Клифърд Саймък
Царството на злото (15)

Глава 15

Първият утринен светлик ги завари в подножието на висок хълм, покрит до средата с гора, а нагоре гол и осеян с големи камъни.

През нощта бяха направили тежък преход: прегазиха реката, прекосиха слепешката широката речна долина, на места покрита с гори, на места гола, обрасла само с гъста трева, с дупки и мочурища. Смъртно уморен от безсъние и от ходене, Харкорт със сетни сили продължаваше упорито да се влачи напред. Понякога беше пред абата и Нъли, а когато изостанеше, стискаше зъби и ги настигаше. Йоланда, както винаги неуморна, се движеше бързо и безшумно пред групата.

Почти не разговаряха — бяха прекалено уморени и притеснени. Нуждаеха се от всяка останала им капчица сила и енергия, за да продължат напред.

„Има много неща, за които трябва да си поприказваме — каза си Харкорт, — много въпроси трябва да бъдат зададени. Но сега нямаме възможност. По-късно ще намерим време и за това.“ Опита се да помисли върху всичко, което се беше случило, но умът му беше прекалено муден от умората, за да се съсредоточи.

На половината път към билото спряха за почивка. Първото слабо зарево на изток едва беше започнало да осветява земята. Харкорт погледна към голото било и каза:

— Трябва да се изкачим горе, на върха. Оттам ще можем да наблюдаваме цялата околност и да видим дали нещо не ни преследва.

— Нищо не ни преследва.

— Не съм много сигурен — възрази Нъли. — Някои от тях може да са се спасили и да вървят подир нас.

— Много са обезкуражени — отбеляза абатът. — След случилото се там изобщо няма да им мине през ума да ни преследват.

— Аз пък си мисля, че огрите — каза Нъли, — както онези, които може да се избегнали смъртта на острова, така и другите, които може би ще отидат да ги потърсят, може да не разберат какво точно се е случило. Може да си помислят, че ние сме избили другарите им, и да решат да си отмъстят. Според мен най-добре да послушаме Чарлз и да се качим на върха.

— Но там ще бъдем съвсем на открито — възрази абатът. — Няма дървета, под които да се скрием.

— Можем да се скрием зад камъните — каза Харкорт. — Оттук изглеждат малки, но според мен са доста големи.

— Добре — съгласи се абатът. — Макар бедните ми крака да са твърде недоволни, че ще трябва да се изкачват по хълма.

Тръгнаха нагоре приведени, за да пазят равновесие, напрягайки последните си сили. Понякога се налагаше да лазят на четири крака. Камъните наистина бяха огромни, почти колкото къщи, а хълмът беше по-висок, отколкото изглеждаше. Когато най-после стигнаха върха, пред тях се разкри цялата местност. Слънцето се показваше една педя над хоризонта и след бурята времето обещаваше да бъде приятно.

Абатът се отпусна на земята и подпря гръб на един камък.

— Седни и ти — обърна се той към Харкорт. — Като те гледам, не си по-добре от мен.

— Ти винаги се размекваш лесно — отговори Харкорт. Искаше да седне до приятеля си и да си почине. Страхуваше се обаче, че щом седне, ще заспи.

— Огледах, но не видях дракони — обади се Нъли. — Поне засега няма. Ако Злото ни преследва, то щеше да изкара дракони. Или харпии. Или някакви други летящи същества.

— Това трябва да е местността, за която амбулантният търговец каза, че ще срещнем харпии — обади се Йоланда. — Злото може да не използува дракони. Драконите са мързеливи същества и не обичат да летят надалеч. Може би ще прати харпии.

— Хайде да проучим — обърна се Нъли към Харкорт. — Върхът е само на няколко крачки. След това един ще остане да пази, а другите могат да поспят.

Абатът беше развързал торбата си, вадеше храна и усилено дъвчеше.

— Никога не спя с празен стомах — изфъфли той с пълна уста. — Стига да има нещо за ядене.

— Аз ще пазя първа — обади се Йоланда.

— Не — каза Харкорт. — Аз ще съм пръв. Ще изкарам до пладне, после ще продължи някой друг.

Не можеше, не смееше да позволи Йоланда да пази. Засрами се от тази мисъл, защото откакто бяха влезли в Пустата земя, тя им беше служила безупречно. Но пък ги беше завела в сградата на Древните, без да ги предупреди какво представляват те, беше се присъединила към Нъли пред олтара; беше посещавала Пустата земя много години и знаеше, че амбулантният търговец е магьосник. „На място като това — каза си той — ще е глупаво от моя страна да й се доверя.“

— Не — повтори Харкорт. — Аз ще пазя пръв, после ще събудя Нъли.

— Благодаря ти — каза абатът. — Чудесно. Като заспя, всички зли духове на ада да се съберат, не могат да ме събудят преди вечерта.

Папагалът изкряска, наведе се от рамото на абата и открадна залък хляб. Държейки го с ноктите си, започна да яде.

— Тази птица се опитва да пусне корени на рамото ми, да стане част от мен — измърмори абатът. — Не съм много сигурен, че това ми харесва, защото от нея освен червейчета или някои други гадини, нищо друго не мога да спечеля. Има ли някой желание да сподели това удоволствие с мен?

— Не, благодаря — каза Нъли.

Папагалът преглътна хляба, с който си беше напълнил човката, и изкряска:

— Пазете се от огри! Пазете се от проклетите огри!

— Това са му първите приказки, откакто напуснахме клисурата с воденицата — каза Йоланда. — Дали не трябва да обърнем по-голямо внимание на думите му?

— Той ни казва само да се пазим от огрите — възрази Харкорт. — Това и без него го знаем.

— Папагалът само повтаря чути фрази, но не разбира какво казва — намеси се Нъли.

— Обаче често от устата на глупаци… — започна абатът.

— Ти си луд — озъби се Нъли, после се обърна към Харкорт и продължи: — Хайде да се изкачим на върха и да огледаме местността.

Изпълзяха догоре и внимателно се заоглеждаха.

След като вървеше малко на север, реката извиваше на запад. На север и на запад речната долина представляваше пасище с редки дървета. На юг и на югозапад се простираха вълнообразни ниски хълмове, покрити с малки горички. На изток лежаха гористите хълмове, през които бяха минали, за да стигнат до реката.

— Почти право на север пасе стадо еднорози — каза Нъли. — Друго нищо не виждам.

— Да, виждам ги — потвърди Харкорт. — Малко на изток има малка глутница вълци. Лежаха тихо един до друг и въртяха глави, оглеждайки местността.

Всичко изглежда нормално — заключи накрая Харкорт. — В момента няма нищо обезпокоително. Аз ще остана тук. Ти се върни да починеш. Ще те събудя около обяд.

— Чарлз, ти сигурно имаш въпроси. За нощес. В момента нямам желание да ги обсъждам с другите, но ти имаш право да знаеш.

— Нямам право — отговори Харкорт. — По природа съм любопитен, но не си длъжен да ми обясняваш. Щастлив съм, че можа да направиш, каквото трябва. Ти ни спаси от тях.

— Според мен ти имаш и нужда, и право да знаеш — настоя Нъли. — Ние с теб сме близки. С твоя дядо сме приятели от дълги години, с теб — откакто проходи.

— Помня — каза Харкорт. — Ти ми показваше как птичките си правят гнезда, наблюдавахме ги, а ти ми обясняваше как го правят, учудвайки се как една птичка може да разсъждава и да разбира какво прави. „И дали изпитва същото — питахме се ние, — което изпитва един човек, който строи къща — дом и убежище срещу природните стихии?“ Ти ми показваше лисичи дупки и двамата се криехме и наблюдавахме как малките лисичета излизат и играят, как се борят и се закачат като деца. Ти ми казваше имената на всички дървета и на много растения и ми обясняваше ползата и опасностите, свързани с всяко от тях.

— Значи помниш! — учуди се Нъли.

— Аз нямах баща — каза Харкорт. — Ти и дядо ми бяхте за баща.

— Дядо ти знае част от онова, което се каня да ти разкажа — призна Нъли. — Той знаеше, че не съм човек, но ми предложи своето приятелство, прояви внимание и бих казал любов, които би проявил към всеки обикновен човек.

— Винаги съм мислил, че си човек — каза Харкорт. — До неотдавна не се съмнявах. После, един ден, научих. Бях изненадан и се чувствах виновен, задето го научих. Но макар и да знам, продължавам да те чувствам като човек. Нищо не се е променило. И никога няма да се промени.

— Аз съм почти човек — каза Нъли. — Може би в последна сметка съм човек, но не от твоята раса. Моята раса е съществувала преди твоята — колко преди, не знам. Ние сме дълголетници. Живеем много по-дълго от вас. Не знам защо е така. Аз живея от толкова време, че вече не си знам годините. Никога не съм се опитвал да ги пресметна, защото за нас годините нямат значение. Когато казвам, че хората от моята раса живеят по-дълго от хората от твоята раса, аз имам предвид много по-дълго. Например хиляда години, а в някои случаи вероятно и много повече. Освен това ние се отличаваме и с друга особеност. Стигаме до зряла възраст и после живеем много дълго, без да остаряваме. Умираме преди да остареем. След като изживеем определения ни живот, ние не навлизаме в старческа възраст. Умираме преди да започне мъчителният период на старостта. Мисля, че това е добро. Ние не изживяваме агонията да виждаме как телата ни се свиват в далечно подобие на предишното си състояние; не изпадаме в жалко старческо слабоумие. Паметта ни се запазва остра и ясна до самия ни край. Аз имам много далечни спомени, макар никога да не съм говорил за тях, защото те ще ви се сторят странни. И това не са само мои спомени, а спомени на моята раса. Там, на острова, абатът им даде име. Ти си спомняш как казах, че имам някои спомени за острова не от моята памет, а от паметта на някой друг. Абатът ме чу и я нарече наследствена памет.

— Искаш да кажеш, че носиш в себе си паметите на твоите прародители, на твоя баща и дядо, така ли?

— Много по-назад — отвърна Нъли. — Защото моят баща и моят дядо са носили наследствените памети на своите… не знам колко назад по тази наследствена линия. Част от тези наследствени памети съм наследил и аз. Може би много назад. Може би само за важните неща, онези, които трябва да знам, които могат да ми помогнат да оцелея или да разбирам…

— Тогава думите, които каза на острова, думите, които спряха и отблъснаха Древните…

— Не съм и подозирал, че ги знам — отвърна Нъли. — Те просто изплуваха в паметта ми. Бях изправен пред ситуация, която ги изискваше, и те се появиха някъде от бездънната яма на наследствената ми памет. Те ми помогнаха да оцелея.

— Никога не бях чувал такива думи — каза Харкорт. — Само звуците ли знаеш, или разбираш и тяхното значение?

— Разбирам и значението. За известно време, струва ми се, бях станал друг човек, някой от моите прародители, който се е изправял срещу Древните, който им е казвал същите думи, които използвах и аз.

— Превърнал си се в друг човек? В някой далечен прародител?

— Не знам. Има моменти, в които ми се струва, че става точно така. Някой път ще отделя време да помисля по този въпрос.

— Йоланда първа ми каза какви са тези същества, „Това са Древните — така каза. — Дошли са тук, когато светът е бил съвсем млад.“

— Откъде може да знае? — попита Нъли.

— Тя е осведомена за много факти, които са известни в Пустата земя и никъде другаде. Каза ми например, че нашият скъп амбулантен търговец е магьосник. Твърди, че онзи глас, който викаше заедно с теб, бил неговият.

— Значи е имало и някой друг — каза Нъли. — Помислих си, че някой ми помага. Не чух никой да вика, но почувствах нова сила, когато моята започна да намалява.

— И получи помощ?

— Да, за мен това беше помощ.

— Йоланда също трябва да ти е помогнала. Тя пееше, докато ти викаше срещу Древните.

— Знаех, че е до мен. Но откъде ли е научила това заклинание? Едва го разпознах. Спомних си за него през мъглата на времето.

— Трябва да я следим — каза Харкорт. — Тя знае твърде много.

— По-късно ще поговорим подробно — обеща Нъли. — Знаех, че ще се чудиш, и исках да ти обясня…

— Има само още едно нещо — прекъсна го Харкорт. — Ти знаеше за бабуните. Спомена нещо за тях…

— В далечното минало — каза Нъли — ние ги наричахме Деца на почвата. Добро име за тях, въпреки че те самите не са добри. Те изникваха от почвата като растения, макар че са нещо повече от растения. Ние ги заобикаляхме отдалеч. Когато казвам „ние“, нямам предвид себе си, а онези стари мои предшественици отпреди хилядолетия. Децата на почвата бяха пакостливи, понякога много повече от пакостливи. Според мен те са първата сила на Злото в света, защото силите на Злото нямат чет. Древните са дошли по-късно, но все пак много, много отдавна. Те не са деца на почвата. Те са дошли от Нищото. Съществували безкрайно дълго, но бавно изчезнали. Днес лежат дълбоко скрити, очаквайки деня — ние се надяваме той никога да не дойде, — когато ще се появят отново, за да опустошат земята и всичко върху нея. Това, което видяхме на острова, е породено от тяхната относителна слабост. Те искаха да спрат нашето нахлуване в светилището си, но са само бледа сянка на онова, което са били някога. И все пак Древните не са били първите. Първи са Децата на почвата. Те са били победени от плуга и брадвата, които са разрушили и са им отнели местата, където са се размножавали. Не знам какво е станало с Древните. Може би никой не знае. Но те също са се изгубили.

— А сега имаме онова, което наричаме сили на Злото — каза Харкорт. — Сякаш те са били единствените сили на Злото.

— Съществуват откъслечни легенди, на които не може напълно да се вярва — обясни Нъли. — Но според тях в началото нашето Зло не е било такова, каквото го знаем днес. Може да е имало време в прастарата история на човечеството, когато те са били приятни съседи, макар и, разбира се, странни по своя начин на живот, но понякога очарователни и забавни. Но с времето възприели лошотията като начин на оцеляване. Може да са я научили от Древните, които са гледали на тях като на посредници, чрез които да съхранят древната традиция на неприязън, предавайки им Злото, докато те самите са потъвали в обзелото ги вцепенение. Дори и тогава нашите сили на Злото може би не са възприели всички лоши навици, ако обстоятелствата не са спомогнали за това. Те може би са били принудени да станат такива, каквито са сега, когато са били притиснати между варвари и римляни, тоест са станали ужасни, за да могат да се защитят. По-нататъшната омраза към човешката раса може да е възникнала — подозирам, че е възникнала, — когато онзи смотан светец, за когото се предполага, че е затворен в призмата, която търсим, се е опитал да ги запрати в Царството на мрака. Човек не може много да ги обвинява за омразата, предизвикана от този акт. От този ден…

— Но нашият амбулантен търговец-магьосник каза, че тяхната омраза и яростта им се проявяват циклично.

Нъли поклати глава.

— Магьосникът може в много случаи да е прав, но сигурно има и случаи, когато не е. Може би Древните, които са изчезнали, но не съвсем, циклично им влияят и ги карат да побесняват. Може би…

— Но на острова Древните убиха огрите, които вървяха подире ни.

— Това може да е било безразсъден акт. Не е по силите на човек да разбере Злото. Няма начин. Ние дори не можем да се надяваме, че е възможно да си представим начина, по който действа Злото.

— Ние раздразнихме Древните — каза Харкорт — и ако това, което предполагаш, е вярно, може би ще станем свидетели на един много кървав цикъл.

— Не се тревожи за това — отговори Нъли. — Имаме си достатъчно свои грижи. Не бива да се обременяваме и с чужди.

После бързо се спусна по хълма при другите. Харкорт остана да наблюдава.

Огледа небето. Нямаше дракони. Далеч на запад на фона на небето се виждаше някакво размазано петно, но беше много далече, за да разбере какво е. Беше ясно само, че е нещо, което лети. Не бяха дракони. Не летяха като дракони. Около час по-късно разбра, че са феи. Слънчевата светлина блестеше с цветовете на дъгата във фините им крила. Те стигнаха до реката и продължиха над нея на запад. Харкорт отново потърси еднорозите, но те се бяха преместили и не можа да ги открие. Вълците също бяха изчезнали.

След като феите отлетяха, нямаше никакво движение. Ако го имаше — на север, на запад или на югозапад, щеше да го открие. Нямаше никакъв смисъл да гледа на изток защото и да имаше нещо, което да се движи, гората го скриваше от погледа му. Въпреки това той провери и натам, за да види дали няма някакви летящи същества.

Може би нямаше нужда да наблюдава. Може би не ги преследваха. Мъртвите огри на острова сигурно вече бяха открити. Но пък си личеше, че не са загинали от човешки оръжия — човешките оръжия оставяха ясни рани. Всяко Зло в тази страна вероятно веднага щеше да разбере как и от кого са били убити. Може би за първи път, откакто четиримата бяха стъпили в Пустата земя, Злото нямаше представа къде се намират. Ако внимаваха и се движеха предпазливо, може би щяха да запазят в тайна своето присъствие и придвижване поне за известно време.

Досега късметът им беше по-голям от очаквания. Ако не бяха попаднали в постройката на Древните, може би щяха да бъдат убити от преследващите ги огри. А когато се срещнаха с Древните, оцеляха благодарение на някакви изключителни обстоятелства. Ако Нъли не беше изровил от наследствената си памет думите, с които задържа древните, ако амбулантният търговец — ако наистина е бил той — не беше се появил да помогне, щеше да ги сполети участта на огрите. А Йоланда? Доколко помогна тя с напева си?

Йоланда беше загадка. Харкорт си припомни, че Джийн, нейният осиновител, и целият му род в продължение на няколко столетия са били предани васали на предците му. А Джийн беше гарантирал за осиновената си дъщеря, но пък беше казал, че тя познава Пустата земя. Сиреч открито бе признал за нейните контакти с Пустата земя. Харкорт знаеше, че не може да се съмнява в Джийн, но не беше сигурен в дъщеря му.

Освен това тази девойка не се държеше като жена — вървеше пред групата да разузнава, намираше места за лагеруване, откриваше пътеки. Нямаше никакво съмнение, че изпълнява всичките си задължения и им беше от помощ, както бе обещала; служеше им добре и вярно. Но все пак ги беше завела в пещерата на амбулантния търговец и бе премълчала, че е магьосник. Беше ги завела на острова сред руините на седалището на Древните, без да ги предупреди за опасностите, с които щяха да се сблъскат. Възможно беше обаче да не се е досетила, че ще срещнат Древните. Харкорт се губеше в догадки и не можеше да си отговори — изглежда, нямаше убедителен отговор.

Издигналото се високо в безоблачното небе слънце безмилостно жареше. На север и на запад трептеше мараня. Далеч на север нещо се движеше под облак прах. Харкорт заслони очи с ръка и се опита да види какво е. Приличаше на тъмни петна. Прахта подсказваше, че най-вероятно е стадо еднорози. „Но еднорозите — каза си той — са бели, не тъмни.“ Разтърси глава, за да се разсъни, потърка очи, но въпреки това не можа да определи какво е. От друга страна, какво и да беше, то бе много далеч на север и се движеше на северозапад. Далеч на запад се появи още едно ято феи — разпознаваха се само по отблясъка на слънчевата светлина от прозрачните им крилца. Нищо друго не се движеше.

Той се обърна по гръб и загледа небето. Беше високо и синьо и изглеждаше безкрайно. Къде ли свършваше? Нали всичко трябва да има край. Колкото и да му беше приятно, не лежа дълго по гръб, а отново се обърна по корем и продължи да оглежда местността. Слънцето едва беше отминало зенита, когато по склона допълзя Нъли и легна до него.

— Рано си станал — каза Харкорт. — Щях да остана още малко, за да можеш да поспиш.

— Подремнах — отвърна Нъли. — Йоланда събра сухи дърва, които не пушат, и запари чай. Като слезеш, пийни. Ще ти помогне да заспиш.

— Няма нищо обезпокоително — каза Харкорт. — Няколко феи летят далеч на север и по земята има някакво движение, което не мога да разбера. Иначе всичко е спокойно.

— Върви да спиш — каза Нъли. — Аз ще пазя. Помоли Йоланда да събуди абата навреме, за да ме смени. Ама много хърка тоя човек!

Харкорт се спусна по склона. Йоланда, която клечеше пред огъня, му подаде канче чай и каза:

— Изпий го. Ще ти дойде добре. Ще сложа сирене и месо между две филии хляб и ще ги припека. Поне да хапнеш топла храна.

Той взе канчето, благодари и седна до един голям камък. Както беше казал Нъли, абатът, изтегнат по гръб, хъркаше и се давеше с широко отворена уста. Папагалът се разхождаше до него като часови и си мърмореше. Докато посръбваше горещия чай, Харкорт наблюдаваше Йоланда, която държеше над огъня филиите с месо и сирене с две вилици с дълги дръжки. Хлябът скоро стана светлокафяв и по коричката му потече разтопено сирене.

— Изглежда вкусно — каза Харкорт. — Никога не съм ял такова нещо.

— Мисля, че ще ти хареса — отвърна Йоланда. — Нъли го хареса. Вече е готово. Само внимавай — горещи са.

Харкорт пое внимателно филиите и отхапа. Беше вкусно. Не си беше дал сметка, че е гладен, но след първата хапка лакомо излапа всичко.

Йоланда седна срещу него. Беше отметнала качулката на наметалото и красивите и златисти коси покриваха раменете и.

Нежните и метличиносини очи го гледаха спокойно. Устните и бяха толкова тънки, че изглеждаха като разрез. Но въпреки красивата коса и нежните очи, в лицето и се долавяше твърдост. И в тази твърдост имаше някаква красота. Не беше истински красива. И все пак в лицето и имаше нещо, което привличаше — беше лице, което човек с желание би погледнал повече от един път и би продължил да го гледа. „Какво има в нея?“ — запита се той, но не можа да си отговори. Каквото и да бе, то му се изплъзваше.

— Милорд — каза тя, едва движейки устни, — защо не ми се доверяваш?

— Защо мислиш така? — попита той, изненадан от откровения и въпрос.

— Не ми разреши да пазя — отвърна Йоланда.

— А ти не ни каза, че познаваш амбулантния търговец. Заведе ни при него, преструвайки се, че случайно си попаднала на пещерата му. Не ни предупреди, че е магьосник.

Е, тя бе започнала този разговор и трябваше да го довършат.

— Не можах да ти кажа навреме — отговори Йоланда. — Но не съм сигурна, че изобщо трябваше да ти казвам. Той е таен магьосник. Никой не знае за това. И никой не трябва да узнае. През всичките тези години е работил тайно, осуетявайки плановете на силите на Злото по много различни начини. Ако бяха открили, че е магьосник, с него щеше да е свършено. Щяха да го принудят да избяга. А ако не, щяха да го преследват и цялата му сила нямаше да му помогне да се спаси.

— Но той дойде на острова…

— Ако, не ни беше помогнал, всички щяхме да загинем — каза тя. — Сигурна съм, че съзнателно е поел риска да бъде открит. Макар че този риск може и да не е бил голям…

— Искаш да кажеш, че е бил сигурен, че огрите ще бъдат убити?

— Не знам. Може би. Единственото, което знам, е, че Древните може би мразят Злото много повече, отколкото хората. Те мразят всекиго, но може би не в еднаква степен. Защото Злото е откраднало от тях много знания и умения. Това е било много отдавна, когато Древните са ставали все по-слаби, а новото тогава Зло се е промъквало, опитвайки се да ги измести. Ако силите на Злото са имали безразсъдството да стъпят на острова, Древните, въпреки че са спали или са били почти мъртви, са се вдигнали, за да ги унищожат.

— Мисля, че разбирам — каза Харкорт. — Йоланда, ти знаеше ли, че огрите ни преследват? Затова ли ни заведе на острова? За да ги примамиш?

Лицето и се свъси и тя сякаш понечи да каже нещо, но се разколеба.

— Кажи ми — подкани я Харкорт.

— Не, господарю — промълви Йоланда. — Не знаех. Дори през ум не ми е минавало.

— Значи си рискувала?

— Едва не погубих всички ни. Мислех, че огрите няма да ни последват на острова. Можех да намеря други места, където да прекараме нощта и да бъдем добре защитени, ако ни нападнат. Но ги подминах и ви заведох на острова…

— Направила си го, макар да си знаела, че огрите ни преследват? А откъде знаеше?

— От раковината — отговори Йоланда. — Морската раковина.

— Значи, затова я слушаше? Сега какво ти казва тя? Какво трябва да направим?

— Сега — отвърна Йоланда — чувам само шума на морето.

— Искаш да кажеш, че невинаги ти съобщава?

— В момента може би няма нищо за съобщаване.

Харкорт се замисли. Беше получил някои отговори и беше склонен да повярва на повечето. Някои от нещата, които му разказа Йоланда, се различаваха от казаното от Нъли. Нъли не беше загатвал за омраза на Древните към Злото. В този случай обаче може би Йоланда беше права, а не Нъли. Нейната версия добре обясняваше защо Древните бяха убили огрите. Оставаше още един въпрос, който би желал да зададе. Коя е онази слаба мъжкарана, която седи пред него? Имаше чувството, че ако я попита, тя няма да му отговори, че може би ще му каже, че самата тя не знае коя е.

— Е, благодаря — каза Харкорт. — Сега по-добре разбирам всичко.

— Трябва да поспиш — каза Йоланда, стана и се върна при огъня.

— Да, трябва да поспя — съгласи се той и легна. Следващото нещо, което усети, бе, че някой го разтърсва, и посегна да отблъсне натрапника.

— Чарлз — викаше някой. — Чарлз, събуди се!

Харкорт седна и разтърка очи. Като през мъгла видя Нъли. Йоланда и абатът бяха клекнали край огъня. Папагалът стоеше на рамото на абата, пъхнал глава под крилото си.

— Напуснал си поста! — изненада се Харкорт.

— Току-що слязох — каза Нъли. — След малко се качва абатът. Искам да говоря с теб.

— Нещо лошо?

— Мисля, че засега не. Но нещо става. Има голямо раздвижване. Групи от силите на Злото — огри, троли, гноми, гоблини. Всичките са на северозапад. Харпии и баншии във въздуха, ята феи, дори няколко дракона. Гъмжи от сили на Злото. Но не идват към нас. Едва ли знаят, че сме тук.

— Може би мислят, че сме загинали на острова — предположи абатът.

— Възможно е — съгласи се Нъли. — Не можем обаче да останем тук. Ще трябва да се махнем. По всичко личи, че силите на Злото напускат този район. Може би ще успеем да изминем доста път, преди отново да ни открият.

— Веднага ли трябва да тръгваме? — попита абатът.

— Не — обади се Йоланда. — Ако тръгнем веднага, ще трябва да се движим по тъмно. Много от силите на Злото виждат в тъмното много по-добре от нас.

— И не е само това — намеси се Нъли. — Те са все още около нас. Сутринта може би ще са си отишли. Мисля, че когато тръгнем, трябва да поемем право на запад. И ще трябва да се опитаме да вървим бързо. Това пътешествие ни отне много повече време, отколкото предполагахме.

— Римляните ли? — попита Харкорт. — Тях ли имаш предвид?

— Да — призна Нъли.

— Ако има нещо, което да не ни трябва — започна Харкорт, — това е война между Злото и римляните. Тя ще подпали света. Огърът, с когото говорихме…

— Не може да се вярва на думите му — каза абатът. — Той ни уверяваше, че можем да продължим в безопасност, ако внимаваме къде вървим. А пък се оказа, че ни преследват огри.

— Не съм сигурен, че трябва да го виним за това — каза Нъли. — Той може би беше искрен. Нали си спомняте, че ни обясни колко е трудно да се удържат младите буйни глави. Дори каза, че за нападението преди седем години били виновни младоците.

— Единствено на себе си трябва да имаме доверие — каза Харкорт. — Не можем да вярваме на други. Ние сме сами във враждебна страна.