Виктор Колупаев
Билет за детството

— Един билет за детството, моля — казах аз на гишето и след пет минути седях вече във вагончето с допотопна конструкция и чаках с нетърпение кога ще изсвири локомотивът.

В купето до мен седеше старица с кошница, пълна с плодове и бонбони. Вълнението, с което непрестанно подреждаше съдържанието, можеше всекиго да разсмее… само не и пътника в този влак. Всички много добре я разбирахме. Нали отиваше при мъничкото момиченце, в детството си, навярно отдавна и напълно забравено. Децата обичат сладките неща, само това бе останало в съзнанието й от всичко, с което й предстоеше много скоро да се срещне.

Отсреща седяха мъж с прошарена коса и старец. Познавах мъжа от снимките му в списанията. Беше известен пианист. Пред всеки концерт пътуваше в детството си. Твърдяха, че именно това правело концертите му неповторимо прелестни, но аз не вярвам на тази версия. Много от музикантите пътуваха в детинството си, но талантливите сред тях кой знае защо бяха малко.

Старецът седеше, опрял ръка на масивен бастун. Той носеше един-единствен подарък на детинството си — само мъдрия поглед на уморените си очи.

Влакът потегли… Край нас се занизаха телеграфни стълбове, ритмично потракваха колелата, понякога изсвирваше локомотивът. Някой в съседното купе поиска от придружителя на вагона студена бира и дълго след това мърмори, възмущавайки се от лошото обслужване.

Измина един тъжен и прекаран в размисъл час. В далечината зад завоя вече се виждаше станцията.

— Пристигнахме — обяви придружителят на вагона.

Всички почнаха припряно да се стягат и да излизат в коридора.

— Суздал! — удивена каза моята съседка.

Това беше и Загорск. За мен беше Загорск. А за нея Суздал. За стареца — Пенза или Сизран. Всеки бе пристигнал в града на детството си. Аз вече съзирах стените на Троицко-Сергиевския манастир. А друг виждаше тайгата или стремителното течение на Енисей, или неподвижната повърхност на Онежското езеро.

Загорск… Дори не знаех, че е родният ми град. Не помнех детинството си.

Вагонът бързо се опразни. Старицата видя сред тълпата посрещачи пълничко момиченце, замаха му с кърпа и заплака. Пианистът сложи ръката си на рамото на едно момче и двамата тръгнаха към прелеза сериозни и съсредоточени. На перона беше шумно и тясно, но постепенно хората се разотиваха.

Мен никой не ме посрещна. На няколко пъти махвах с ръка на различни момчета, но към тях почти в същия миг се приближаваше някой. Все излизаше, че не бях аз. Трудно ми беше да си представя как съм изглеждал като малък, още повече не се бе запазила нито една моя снимка от онова време. Съмнявах се дали въобще е имало.

След десетина минути около влака почти не останаха хора. Само в края на перона десетгодишен хлапак по фланелка и големи за ръста му панталони подритваше с носа на окъсаната си обувка мукавена чашка от сладолед.

— Сашка — викнах му аз. Но той дори не погледна към мен, скочи от перона, прекоси релсите и изчезна зад едно здание…

Нямаше смисъл да го търся в града. Повъртях се на гарата безцелно около час, докато тръгне обратният влак.

През целия път до Уст-Манск не ме напусна чувството за някаква непоправима загуба. Защо не дойде? Защо? Спътниците ми в купето бяха потънали в свои мисли, само една жена през цялото време се опитваше да разправи някому за лудориите си отпреди четиридесет години, но все не можеше да намери слушател.

Щом слязох от влака в Уст-Манск, извикаха ме в диспечерската служба.

— Извинете — каза млад човек в железничарска униформа, когато влязох и му се представих. — Ние сме виновни да ви се развали настроението. Нещо се е случило със системата на вълноводите на темпоралното поле. Може би лицето не е получило темпограмата ни и затова не дойде да ви посрещне.

— Възможно е и да не е искало да се срещне с мен — махнах с ръка и понечих да си тръгна.

— Следващият път това няма да се повтори — увери ме човекът. — Ще проверим всичко. Можете да заминете за детството си, когато пожелаете, дори още утре.

— Едва ли през следващия месец ще имам свободно време — отвърнах и излязох без да се сбогувам.

Предстоеше ми важен експеримент и наистина щях да бъда много зает.

И все пак на другия ден аз отново бях на гарата, пак пътувах в старичкия вагон, пак стоях на празния перон.

На края на перона, както вчера, видях едно момче.

— Сашка — извиках. — Ти си нали? — чувствувах го, твърдо бях уверен.

Той понечи да слезе от перона, но се отказа и продължи да стои, като гледаше в краката си.

Втурнах се към него, прегърнах го и го притиснах до гърдите си. Неочаквано и той се притисна в мен, но само за секунда. После ме отблъсна и, като ме гледаше недоверчиво, каза:

— Виж какъв си бил?! — в тона му нямаше почти нищо детинско. И въобще за годините си беше прекалено сериозен.

— Сашка! Значи ти все пак ме позна?

— Разбира се. Само че аз не съм Сашка. Казвам се Ролан… тоест Ролка.

— Но нали аз се казвам Александър. Значи и ти си Сашка.

Той сви рамене.

Въпреки петдесетте си години, аз бях още съвсем здрав. А той изглеждаше слабичък и хилав.

— Слушай, Сашка. Ще те наричам така, а не Ролан. — Той пак сви рамене, сякаш искаше да каже „както искаш“. — Защо си толкова слабичък? Трябва да спортуваш, иначе няма да живееш дълго.

За миг ми се стори, че в очите му се появи присмех и аз прихнах да се смея. Каква глупост изрекох! Та нали стоя пред него жив и здрав, как тогава няма да живее дълго! Ама че глупост.

Той също се разсмя. Толкова се зарадвах на смеха му, че ми мина мисълта: как може една глупава грешка от моя страна да предизвика такава радост? Навярно бях много щастлив. Стигнахме до прелеза, като продължавахме да се тупаме по гърбовете и да се смеем.

Площадът пред гарата не изглеждаше така, както съм свикнал да го виждам. Когато посещавах Загорск, винаги се отбивах в кафене „Астра“. Но от него сега нямаше и помен. Откъм пазарчето долиташе глъчка, която не можеха да заглушат дори локомотивните свирки.

— Е, нищо, Сашка — казах. — Трудно ще е да се държим така, че да не се разсмее някой от нас. Но това съвсем не означава, че не бива нейде хубаво да похапнем.

— Не съм гладен — каза Сашка. — Току-що се нахраних.

„А какво ли си мисли в същност той? — мъчех се да си представя. — Ако бях на негово място, никога не бих отказал да похапна, щом поканата изхожда от такъв човек, от самия мен. Да! Но аз съм възрастен човек и всичко разбирам. А той?“

— Добре, щом не искаш — рекох. — Я тогава ми разправи как живееш? Кои са приятелите ти?

— Само без разпити — отвърна той и разбрах, че въпросите ми наистина приличат на анкета на която не може да се отговори искрено.

Стигнахме до пазарчето и го попитах:

— А сладолед искаш ли?

— Аха! — радостно отвърна той.

— С бадеми или сметанов?

— Отде го измисли. Такъв сладолед няма.

— Ще видим — загадъчно казах аз. Но жената, която продаваше сладолед, наистина нямаше нито с орехи, нито сметанов. За всеки случай я попитах. По-добре да не я бях питал. Тя веднага се развика: „Я го виж какво му се прищяло!“ — Сашка ме дръпна за ръката.

— Да вървим.

Все пак му купих обикновен млечен сладолед. Сашка го пое, като продължаваше да гледа встрани и се наложи няколко пъти да му казвам: „Хайде де, защо не ядеш?“ — докато най-сетне се реши да разгъне хартийката. И в същия миг сякаш забрави за моето съществуване. Веднага стана ясно колко много е искал сладолед. Обикновено десетгодишно момче, чиито мечти и желания не стигат по-далеч. Той накапа със сладолед широките си панталони и тозчас ги изтри с лакът.

— А ти научи ли се да лекуваш неизлечимите болести? — неочаквано ме запита той.

— Че ти откъде знаеш? Та аз се занимавам с този проблем само от тридесет години. И започнах съвсем случайно. Нима съм мислел за това още преди четиридесет години?

— Но нали аз съм ти — рече той. — Аз знам за теб много повече, отколкото ти за мен, защото винаги съм искал да приличаш на мен, да се занимаваш с това, с което бих искал да се занимавам аз. А това е моето най-голямо желание.

Той представляваше странна смесица от наивността на дете и сериозността на възрастен.

— Не, Сашка, още не съм се научил да лекувам неизлечимите болести. Но мисля, че това скоро ще стане възможно.

— Наистина, ли? — зарадва се той.

— Наистина — погалих го по главата. — Само че все не ми стига времето. Ти си щастлив. Още не забелязваш как бързо тече времето.

Той ми хвърли леко насмешлив, странен поглед, сякаш знае нещо много важно за мен, но не смее да ми го каже. Избелелите панталони му седяха като торба. Карираната му ризка също бе избеляла. „Не е лек животът ти“ — помислих.

— И на мен не ми стига времето — каза той.

— Виж ти?! — разсмях се. — И с какво се занимаваш, та не ти стига времето?

— Искам ти да бъдеш щастлив…

— Добре тогава. Смятай, че съм щастлив. Само че ти знаеш ли какво е щастие?

Той не отговори на въпроса ми, сякаш не го чу.

— И още — искам хората да станат по-щастливи от това, че ти съществуваш.

В това вече не бях уверен. Дали хората са по-щастливи, че съществувам? Не можех да твърдя със сигурност.

— Прекалено сериозен си, Сашка. Не е хубаво за твоята възраст.

— Хубаво е.

— Да не спорим. А защо вчера не дойде веднага при мен?

— Че и ти не дойде веднага при мен. Защо трябваше аз да се втурна към теб? Аз те чаках.

— Прощавай.

Стори ми се, че помежду ни се издигна стена на отчуждение, че сме чужди един на друг и че никога не ще мога да разбера това десетгодишно момче; дали защото възрастните никога не разбират напълно децата или защото той е по-умен за мен. Последното веднага отхвърлих, защото не можех да приема, че с годините съм оглупявал. Във всеки случай до тази среща това не ми бе минавало през ума.

Скитахме дълго из града. Узнах, че и той не помни баща си и майка си, явно загинали през войната, че живее в интернат. Смятах, че е неразговорлив и затворен, понеже се виждахме за първи път. Трудно е да приказваш много и само весели неща, когато за първи път виждаш себе си.

По-късно разбрах, че макар и да говореше по-малко от мен, в същност той направляваше разговора ни. Разучаваше ме, но го правеше незабележимо, непринудено. И аз трябваше да се съглася, че все пак той е по-умен от мен. Разбира се, не по обема на знания — през петдесетте си години аз бях натрупал много повече знания. Може би със системата си на разсъждение, със способността си точно да знае какво иска, с удивителната си съсредоточеност и ирония. Горчива, горчива, съвсем не детска ирония.

Уговорихме се да се срещнем пак. Заминах с вечерния влак. В последната минута, когато бях вече на стъпалата на вагона, той весело се засмя, подрипна няколко пъти и извика:

— А ти ми харесваш! Не си точно такъв, какъвто съм си въобразявал, че ще бъдеш, но все пак ми харесваш. Довиждане!

И стената на отчуждение помежду ни изчезна. И го направи пак той. Направи го, когато сам пожела.

— Довиждане, Сашка! — викнах аз.

Влакът потегли. Беше ми някак леко. Радост, непонятна, странна, необикновена изпълваше гърдите ми.

И все пак не съм подозирал, не съм и предполагал колко необходима ми е била тази среща. Заработих така, както отдавна вече не бях работил. Обзело ме бе някакво необикновено вдъхновение. Сега бях уверен, че експериментът ми ще мине успешно. Щях да извърша онова, за което, както излиза, съм мечтаел още в детинството си.

Няколко месеца минаха незабелязано. Цяла поредица от големи и малки сполуки, безсънни нощи, мимолетни съмнения, ожесточени спорове и вълнуващи обсъждания, срещи и командировки. Институтът ни работеше върху много труден и важен проблем. Разработвахме мигновени нехирургични методи за лекуване от разстояние на травми. Накратко може да се обясни със следния пример. Човек е паднал в пропаст, наранил се е тежко, костите му са изпотрошени. Докато го откарат в най-близката клиника, той може да умре. Ние разработвахме методите и апаратурата, с които този чувал от месо и кости да се превърне отново в човек и то без дори да почувствува болка. Човек пада в пропаст и веднага се изправя цял и невредим.

Искахме да намалим броя на нелепите смъртни случаи. И това почти ни се отдаваше. Сега вече можех да кажа: „Да, хората ще станат по-щастливи от това, че съществувам“ Искаше ми се да го кажа само на Сашка, тоест на самия себе си и никому другиму.

Едва след половин година можах да намеря време и да купя билет за детството си. Сашка не дойде на гарата.

„Детинщини — помислих си аз. — Обидил се е, че толкова дълго не съм идвал. А смятах да му разправя много интересни работи за неговата детска мечта.“

Върнах се в Уст-Манск разстроен. На гарата пак ме помолиха да се отбия в диспечерската служба.

— Нещо с темпограмата ли пак се е случило? — с надежда запитах.

— Не. Темпограмата изпратихме. Ето каква е работата… Вие не сте имали детство… Невероятно, но е така.

— Що за глупости! Нали видях… разговарях дори със Сашка.

— Това не беше Сашка, тоест не вие сте били в детството си, а Ролан Евстафиев.

Ролан Евстафиев? Не го познавах, но името ми беше познато.

— Вие не сте имали детство.

— Но защо тогава той дойде да ме посрещне? Не, не може да бъде! Това е именно той, тоест аз. Почувствувах го.

— Не сте имали детство. Вашият случай е съвсем особен.

Дадоха ми чаша вода. Навярно видът ми е бил съвсем разстроен, жалък. Отпуснах се в креслото, нямах сили да изляза на улицата. Оставиха ме сам в стаята, нищо повече не ми казаха. Пък и какво ли можеха да ми кажат? Нали ми обясниха, че не съм имал детство. Защо и как — те явно не знаят. И с нищо не могат да ми помогнат.

Когато човек е имал трудно детство, казват, че не е имал детство… Да! Но аз не съм имал детство в прекия смисъл на думата, нали току-що ми го казаха.

Малко се посъвзех. Дотолкова, че да мога нормално да се движа, без да събуждам подозрителни погледи у минувачите.

След час се домъкнах в лабораторията. Беше доста късно и само двама или трима още работеха. Седнах на бюрото си и се помъчих да се съсредоточа. След известно време останах сам в лабораторията. Май преди да си тръгнат двамата ме попитаха нещо, но аз не ги чух. Зад стената се разнасяше тракането на пишеща машина. Елена Дмитриевна преписваше материалите от експеримента.

Седях на бюрото си, търсех в паметта си факти, съпоставях ги, опитвах се да си припомня…

Преди тридесет години боледувах дълго. По време на боледуването бях загубил паметта си. Не помнех нито приятелите си, нито познатите си, нито нещо за себе си до това боледуване. Странно, но в паметта ми се бяха запазили знанията и опитът на начеващия млад учен. Изчезнало бе само онова, което се отнасяше лично до мен. Като че ли се бях отново родил.

При мен тогава често идваше млада жена. Лена Евстафиева. Елена Дмитриевна Евстафиева. От дълги години бе моя секретарка. Една вечер, приблизително година след боледуването ми, тя изведнъж се разплака на бюрото си, отрупано с телефони и книжа. Вдигнах мокрото й от сълзи лице.

— Ти не си такъв, съвсем не си такъв — каза тя.

— Какво искаш да кажеш с това „не си такъв“? — глупаво я попитах.

Тя стана и си отиде. За първи път в живота си излезе от института, преди да си тръгна аз.

— Не ме питай. Все едно, че нищо не се е случило — каза тя на тръгване.

И аз повече не я попитах. Не… Боях се от това, което щях да чуя от нея… Какво ли? Не знам.

Набрах номера на справки и поисках да ми дадат списъка на лицата, които са работели в института преди тридесет години. Тогава лабораторията е била съвсем обикновена голяма лаборатория. Монотонен глас изреждаше имена… Абрамов… Волков… Ролан Евстафиев… Евстафиев?

Стоп. Значи той е работел тук. Помъчих се да си го припомня. Не. Не го помнех.

Прегледах досиетата и узнах, че Ролан Евстафиев е умрял в същия ден, когато аз съм загубил паметта си. Загубил паметта си?!

И тогава ми стана всичко ясно. Никога не съм загубвал паметта си. Аз просто не съм съществувал. Появил съм се… почнал съм да съществувам в деня, в който той е умрял.

Кой съм аз? Киборг? Киборг, на когото са отрязали апендикса и често има хрема? Не.

В моето тяло са вложили неговото съзнание, неговото АЗ? Не.

Създал ме е и е умрял. В случая не става дума за тялото, нито дори за клетките на главния мозък. Създал ме е в някакъв по-сложен, по-съвършен смисъл на думата. Създал е начина ми на мислене, интелекта ми. И аз изглежда съм такъв, какъвто той е искал да бъда.

А онова момченце? Та той всичко е обмислял още в детските си години, затова така странно бе говорило с мен. Знаел е, че аз съм онзи, когото той ще създаде в бъдеще, понеже не ще успее сам да осъществи замисленото дело.

Мен не ме е имало. Не съм бил предвиден в щатната таблица на природата. Той ме е създал. Не съм имал детство. И той ми е подарил детството си.

Как е направил това невероятно откритие, невероятно дори и за днес? Никой не знае… Дали никой?

В съседната стая иззвъня телефонът. Елена Дмитриевна вдигна слушалката.

То, десетгодишното момче бе направило за мен всичко, без да поиска нещо в замяна. Само една порция сладолед.

Пожелало бе само веднъж да се срещне с мен, за да провери, правилно ли ще постъпи в бъдеще.

Чух как Елена Дмитриевна става от стола и тръгва към вратата на лабораторията ми.

Сега ще отвори вратата и аз ще я разпитам за всичко. Ще я попитам кой съм.

И тя всичко ще ми разправи.

Ето вратата се отваря.

Сега ще узная.