Клифърд Саймък
Царството на злото (1)

Глава 1

Харкорт видя дракона на връщане от сутрешния лов. Летеше към реката, шляпайки като мокър парцал, протегнал напред шия, сякаш полагаше неимоверни усилия да носи тежкото си тяло.

Харкорт го посочи на Нъли, който яздеше до него и водеше коня, натоварен с елена и глигана, убити рано сутринта. После каза:

— Първият дракон тази година.

— Вече рядко се виждат — отбеляза Нъли. — Съвсем малко останаха.

„Вярно е“ — помисли Харкорт. От тази страна на реката бяха останали малко. През последните години повечето се бяха преместили на север. Там, такова беше общото мнение, те действаха заедно със Злото — изпълняваха ролята на разузнавачи и следяха движенията на пълчищата гадни варвари, които бродеха, в покрайнините на Пустата земя.

— Едно време нагоре по реката беше пълно с дракони — каза Харкорт. — Сега да са останали само няколко.

— Нали навремето двамата с Хю се опитахте да хванете един — засмя се Нъли.

— Не беше дракон, а съвсем малко драконче — отвърна Харкорт.

— Малък или голям — каза Нъли, — драконът не може да се води на връвчица като кученце. Много добре го разбрахте. Къде ли е сега Хю?

— Не мога да ти кажа — отговори Харкорт. — Гай трябва да знае. Последния път, когато чух за него, беше някъде из пущинаците на Македония. Представител на фактория. Ще подарим елена на манастира. На нас ни стига глиганът. Монасите на Гай рядко имат възможност да ядат прясно месо. Гай, разбира се, добре си похапва. Според мен той посещава толкова често замъка повече заради трапезата, отколкото заради компанията. Ще го попитам дали е чувал нещо за Хю.

— Абат Гай е малко надут — каза Нъли, — но все пак го харесвам.

— За мен той е стар и уважаван приятел — призна Харкорт. — Брат е на Хю. Като малки много пъти ни е спасявал от неприятности. Тогава мислех, че го прави заради по-малкия си брат, Хю, но сега знам, че би го направил и само заради мен.

Излязоха от гората и тръгнаха по един тесен път между две ниви. От пшеницата изскочи чучулига и се стрелна към небето, посипвайки над тях звънката си песен. Право напред, но все още доста далеч, се виждаха двете кръгли кули на замъка. „Не прилича много на замък — помисли Харкорт. — Не е като онези приказни постройки, които богатите владетели са строили през миналите столетия.“ Но това беше неговият дом и имаше всичко, което трябва да има един замък. Преди седем години, когато пълчищата на Злото минаха през реката, той беше — … издържал. Три дни и три нощи го бяха обсаждали, след като плячкосаха манастира, но понесоха големи загуби и се оттеглиха отвъд реката, в Пустата земя. Харкорт си спомни как хората от замъка стояха на стената и бурно изразяваха радостта си, когато Злото преустанови обсадата.

Отдясно, в началото на дефилето, през което минаваше реката, се извисяваха кубетата на манастирските камбанарии. Останалата част от постройката не се виждаше — само камбанариите стърчаха над гъстата гора.

— Онзи ден дядо ти спомена — подхвана Нъли, — че вуйчо ти Раул отдавна не се е обаждал. Май не се надява повече да го види. Това толкова дълго отсъствие се отразява зле на стареца. Много се безпокои.

— Знам — отвърна Харкорт. — Вуйчо Раул замина малко след нападението.

— Успокоих дядо ти, че ще се върне. Че тия дни ще довтаса. Ще ми се обаче да мога да съм сигурен.

— На този свят — отбеляза Харкорт — човек за нищо не може да е сигурен.

Отдалеч двете ефирно изящни камбанарии загатваха за величественост на постройката. Отблизо това впечатление изчезваше. Камбанариите бяха все така красиви, но постройката, макар и достатъчно солидна, носеше следите на времето и на безотговорно стопанисване. Саждите от огньовете, патината на вековете по медните обшивки, влагата от нападалата шума, напъхана от вятъра по ъглите и пролуките, изпъстряха зидарията с безброй петна. На места дори самите камъни бяха нащърбени от леда и слънцето. Цялото абатство изглеждаше занемарено.

В двора ровеха кокошки. Един паун се перчеше, разперил като ветрило проскубаната си опашка. Общително се поклащаха патици, съскаха и налитаха гъски. Един шопар живо въртеше опашка и енергично ровеше някакви корени.

Приближаването на Харкорт и Нъли не остана незабелязано. Отвсякъде наизскачаха монаси и се втурнаха към тях. Един хвана юздата на коня на Харкорт, друг се затича към Нъли.

— Няма нужда — каза Нъли. — Няма да остана. Само ще занеса елена в кухнята и продължавам към замъка. Искаме да поднесем глигана за вечеря и ще ни трябва време, за да го приготвим.

Монахът, който държеше коня на Харкорт, каза:

— Ще му дам овес и вода.

— Чудесно — отвърна Харкорт. — Благодаря ти за любезността.

Откъм ъгъла се появи забързан абат Гай. Беше пълен висок човек с гъста черна брада, която компенсираше голотата на остриганата му глава. От брадата, сякаш из засада, гледаха ясни, сини, блестящи очи. Полите на расото му бяха закачени за колана и изпод тях се показваха босите му немити крака. Напоследък все по-малко хора, дори измежду духовниците, изпитваха нужда от сапун и вода.

— Радвам се да те видя, Чарлз — извика абатът.

Харкорт разтърси протегнатата му ръка.

— Цяла седмица как не си ни навестявал, абате. Знаеш, че винаги си добре дошъл в замъка.

— Задължения — избоботи абатът, — вечно задължения. Ако не е едно, ще е друго. Все има нещо, което ми открадва времето. На тези мои тъпаци трябва да им се обяснява всичко, което правят — не само какво да правят, но и как да го направят, а понякога дори и защо трябва да го направят. Стига да се захванат, работят с желание, но трябва да им се каже. Водя ги за ръчичка, бърша им носовете. На всичките.

Монасите около тях се спогледаха и се заусмихваха добродушно.

— Е, добре дошъл — продължи абатът. — Ела, ще намерим някое местенце, където можем да поседнем и да си разкажем неприлични историйки, без всичките тези хора да ни слушат и да излагат на опасност душите си. Да не говорим, че ще оставят работата недовършена. Виждам, че си донесъл еленско месо.

— Имахме нужда от прясно месо, а днес бях свободен.

— Да, знам. Знам как се чувствате. Сушеното говеждо и солената сланина не са лоши, ама омръзват. Ние имаме малко пресни зеленчуци и ще ви изпратим.

Той хвана Харкорт за рамото и го поведе към скромното си жилище. Уединиха се в малка стая с окачени по стените избелели, раздърпани гоблени.

— Седни ей тук — каза абатът. — Този стол е специално за стари приятели. И за изтъкнати гости, каквито не са идвали от години. Ние, Чарлз, живеем в забравен кът на Империята. Никой не идва насам, дори не минава покрай нас. Абатът затърси в килера. — Тук трябваше да има едно шише от специалната реколта. Сигурен съм. Скрих го лично. Дано да го намеря.

Намери го и се върна с шишето в едната ръка и две чаши в другата. Подаде едната на Харкорт, седна, изпружи крака и се замъчи с тапата.

— Пшеницата ви е добра — каза Харкорт. — С Нъли минахме през нивите.

— И на мен така ми казаха — отвърна абатът. — Не съм ходил да видя. Много работа имам!

— Това не е работа — поправи го Харкорт. — Това е благородно и свещено призвание и ти се справяш много добре с него.

— Ако е така — оживи се абат Гай, — не мислиш ли, че е време Църквата да ме утвърди на този пост? Вече шест години изпълнявам задълженията на абат. И все още не съм назначен. Казвам ти, Чарлз, както вървят нещата, може и да не доживея този момент.

— Времената са тежки — напомни му Харкорт. — Изпълнени с опасности и несигурност. Варварите от Азия представляват непрекъсната заплаха. Злото е отсреща — отвъд реката. Може да има и други обстоятелства, които не знаем.

— Ние сме единствените, които тук, на границата, осигуряваме защитата както на Църквата така и на Империята — възмути се абатът. — Би трябвало от време на време да се сещат и за нас. Рим би трябвало да ни обръща внимание.

— Империята преживява тежки времена — каза Харкорт. — И по-рано е имала трудности. Но е устояла. От основаването на Републиката, ако може да се вярва на историята, Рим се е запазил повече от две хиляди години. Имал е периоди и на слава, и на слабости. Били са времена, когато се е свивал, както и сега — отдръпнал границите си, със замираща икономика, със западаща външна политика.

— Съгласен съм — отвърна абатът, — Рим и по-рано е бил слаб; един или два пъти едва не е загинал. Но както каза, продължава да съществува. Той има сила да устои. Аз, както и ти, вярвам, че Рим отново ще стане велик и силен и заедно с него ще стане силна и Църквата. Безпокоя се само, че възстановяването и ще продължи твърде дълго. Ще възроди ли скоро Църквата силите си, за да ме утвърди като абат, ще стане ли Империята достатъчно мощна, за да изпрати легиони за защита на тази и други граници? Някой ден, през някое столетие, начело ще застане някой велик държавник, като великите пълководци от миналото, отблъснали мръсните вълни на неверниците…

— Това невинаги зависи от великите пълководци — каза Харкорт. — Понякога зависи от обстоятелствата. През четвъртото столетие Империята едва не се е разцепила на източна и западна. Макар че не всички наши историци са съгласни, за мен е съвсем очевидно, че тогава Злото е спасило Империята. То е било тук и преди това, разбира се. Присъствието му, добре известно, дотогава е, било само досадно. Злото е станало повече от досадно, когато започнало да напада със сила, без предупреждение, по всички граници, реагирайки на натиска на варварските орди, които го притискали от изток и от юг. На Империята са били необходими всички сили, за да може да отблъсне Злото. Тогава разделението било немислимо, фракциите трябвало да се обединят. Така Рим станал още по-голям и по-могъщ.

Тапата изскочи с гръм.

— Я! — възкликна абатът. — Излезе най-после. Моля те, подай си чашата. Не мога да разбера защо винаги се справям толкова трудно с тапите. Има хора, които ги изваждат като на шега.

— Защото си несръчен — засмя се Харкорт. — Винаги си бил несръчен.

Абатът напълни чашата на госта си, след това и своята. Остави шишето на масата до себе си и доволен се отпусна на стола.

— Опитай го — каза той и вдигна чашата си. — Това е почти последното от специалната реколта. Останали са ми само няколко шишета. А като си помисля… едно време имахме пет бъчви!

— Да, спомням си. Няколко пъти си ми разказвал тази история. Загубил си ги при нападението.

— Така е. Загубихме почти всичко, което имахме. Загина любимият ни абат и много наши братя умряха, други се разпръснаха, търсейки убежище в горите. Постройките в двора бяха изгорени, абатството плячкосано, всичко ценно отмъкнато. Добитъкът и птиците или изклани, или откарани. Хамбарите изпразнени. Складовете и зимниците ограбени. Нищичко не остана. Ако не беше щедростта на замъка…

Каталогът на загубите на манастира, така както го бе започнал абатът, нямаше край.

— Ние бяхме късметлии — прекъсна го Харкорт. — Можахме да ги прогоним.

— И не само ги прогонихте — каза абатът. — Вие им внушихте страх от Бога. Оттогава, отпреди седем години, не е имало други нападения. Дадохте им урок, който и досега не са забравили. Е, от време на време има по някой и друг набег, който лесно отблъскваме, главно от малките същества, а те очевидно нямат пипе — елфи и феи и така нататък. Най-лоши са феите. Не могат да ни сторят нищо опасно, но ни играят долни номера. Сигурен съм, че те сториха така, че още през октомври бирата ни се вкисна. Нашият пивовар е голям майстор. Вината не беше негова. Проблемът с феите е, че се промъкват незабелязано. Онзи ден видях цяло ято, но ме отминаха.

— Между другото — каза Харкорт, — докато се връщахме от лов, видяхме дракон.

— Винаги, когато чуя някой да говори за дракони, си спомням как вие с Хю се опитахте да хванете един — каза абатът.

— Знам — рече Харкорт. — Всички познати, за мое най-голямо огорчение, си спомнят за това, а никой не си спомня, че тогава с Хю бяхме само дванайсетгодишни и без капчица ум в главите. Намерихме падналото от гнездото си драконче да драска около Драконовата скала. Големите дракони знаеха, че е паднало, и крещяха и съскаха, но не можеха да отидат при него — големите дървета им пречеха. И с Хю си помислихме колко страхотно ще е, ако имаме за домашно животно малко драконче, и хич и не ни дойде наум какво ще го правим, когато порасне.

— И го вързахте с въже.

— Да. Отидохме бързо в замъка, взехме две въжета и когато се върнахме, дракончето беше все още там. Решихме, че ако сложим, на врата му две примки, ще можем да го задържим. Аз нахлузих на врата му моята, но Хю се подхлъзна, падна и не можа да сложи втората. Дракончето се спусна към нас и разбрахме, че е най-добре да се махаме. Хвърлихме въжетата и побягнахме. Хю, успя да се спаси само с Божията помощ.

— Баща ни, лека му пръст — каза абатът, — когато чу за това, едва не преби Хю от бой. Опитах се да го успокоя. Казах, че това е просто момчешка лудория, проява на възмъжаване. Но той не искаше да чуе. С едната ръка сграбчи Хю, а с другата го налагаше…

— А пък дядо ми — каза Харкорт, — най-много се ядоса за изгубените въжета. Изнесе ми цяла лекция колко труд трябва, за да се направи едно въже, и как аз никога няма да порасна и да стана истински мъж. Когато свърши с нравоучението си, бях готов да се разплача. Мислех, че ще ме напердаши, но не го направи. По-добре да ме беше набил — щеше да ми е по-леко, отколкото от онова, което ми каза.

— Като стана дума — засмя се абатът, — често съм се питал дали наоколо има дракон, който лети с провесено на шията въже.

— Аз също съм се питал — каза Харкорт.

— Много отдавна не съм виждал дракон — сподели абатът. — И трябва да си призная, че не съжалявам. Драконите са покрити с люспи и са неуязвими. Те връхлитат неочаквано, удрят, после размахват криле, излитат и човек няма възможност да им отмъсти. Спомням си как един се спусна, сграбчи една крава и отлетя. Бедното животно! Винаги изпитвам жалост към животните, които отвличат. Драконите не си правят труда да ги убиват — те просто ги отмъкват. Веднъж видях един, който беше сграбчил две прасета — по едно в лапа, а това е трудно дори за дракон. Никога няма да забравя как квичаха. Няма друго животно, което да квичи толкова много, колкото прасето, а тези два шопара, увиснали в лапите на дракона, сигурно поставиха рекорд в целия християнски свят. Аз тичах подир тях, размахвах юмруци и крещях думи, които сега като божи служител не бих могъл да повторя заради греха, който ще сложа на смъртната си душа. Но напоследък драконите са по-малко, а огрите човекоядци, тролите и другите по-едри слуги на Злото не пресичат реката. Понякога идват само феи и елфи, от време на време гоблини, но ние се справяме с тях, защото те са по-скоро досадни, отколкото опасни.

— Злото се пече между два огъня — каза Харкорт. — Варварите на изток и на север и римските легиони на юг. Макар че не разбирам защо трябва да се плашат от легионите — нали се изтеглиха далеч от тази граница, а може би и от всички други. Изтеглиха се поради глупавата политика на Рим. Допускам, че Злото се страхува от нас, макар че ми е трудно да разбера защо. Като казвам от нас, имам предвид всички крепости и замъци покрай реката.

— Ами да, сигурно ги е страх, — рече абатът. — Преди седем години прегазиха това абатство — трябва да призная, доста леко, защото ние, монасите, не сме бойци — пък и други манастири, както и много от незащитените чифлици, но замъците нагоре по реката устояха и им нанесоха големи щети. Вярно, че Злото превзе Фонтин…

Той рязко спря и за момент настъпи смущаваща тишина.

— Съжалявам, Чарли — извини се абатът. — Не трябваше да говоря за това. И, аз имам една уста…

— Няма нищо — отвърна Харкорт. — С годините споменът избледнява. Вече не боли. Научих се да живея с него.

„Макар че — каза си той — това не е вярно. Споменът е жив и болката още не е преминала, нито пък аз се научих да живея с нея.“

Той и сега я виждаше такава, каквато я бе видял за последен път през онази майска утрин, когато спря коня си до него да му каже довиждане — с развети от пролетния вятър коси и гъвкаво тяло, открояващо се на синевата на небето. Разбърканата и от вятъра коса беше паднала пред лицето й и го скриваше, така че сега той си спомняше само очертанията му.

Навремето беше готов да се закълне, че никога няма да забрави това лице, че не е необходимо да го вижда, за да го помни вечно, защото познаваше всяка негова черта. И въпреки това след всичките тези години го беше забравил. Може би времето се опитваше да бъде милостиво към него, но той би желал да не е така милостиво.

„Елоиз — промълви той на себе си, — как бих искал да си спомня лицето ти!“ Харкорт знаеше, че беше засмяно, весело лице. Но си спомняше само бръчиците от щастливия смях около очите и, не и формата на устните и когато се усмихва. Абатът взе шишето и Харкорт машинално подаде чашата си. Абатът я напълни, наля и на себе си и се облегна назад.

— Може би — продължи той оттам, откъдето беше прекъснал — най-добре е така, както си е. Нещата от столетия си вървят така — както посочи ти, още от четвъртото столетие. Варварите на изток и на север, ние на юг и на запад и Злото между нас. Тези граници постоянно се променят ту в една, ту в друга посока. Преди петстотин или повече години Злото се отдръпнало, може би, защото е намалял натискът на варварите, и Рим разширил гранивите си. Тогава Рим е бил силен — имали сме краткотраен ренесанс. Трудно може да се каже дали това разбуждане е било спряно от подновените атаки на Злото, но във всеки случай то отслабнало. Преди по-малко от две столетия варварите отново подновили нападенията си и Злото, в отговор на тяхното настъпление и поради необходимостта от жизнено пространство, започнало отново да предявява претенции към нас. Рим отново отслабнал и легионите се оттеглили, предхождани от големи маси бегълци. Нашата река станала новата граница. Такава си е и до днес. Но това, което искам да изтъкна, е, че Злото все още продължава да бъде буфер между нас и варварите. За нас може би силите на злото представляват по-малката беда. Познаваме ги и можем да предскажем докъде могат да достигнат. Може би е по-добре отвъд реката да се намира Злото, отколкото варварите.

— Не съм сигурен — каза Харкорт. — Варварите са хора и срещу тях ще се бием като срещу хора — стомана срещу стомана. При Злото съществата са противни. Те се бият със зъби и нокти. Дъхът им е отвратителен. При тях няма честни удари. И трудно могат да бъдат убити. Ти ги съсичаш, а те не падат. Повдига ми се от тях и от техния начин на бой.

Абатът се наведе напред.

— В онова последно нападение загубихме много добри братя и почти всичко, което притежавахме. Всичко се забравя, но като се сетя за това, едно нещо изплува в паметта ми. Един предмет, който не беше от голямо значение. Може би си спомняш за него. Малката, кристална призма, която имаше в себе си дъга.

— Спомням си я — потвърди Харкорт. — Видях я още като момче… Мисля, че и ти и Хю бяхте с мен.

— Да, заедно бяхме.

— Един монах, не помня кой, ни заведе в храма и ни показа призмата. От прозореца високо на стената струеше лъч слънчева светлина и когато монахът вдигна призмата и лъчът падна върху нея, тя засия с всички цветове на дъгата.

— В действителност тази призма не означаваше нищо — каза абатът. — Беше просто интересна. Макар че, ако се позамисли човек, може и да се окаже много по-ценна. Може би е произведение на изкуството. Изработена е от древен майстор. Някои казват, че е направена в Рим, други — в Галия. Изрязана е от парче най-чист кристал и майсторски полирана. Но повече от сигурно е, че е била измайсторена преди столетия, може би по времето на забравения сега ренесанс.

— Често съм се чудил — призна Харкорт — какъв щеше да бъде сега светът, ако ренесансът не е бил задушен под натиска на обстоятелствата. По негово време е построено това абатство; тогава са създадени и много други неща, с които сега заслужено се гордеем. Елоиз ми даде една книга, датираща от онова време. Днес никой художник не може да изпише такова нещо.

— Знам. Аз също съжалявам за това. Призмата е само един малък пример. Старият абат, когото убиха при това нападение, веднъж подхвърли, че била резултат на най-точна математика. Не знам какво искаше да каже с това. Но сега вече е без значение — призмата я няма. Известно време мислех, че нападателите не са я отмъкнали. Може би, казвах си, някой я е взел, но не я е вдигнал срещу светлината, не е могъл да види нейното великолепие и я е захвърлил като непотребно парче стъкло. Ала колкото и да я търсих, не можах да я намеря. Сега съм убеден, че е отмъкната.

— Жалко. Беше много красива.

— Според легендата — продължи абатът — съществувала е още една призма. Много по-голяма от тази, която имахме. Може би изработена от същия майстор. Някога, пак според легендата, е била собственост на магьосник на име Лазандра.

— Чувал съм тази легенда — каза Харкорт.

— Значи знаеш и останалата част от историята.

— Знам само предположението, че Лазандра е затворил в призмата душата на един светец. Друго нищо не знам. Никакви подробности.

— Подробностите — каза абатът, — ако наистина са подробности, а не само части от една разпокъсана легенда, в най-добрия случай са неясни. Подозирам, че във всички легенди има много измислици. Но според историята светецът, чието име за съжаление ми се губи в забравата на времето, се опитал да изгони Злото от този свят в Царството на мрака. Такива били намеренията му, но нещо объркал и част от Злото останала. Той изгонил силите на Злото през вратата, така се разказва в легендата — и я затворил подир тях. Но не изгонил всичките. Няколко останали. И онези, които останали, се съюзили с магьосника Лазандра, хванали светеца и го убили. Но преди да го убият, затворили душата му в призмата. Разказвам ти само онова, което съм прочел в старинни документи.

— Искаш да кажеш, че си проучвал тази легенда?

— Нямаше кой знае какво за проучване. Може и да има повече, но на мен не ми е известно. Имаше причина, поради която се ограничих само с това.

— И каква е тази причина?

— Слух. Не е дори и мълва. Според него по някакъв начин, който не е обяснен, Църквата изтръгнала призмата на Лазандра от Злото и я съхранила като светиня, но след това отново я изгубила. Как е станало това легендата не казва.

— Значи цялата история може да е нещо повече от легенда. Все пак има толкова много легенди, че човек не може да прецени коя е вярна и коя не е. Повечето от тях са само приказки за простодушни хора, измислени по време на безделие от други, с по-голяма фантазия.

— Това може да е вярно — каза абатът. — Сигурно е вярно. Но има и още нещо. Искаш ли да го чуеш?

— Разбира се.

— Твоето семейство построи това абатство. Ти, разбира се, знаеш това. Но знаеш ли, че то е построено на мястото на един много по-стар манастир, изоставен много преди идването на семейството ти? Някои от камъните от старата постройка все още стоят в стените на сегашната.

— Знаех, че тук по-рано е имало някаква постройка. Но не съм знаел, че е било манастир. Не ми казвай, че…

— Ще го кажа — отвърна абатът. — Слухът продължава. Според него призмата на Лазандра е била оставена за поклонение в стария манастир, на чието място е построено днешното абатство.

— И ти вярваш в това?

— Мъчех се да не вярвам. Казвах си, че нищо от тази история не може да е вярно. Но съм изкушен да вярвам, Чарлз. Изкушението е много силно.

Някой силно почука на вратата.

— Влез — извика абатът.

През открехнатата врата се показа един монах.

— Милорд — обърна се той към Харкорт, — храненицата на воденичаря е тук.

— Имаш предвид Йоланда? — попита абатът.

— Точно нея — каза монахът и подсмръкна. — Казва, че вуйчо ви Раул се бил върнал.