Артър Кларк
В сърцето на кометата

— Не знам защо записвам всичко това — бавно произнесе Джордж Токео Пикет в реещия се пред лицето му микрофон. — Едва ли някой ще чуе записа ми. Казват, че кометата ще ни отведе близо до Земята след два милиона години, когато пак ще заобиколи Слънцето. Дали ще просъществува човечеството толкова дълго? И ще бъде ли кометата така великолепна, както я видяхме ние? Може би нашите потомци също ще изпратят експедиция, за да разгледат кометата по-отблизо. И ще открият ракетата ни… Дори след толкова хилядолетия корабът ни ще бъде в пълна изправност. В резервоарите ще има гориво и въздух в помещенията — нали продуктите ще се свършат по-рано и ние ще умрем от глад, а не от задушаване. Впрочем едва ли ще дочакаме този момент, по-просто ще бъде да отворим въздушния шлюз и всичко да свърши изведнъж.

В детинството си четох една книга за арктичните изследователи — „Зимуване в ледовете“. Нещо такова ни очаква и нас. От всички страни сме заобиколени с ледове, огромни шуплести айсберги. „Челенджър“ лети сред ледени канари, които много бавно — веднага не се забелязва — се въртят една около друга. Но такава зима не е прекарвала нито една експедиция на полюсите на Земята. Почти през всичките тия два милиона години температурата ще се задържи около четиристотин и петдесет градуса под нулата по Фаренхайт. Ние толкова ще се отдалечим от Слънцето, че топлината, която ще достига до нас от него, няма да бъде по-висока от тая на звездите.

Опитвал ли се е някой от вас през много студена зимна нощ да стопли ръцете си от лъчите на Сириус?…

Нелепото сравнение, хрумнало неочаквано на Джордж Пикет, съвсем го разстрои. Дъхът му секна — с такава сила нахлуха спомените за блещукащи на лунната светлина преспи, за звън на коледни камбани над родния град, от който сега го деляха петдесет милиона мили. Изведнъж той се разрида също като дете, завладян от мъка по всичко прекрасно на Земята, което преди не бе ценял истински и което сега завинаги бе загубил.

А колко хубаво бе започнало всичко, колко радостни вълнения, очаквания! Нима бе минала само половин година оттогава, когато за първи път излезе от къщи да погледа кометата? Малко преди това осемнадесетгодишният Джим Рендъл я бе видял със саморъчно направения си телескоп и бе изпратил знаменитата си телеграма в обсерваторията Маунт Стромлоу. Тогава кометата представляваше едва забележимо светещо облаче, което бавно пресичаше съзвездието Еридан, южно от екватора. Далеч зад Марс, тя се носеше към Слънцето по невероятно извита орбита. Предишния път кометата е сияела на небето на безлюдната Земя и не е имало кой да й се любува; може би, когато тя отново ще се появи, на Земята пак няма да има никакво човешко същество. Човечеството за пръв (а може би и единствен) път бе видяло кометата на Рендъл.

С приближаването си към Слънцето тя нарастваше, изхвърляше огнени струи и езици, най-малкият от които беше сто пъти по-голям от Земята. Когато кометата пресече орбитата на Марс, опашката й — исполински вимпел, развяван от космическия бриз — се бе проточила вече на четиридесет милиона мили. Тогава най-после астрономите съобразиха, че им се представя възможност да наблюдават може би най-великолепното небесно зрелище; никакво сравнение не можеше да стане с Халеевата комета, появила се през 1986 година. И организаторите на Международното астрофизическо десетилетие решиха, че ако успеят набързо да организират експедиция, ще изпратят подир кометата изследователския кораб „Челенджър“. Може би щеше да измине цяло хилядолетие, докато отново се появи такъв случай!

Седмици наред кометата Рендъл сияеше на небето в предутринните часове, затъмнявайки Млечния път. Близо до Слънцето тя отново усети страшния зной, който не бе усещала от времето, когато по Земята са бродели мамонти. И активността й се увеличаваше; сред звездите плуваха като лъчи на мощен прожектор струи светещ газ, изригващи от ядрото й. Опашката й, дълга сега вече сто милиона мили, се разделяше на сложно преплетени ленти и ивици, чиито очертания се меняха за една нощ. И винаги бяха устремени в противоположна на Слънцето посока, издухвани сякаш към звездите от вечния, могъщ вятър от сърцето на Слънчевата система.

Когато Джордж Пикет получи назначение на „Челенджър“, той дълго не можа да повярва на щастието си. Разбира се, голяма роля бе изиграл фактът, че е кандидат на науките, ерген, че се слави с отлично здраве, тежи по-малко от сто и двадесет фунта и отдавна се е разделил с апендикса си. Но малко ли имаше други журналисти със същите данни?

Скоро ще престанат да му завиждат…

Товароподемността на „Челенджър“ беше малка, експедицията не можеше да вземе само репортьор и затова Пикет, освен журналистическите си задължения, водеше дневника за дежурствата, беше секретар на началника на експедицията, следеше за изразходването на припасите и материалите, занимаваше се със сметките. Много често той си мислеше колко е добре, че в Космоса, в света на безтегловността, на човек са достатъчни три часа сън в денонощие.

Нужни бяха доста умение и такт, за да съчетае едната работа с другата. Когато не беше зает със счетоводство и не проверяваше складовете, можеше да поскита с магнетофона из кораба. Джордж Пикет успя да вземе интервю от двадесетте учени и инженери, които съставяха екипажа на „Челенджър“. Не всички записи бяха предадени на Земята; някои интервюта бяха претрупани с технически подробности, други бяха доста бедни, трети — прекалено многословни. Във всеки случай той побеседва с всички и като че ли никой не можеше да се оплаче, че е пренебрегнат. Впрочем това вече нямаше никакво значение…

Интересно, какво ли ставаше сега в душата на доктор Мартинс? Астрономът беше един от най-костеливите орехи; затова пък можеше да разкаже повече от всеки друг. На Пикет изведнъж му се прииска да потърси записа на първото интервю с Мартинс. Джордж великолепно разбираше, че се връща към миналото само и само да не мисли за настоящето. Ако му се удаде, толкова по-добре!…

Двадесет милиона мили отделяха стремително летящия кораб от кометата, когато Джордж намери най-после Мартинс в обсерваторията и поведе разговор с него. Той много добре помнеше това интервю. Видът на реещия се из помещението микрофон, поклащан леко от въздушната струя на вентилатора, беше толкова необичаен, че Пикет дълго не можа да се съсредоточи. А по гласа нищо не се забелязва, звучи с професионална непринуденост…

— Доктор Мартинс — гласеше първият въпрос, — от какво се състои кометата Рендъл?

— Съставът й е сложен — отговори астрономът — и непрекъснато се мени в зависимост от отдалечаването на кометата от Слънцето. Опашката се състои главно от амоняк, въгледвуокис, метан, водни пари, циан…

— Циан? Но нали той е отровен газ! Какво би станало, ако Земята попадне в такава струя?

— Нищо. Въпреки ефектния вид, опашката на кометата според нашите земни понятия е едва ли не вакуум. В обем, равен на обема на Земята, газът е толкова, колкото е въздухът в празна кибритена кутийка.

— Но това разредено вещество създава такова приказно зрелище!

— Както всеки силно разреден газ в електрическо поле. И по същата причина Слънцето бомбардира опашката на кометата с частици, които носят електрически заряд. И се получава нещо като светещи космически букви. Само дано рекламните кантори не се сетят да го използуват — ще нашарят цялата Слънчева система с обявленията си!

— Ужасна мисъл… Макар да съм уверен, че ще се намерят хора, които ще го нарекат тържество на приложната наука. Но да оставим опашката. Кажете, скоро ли ще достигнем сърцето на кометата — или ядрото, както, май, го наричате?

— Да се достигне ядрото, когато се движим в килватера, е много трудно. Нужни ни са не по-малко от две седмици. Ще се движим вътре в опашката и постепенно ще изучим цялата комета в надлъжното й сечение. До ядрото има още двадесет милиона мили, но ние вече знаем нещичко за него. Първо, то е извънредно малко, по-малко от петдесет мили в диаметър. И не представлява единна маса; изглежда, че ядрото е облак от роящи се частици.

— Ще можем ли да проникнем вътре в ядрото?

— Трудно е да се каже предварително. Може би, за да не се излагаме на опасност, ще се наложи да го изследваме чрез нашите телескопи от разстояние няколко хиляди мили. Но аз самият бих бил много разочарован, ако не влезем вътре. А вие?

Пикет изключи магнетофона. Да, всичко е вярно. Разбира се, че Мартинс щеше да бъде разочарован, още повече, никаква опасност като че ли не съществува. Като че ли? Кометата въобще не им поднесе никакви изненади, опасността се е криела на борда на собствения им кораб…

Те пронизваха една след друга огромните, невероятно разредени завеси: въпреки че кометата Рендъл сега се отдалечаваше от Слънцето, тя все още отделяше газ. И даже когато корабът се приближи до самата плътна част на кометата, тях практически ги обкръжаваше вакуум. Светещата мъгла, която се бе простряла на много милиони мили, почти безпрепятствено пропускаше светлината на звездите. А точно по курса им яркото петънце на ядрото също като блуждаещо огънче ги мамеше след себе си все напред и напред.

Електрическите смущения в заобикалящото ги вещество толкова нараснаха, че се прекъсна връзката им със Земята. Сигналите на главния им предавател трудно преминаваха и през последните няколко дена космонавтите предаваха само, че всичко е наред. Щом корабът се измъкне от кометата и вземе курс към Земята, връзката ще се възстанови, а засега те така са изолирани, също като изследователите едно време, когато не е имало радио. Неудобно, разбира се, но няма нищо страшно. Пикет дори се радваше, че му остава повече свободно време за канцеларска работа. Макар че „Челенджър“ се движеше към, ядрото на кометата — пътешествие, за което до двадесетото столетие не можеше да мечтае нито един капитан! — все пак някой трябваше да води сметките за продоволствието и другите запаси…

Бавно, предпазливо, опипвайки с радара пространството във всички посоки, „Челенджър“ проникваше в ядрото на кометата и заседна там сред ледовете.

Фред Уипъл, сътрудник на Харвардската обсерватория, още в четиридесетте години бе отгатнал истината. Но дори сега, когато те видяха всичко със собствените си очи, трудно им беше да повярват: мъничкото — относително — тяло на кометата се оказа грозд от айсберги, които, летейки по обща орбита, в същото време се въртяха, като меняха местата си. За разлика от ледените планини на земните океани, те не бяха ослепително бели и се състояха не от замръзнала вода. Мръсносиви, шуплести като постопил се сняг, с много „джобове“ от амоняк и метан, те от време на време, нагрявайки се от слънчевите лъчи, изхвърляха исполински струи газ. Зрелище великолепно, но Пикет по начало нямаше време да му се любува.

Затова пък сега имаше в излишък…

Джордж Пикет проверяваше наличните запаси, когато узна за бедата, при това той даже не осъзна веднага размерите й. В склада всичко беше в ред, запасите щяха да стигнат и за обратния им път до Земята. Той сам се бе убедил в това, оставаше само да направи справка в данните, които се пазеха в мъничката — колкото главичка на карфица — клетка на електронната памет, определена за счетоводството.

Когато на екрана светнаха първите нелепи цифри, Пикет реши, че не е натиснал нужното копче. Изтри резултата и вложи отново заданието в изчислителната машина.

Имаха всичко шестдесет сандъка вакуумирано месо, бяха изразходвали седемнадесет, оставаха… Отговорът гласеше: 99999943!

Направи отново изчисленията — резултатът беше същият. И тогава, озадачен, но все още не разтревожен, Пикет тръгна да търси доктор Мартинс.

Намери астронома в „Камерата за мъчения“ — малката гимнастическа зала, вмъкната между килерите и помещението на главната цистерна за гориво. Всеки член на екипажа беше длъжен да се упражнява тук по един час на ден, за да не отслабнат мускулите му в безтегловността, Мартинс се сражаваше с набор пружини и на лицето му бе изписана мрачна решителност. Той още повече посърна, когато изслуша доклада на Пикет.

Няколко манипулации в командното табло — и всичко стана ясно.

— Електронният мозък се е побъркал — каза Мартинс. — Не може вече нито да събира, нито да изважда.

— Нищо, ще го поправим!

Мартинс поклати глава. От обичайната му предизвикателна самоувереност не бе останала и следа. Напомняше много гумена кукла, от която бе почнал да излиза въздухът.

— Даже конструкторите му не биха се справили. В него има безброй микровръзки, свързани така плътно, както в мозъка на човека. Запомнящото устройство още действува, но изчислителят се е повредил. Прави някакъв миш-маш от постъпващите в него числа.

— Какво ще правим?

— Свършено е с нас — простичко отвърна Мартинс. — Без изчислителната машина сме загубени. Не ще можем да изчислим орбитата за връщането ни на Земята. Да се направят всички тия изчисления с молив и хартия са нужни цяла армия математици, и то да смятат непрекъснато цяла седмица.

— Ама че смешна работа! Корабът е в пълна изправност, продоволствие и гориво колкото щеш, а вие казвате, че ще загинем заради някакви си глупави изчисления.

— Глупави изчисления? — У Мартинс се върна частица от предишната енергия. — Да излезем от кометата на орбита, която да ни отведе към Земята — това е сериозна маневра, нужни са около сто хиляди изчислителни операции. Даже машината губи за това няколко минути.

Пикет не беше математик, но разбираше достатъчно от астронавтика, за да схване каква е работата. На кораб, летящ в Космоса, действуват множество небесни тела. Главната сила, която определя движението му, е слънчевото притегляне, задържащо всички планети на техните орбити. Но и планетите привличат кораба в различни страни, разбира се, много по-слабо. Да се вземат пред вид съперничещите сили, а главно да ги използуваш, за да стигнеш до желаната цел — па макар до нея да има и само десет милиона мили, — е много мъчна за разрешаване задача. Пикет разбираше отчаянието на Мартинс: нито един човек не може да работи без необходимия за работата му инструмент, а едва ли има друга работа, за която да е нужен по-сложен инструмент.

Когато началникът на експедицията съобщи на всички за повредата, състоя се извънредно съвещание и измина цял час, докато хората проумеят напълно какво ги очаква. До съдбоносния край имаше още много месеци и той им се струваше просто нереален. Смъртната им присъда беше прочетена, но изпълнението на наказанието се отлагаше. А през илюминатора се виждаше все същият великолепен пейзаж.

През облака на пламтящата мъгла — този облак ще остане вечен небесен паметник на загиналата експедиция — те видяха могъщия диск на Юпитер, по-ярък от която и да е звезда. Какво пък, ако останалите предпочетат да сложат край на живота си веднага, все някой от екипажа ще доживее до срещата с най-едрото дете на Слънцето. „Струва ли си да поживееш още някоя и друга седмица — питаше се Пикет, — за да видиш със собствените си очи картината, която пръв преди четири столетия е наблюдавал със саморъчно направен телескоп Галилей: спътниците на Юпитер, сновящи назад-напред също като топчета по невидим тел?“

Топчета на тел. Изведнъж от подсъзнанието на Джордж изскочи полузабравен спомен от детинството. Явно идеята от няколко дена е зреела в ума му — и най-после се бе оформила.

— Не! — извика той. — Глупости! Ще ми се присмеят!

„И какво от това? — възрази другата половина на съзнанието му. — Ти нищо не губиш, поне всеки ще бъде зает с работа, а не да мисли за продоволствието и кислорода.

По-добре искра надежда, отколкото безнадеждност…“

Джордж Пикет изключи магнетофона; унинието му веднага изчезна. Той откопча еластичния колан, стана от креслото и отиде в склада да търси необходимите материали.

* * *

— Съвсем не ми е до смешки — каза след три дена доктор Мартинс.

И презрително погледна саморъчно направеното от дърво и тел сметало, което Пикет държеше в ръката си.

— Знаех, че ще кажете така — миролюбиво отвърна журналистът. — Но най-напред ме изслушайте. Баба ми беше японка и в детинството си съм слушал от нея историята, която си спомних преди няколко дена. Това може би ще ни спаси. След Втората световна война устроили веднъж съревнование по бързо смятане — състезавали се американец, въоръжен с електрически аритмометър, и японец с абак, като това сметало. Победил японецът.

— Или аритмометърът не е струвал, или операторът не е бил добър.

— Нарочно избрали най-добрия от въоръжените сили на САЩ. Но да не спорим. Хайде да опитаме. Кажете две трицифрени числа за умножаване.

— Ами… 856 на 437.

Пръстите на Пикет зашариха по топчетата, като ги местеха мълниеносно по теловете. Теловете бяха всичко дванадесет, това даваше възможност да се извършват действия с всички числа от едно до 999999999999, или ако се раздели сметалото на секции, едновременно да се извършват няколко изчисления.

— 374072 — отвърна Пикет почти мигновено. — А сега да видим как ще се справите вие с молив и хартия.

Мина около минута, най-после Мартинс, който като повечето математици беше скаран със смятането, извика:

— 375072!

Проверката веднага показа, че Мартинс е сбъркал, макар да умножаваше три пъти по-дълго от Пикет.

Удивление, ревност, интерес се изписаха на лицето на астронома.

— Кой ви е научил на тоя фокус? — запита той. — Мислех, че с това нещо може само да се събира и изважда.

— А какво е в същност умножаването, не е ли многократно събиране? Седем пъти събрах 856 в реда на единиците, три пъти — в реда на десетините, четири пъти — в реда на стотиците. Същото правите и вие на хартията. Разбира се, за да се постигне по-голяма бързина, има похвати, но ако ви се е сторило, че смятам бързо, какво ли бихте казали тогава за брата на баба ми! Той работеше в една банка в Йокохама. Като почнеше да смята, пръстите му не се виждаха. Той ме понаучи на доста неща, но оттогава изминаха повече от двадесет години. Упражнявам се само от два дена, още смятам бавно. И все пак се надявам, че успях поне мъничко да ви убедя.

— И още как! Просто съм поразен. И да делите ли можете така бързо?

— Почти, само че трябва да се поупражнявам.

Мартинс взе сметалото, почна да мести назад-напред топчетата. После въздъхна.

— Гениално… Но това няма да ни спаси, дори да се смята с него десет пъти по-бързо. Машината смята милион пъти по-бързо.

— Помислил съм и за това — отвърна Пикет, като почна да губи самообладание. (Какъв мухльо е този Мартинс, няма никаква воля за борба. Би трябвало поне да се замисли как са се справяли астрономите преди сто години, когато не е имало никакви сметачни машини!) — Ето какво предлагам — а вие ще кажете дали греша…

Той изложи, без да бърза, много подробно плана си. Докато го слушаше, Мартинс изведнъж се оживи и даже се разсмя; за първи път от много дни насам Пикет чу смях на борда на „Челенджър“.

— Представям си каква физиономия ще направи началникът на експедицията — извика астрономът, — когато чуе, че всички ние ще трябва да се върнем в забавачницата и да играем с топчета!

Никой не искаше да повярва, докато Пикет сам не им показа как се смята с абака. Хора, израсли във века на електрониката, никак не очакваха, че простичката комбинация от телове и топчета е способна на такива чудеса. Но задачата беше увлекателна, а освен това ставаше дума за живота им и те с жар се хванаха на работа.

Щом инженерите изработиха достатъчно съвършени копия на грубия оригинал, направен от Пикет, всички почнаха да се учат. Основните правила той им обясни за няколко минути, главното беше практиката, многочасовите упражнения, за да свикнат пръстите автоматично да местят топчетата. Някои и след седмица непрекъснати упражнения не можаха да постигнат достатъчна бързина и точност, затова пък други бързо надминаха самия Пикет.

На космонавтите им се присънваха топчета и телове, в сънищата си те продължаваха да смятат… Когато посвикнаха да работят със сметалата, екипажът се раздели на групи, които с увлечение почнаха да се състезават помежду си и да усъвършенствуват умението си. В края на краищата най-добрите се научиха за петнадесет секунди да умножават четирицифрени числа и можеха да смятат няколко часа наред.

Това беше чисто механична работа, която не изискваше голяма съобразителност, а само навик. Истински трудната задача се падна на Мартинс и в нея никой не можеше да му помогне. Той трябваше да забрави обикновените начини на работа с изчислителните машини и така да съставя заданията, че хората да ги изпълняват механично, без да вникват в смисъла на обработваните числа. Астрономът им съобщаваше данните, те ги изчисляваха по указаната схема и след няколко часа живият математически конвейер казваше отговора. А за да се застраховат от грешки, паралелно работеха две групи и от време на време сверяваха резултатите си.

— И тъй — обърна се Пикет към своя микрофон, когато най-сетне намери малко свободно време и се сети за слушателите, с които се бе сбогувал завинаги — ние създадохме сметачна машина от хора вместо от електронни клетки. Разбира се, тя действува няколко хиляди пъти по-бавно, не може да борави с много големи числа и лесно се уморява, но все пак ще свърши работа. Ние не ще можем да изчислим целия обратен път, това е твърде сложно, но ще се помъчим да определим поне орбитата, което ще ни даде възможност да стигнем до зоната на радиовръзката. Щом корабът се отдалечи от електрическите смущения, ние ще съобщим координатите си на Земята, оттам електронните машини ще ни кажат какво да правим по-нататък. Вече излязохме от ядрото на кометата и не летим към границите на Слънчевата система. Новият курс потвърждава точността на изчисленията ни, доколкото въобще може да се говори за точност. Наистина корабът е още в опашката на кометата, но от ядрото ни делят милиони мили и ние вече не виждаме амонячните айсберги. Те се носят към звездите във вледеняващата нощ на междуслънчевото пространство, а ние се връщаме в къщи…

— Ало, Земя… Земя! Вика „Челенджър“, тук е „Челенджър“! Отговорете, щом ни чуете, помогнете ни в изчисленията, докато не са се изтрили пръстите ни!