Бари Хюгарт
Осем ловки демона (14)

Глава 14

Горещите вълни замъгляваха всичко наоколо и не можех да се ориентирам. До нашата колиба забелязах езеро, което не можеше да бъде истинско. Аз стиснах очи и ги разтърках, пак ги отворих и пак ги затворих. Езерото го нямаше, но колибата сякаш заплува цял метър над земята, а долният й край трептеше в маранята и се размиваше.

— Какво ще правим, Вол? — попита майка ми. Баща ми мълчеше както обикновено. Умореното му отпуснато тяло казваше достатъчно. Опитах се да си спомня Какво ще нравим с какво? Нещо не беше наред, знаех това, точно както знаех, че и двамата ми родители се споминаха още преди години. Но за какво говореше майка ми?

Баща ми държеше в ръка една клетка. След това видях, че тя не е древна, а съвсем нова клетка — най-обикновен бамбуков кафез, пълен с лястовици. Той стоеше на брега на реката, която минава през нашето село. Сега разбрах какво не е наред. Погледнах към небето, но там нямаше облаци. Застанах до баща си и погледнах реката.

Реката бе суха. Гледах втренчено опеченото дъно, умиращите бурени и гущерите. Как би могъл баща ми да се моли за дъжд и да предлага лястовици на боговете ли? Всяка година лястовиците се превръщат в миди и после отново в лястовици (точните дати са записани в Имперския алманах), а мидите са любимата храна на драконите лунг, които владеят водите и сега се бяха скрили дълбоко под земята или бяха избягали. Нямаше нужда да питам, за да разбера, че и кладенците са пресъхнали.

— Какво ще правим, Вол? — попита майка ми отново.

Зад мен някой плачеше тихо и когато се обърнах, видях леля Хуа, напълнила ръцете си с книжни лодки. Знаех, че е петият ден от петата луна, Денят на лодките дракони, когато се състезават истински лодки и се пускат книжни, наречени чу-йи, които прогонват болестите, идващи с горещините. Но след като нямаше вода, как биха могли да плуват? До старата лепя Хуа стоеше чичо Нунг и кършеше пръсти, а лицето му беше изкривено от страх и ми се стори, че чувам тревожния звън на камбаните на манастира от хълма, така че хукнах натам. Жегата ме обльхваше като гъст облак. Звукът се усилваше, ставаше по-писклив и пронизителен и ме идваше от камбаните на манастира, а от устните на възбудени деца.

Горещата вълна отмина и видях парче неизсъхнала земя със зелена трева, на която играеха децата. Седем танцуваха в кръг, хванати за ръце, около осмото. Всички те бяха удивително грозни — с ниски дебели туловища, ц гротескно големи глави и непропорционални черти. Някой свиреше на лютня и те пееха безсмислена детска песничка — силно и пронизително:

Козльо, козленце, с мило личиценце

прескочи стобора и излез на двора

донеси трева, хрупкави листа,

мама да нахраниш, ако я завариш,

ако ли пък не, май е най-добре

братята си гладни да нахраниш:

Едно… две… три… четири… пет… шест

… седем… осем!

При „осем“, детето в средата се наведе, отскубна две шепи трева и се хвърли злобно напред с главата, а аз реших, че играят на нещо като „Свиня на хълма“, което не е за боязливи деца. Хванатите за ръце изглежда имаха право само да ритат, да блъскат и да пречат с телата си, докато „козлето“ очевидно можеше да използва нокти, зъби и каквото му дойдеше наум. Стана голямо меле. Най-сетне „козлето“ успя да се измъкне от кръга, а другите деца се разбягаха, заливайки се в писклив смях. То ги подгони и реших, че детето, което успее да улови, ще заеме мястото му в кръга, но загубих всякакъв интерес към играта им, когато видях музиканта, който акомпанираше на песента им.

Ию Лан държеше в ръце една от древните клетки и дърпаше металните й пръчки като струни. Изведнъж нещо проблесна и ме накара да спра и да замигам, а когато отново можех да виждам, красивата шаманка вдигна дясната си ръка, докосна първо лявата, после дясната СЯ вежда и накрая върха на носа си — с едно плавно движение — и ми кимна, а аз разбрах, че трябва да направя същото. Повторих жеста. Ию Лан се усмихна, вдигна ръка и разтвори стиснатите си Пръсти, сякаш ми показваше съкровище — в дланта й имаше малък метален предмет, наподобяваш вилица, но само с два зъба.

Разбрах, че тръгвам към нея, че съм много близо. Тя бавно приближи предмета до устните си, духна между зъбите и до мен достигна лек ветрец. Обгърна ни прекрасна мека мъгла, започна да ръми, образуваха се цветни дъги, а ароматът на мокра трева, земя и цветя беше толкова гъст, че по него би могло да се ходи. Въздействието на Ин беше така силно, че не можех да направя нищо друго, освен да се доближа до Ию Лан, нежно да обвия ръце около раменете й, да прошепна името й. Дъщерята на кукловода стоеше съвсем неподвижно. След малко вдигна устни към моите.

— Това е ужасно унизително! — казах аз.

— О, не знам — отговори Господарят Ли. — Имаш още един чифт панталони, а за сексуалните сънища може да се говори много. Чрез тях повечето мъже получават шанс да се срещат с по-качествени жени, а спестените финансови средства са огромни. Освен това, твоите сънища са толкова хубави! Сигурен ли си, че не си чувал някъде тази детска песничка?

— Сигурен съм, учителю — отговорих аз. — През целия си живот съм слушал подобни песнички, но тази — никога.

Имаш добро — ухо отбеляза той с безразличие.

— Повечето хора, които измислят войнствени песничка за деца, използват думи, свързани с битки и бой. В истинските произведения такива неща изобщо не се споменават и авторите им се придържат към традиционните елементи — кози, козлета, братчета и сестричета. Не ти ли се стори, че тези деца удивително приличат на статуите на старите богове, които видяхме край Ию на остров Хортензия?

Не ми се беше сторило, но сега разбрах, че той е прав, макар и да не можех да си обясня как спящият ми мозък бе превърнал уродливите статуи в лудуващи деца.

— Едва ли е някаква мистерия, че сънят ти започва със суша — добави той, — но все пак има нещо, не мога да го определя съвсем точно, което ме интригува. Ако отново започнеш да ухажваш на сън, искам да ми кажеш.

Сушата в съня ми можеше да се обясни с това, ме пътувахме през район, сполетян от това бедствие. Навсякъде виждахме селяни, копаещи кладенци, които се мъчеха да запазят всяка капка вода от пресъхващите потоци. На небето нямаше и облаче, горещината беше убийствена, а бонзите и жреците се трудеха денонощно ад молитвите за дъжд и магиите. Когато викаха Ию ан през нощта, почти винаги беше, за да прави магии за дъжд. От пътниците чувахме, че там, откъдето идват, положението е същото и колкото повече приближавахме Пекин, толкова по-сухо и по-горещо ставаше.

Някъде по пътя Господарят Ли се сдоби с алхимическо оборудване и химикали, намери бала отвратителен евтин чай и започна да търси експериментално начини за превръщането на презрения та-ча в чуу-ча, достатъчно добър, за да удовлетвори и вкуса на Императора. Една вечер, след като бяхме установили лагера си, Господарят Ли извика:

— Елате, съберете се, деца мои, и ще ви покажа чудо!

Йен Ших постави върху огъня една скара, както нареди Господарят Ли, а Ию Лан извади най-големия тиган. Листенцата чай, които мъдрецът беше струпал на масата, наистина бяха ужасни — големи, груби и изпокъсани, а и миризмата им далеч не беше апетитна. Господарят Ли нагря тигана, хвърли в него малко чай и добави известно количество от някакъв жълт прах.

— Тамаринд — обясни той. — Получава се от плодовете на едно голямо дърво със стипчиви семена, които са богати на винена киселина и поташ, и струва цяло състояние. Добре че са нужни много малки количества. Името е арабско и означава „индийска фурма“, което е странно, защото това дърво нито е арабско, нито индийско, а трябва да се внася чак от Египет.

Господарят Ли накара Ию Лан да добави в тигана още чай и още малко от праха, а в това време той изсипа в едно хаванче някакви други прахове, които взе от две бурканчета.

— Железен цианид и калциев сулфат — обясни мъдрецът. — Виждате ли как цианидът променя цвета си?

Докато разбъркваше, синьото започна да изсветлява и се появиха зелени и виолетови оттенъци. В това време под въздействието на тамаринда листенцата в тигана се променяха от грозно черни към приятно жълтеникаво оранжеви. Когато синьото в хаванчето стана съвсем светло, Господарят Ли изсипа сместа в тигана и пое бъркалката от Ию Лан. Започна да разбърква и клати енергично, и след малко започна да става нещо необикновено.

— Проклет да съм! — възкликна Йен Ших, Отвратителните листа позеленяха и се превърнаха в истински зелен чай. Нещо повече — ароматът, които се носеше от тигана, беше фантастичен. След това станах свидетел на най-невероятното нещо. Хубавите набрани преди дъждовете рано напролет чаени листа трябва да се навиват на рула много внимателно, при това с ръце, а тези в тигана го правеха сами! Грубите им форми се промениха и станаха приятни, листенцата се навиха и се стегнаха, оръфаните ям краища изчезнаха — гледахме перфектен чай, от най-високото възможно качество. Достоен за Императора, което беше и целта.

— На вид и аромат, това е съвършен Чай на уважението — каза щастливо Господарят Ли. — Всъщност единственият му недостатък е, че е прекалено съвършен. Еднакво синкавозелен навсякъде, докато истинският има тук-там жълтеникави петна. За да се транспортира по-лесно, той се пресова на кръгли пити и се подпечатва с имперския печат, също като фалшификата, който мандарините продават на лековерните варвари с цели товари. Сигурно реализират печалби от по десет хиляди процента. Добра търговия!

Вкусът, обаче, беше нещо съвсем друго. Затоплихме вода, сложихме от подобрения чай, опитахме го и веднага го изплюхме. Беше ужасен и Господарят Ли каза, че вероятно мандарините слагат известно количество истински чай, за да може да се пие.

Парата от чашата ми се издигаше нагоре и замъгляваше образите пред очите ми. Стори ми се, че Йен Ших ме гледа ядосано и започнах да духам, докато обезобразеното му лице придоби нормалния си вид и ми стана ясно, че само е направил гримаса, заради вкуса на чая. Ию Лан започна да разтребва — тиха, красива, далечна като облак, усмихваща се в себе си.

* * *

Горещите вълни караха селото ми да се криви, сякаш беше направено от мек восък и отвсякъде се чуваше смях — дрезгав смях, пронизителен смях, неестествен смях. Погледнах през пролуката между две колиби и видях абата на нашия манастир да гледа втренчено към нещо. Лицето му беше тъжно, а в очите му имаше жалост. Изтичах напред, за да мога да видя централната уличка — там беше майка ми и се смееше, а баща ми се опитваше да се засмее. Всички се опитваха Отпред имаше сватбена процесия и когато а погледнах внимателно, сърцето ми потъна чак до сандалите. „Да се смеем на кучето“ е последното средство, до което може да се прибегне по време на суша. Когато изпращането на лястовици на водните дракони и изваждането на статуите на местните богове навън в жегата вече не помага, единственото, което остава да се направи, е да се оформи една сватбена процесия с всичко необходимо — цветя, гонгове, камбани, барабани — само дето булката е кучка. Тя е облечена в булчинска рокля и всички я сочат с пръст, смеят се и вдигат колкото се може повече шум. Надеждата е, че това ще накара Малкото момче от облаците да погледне надолу към глупашкото шествие и ще го разсмее до сълзи, а сълзите му са дъжд.

Тръгнах към родителите си, но горещите вълни отново ме заляха, всичко пред очите ми се завъртя като във вихрушка и вече нищо не можех да видя. Смехът ставаше все по-силен и пронизителен. Долових, че нещо се движи в кръг и разбрах, че не гледам танцьорите около сватбената процесия и че това, което чувам, не е смях.

Козльо, козленце, с мило личиценце

прескочи стобора и излез до двора

донеси трева, хрупкави листа,

мама да нахраниш, ако я завариш,

ако ли пък не, май е най-добре

братята си гладки да нахраниш:

Едно… две… три… четири… пет… шест

…седем… осем!

Приближих се през горещината тъкмо навреме, за да видя как „козлето“ се измъква от кръга и подгонва другите деца. Лютнята свиреше отново. Обърнах се по посоката на звука и тръгнах натам. Изведнъж ме ослепи светкавица и когато прогледнах отново, видях Ию Лан с клетката в ръка. С другата тя направи ритуалния жест И яз го повторих — лява вежда, дясна вежда, върха на носа. Дланта на шаманката се разтвори и в нея видях друга двузъба вилица. Този път тя не я вдигна към устните си. Погледна ме замислено и тръгна към ниското, иззидано от камъни гърло на кладенеца недалеч, а когато стигнахме до него, ми посочи голямото ведро, окачено на макарата. С недвусмислени жестове ми показа, че иска да се спуснем долу.

Ведрото се оказа достатъчно голямо и за двама ни. Освободих въжето и започнах бавно да спускам ведрото в тъмнината. Макарата скърцаше силно, но пък и въжето беше здраво. По стените имаше рисунки — жаби, подскачащи в кръг една след друга. Отдолу идваше ужасна миризма. Вонеше на разлагаща се плът и нещо ръмжеше — приличаше на приглушен тътен. Опитах се да кажа на Ию Лан, че трябва да се връщаме, но тя непреклонно посочи надолу.

Продължих да спускам. Ию Лан оглеждаше внимателно стената и се напрягаше да види нещо на слабата светлина, идваща отгоре. Започна да се чува някакво бълбукане и стана толкова горещо, сякаш бяхме в пещ, а убийственото ръмжене не преставаше. Вонята беше непоносима.

Ию Лан докосна рамото ми и посочи. На стената видях голям черен кръг, но не можех да го достигна. Започнах да люлея ведрото напред-назад все по-силно и се уплаших, че въжето може да се изплъзне от потните ми длани и да паднем при онова нещо на дъното, каквото и да беше то. Въпреки това продължих да люлея, докато накрая успях да достигна черния кръг с лявата си ръка. Беше дупка в стената. При третия опит успях да се уловя за един издаден камък и да притегля ведрото до ръба, Ию Лан скочи пъргаво на пода на тесния проход, а аз завързах ведрото за камъка и я последвах.

Шаманката ме поведе напред към някаква мека светлина. Оказа се, че идва от зала, на чийто под имаше мъх, подобен на дебел мек килим, осветена от отвори на тавана, през които проникваше слънчева светлина. Дъщерята на кукловода ми се усмихна и вдигна ръка към устните си. Духна между двата зъба на малката вилица и лековитата, съзидателна сила на Ин изпълни помещението, заедно с мъглата, дъждовните капки и дъгите. Ию Лан пристъпи напред и я прегърнах.

— Много сладострастно — каза Господарят Ли, като произнесе „сладострастно“ бавно и с любов. — Фактът, че сексът е преди всичко женска работа, е получил признание в Ин метафората, която използваме, за да го означим: „облаци и дъжд“. Това обяснява мъглата и дъгите, но след това се събуждаш и… и се измиваш… А защо наистина трябва да се изчервяваш като зрял домат и езикът ти да се завързва на възел всеки път щом Ию Лан мине покрай теб?

— Нищо не мога да направя — казах аз смутен. — Знам, че е нелепо, но нищо не мога да направя.

— Ами защо подскачаш като подплашен заек всеки път щом баща й те погледне?

— Учителю, постави се на мое място! — отговорих аз.

— Че как бих могъл? Не съм играл на облаци и дъжд откакто бях на деветдесет.

Мъдрецът затътри крака, за да си вземе мехчето с вино, и си затананика „На младини красавиците търсеха леглото ми, но леглото на стареца е пълно само с кокали“. Събрах един наръч тръстикови листа, за да се избърша, обърнах се на другата страна и отново заспах.

Когато стигнахме Пекин, ужасната суша не проявяваше признаци, че скоро ще свърши. Градът се задушаваше от жегата и червения тухлен прах, с който е известен навсякъде, а освен това небето беше натежало от Жълтия вятър, представляващ огромни облаци ситен жълт пясък, които ветровете носят откъм Монголската пустиня. Обикновено пясъчните бури свършват към края на четвъртата луна, но когато фургонът на Йен Ших премина през портата на града, вечерта на втория ден от петата луна, колелата му издълбаха коловози в твърдото, хрускащо пясъчно покритие, а вятърът, шибащ брезентовото покривало съскаше като настръхнала котка, готова да се сбие.

Господарят Ли се уговори да се срещнем с Йен Ших на другия ден на остров Хортензия, след което кукловодът и дъщеря му обърнаха фургона към къщата си. Аз наех един паланкин и с мъдреца тръгнахме веднага към дома на Небесния господар. Стигнахме до Забранения град, блестящ като императорска корона на залез слънце, точно когато барабаните оповестяваха затварянето на портите. Пуснаха ни веднага, но пред вратата на кабинета на светеца застана една старика, която служеше при него в продължение на много години.

— Днес той никак не е добре — каза тя. Лицето й беше уморено и разтревожено. — Изпълнен е с енергия, но нещо не е наред и трябва да ви помоля да дойдете утре сутринта. Обикновено се оправя малко, след като се наспи.

Вратата на кабинета беше открехната и чух как Небесният господар разговаря с някого на архаичен, официален език, който звучеше почти като религиозен напев, а доколкото го познавах, това изобщо не беше в стила му.

— Ако продължава да изпитва болка — каза Небесният господар звучно и авторитетно, — намажи го с избистрена мас от крак на снежен леопард. Дай му да ние от яйчена черупка на дрозд, пълна със сок от манго, в който има три щипки стрит рог от носорог. Приложи пиявици и ако не настъпи подобрение, помни, че нито едно същество на този свят не е безсмъртно и че ти също ще трябва да умреш.

Вратата се отвори. Зърнах за миг светеца, седнал зад писалището си със затворени очи, с протегнати сякаш за молитва ръце. След това от кабинета му излезе едно младо момиче слугинче и затвори вратата. То носеше малко кученце на копринена възглавничка. Животното явно беше болно, защото едва дишаше и момичето беше толкова угрижено, че дори не ни забеляза. Имаше простовато открито лице и бих се обзаложил на всичко, че само си беше направило чехлите — бяха на розови катерички, подскачащи сред жълти цветя.

— Често ли е така господарят ти? — попита Господарят Ли възрастната жена.

— Не, Ваша светлост. Само от време на време, но след като си почине, отново идва на себе си.

— Утре ще дойдем пак — каза Господарят Ли обърна се и тръгна към изхода.

Пътуването с паланкина към дома се оказа като плаване в море от фантастични цветове — пясъчните бури са величествена гледка на залез слънце — и лицето на Господаря Ли ставаше ту златно, ту алено, ту виолетово и розово, а дълбоките бразди на тревогата оформяха черни, лъкатушещи линии но челото му.

— Страхувам се за добрия си стар учител — каза той след известно време. — Да не забравяме, че някак ся е успял да излъже един мандарин, собственик на клетка, да му я предостави, защото е искал да наругае останалите. Тези типове са опасни. Ако умът на Небесният господар е излязъл от релси, докато е имал вземане-даване с тях, всички можем да си имаме сериозни неприятности, така че е най-добре да вкараме тези копелета зад решетките колкото се може по-бързо.

Учителю, нима вече не можем да го направим? — попитах аз. — Знаем за пещерата и как фалшифицират чая.

— Само че също така знаем, че зад цялата работа стои Ли Котката, а той е достатъчно могъщ, за да накара пещерата под Въглищарския хълм да изчезне — отговори Господарят Ли мрачно. — Много лесно би могъл да бави следствието в продължение на шест месеца, а в това време всички живи свидетели, включително и ние двамата, ще умрат от неизвестна болест. Не. Сега трябва да открием кои са останалите членове на конспирацията, да намерим слабата брънка на веригата и да я принудим да свидетелствува срещу останалите.

Господарят Ли разпери ръце и се загледа в звездите.

— Но, дявол да го вземе, аферите на мандарините не са толкова важни — каза той отчаяно. — Важни са тези клетки, съществата, които изглежда са свързани с тях и крадецът, който може и да е, но може и да не е войнът, превърнат в маймуната човек Завист. Само да можеше Небесният господар отново да овладее ума си! Никой не знае колкото него за боговете и демоните отпреди три хиляди години и ако някой би могъл да се добере до дъното на тази история, това е той.

Стигнахме до Небесния мост на ъгъла на Улицата на очите и Алеята на мухите и Господарят Ли каза на носачите да ни оставят пред винарната на Едноокия Уонг. Там той нае няколко потайни личности, за да разберат къде е Хо Чуанг-ию — мандаринът, чието лице се беше появило в клетката преди Небесния господар — и след два часа научихме, че въпросната личност е отпътувала за императорския дворец в Чанг-ан и ще се върне след ден-два. След като вечеряхме, ние се върнахме у дома и този път старицата Минг не ни посрещна с крясъци за големи маймуни. И двамата спахме спокойно и непробудно, макар че бих предпочел да спя неспокойно и да сънувам Ию Лан.