява го. От момента, в който станем целите тонал, у нас само още повече се засилва някогашното чувство за непълнота, което ни съпътства от раждането и което постоянно ни напомня, че има и още една част, която може да ни направи цялостни.

От момента, в който станем целите тонал, ние започваме да създаваме дуализъм. Усещаме, че имаме две страни, но винаги ги представяме с елементи само от тонала. Твърдим, че тези две страни са душата и тялото. Съзнание и материя, или добро и зло. Бог и Сатана. Обаче изобщо не ни хрумва, че свързваме в двойки просто неща от острова, все едно да съчетаеш чай с кафе или хляб с питка, или люта чушка с горчица. Казвам ти, странни твари сме ние. Увличаме се до безразсъдство и в лудостта сами си вярваме, че сме постигнали съвършения смисъл.

Дон Хуан стана и се обърна към мен като оратор. Насочи показалец в мен и разтърси глава.

— Човек не се движи между добро и зло — каза той с приповдигнат и риторичен тон, като грабна солта и пипера в двете си ръце. — Истинското му движение е между отрицателно и положително.

Остави солта и пипера и стисна нож и вилица.

— Грешиш! Движение няма — продължи той, сякаш спореше сам със себе си. — Човек е само съзнание!

Грабна бутилката със соса и я вдигна, после пак я остави.

— Както виждаш — тихо продължи той, — можем с лекота да заместим съзнание с лютив сос и да заявим: „Човек е само лютив сос!“ От това няма да станем по-невменяеми, отколкото вече сме.

— Опасявам се, че не зададох въпроса правилно — казах аз. — Може би ще е по-ясно, ако попитам какво по-точно се намира в пространството около острова?

— На това изобщо не може да се отговори. Ако кажа „нищо“, аз само ще превърна нагуала в част от тонала. Мога да кажа само, че там, извън острова, се намира нагуалът.

— Но като го наричаш нагуал, ти не поставяш ли и него върху острова?

— Не, аз го назовах само за да те накарам да го осъзнаеш.

— Добре. Но осъзнаването му е стъпката, която превръща нагуала в поредния елемент от моя тонал.

— Страхувам се, че не разбираш. Аз назовах тонала и нагуала като истинската двойка. Това е всичко, което сторих.

Той ми припомни как веднъж, когато се опитвах да му обясня защо толкова държа на значението, бях изложил идеята, че децата вероятно не схващат разликата между „баща“ и „майка“, докато не се развият достатъчно, за да могат да боравят със значението, а дотогава те може би си мислят, че „баща“ е, който носи панталони, а „майка“, който носи пола, или че различията са в прическата, ръста, облеклото.

— Ние явно се отнасяме по същия начин към нашите две части — продължи дон Хуан. — Чувстваме, че имаме и друга страна, но когато се опитаме да я доловим, тоналът грабва диригентската палка, а като диригент той е много дребнав и ревнив. Заслепява ни със своята ловкост и ни принуждава да отхвърлим и най-леката догадка за другата част от истинската двойка — нагуала.