Робърт Шекли
Само три възможни свята (4)

ІІІ

Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брин се събуди, изми и облече. В един и половина му предстоеше да се срещне с Бен Бакстър — шеф на компанията „Бакстър“. Цялото бъдеще на Брин зависеше от тази среща. Ако получи поддръжката на гигантските бакстъровски предприятия, и при това на изгодни условия…

Брин беше строен, красив, тридесет и шест годишен брюнет. В неговия преднамерено приветлив поглед се чувствуваше истински интерес към хората, меко очертаните устни говореха за сговорчив характер, склонен да приеме доводите на разума. В движенията му се долавяше увереността на човек, който знае своето място в живота.

Брин се готвеше да излезе. Стисна под мишница чадъра, а в джоба си пъхна „Убийства в метрото“ в мека подвързия. Никога не излизаше от къщи без увлекателен криминален роман.

Накрая забоде на ревера на сакото си ониксовата значка на командор от Океанския туристически клуб. Мнозина считаха, че Брин е още млад за такова високо отличие, но всички бяха съгласни с това, че той не за възрастта си ревностно съблюдава правата и задълженията на своето звание. Заключи апартамента и приближи до асансьора. Там вече се беше събрала група хора, по-голямата част собственици на малки магазинчета, но между тях Брин видя и двама търговци на едро.

— Чуден ден, мистър Брин — поздрави го момчето, като натисна бутончето на асансьора.

— Надявам се! — каза Брин, потънал в мисли за Бен Бакстър. И все пак с крайчеца на окото си забеляза в кабината на асансьора белокос гигант — истински викинг, да разговаря с нисък плешив човек. Брин се удиви какво ли е довело тази двойка в тяхната многоетажна кооперация. Знаеше болшинството от съкооператорите си от всекидневните срещи, но все още никого не поздравяваше, тъй като се беше пренесъл тук неотдавна.

Когато асансьорът спря на партера, Брин вече беше забравил за викинга. Предстоеше му тежък ден. Предвиждаше трудности в разговора с Бакстър и искаше предварително всичко да прецени. Излезе на улицата в мрачно-сивото априлско утро и реши да закуси при „Чайлд“.

Часовникът му показваше единадесет без двадесет и пет.

* * *

— Е, какво ще кажете? — попита доктор Свег.

— Според мен, човек като човек. Струва ми се, че ще можем да се сговорим. Впрочем ще видим какво ще стане.

Те вървяха след Брин на разстояние половин пресечка. Високата му стройна фигура се открояваше дори в сутрешната нюйоркска тълпа.

— Най-малко от всичко съм привърженик на насилието — каза доктор Свег. — Но в дадения случай моето мнение е да му чукнем един по главата и готова работа!

— Този начин избраха Аауи и Бити. Мис Чандрагор и Лан Ил решиха да използуват подкупа. А на нас е наредено да въздействуваме чрез убеждение.

— Ами ако не се поддаде на убеждение?

Джеймс вдигна рамене.

— Тая работа не ми харесва — каза доктор Свег.

Като вървяха след Брин на половин пресечки, видяха, че той връхлетя върху някакъв розовичък, дебел бизнесмен.

— Извинете — каза Брин.

— Извинете — отговори дебелият бизнесмен.

Кимнаха си небрежно и продължиха своя път. Брин влезе в кафене „Чайлд“ и седна на една отдалечена маса.

— Какво ще обичате, сър? — попита келнерът.

— Яйца, препечен хляб и кафе.

— Не искате ли пържени картофи?

— Не, благодаря!

Келнерът бързо се отдалечи. Брин съсредоточи мислите си върху Бен Бакстър. При финансова поддръжка на Бен Бакстър трудно е дори да си представиш…

— Извинете, сър — чу се глас. — Позволете да поговорим с вас.

— За какво става дума?

Брин вдигна очи и видя русия гигант и нисичкия му приятел, с които вече се бе срещнал в асансьора.

— За работа, която има изключително важно значение — каза ниският.

Брин погледна часовника си. Единадесет без нещо! — До срещата с Бакстър остават още два часа и половина.

Непознатите се спогледаха и си размениха смутени усмивки. Най-после ниският се изкашля.

— Мистър Брин — почна той. — Казвам се Едуин Джеймс. Това е моят колега доктор Свег. Ще ви разкажем крайно странна на пръв поглед история, обаче, надяваме се, да ни изслушате търпеливо. В заключение ще приведем редица доказателства, които, възможно е, да ви убедят или да не ви убедят в истинността на нашия разказ.

Брин се намръщи: Ей, че чудаци! Да не са се побъркали? Но непознатите бяха добре облечени и се държаха безупречно.

— Добре, разправяйте — каза той.

* * *

След двадесет минути Брин възкликна:

— Ама че чудесии ми разказахте!

— Зная! — виновно сви рамене доктор Свег. — Но нашите доказателства…

— … правят впечатление. Я ми покажете още веднъж онова първото нещичко!

Свег му подаде това, което искаше. Брин с уважение се загледа в малък блестящ предмет.

— Момчета, ако тая дреболийка наистина дава студ и топлина в такива количества, струва ми се, че електрическите корпорации ще бутнат за нея не едно билионче.

— Това е продукт на нашата техника — каза Главният програмист — както впрочем и другите прибори, които видяхте. С изключение на мотрифайера във всички останали няма нищо принципно ново, те са резултат от развитието и усъвършенствуването на днешната техническа мисъл и практика.

— А вашият талазатор! Прост, удобен и евтин начин да се получи прясна вода от морската! — Той се вгледа в двамата си събеседници. — Макар че не е изключено, разбира се, всички тия изобретения да са умело направена имитация.

Доктор Свег вдигна вежди.

— Впрочем аз нещичко разбирам от техника. Дори това да са имитации, те имат същия ефект както в истинските изобретения. Ей, баламосвате ме нещо! Хора на бъдещето! Само това липсваше…

— И така, вие вярвате в това, което ви разказахме за вас, Бен Бакстър и селекцията на времето?

— Как да ви кажа… — Брин се замисли дълбоко. — Вярвам ви условно.

— И ще отмените срещата с Бакстър?

— Не зная.

— Сър!

— Казвам ви, че не зная. Не ви липсва нахалство! — Брин все повече се сърдеше. — Работих като каторжник, за да постигна това. Срещата с Бакстър е най-големият успех в моя живот. Друг такъв шанс не съм имал и няма да имам. А вие ми предлагате да го жертвувам заради някакво си мъгливо предсказание.

— Предсказанието съвсем не е мъгливо — поправи го Джеймс. — То е ясно и недвусмислено.

— Освен това не става дума само за мен. Имам предприятие, служители, съдружници и акционери. И заради тях съм длъжен да се срещна с Бакстър.

— Мистър Брин — каза Свег, — припомнете си какво е поставено на карта!

— Дявол да го вземе! — изруга Брин. — Вие, момчета, ей така, без нищо се стоварвате върху човека от миналото и преспокойно искате да преобърне целия си живот. В края на краищата какво право имате?

— А какво би станало, ако отложите срещата за утре? — предложи доктор Свег. — Това е може би…

— Срещите с Бен Бакстър не се отлагат. Или идвате в уреченото време, или чакате може би цял живот да ви назначи друга среща. — Брин стана. — Вижте какво ще ви кажа. Още не зная как ще постъпя. Изслушах ви и малко или много ви вярвам, но нищо определено не мога да ви кажа! Трябва сам да взема решение.

Доктор Свег и Джеймс също станаха.

— Ваша работа — каза Главният програмист Джеймс. — Довиждане, мистър Брин! Надявам се, че ще вземете правилно решение. — Стиснаха си ръцете и Брин се отправи към изхода.

Доктор Свег и Джеймс го изпратиха с поглед.

— Е, какво? — попита Свег. — Май че склони?… Или сте на друго мнение.

— Не съм привърженик на предсказанията. Възможността да се измени нещо в пределите на една временна линия е малко вероятна. Наистина не мога да си представя как ще постъпи.

Доктор Свег поклати глава, а след това дълбоко вдъхна въздух.

— Ама как се диша, а?

— Да, за въздуха няма какво да се каже — отговори Главният програмист Джеймс.

* * *

Брин реши да се поразходи по крайбрежната улица, за да възстанови душевното си равновесие. Гледката на огромните океански параходи, които уверено и здраво се държат на стапелите, винаги му действуваше успокояващо. Крачеше равномерно и се мъчеше да осъзнае какво се беше случило с него.

Този глупашки разказ… в който повярва.

А дълга̀ и всички загубени години, в които се бореше да получи правото за покупка на обширните горски площи. В сделката се криеха толкова възможности, които искаше да закрепи и увенчае днес на писмената маса на Бакстър.

Спря се и се загледа в кораба-гигант „Тезей“.

Брин си представи Карибско море, лазурното небе по тези места, щедро слънце, вино и пълна, блажена почивка. Не, всичко това не е за него! Изнурителен труд, постоянно напрежение на всички душевни сили — такава участ сам си избра. Каквото и да му струва, ще продължи да носи своя товар под оловносивото нюйоркско небе.

Но защо пък, питаше се. Той е сигурен човек. Работата сама ще се придвижи. Какво му пречи да седне в парахода, да свали от себе си всички грижи и да прекара година под южното слънце?

Радостна възбуда го обзе при мисълта, че нищо не може да му попречи. Сам си е господар, има достатъчно мъжество и воля. Щом е имал сили да преуспее в работата си, ще има сили и да се откаже от нея, да стовари всичко от плещите си и да се вслуша в желанията на сърцето.

А заедно с това да спаси и проклетото и неясно бъдеще.

„По дяволите Бакстър“ — говореше си сам.

Но всичко това е несериозно.

Бъдещето беше твърде мъгливо, твърде далечно. Възможно е цялата тази история да е хитра измама, измислена от конкуренцията.

Нека бъдещето само да се грижи за себе си!

Нед Брин рязко се обърна и закрачи. Трябваше да бърза, за да не закъснее за срещата с Бакстър.

Брин се мъчеше да не мисли за нищо, докато се изкачваше с асансьора в небостъргача на Бакстър. Най-лесното е да действуваш, без да си даваш сметка. На шестнадесетия етаж излезе и се упъти към секретарката.

— Казвам се Брин. Днес имам уговорена среща с мистър Бакстър.

— Да, мистър Брин. Мистър Бакстър ви чака. Влизайте направо.

Но Брин не мръдна от мястото си, изведнъж го обхвана съмнение. Помисли си за съдбата на бъдещите поколения, които заплашва със своята постъпка, помисли за доктор Свег и за Главния програмист Едуин Джеймс, за тези сериозни доброжелателни хора. Не биха искали от него такава жертва, ако не беше крайно необходима.

И още нещо му дойде наум…

Сред бъдещите поколения ще бъдат и неговите потомци.

— Влезте, сър! — напомни му момичето.

Нещо внезапно щракна в мозъка на Брин.

— Размислих — каза той с някакъв като че ли чужд глас. — Отменям срещата. Предайте на мистър Бакстър, че много съжалявам за всичко.

Обърна се и за да не се разколебае, стремително се затича надолу от шестнадесетия етаж.

* * *

В залата за конференции на Световния планиращ съвет около дългата маса седяха петима представители на федеративните окръзи на Земята и чакаха Едуин Джеймс. Той влезе — хилаво човече с удивително некрасиво лице.

— Вашите доклади! — каза той.

Аауи, доста измачкан след неотдавнашните приключения, разказа за техния опит да използуват насилие и докъде ги доведе това.

— Ако предварително не ни бяхте вързали ръцете, може би резултатът щеше да бъде по-добър — добави в заключение той.

— Не би могло да се каже — отговори Бити, който беше пострадал повече от Аауи.

Лан Ил докладва за частичния успех и пълния провал на съвместния им опит с мис Чандрагор. Брин вече бил готов да ги съпроводи до Индия — дори с цената на това да се откаже от срещата с Бакстър. За съжаление имал възможност да направи и едното, и другото.

В заключение Лан Ил философски се оплака от параходните компании, които възмутително не спазват разписанието.

Главният програмист Джеймс стана от мястото си.

— Искахме да намерим бъдеще, в което Бен Бакстър би запазил живота си и успешно би завършил своята задача по закупуването на горски богатства на Земята. Най-перспективна в това отношение ни се стори Главната историческа линия, към която ние с доктор Свег се обърнахме.

— И досега нищо не сте ни разказали — възрази му от място мис Чандрагор. — Как завърши при вас?

— Убеждението и призивът към разум ни се сториха най-добрият метод на въздействие. Като поразмисли добре, Брин отложи срещата с Бакстър. Обаче…

* * *

Бакстър беше нисък, набит здравеняк с дебел врат и плешива глава: мътните му очи без всякакъв израз гледаха зад златното пенсне. Беше облечен в обикновено работно сако, на ревера на което стоеше рубин сред венче от перли — емблемата на Уолстрийтския клуб.

Вече половин час седеше неподвижно и мислеше за цифрите, господствуващите тенденции и набелязващите се перспективи.

Звънна зумерът на вътрешния телефон.

— Какво има, мис Кесиди?

— Идва мистър Брин. Току-що си отиде.

— Това пък какво е?

— Не мога да разбера, мистър Бакстър. — Дойде и каза, че отменя срещата.

— И как изрази всичко това? Повторете дословно.

— Казах, че го чакате, и му предложих да мине във вашия кабинет. Той ме погледна странно и дори се намръщи. Помислих, че е разстроен от нещо. И отново му предложих да влезе при вас. Тогава той каза…

— Дума по дума, мис Кесиди!

— Да, сър. Той каза: размислих. Отказвам се от срещата. Предайте на мистър Бакстър, че много съжалявам за всичко.

— И това е всичко, което каза?

— До последната дума!

— После какво направи?

— Обърна се и се затича навън.

— Затича?

— Да, мистър Бакстър. Дори не дочака асансьора.

— Разбирам.

— Нужно ли ви е нещо друго, мистър Бакстър?

— Не, нищо повече, мис Кесиди. Благодаря ви!

Излиза, че Брин вече знае!

Това е единственото възможно обяснение. Слуховете по някакъв начин са плъзнали. А той си мислеше, че поне до утре никой няма да узнае. Нещо все пак не е предвидил.

Устните му се разтеглиха в горчива усмивка. Не обвиняваше Брин, въпреки че нищо не му пречеше да влезе и да обясни. А впрочем, не. Дори така е по-добре.

Но как е стигнало до него? Кой му е съобщил, че промишлената империя Бакстър е колос на глинени крака, че се гърчи и руши в самата основа.

Ако можеше да се скрие тази новина, макар и за един ден, макар за няколко часа… Щеше да сключи сделката с Брин. Новото предприятие би вдъхнало живот в работите на Бакстър. До времето, когато всичко се разбере, щеше да създаде нова база за своите операции.

Брин е научил и това го е отблъснало. Очевидно всички знаят.

А сега вече никого не можеш удържа. Днес-утре ще връхлетят върху него тези чакали. Ами приятелите, жена му, съдружниците и дребните хорица, които са му поверили своята съдба…

Без да се колебае, Бакстър отвори чекмеджето на бюрото и извади малко стъкълце. Взе оттам две хапчета.

Целият си живот е живял по свои закони. Дойде време да умре по тях.

Бен Бакстър сложи хапчетата на езика си. След две минути се строполи върху бюрото.

Смъртта му ускори прословутата борсова криза от 1959 година.