Клифърд Саймък
Царството на злото (14)

Глава 14

Избягаха на запад, търсейки място, където да се скрият за през нощта.

— Някоя пещера — промълви тежко задъхан абатът, подтичвайки до Харкорт, — купчина камъни, която да защити гърбовете ни. Та при нужда да се браним само отпред.

— Може да не се наложи. Може да не ни преследват — каза Харкорт, въпреки че настръхналите косми на врата му подсказваха противното.

— Но старецът… те го убиха и го хвърлиха в краката ни.

— Може би само като предупреждение. Подчертават, че трябва да се вслушаме в съвета на стария огър.

— Ако зад гърба си имам стена, без значение каква — каза абатът, — ще се справя с цяла армия огри.

— Млъкни — сряза го Нъли. — Запази силите си за ходенето. Нали Йоланда отиде напред да проучи. Все ще намери нещо подходящо.

Гората ставаше все по-гъста: огромните величествени дървета закриваха небето, закриваха света. Вървяха в мрачна тишина. Не се чуваха птички, не се виждаха никакви животинки. Папагалът стоеше прегърбен на рамото на абата, очевидно разстроен от тишината.

„Лош късмет, че Злото ни откри толкова скоро“ — каза си Харкорт. Беше се надявал, че като вървят на юг от римския път, ще стигнат до катедралата и може би дори отвъд нея, без Злото да разбере за тях. Но сега си даваше ясна сметка, че е било глупаво да разчита на това. Все пак трябваше по някакъв начин да се освободят от своите преследвачи. Досега не ги бяха видели, но Харкорт беше сигурен, че са по следите им. Нали бяха около клисурата на стареца и ги бяха изучавали като в засада. Защото ако казаното от стария огър беше вярно, Злото знаеше за тях много преди идването им в клисурата.

— Струва ми се, че сбъркахме, като не останахме да направим прилично погребение на стареца — каза абатът.

— Нямахме време за такива пародии — възрази Нъли. — Какво можеш да направиш за умрял човек.

— Направих всичко, каквото можах — каза абатът.

— Само ни загуби времето за мърморене и правене на кабалистични знаци — сряза го Нъли.

— Знаеш много добре, че не са кабалистични знаци.

— Млъкнете и двамата! — извика Харкорт. — Стига сте се карали.

Оставаше повече от час до залез-слънце, но в гората вече притъмняваше и докато доскоро беше съвсем тихо, сега започна силно да духа. Големите дървета стенеха под напора на вятъра, във въздуха се носеха листа и клонки.

— Буря — промърмори абатът. — Не ни стига другото, ами и буря.

— Може би ще минем само с малко по-силен вятър — каза Нъли. — Засега не вали. Но дори и да завали, няма да ни е за първи път. И наистина вятърът скоро утихна, но пък чуха далечни гръмотевици.

Съвсем неочаквано гората свърши и те излязоха на полегатия бряг на река. Там ги чакаше Йоланда.

— Не можах да намеря точно онова, което искате, но в реката има остров — каза тя. — Там ще можем да пренощуваме.

— По-добре е от нищо — рече Харкорт. — Ако се появят огри, ще ги видим навреме.

— Странен остров е — съобщи тя. — Не съм виждала такъв. Кипарисов.

— Кипарисов ли? — попита Харкорт.

— Да. Обрасъл е с кипариси. По-мрачен е дори от тази гора.

— В тази страна има малко кипариси — отбеляза абатът. — Само тук-там по някое дърво, внесено навремето от далечни земи.

Реката, макар и не толкова голяма като онази, която служеше за граница с Пустата земя, беше внушителна. Течеше бавно и с достойнство през гъстата гора. В тъмното небе над нея проблясваха далечни светкавици. Приглушено боботеха гръмотевици.

— Може да се прегази — съобщи Йоланда. — На най-дълбоките места е малко над кръста ми.

Нъли сложи ръка върху рамото на Харкорт и каза:

— Струва ми се, че това място ми е познато.

— Как е възможно? — попита Харкорт. — Ти никога не си бил тук.

— Вярно е, но го намирам в паметта си. Островът, формата на дърветата, може би дори и реката. Всичко това си спомням, без да мога да кажа откъде. Сякаш идва отнякъде отпреди много години. От древните ми корени. Може би съм го видял не аз, а някой друг.

— Наследствена памет — каза абатът. — Някои твърдят, че съществува такава памет, други я отричат. Това е сериозен философски въпрос.

— Не бях чувал за такава памет — призна Харкорт. — Сигурен ли си, че не я измисли в момента?

— Не, не съм — отвърна неуверено абатът. — Описана е в литературата. Чел съм за нея.

— Добре. Но все пак какво ще правим сега? Ще потърсим ли убежище на този остров, или ще прегазим реката и ще продължим нагоре? На острова поне ще можем да видим или да чуем Злото преди да се нахвърли върху нас.

— Колкото до това — побърза да се намеси абатът, — не може да има две мнения. Ще се приютим на острова.

— Ти какво ще кажеш? — обърна се Харкорт към Нъли.

— На острова — отговори той.

— Йоланда, ти защо мълчиш?

— Вече казах — отговори тя. — Това е странен остров, странен и смущаващ. Но пък е единственото, което имаме.

Харкорт нагази в реката и водата леко го повлече. Тъмният буреносен облак на запад напълно скри малкото останала дневна светлина. Високо над дърветата на отсрещния бряг бляскаха светкавици, а гръмотевиците се сляха в непрестанен тътен. Отново задуха и повърхността на реката се набразди. Йоланда, която вървеше до Харкорт, тихо каза:

— На острова има подслон.

— Подслон ли? Ти не спомена за подслон. Какво представлява?

— Една постройка между дърветата. Не знам каква е. Чудех се дали да ви кажа. Толкова е стара и зловеща.

— Може да е стара и зловеща, но все пак ще ни послужи за подслон от бурята.

„В мрака на кипарисовата гора — каза си той — всяка постройка, дори и най-обикновената, ще изглежда зловеща.“

Водата достигна почти до кръста му, после дъното плавно започна да се издига към острова. Той се обърна и видя, че другите двама ги следват. Папагалът, със здраво забити в рамото на абата нокти, се беше сгушил, изплашен от бурята. На брега на острова спряха, за да изчакат абата и Нъли.

— Не ти ли се струва — попита Харкорт, — че тези дървета са засаждани? В редици.

— Да, и на мен така ми се стори. Но си помислих, че си въобразявам.

— Едва ли. Мисля, че е залесявано. Къде е подслонът, за който каза?

— По този път. — Тя посочи една алея, оформена от правилно разположени дървета.

— Тогава да вървим да го търсим — каза Харкорт. Бурята всеки момент, може да се разрази. — Той се обърна, махна на абата и на Нъли и изкрещя с всичка сила, за да надвика тътнежа на гръмотевиците: — Хайде! Насам има подслон.

И без да ги чака, тръгна по алеята. Йоланда забърза след него.

Мракът между дърветата се сгъсти. Само проблясъците на светкавиците, вече непрекъснати, осветяваха пътя им.

За миг Харкорт зърна постройката. Беше предполагал, че е някоя порутена колиба, но това, което видя, бе съвсем различно — нито малка, нито полусрутена. Беше масивна — от наредени големи каменни блокове, които изглеждаха черни на светлината на светкавиците. Горният край се губеше във върховете на високите дървета. Два големи монолитни каменни блока, свързани отгоре с трети, очертаваха входа. В блясъка на светкавиците му се стори, че вижда върху камъка йероглифи, но светкавиците бяха много кратки, за да ги разчете.

Пред зейналия вход имаше павирана площадка. Той я прекоси и застана под свода. Йоланда беше до него. Дойдоха и другите двама. Застанаха на входа, обърнати назад към пътя, по който бяха дошли. Кипарисите се огъваха и плющяха под напора на вятъра. Изведнъж рукна дъжд — плътни водни завеси се спускаха на вълни през дърветата и заливаха всичко.

За миг в проблясъка на една светкавица Харкорт видя грамадата над тях да се олюлява под напора на бурята като чудовищна змия, изправила се на опашката си, но не в такт с бурята, а с някаква собствена музика.

— Видяхте ли? — изкрещя той, за да могат другите да го чуят през воя на вятъра и тътена на гръмотевиците.

— Нищо не видях — изкрещя абатът. — Но ако стоим тук, ще се измокрим.

Прекрачиха прага и видяха отляво лъч светлина. Озадачен, Харкорт запристъпва предпазливо напред. Лъчът ставаше все по-широк, но дори и в тъмното светлината беше слаба. Не бе нито от свещ, нито от огън. Беше бледозеленикава, подобна на меката фосфоресцираща светлина на гнил пън или дънер. Харкорт разбра, че не идва директно от сградата, а някак отстрани.

Той се спря и се вгледа, опитвайки се безуспешно да разбере какво има напред. Различи някакви фигури, но бяха толкова неясни, че не можеше да каже какво представляват. Другите се бяха скупчили зад него, но никой не пророни нито дума. Най-после абатът пристъпи тежко напред, застана до рамото му и попита:

— Какво е това, Чарлз?

Бурята беше останала зад тях и макар грохотът на гръмотевиците все още да се чуваше, не беше толкова силен, че да заглушава гласовете им.

— Не знам — отвърна Харкорт. — Ще отида да видя.

Той измъкна меча си от ножницата, вдигна го пред себе си и тръгна напред към светлината. Абатът го последва.

— Необичайно странно е — промърмори абатът.

Харкорт не му отговори. Беше съгласен с него.

Стигнаха до края на извития вход и пред очите им се разкри огромно пространство — толкова голямо, че не се виждаше край. Беше прекалено голямо, за да е стая или зала. Приличаше на свят. Беше прашно и въпреки разхвърляните мебели или онова, което приличаше на мебели, се чувстваше някаква празнота. Имаше и нещо, което приличаше на олтар. Олтар, но не като онзи в църквата на абатството отвъд реката. „Защо си помислих, че е олтар?“ — запита се Харкорт.

Очарован, но и изплашен, дори обзет от ужас пред неизвестното, той влезе и спря. Обърна се към другите и изведнъж видя, че няма врага. Бяха влезли през врата, но сега тя беше изчезнала. Там, където беше вратата, се издигаха натрупани един върху друг каменни блокове. Бяха покрити с преплетени йероглифи като онези, които бе видял при проблясъка на светкавицата на входа.

Ужасът отново го притисна в ледените си обятия. „Глупаво е да се плаша — каза си той. — Тук няма никой.“ Стаята, ако това беше стая, а не свят, беше празна. Беше стара и потънала в прах. Той погледна йероглифите по-внимателно, опитвайки се да разбере какво представляват — не какво означават или какво казват, а просто каква форма имат, но това само засили ужаса му, защото, ако представляваха нещо, той никога нито го бе знаел, нито го бе виждал. По тялото му полазиха мравки. Чу някакъв шум и се обърна с вдигнат меч. Нямаше нищо.

— Не се опитвай да ги изкараш — каза Нъли. — Те са все още тук, но не се опитвай да ги изкараш. По-добре е, ако не го правиш.

— Те! — извика Харкорт и ехото в огромното пространство повтори вика му. — Кои са тези те? Къде са? Покажи ми ги!

Видя, че абатът стиска във вдигнатата си ръка кръста, закачен за молитвената броеница, провесена под препаската му. Лицето му беше напрегнато, устните му се движеха беззвучно — шептеше молитви на латински.

— Свали тоя проклет кръст! — кресна Нъли.

Някъде в огромната зала някакъв глас извика на непознат език. Ехото забумтя в необятното пространство.

— Това е Зло — каза Йоланда. — Но различно от онова, което познаваме.

— Няма разлика в Злото — заяви Харкорт категорично. — Злото е едно и също.

Лицето на Йоланда беше така спокойно и невъзмутимо, че му се стори лице на светица. Абатът беше пуснал кръста и той се полюшваше на броеницата.

Високо над тях се чу пляскане на здраво привързани криле — чудовищни криле, които удряха въздуха, без незнайното същество да отлита. В нещо като отдалечен ъгъл на огромното пространство — толкова огромно, че нямаше дори ъгли, светеха блестящи очи, ако очи могат да светят, когато няма истинска тъмнина, и се чуваше хленчене, от което по гърба пробягваха тръпки.

— Това е Зло, което е дошло тук още от създаването на света — каза Йоланда. — Това е свят, различен от този, който познаваме ние. Този свят е създаден, когато вечността е била съвсем млада.

Нъли тръгна към олтара, но не с обичайната си походка, а бавно и някак си променен. Вече не беше кривокракият Нъли. Изглеждаше по-голям и някак си величествен.

— Чарлз, ние сме в капан! — извика абатът. — Вратата е изчезнала.

Чу се шум от пълзене — пълзене на змия, сигурно огромна и дълга, защото пълзенето продължаваше, сякаш нямаше край. На стената се появи сянка — може би не точно на стената, защото, изглежда, нямаше стени, а върху фосфоресциращата светлина, и тази сянка приличаше на огромното нещо, което Харкорт беше видял да се полюшва над дърветата сред бурята в такт със собствената си музика.

Харкорт бързо пристъпи към сянката. Знаеше, че абатът го следва, стиснал жезъла в мощната си десница. Добре беше, че приятелят му е решителен и смел, но какво можеха да направят един жезъл и една сабя срещу танцуваща змия, която хвърля сянка върху светлината?

Силен гърлен глас заговори на език, който той не разбираше. Заповеднически строг глас, отправящ предизвикателство срещу света или стаята, или онова, което се подслоняваше там.

— Егонг од дунаг од… еголу аму аут д’бо… тор агна’с унл анк.

— Боже Господи — извика абатът. — Това е Нъли.

Някъде вляво нещо, което не виждаха, подскачаше на много крака. Нъли, вдигнал ръце пред олтара, продължаваше да реве на нечовешкия си език.

— То се крие тук и чака друго време — каза Йоланда спокойно. — Може би чака края на този свят, когато отново ще настъпи хаос.

Ужасът отново ги обхвана, притисна ги, сякаш искаше да ги смачка — ужасът от съществото, което пълзеше и хвърляше сянка върху фосфоресциращата светлина, ужасът от съществото, което пълзеше, скимтеше и хленчеше. Най-ужасното бе, че не можеха да се бият с него, че не бе нещо материално, срещу което да се бият и което може да бъде поразено с меч или жезъл. Имаше нещо отвратително в самия въздух. Харкорт изпитваше чувството, че нещо го лази, сякаш стоножки с милиони крака се надбягваха по гърба му. И от цялата тази гадост, от този ужас и от чувството на безпомощност подаваше глава и злобно се хилеше лудостта. Искаше му се да вдигне глава и да вика, докато остане без глас — не да се опитва да каже нещо, а да вие като изплашено животно, уловено в капан.

Сред потока звучни, безсмислени за него фрази, които се изливаха от гърлото на Нъли, Харкорт чу гласа на абата:

— Йоланда, откъде знаеш за това?

— Не знам — отговори девойката. — Спомних си, че съм чувала да се шепне за него край огнището в тъмнината на нощта. Легенди стари като света — легенди, които са се разказвали вечно. Разкази за Древните, които дошли от най-далечните краища на Отвъдното. Само съм слушала за всичко това, но той — тя посочи Нъли, — той знае. Знае и им го разказва. И те го чуват и се отдръпват в тайните си скривалища. Защото сега те не са такива, каквито са били някога. Сега са слаби и събират сили за деня, когато отново ще тръгнат по света да търсят плячка.

„Господ да ни е на помощ — помисли Харкорт. — Ако сега са слаби, какви ли ще са, когато станат силни?“

Те се събираха. Той отчасти видя, отчасти почувства, че се събират. Долови го с изострените си нерви — чувстваше мириса на ужаса, чуваше движенията им и се приготви за решителния удар, който щеше да дойде изненадващо, без възможност за защита. Как да се защити, като нямаше какво да удари с меча си?

Направи три крачки напред, застана до Нъли, вдигна меча и замахна. В зеленикавата светлина острието описа бляскава дъга. От другата страна на Нъли застана Йоланда, вдигна ръце, отметна глава и започна тайнствен напев, толкова ужасен, колкото и събирането на Злото, напев без думи, който се сля с гласа на Нъли.

Далеч пред тях в огромното пространство блестяха златножълти очи — все повече и повече. Някакво огромно чудовище мъркаше и това нежно, бавно мъркане, сякаш от един милион домашни котки, тътнеше във въздуха. Но зад това тътнещо бучене се чуваха други звуци, също толкова смразяващи, колкото и мъркането — звуци на пълзящи, гърчещи се същества, без крака, на които да ходят, нервно треперене на приклекнали, сгушили се в тъмното създания, тракане на подскачащи копита, хриптене и гладен хленч, капане на тежки лиги.

Страхът ги задушаваше. С крайчеца на окото си Харкорт видя, че абатът стиска в едната си ръка кръста, а в другата — жезъла.

— Може и да не се измъкнем оттук, но ще дадем добър урок на тези твари — каза абатът с изкривена от гняв уста.

— Идват — отвърна Харкорт. Усещаше как вълната на ужаса се надига. Въпреки викането на Нъли и напева на Йоланда съществата настъпваха, защото бяха събрали сила и нищо не можеше да ги спре. Той отново вдигна меча и пристъпи срещу тях. Видя омразата — непреодолима и безсмислена, не на едно лице — лицето на ужаса, а на много лица, които се появяваха и после изчезваха на предната линия на вълната, изчезваха, за да бъдат заместени от други, всяко едно по-отблъскващо и по-абсурдно от онова, което бе заместило.

Вълната се издигаше все по-високо, връхлиташе върху тях като мощна водна маса. Гребенът и се изви, сякаш беше огромна течна ръка, протегната, за да ги сграбчи. И изведнъж прозвуча още един глас, който не приличаше нито на боботенето на Нъли, нито на напяването на Йоланда. Думите бяха различни от произнасяните от Нъли, но също неразбираеми, макар че явно не бяха такива за настъпващия ужас. И щом заглъхнаха, вълната спря и след миг започна да се оттегля като морска вълна, изляла силата си върху скалистия бряг.

Настъпи тишина. Нъли спря да боботи, пеенето на Йоланда заглъхна, другият глас също изчезна. Харкорт бързо се огледа, за да види чий е той, но нямаше никого; бяха само четиримата. Папагалът, кацнал на рамото на абата, изкряска.

Фосфоресциращата светлина започна да намалява, светещите очи изчезнаха. Същото стана и с мъркането, пълзенето, тракането на зъби и хленченето. Отгоре се появи обаче друга светлина. Харкорт вдигна глава и видя през тънката пелена на бързите облаци ярката луна.

Но луната нямаше как да свети през тавана! След миг той разбра, че таванът е изчезнал, както и всичко останало. Вместо в постройка стояха посред руини. Навсякъде лежаха масивни каменни блокове, безразборно нахвърляни един върху друг. Сред тях се издигаха големи дървета; лози и храсти покриваха развалините.

— Дъждът спря — отбеляза абатът наивно. — Бурята отмина на изток.

— Да се махаме оттук — каза Нъли с прегракнал от викането глас.

— Кажи ми откъде знаеш… — почна Харкорт.

— Сега няма време — отвърна Нъли.

Йоланда хвана с две ръце Харкорт за рамото и го задърпа навън от развалините. Абатът се запрепъва подир тях.

— Кажи ми — обърна се Харкорт към Йоланда, — чий беше третият глас? Не видях никого. Бяхме само четиримата.

— Аз също не видях никого — отвърна Йоланда. — Но мисля, че познах гласа. Според мен беше на амбулантния търговец.

— На амбулантния търговец? Но той…

— Амбулантният търговец — каза Йоланда — е малко известен магьосник.

— Малко известен?

— Да — отвърна Йоланда. — Защото избягва да се перчи с магьосническата си сила. Той е скрит магьосник.

— Но ти си го познавала. Или поне си знаела за него. Знаеше къде да го търсиш. Ти ни заведе в неговата пещера, преструвайки си, че си я открила случайно.

— Познавам го — призна Йоланда мило. — От няколко години.

Бяха излезли от руините и Харкорт се обърна още веднъж да ги види. Приличаха на обикновени руини от някакъв замък или крепост, само дето воняха много силно на Зло.

— Елате да видите какво открих — викна абатът. Мъчеше се да бъде спокоен, но без особен успех.

Беше застанал на площадката пред входа на сградата. Харкорт се приближи и видя тъмните сгърчени трупове.

— Огри — каза абатът. — Адско котило от огри. Бяха мъртви, разкривени в отчаян протест срещу смъртта.

— Изброих тринадесет — каза абатът. — Може да има и още.

— Значи са ни следвали — каза Нъли. — И са били съвсем близко. Искали са да ни нападнат веднага щом се настаним за нощуване. Видяхте ли колко струват обещанията на онзи мил стар техен дипломат?

— Тук имаше един от онези, как им казваш?… от Древните — каза Харкорт. — Видях го. Приличаше на огромна змия, танцуваща на опашката си.

— Не е необходимо да е бил непременно той — каза Нъли. — Всичко беше така объркано… време и пространство, и какво ли не. Всичко беше с главата надолу.

— Но ти си знаел — заяде го абатът. — Знаел си какво става. Нали стоеше пред онзи олтар и молеше за пощада. И ми каза да сваля кръста. „Свали тоя проклет кръст!“ — така изкрещя. Никога няма да ти простя това. Не може да се говори така за кръста.

— Престани — сряза го Харкорт. — По-късно ще имате достатъчно време да се карате за олтари и кръстове, и какво е казано, и какво е премълчано. А сега в краката ни лежат мъртви огри и ние трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— При тази луна и безоблачно небе можем да прегазим реката и още преди съмване да сме една-две левги на запад — каза Йоланда. — Лорд Харкорт е прав. Трябва да го послушаме.

— Не ме интересува! — извика абатът. — Не може един кръст да се нарича проклет!

Огрите бяха умрели от ужасна смърт. Светлината не беше достатъчна, за да се види добре какво точно им се е случило, но на Харкорт му се струваше, че са обезобразени така, сякаш някой е искал да ги обърне с кожата навътре, но е бил принуден да прекъсне преди да е свършил. Небето се разчистваше, облаците изтъняваха, но лунната светлина все още не беше достатъчна. След дъжда въздухът беше свеж и всичко мълчеше — не се чуваше дори стенанието на вятъра в дърветата. Бурята беше преминала и светът отново бе спокоен.

— Можеш ли да водиш? — попита Харкорт Йоланда. — През реката и след това право на запад?

— Мога — отвърна тя.