Карлос Кастанеда
Сказания за силата (14)

14. ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДВАМА ВОИНИ

Дон Хуан ме събуди на разсъмване. Даде ми кратуна с вода и торбичка със сушено месо. Вървяхме мълчаливо няколко километра до мястото, където преди два дни бях оставил колата си.

— Това е последното ни пътуване заедно — каза тихо той, когато стигнахме.

Нещо в стомаха ми се преобърна. Разбрах какво имаше предвид.

Той се облегна на задната броня, докато отварях вратата, и ме изгледа с едно чувство, каквото никога не бях забелязвал у него. Влязохме в колата и преди да запаля мотора, той направи няколко неясни бележки, които също разбрах съвсем точно. Каза, че разполагаме с още няколко минути да поседим в колата и да поговорим пак за едни много лични и болезнени чувства.

Седях притихнал, но духът ми беше неспокоен. Исках да му кажа нещо — нещо, което по същността би ме успокоило. Напразно търсех подходящите думи, определението, което би изразило това, което „знаех“, без да ми е казвано.

Дон Хуан заговори за едно момченце, което познавах някога, за това как чувствата ми към него няма да се променят с годините или разстоянието. Той бил сигурен, че винаги като си помисля за това малко момче, душата ми подскача от радост и му пожелавам всичко най-добро, без следа от егоизъм или дребнави чувства.

Той ми припомняше една история за това момченце, която му бях разказал някога. Тя много му бе харесала и намираше, че има дълбок смисъл. По време на една екскурзия с момченцето из планината край Лос Анжелис, то се умори да върви и аз го вдигнах на раменете си. Заля ни вълна на пълно щастие и момченцето възторжено викаше думи на благодарност към слънцето и планините.

— Това е бил неговият начин да се сбогува с теб — каза дон Хуан.

Задушаваща мъка стегна гърлото ми.

— Има много начини да се сбогуваш — каза той. — Може би най-добрият е да запазиш в себе си конкретния спомен от особено радостен миг. Например, ако живееш като воин, топлината, която си усещал, докато си носел момченцето на раменете си, ще остане като свеж и остър спомен, докато си жив. Това е начинът, по който се сбогува воинът.

Припряно включих мотора и подкарах по-бързо от обикновено по павираното шосе, докато отбихме по един черен път.

Скоро след това оставих колата и продължихме пеш. След около час стигнахме до една горичка. Там вече ни чакаха дон Хенаро, Паблито и Нестор. Поздравих ги. Всички изглеждаха щастливи и бликаха от енергия. Както ги гледах, тях и дон Хуан, изпитах дълбоко съпричастие към всички. Дон Хенаро ме прегърна и сърдечно ме потупа по гърба. Каза на Нестор и Паблито, че съм се представил чудесно със скока в пролома. Все още с ръка на рамото ми, той впери поглед в тях и гръмко оповести:

— Да, господа, аз като негов благодетел знам, че си беше направо постижение. То увенчава дългите му години живот като воин.

Обърна се към мен и сложи и другата си ръка на рамото ми. Очите му излъчваха светлина и спокойствие.

— На теб друго не мога да ти кажа, Карлитос — бавно произнесе той. — Освен дето беше пълен с изумително количество изпражнения.

Двамата с дон Хуан избухнаха в неудържим смях, докато едва не припаднаха. Паблито и Нестор нервно хихикаха, като не знаеха какво да правят.

Когато дон Хуан и дон Хенаро се успокоиха, Паблито ми довери, че не е сигурен дали ще може сам да скочи в „непознаваемото“.

— Наистина нямам и най-малка представа как да го направя — сподели той. — Според Хенаро човек няма нужда от нищо друго освен от безупречност. Ти какво мислиш?

Казах му, че знам по-малко и от него.

Нестор въздишаше, изглеждаше много притеснен. Нервно движеше ръцете и устните си, сякаш искаше да каже нещо важно, но не знае как.

— Хенаро казва, че вие двамата ще се справите — успя накрая да проговори той.

Дон Хенаро ни даде знак с ръка да тръгваме. Двамата с дон Хуан поеха заедно на няколко крачки пред нас. Почти целия ден вървяхме по една и съща планинска пътека. Движехме се в пълно мълчание, без въобще да спираме. Всеки от нас си носеше сушено месо и кратуна с вода и се подразбираше, че ще ядем в движение. На едно място пътеката се разшири и премина в път. Той изви по планинския склон и внезапно пред нас се разкри изглед към една долина. От гледката можеше да ти спре дъхът — дълга, зелена равнина, искряща в слънчевата светлина. Над нея сияеха две великолепни дъги, а на места по околните хълмове ръмеше дъжд.

Дон Хуан спря и с брадичка посочи на дон Хенаро нещо в долината. Дон Хенаро тръсна глава в жест, който не беше нито утвърдителен, нито отрицателен, а приличаше по-скоро на потръпване. И двамата останаха дълго време неподвижни, загледани в долината.

Свихме от пътя и почнахме да се спускаме по една пряка пътека, тясна и опасна, тя водеше към северния край на долината.

Когато излязохме на равно, вече беше пладне. Обгърна ме силен мирис на речни върби и влажна пръст. За миг усетих дъжда като тихо зелено прошумоляване сред близките дървета вляво от мен, после само като потрепване на тръстиките. Дочух ромоленето на поток. Спрях за миг да послушам. Погледнах към върховете на дърветата. Високите перести облаци на западния хоризонт приличаха на пухчета памук, разпилени по небето. Стоях дълго, загледан в облаците, докато всички доста ме задминаха.

Дон Хуан и дон Хенаро в унисон спряха и се огледаха. Очите им ме потърсиха и се фокусираха над мен в такъв синхрон, сякаш двамата бяха един човек. Беше кратък, изумителен поглед, от който тръпки ме побиха. После дон Хенаро се засмя и каза, че като тичам, стъпките ми думтели като на стокилограмов мексиканец-дюстабанлия.

— А защо мексиканец? — попита дон Хуан.

— Защото един стокилограмов мексиканец-дюстабанлия не тича — обясни дон Хенаро поучително.

— О-о! — възкликна дон Хуан, сякаш дон Хенаро наистина бе обяснил нещо.

Прекосихме тясната, тучна долина и заизкачвахме източния склон на планината. Късно следобед най-сетне спряхме на голо, скалисто плато, което на юг гледаше към висока равнина. Растителността напълно се беше изменила. От всички страни хълмовете бяха заоблени и ерозирали. Земята в равнината и по склоновете беше парцелирана и обработена, но въпреки това цялата гледка внушаваше чувство на безплодие.

Слънцето вече беше ниско на югозападния хоризонт. Дон Хуан и дон Хенаро ни повикаха до северния ръб на платото. Оттук се разкриваше великолепна гледка. На север се редуваха безкрайни долини и възвишения, а на запад се издигаше верига планински хребети. Отразената слънчева светлина по далечните хълмове на север ги правеше оранжеви като багрите на скупчените на запад облаци. Въпреки красотата си цялата гледка беше тъжна и самотна.

Дон Хуан ми подаде бележника, но не бях настроен да си водя записки. Седнахме в полукръг, дон Хуан и дон Хенаро бяха в двата края.

— Ти тръгна по пътя на знанието с писане и ще го завършиш по същия начин — каза дон Хуан.

Всички настояха да пиша, като че ли моето писане беше най-важното.

— Ти си на самия ръб, Карлитос — каза внезапно дон Хенаро. — И ти, Паблито, двамата.

Гласът му беше мек. Без шеговития тон звучеше внимателен и грижовен.

— И други воини са заставали на същото това място, отправяйки се на пътешествие в непознаваемото — продължи той. — Всички те пожелават и на двама ви добро.

Усетих леко вълнение около себе си, сякаш въздухът беше станал по-плътен и нещо беше надигнало вълни в него.

— И ние тук ви пожелаваме всичко добро.

Нестор ни прегърна двамата с Паблито, после седна настрани от нас.

— Имаме още малко време — каза дон Хенаро, поглеждайки небето. После се обърна към Нестор и попита:

— Какво да правим междувременно?

— Да се забавляваме и да се смеем — оживено отвърна Нестор.

Споделих с дон Хуан, че ме е страх от онова, което ме очаква, и че сигурно са ме подвели някак да попадна във всичко това — мен, който дори не съм си представял, че могат да съществуват ситуации като тази, която изживявахме двамата с Паблито. Казах, че трябва да ме е обсебило нещо наистина ужасно, което ме е тласкало стъпка по стъпка, докато се озова пред нещо по-лошо може би и от смъртта.

— Пак хленчиш — сухо каза дон Хуан. — До последната минута се самосъжаляваш.

Всички се разсмяха. Той беше прав. Каква непреодолима склонност! А аз си мислех, че съм я изхвърлил от живота си. Помолих ги да ме извинят за глупостта.

— Не се извинявай — каза дон Хуан. — Извиненията са безсмислица. Истински важното е да бъдеш безупречен воин в това неповторимо място на силата. Това място е било пристан на най-отлични воини. Бъди безупречен като тях.

После се обърна и към Паблито.

— Вече знаете, че това е последната задача, в която сме заедно — каза той. — Вие ще навлезете в нагуала и тонала само с личната си сила. С Хенаро сме тук единствено за да се сбогуваме с вас. Силата определи Нестор да бъде свидетел. И така да бъде.

Това е и последният ви кръстопът, на който присъстваме с Хенаро. Веднъж навлезете ли сами в непознаваемото, вече не можете да разчитате на нас да ви върнем, така че решението става ваше задължение — вие трябва да решите дали да се върнете или не. Имаме ви доверие, че и двамата притежавате силата да се върнете, ако изберете това. Нощес се оказахте напълно способни, заедно или поотделно, да отхвърлите съюзника, иначе той щеше да ви убие. Това беше изпитание на силата ви.

Трябва също да добавя, че малцина воини надживяват тази среща с непознаваемото, която ви предстои — не толкова защото е тежка, а защото нагуалът е неописуемо притегателен и веднъж навлязат ли в него, воините намират за крайно непривлекателно да се завърнат в тонала или в света на реда, врявата и мъката.

Нещо в нас решава дали да останеш или да се върнеш, но то не е нито разумът, нито желанието ни, а нашата воля. Затова е невъзможно да се знае предварително изходът.

Ако изборът ви е да не се върнете, вие ще изчезнете, сякаш земята ви е погълнала. Но ако изберете да се върнете на тази земя, ще трябва да чакате като истински воини, докато не приключите отредените ви задачи. Когато ги свършите, все едно дали с успех или поражение, вие вече ще владеете целостността на себе си.

Дон Хуан замълча. Дон Хенаро ме погледна и ми намигна.

— Карлитос иска да знае какво означава да владееш целостността на себе си — каза той и всички се разсмяха.

Прав беше. При други обстоятелства щях да попитам точно това. Сега обаче обстановката беше твърде тържествена, за да задавам въпроси.

— Това означава, че воинът най-сетне е срещнал силата — каза дон Хуан. — Никой не може да каже как би я използвал всеки отделен воин. Може вие двамата да бродите мирно и незабележимо по тази земя, а може да станете отвратителни хора или пък да се прочуете с добро или зло. Всичко това зависи от безупречността и свободата на вашия дух.

Важното обаче е задачата, която имате. Това е дарът, който учителят и благодетелят правят на своите ученици. Аз се моля двамата да завършите задачите си с върховен успех.

— Изчакването да се изпълни задачата е много особено чакане — обади се ненадейно дон Хенаро. — Ще ви разкажа една история за група воини, живели в други времена тук, в планината, някъде ей-там.

Той небрежно посочи на изток, но после се подвоуми, изглежда размисли, стана и посочи далечните планини на север.

— Не. Живели са нататък — каза той и ме погледна с тънка усмивка и с вид на ерудит.

Дон Хенаро май ме имитираше. Стисна устни и сбърчи чело, притиснал силно ръце към гърдите си, сякаш държеше въображаем предмет, който явно трябваше да е бележник. Позата му беше много смешна. Веднъж бях срещнал един германски учен, китаист, който изглеждаше точно така. Мисълта, че през цялото време аз може би несъзнателно бях подражавал на германеца-китаист, невероятно ме развесели. Разсмях се. Шегата му беше страхотно сполучлива и тъкмо за мен.

Дон Хенаро пак седна и продължи да разказва:

— Когато се предполагало, че някой от членовете на групата е извършил нещо, което противоречи на правилата им, съдбата му трябвало да бъде решена от всички. Провинилият се трябвало да обясни причините за простъпката си. Другарите му трябвало да го изслушат. След това те или се разотивали, ако намерели оправданието му за убедително, или се строявали в редица на самия ръб на скалната тераса, същата като тази, на която стоим сега, с оръжие, готови да изпълнят смъртната му присъда, понеже са оценили мотивите му като неоправдателни. В този случай осъденият воин трябвало да се сбогува с досегашните си другари и екзекуцията започвала.

Дон Хенаро погледна към мен и Паблито в очакване на реакцията ни. После се обърна към Нестор.

— Дали свидетелят тук не би могъл да каже какво общо има историята с тези двамата? — попита го той.

Нестор се усмихна стеснително и сякаш се замисли дълбоко.

— Свидетелят няма представа — отговори той след малко и нервно се разхихика.

Дон Хенаро накара всички ни да станем и да отидем с него до западния ръб на платото, откъдето погледнахме надолу.

Полегат склон се спускаше до тясна ивица земя, която завършваше с ров — явно естествен канал, по който се оттича дъждовната вода.

— Точно на мястото на този ров в историята, която ви разказвам, имало редица дървета. Зад нея започвала гъста гора. След като се сбогувал с другарите си, осъденият воин трябвало да тръгне по склона към дърветата. Тогава другарите му вдигали оръжието си и се прицелвали в него. Ако никой не стрелял или ако воинът оцелеел след раняването си и стигнел до дърветата, той бил свободен.

Върнахме се пак на мястото, където бяхме седяли.

— И какво следва, свидетелю? — обърна се той към Нестор. — Ще можеш ли да разкажеш?

Нестор беше самата нервност. Свали си шапката и се почеса по главата. После покри лице с дланите си.

— Откъде може да знае горкият свидетел? — престраши се накрая да отговори той с дързък тон и се разсмя заедно с останалите.

— Разказват, че имало хора, които преминавали невредими — продължи дон Хенаро. — Може да се каже, че тяхната лична сила е въздействала над другарите им. Когато се прицелвали в него, някаква вълна минавала през тях и никой не дръзвал да стреля. Или може би се изпълвали със страхопочитание пред неговата храброст и не били в състояние да го ранят.

Дон Хенаро погледна мен, после Паблито.

— Имало едно условие, задължително при този преход до редицата дървета — продължи той. — Воинът трябвало да върви без никакво вълнение, хладнокръвно. Трябвало да стъпва уверено и твърдо, очите му да гледат спокойно, право напред. Трябвало да се спуска, без да се препъва, без да поглежда назад и най-важното — да не се затичва.

Дон Хенаро замълча. Паблито кимна в знак на съгласие с думите му.

— Ако вие двамата решите да се върнете на тази земя — продължи дон Хенаро, — ще трябва да чакате като истински воини, докато не изпълните задачите си. Това чакане доста наподобява прехода на воина от разказа.

Както разбирате, човешкото време на воина е изтекло, също както при вас двамата. Единствената разлика е в това кой се е прицелил във вас. В случая с този воин в него са се прицелили другарите му. Във вас двамата обаче се прицелва непознаваемото. Вие можете да разчитате единствено на своята безупречност. Трябва да чакате, без да поглеждате назад. Трябва да чакате, без да се надявате на награда. И трябва да насочите цялата си лична сила, за да изпълните задачите си.

Ако не действате безупречно, ако вземете да се тормозите, да проявявате нетърпение и отчаяние, вие ще бъдете поразени безмилостно от стрелците на непознаваемото.

Но ако, от друга страна, успеете благодарение на своята безупречност и лична сила да изпълните задачите си, тогава ще постигнете обещанието на силата. А какво е обещанието на силата? — може да попитате. Това е обещание, което силата дава на човека в качеството му на същество от светлина. Всеки воин има различна участ, така че е невъзможно да се каже какво би било това обещание за всеки от вас.

Слънцето клонеше към залез. Бледооранжевите багри по далечните северни възвишения потъмняха. Гледката пораждаше у мен чувството за обрулен от вятъра, самотен свят.

— Вие научихте, че най-важното за един воин е да бъде смирен и да действа безупречно — каза дон Хенаро с глас, от който подскочих. — Научихте се да действате, без да очаквате нищо в замяна. Сега ви казвам, че за да устоите на това, което ви предстои от днес нататък, ще ви е нужна изключителна издръжливост.

Усетих как стомахът ми се сви. Паблито целият се разтрепери.

— Един воин трябва да бъде винаги готов. Съдбата на всички нас тук е да разберем, че сме пленници на силата. Никой не знае защо точно ние, но пък какво велико предопределение!

Дон Хенаро свърши да говори и оброни глава, сякаш беше крайно изтощен. За първи път го чувах да говори с такива понятия.

— Тук е задължително воинът да се сбогува с всички присъстващи и с всички онези, които оставя зад себе си — внезапно заговори дон Хуан. — Трябва да го направи със свои собствени думи и на висок глас, така гласът му ще остане завинаги в това място на силата.

Гласът на дон Хуан придаде друго измерение на състоянието ми в момента. Сега нашият разговор, който бяхме водили в колата, ми стана още по-мъчителен. Колко беше прав, когато каза, че спокойствието на пейзажа около нас е само мираж и че магическото обяснение нанася удар, който никой не може да отблъсне. Бях изслушал магическото обяснение, а бях изживял и опита, необходим преди него. И ето че сега бях по-гол и безпомощен от който и да било друг момент през целия ми живот. Нищо, което съм правил някога, нищо, което изобщо съм си представял, не можеше да се сравни с мъката и самотата на този миг. Магическото обяснение беше отчуждило дори моя „разум“. Дон Хуан отново беше прав, когато казваше, че воинът не може да избегне болката и мъката, а само това — да им се отдава неконтролируемо. В този момент мъката ми стана непоносима. Не бях готов да се сбогувам с хората, които бяха споделяли с мен превратностите на съдбата. Казах на дон Хуан и дон Хенаро, че се бяхме уговорили с някого да умрем заедно и духът ми не може да понесе мисълта да си тръгне сам.

— Всички ние сме сами, Карлитос — меко каза дон Хенаро. — Такава е участта ни.

В гърлото ми заседна мъка по обичта ми към живота и моите близки. Отказвах да се сбогувам с тях.

— Ние сме сами — повтори дон Хуан. — Но да умреш сам не означава да умреш в самота.

Гласът му прозвуча приглушено и сухо като кашляне.

Паблито тихо изхлипа. После стана и заговори. Това не беше някакво словоизлияние или тържествена клетва. С ясен глас той благодари на дон Хенаро и дон Хуан за добрината им. Обърна се към Нестор и му благодари, че му е дал възможност да се грижи за него. Избърса очите си с ръкав.

— Какво чудесно нещо беше да си на този прекрасен свят! В това удивително време! — възкликна той и въздъхна.

Настроението му беше заразително.

— Ако не се завърна, моля те за една последна услуга — обърна се той към дон Хенаро. — Да помогнеш на тези, които споделяха съдбата ми.

После погледна на запад, по посока на своя дом. Слабото му тяло се разтърси от плач. Затича се към края на платото с разперени ръце, сякаш за да прегърне някого. Устните му се движеха, изглежда, си шепнеше нещо.

Извърнах глава. Не исках да чуя какво говори Паблито.

Той се върна на мястото, където седяхме, отпусна се до мен и наведе глава.

Не бях в състояние и дума да кажа. Но после сякаш ме завладя някаква сила отвън, изправи ме и аз също изразих своите благодарности и тъгата си.

Отново замълчахме. Леко прошумоля северен вятър и полъхна в лицето ми. Дон Хуан ме погледна. Никога не бях виждал такава доброта в очите му. Каза ми, че воинът се сбогува, като благодари на всички, които са му сторили някакво добро или са проявявали внимание към него, и че аз трябва да изкажа на глас благодарността си не само към тях, но и към тези, които се бяха грижили за мен и ми бяха помагали в моя път.

Обърнах се на северозапад, към Лос Анжелис, и всички най-нежни чувства на духа ми се отприщиха. Колко пречистващо и освобождаващо беше да изразя своите благодарности!

Седнах пак на мястото си. Никой не поглеждаше към мен.

— Един воин съзнава мъката си, но не й се отдава — каза дон Хуан. — Затова настроението, с което воинът навлиза в непознаваемото, не е тъга. Обратното, той е радостен, защото се е смирил пред великата си участ, уверил се е, че духът му е безупречен, и, най-важното — осъзнал е напълно своите способности. Радостта на воина идва от това, че е приел съдбата си и истински е оценил онова, което му предстои.

Настъпи дълго мълчание. Тъгата ми беше непосилна. Искаше ми се да направя нещо, за да се измъкна от смазващата й тежест.

— Свидетелю, стисни, моля те, твоя „капан за духове“ — обърна се дон Хенаро към Нестор.

Чух оглушителния, невероятно смешен звук от приспособлението на Нестор.

Паблито изпадна направо в истеричен смях, дон Хуан и дон Хенаро също се разкикотиха неудържимо. Долових една характерна миризма и чак тогава разбрах, че всъщност Нестор беше пръднал. Но най-смешното беше, че той имаше изключително сериозен вид. Не беше пръднал на шега, а защото не си носеше „капана за духове“ и в желанието си да помогне най-съвестно бе направил каквото може.

Всички се смееха до забрава. С каква лекота можеха да преминават от едно крайно възвишено състояние към някоя безумно смешна ситуация.

Паблито неочаквано се обърна към мен. Заинтересува се дали съм поет, но преди да съм му отговорил, дон Хенаро оповести в рими:

— Карлитос направо е цар; малко нещо поет, малко луд и мъничко тъпа нар.

Всички отново избухнаха в смях.

— Така е по-добре — обади се дон Хуан. — А сега, преди Хенаро и аз да се сбогуваме с вас, двамата може да кажете каквото пожелаете. Може да се окаже последният път, когато произнасяте дума.

Паблито поклати глава в отказ, но аз имах да им кажа нещо, исках да изразя възхищението си, своята почит към изключителния воински дух на дон Хуан и дон Хенаро. Обаче се оплетох в думите си и в края на краищата нищо не казах. Дори още по-лошо — пак изглеждаше като че ли хленча.

Дон Хуан поклати глава и присви устни в престорено неодобрение. Неволно се засмях. Всъщност беше все едно, че пропилях възможността да им изразя своето възхищение. Обхвана ме много интересно настроение. Почувствах се приповдигнато и бодро, с невероятното усещане за свобода, което ме караше да се смея от радост. Казах на дон Хуан и дон Хенаро, че изобщо не ми пука за срещата с „непознаваемото“, че се чувствам щастлив и в момента за мен няма абсолютно никакво значение дали ще живея или ще умра.

Дон Хуан и дон Хенаро, изглежда, се зарадваха на думите ми повече и от мен. Дон Хуан започна да се пляска по бедрата си и да се смее. Дон Хенаро удари шапката си в земята и се запровиква, сякаш яздеше див жребец.

— Е, позабавлявахме се и се посмяхме, докато чакаме, точно както ни посъветва свидетелят — внезапно заяви Хенаро. — Но естественият ред на нещата е, че те винаги стигат до своя край.

Той погледна небето.

— Вече почти е време да се разотидем, както воините от онази история — каза той. — Но преди всеки да поеме по своя път, трябва да кажа на вас двамата едно последно нещо. Ще ви разкрия една тайна на воина. Можете да я наречете предопределение на воина.

Той се обърна конкретно към мен и ми припомни как веднъж му бях казал, че животът на воина е студен, самотен и лишен от чувства. Добави, че дори и в този момент аз съм с това убеждение.

— Животът на воина изобщо не може да бъде студен, самотен и без чувства — каза той, — защото се основава на неговата обич, преданост и всеотдайност към голямата му любов. А коя, може да попиташ, е голямата му любов? Сега ще ти покажа.

Дон Хенаро стана и бавно отиде до едно съвсем равно място пред нас, на около три метра. Там направи някакви странни движения с ръце, сякаш изтупва прах от гърдите и корема си. Тогава стана нещо необичайно. През него премина светкавица с почти недоловима светлина. Идваше от земята и сякаш разпали цялото му тяло. Той направи нещо като обратен пирует или по-точно гмуркане назад и се приземи на гърдите и ръцете си. Движението беше изпълнено така изкусно и съвършено, сякаш той беше безтегловен — подобно на червей същество, което се преобърна върху самото себе си. Вече на земята, той извърши поредица неземни движения. Плъзгаше се на педя от повърхността или по-скоро като че ли се пързаляше, легнал на скейтборд, после сякаш заплува, описвайки кръгове, извивайки се бързо и гъвкаво като змиорка в океана.

Погледът ми в един миг се разфокусира и без никакъв преход аз вече виждах едно сияйно кълбо, което се плъзгаше напред-назад върху нещо подобно на ледена пързалка с хиляди проблясващи по нея светлинки.

Гледката беше великолепна. После огненото кълбо спря и остана неподвижно. Сепна ме един глас и отклони вниманието ми. Беше на дон Хуан. Отначало не разбирах какво ми казва. Погледнах пак към огненото кълбо, но можах само да различа дон Хенаро, който лежеше на земята с разперени ръце и крака.

Гласът на дон Хуан беше съвсем ясен. Той сякаш за действа нещо в мен и аз започнах да пиша.

— Любовта на Хенаро е светът — започна дон Хуан — Току-що той прегърна тази огромна земя, но понеже е толкова мъничък, всичко, което можеше да стори, бе да се носи по нея. Обаче земята знае, че Хенаро я обича и го дарява с грижите си. Затова животът на Хенаро е толкова пълен и където и да се намира, той винаги ще се радва на изобилие. Хенаро върви по пътеките на своята любов и където и да бъде, той е цялостен.

Дон Хуан клекна до нас и погали нежно земята.

— Това е предопределението на двама ви като воини — каза той, — тази земя, този свят. За един воин не може да има по-голяма любов.

Дон Хенаро стана и приклекна до дон Хуан. Двамата за миг ни фиксираха с поглед, после едновременно седнаха с кръстосани нозе.

— Единствено ако обича тази земя с непоколебима любов, човек може да се освободи от тъгата си — каза дон Хуан. — Воинът винаги е изпълнен с радост, защото любовта му е неизменна и неговата любима, земята, го обгръща в обятията си и го обсипва с невъобразими дарове. Тъгата е присъща само на онези, които ненавиждат тъкмо това, което дава подслон на съществуванието им.

Дон Хуан още веднъж погали нежно земята.

— Това прекрасно същество, което е живо до най-дълбинните си недра и разбира всяко чувство, ме утеши и изцели болките ми, а накрая, когато напълно осъзнах любовта си към него, то ме научи на свобода.

Той замълча. Тишината наоколо вдъхваше страх. Вятърът тихо изсвистя, после чух далечния лай на самотно куче.

— Вслушай се в този лай — продължи дон Хуан. — По този начин моята любима земя ми помага в момента да ти кажа и последното. Този лай е най-тъжното нещо, което човек може да чуе.

Замълчахме за малко. Лаят на това самотно куче беше толкова тъжен, а покоят около нас — тъй пълен, че изпитах вцепеняваща мъка. Тя ме накара да се замисля за собствения си живот, за тъгата ми, когато не знаех къде да отида и какво да правя.

— Този кучешки лай е нощният глас на човека — каза дон Хуан. — Идва от една къща в долината на юг. Човекът вика с гласа на кучето си, защото са другари по съдба — роби на живота, на мъката и скуката му. Той умолява смъртта си да дойде и да го освободи от затъпяващите, потискащи окови на живота.

Думите на дон Хуан докосваха най-болезнени струни у мен. Имах чувство, че се отнасят точно за мен.

— Този лай и самотата, която извиква, говорят за чувствата на хората — продължи той. — Хората, на които целият им живот е като един неделен следобед — следобед не толкова мизерен, колкото задушен, досаден и неуютен. Те се потят и безсмислено се щурат. Не знаят къде да отидат и какво да правят. Този следобед им оставя само спомена за дребни грижи и безкрайна скука, а после внезапно се оказва, че е отминал и вече е нощ.

Припомни ми една история, която му бях разказвал — за един седемдесет и две годишен старец, който жалеше колко кратък се оказал животът му и как му се струвало, че едва вчера бил момче. Той ми бе казал: „Помня си пижамите, които носех като десетгодишен. Сякаш е минал само един ден. Къде отива времето?“

— Противоотровата за това е тук — каза дон Хуан и пак погали земята. — Магическото обяснение изобщо не може да освободи духа. Погледнете се вие двамата. Вие стигнахте до магическото обяснение, но от това, че го знаете, нищо не се промени особено. По-самотни сте от всякога, защото без непоколебима любов към съществото, което ви дава подслон, това, че сте сами, се превръща в самота.

Единствено любовта към това великолепно същество може да даде свобода на духа на воина; а свободата е радост, действеност и смирение пред всякакви превратности. Това е последният урок. Той винаги остава за самия край — момента на върховна самота, когато човек е сам, изправен пред смъртта. Едва тогава той има смисъл.

Дон Хуан и дон Хенаро станаха, протегнаха се и поразкършиха гръб, сякаш телата им се бяха схванали от седенето. Сърцето ми заби ускорено. Накараха двама ни с Паблито да застанем прави.

— Здрачът е пролуката между световете — каза дон Хуан. — Той е вратата към непознаваемото.

Посочи с широк жест платото, на което бяхме застанали.

— А това плато е преддверието към тази врата. После посочи към северния ръб на платото.

— Там е вратата. Отвъд нея има бездна, а отвъд бездната е непознаваемото.

Тогава дон Хуан и дон Хенаро се обърнаха към Паблито и се сбогуваха с него. Паблито гледаше с разширени, неподвижни зеници. Сълзи се стичаха по бузите му.

Чух гласа на дон Хенаро да ми казва „сбогом“, но не чух гласа на дон Хуан.

Дон Хуан и дон Хенаро отидоха при Паблито и прошепнаха нещо кратко в ушите му. После дойдоха до мен. Но още преди да са прошепнали нещо, аз вече изпитах онова особено усещане, че съм разцепен на две.

— Сега ние ще бъдем като прах по пътя — каза дон Хенаро. — И може би някой ден той пак ще ти влезе в очите.

Дон Хуан и дон Хенаро пристъпиха назад и сякаш се сляха с мрака. Паблито ме хвана над лакътя и ние се сбогувахме. Тогава някакъв странен порив, някаква сила ме накара да се затичам с него към северния ръб на платото. Докато скачахме, усещах, че държи ръката ми, после бях сам.