Айзък Азимов
Тайната на робот Ел-76

Присвивайки тревожно очи зад стъклата на очилата без рамки, Джонатън Куъл разтвори вратата, на която бе написано „управител“. Хвърли на бюрото сгънат лист и задъхвайки се, произнесе:

— Погледнете, шефе!

Сем Тоб прехвърли пурата си от единия ъгъл на устата в другия, погледна листа и потърка с ръка необръснатата си брада.

— По дяволите! — избухна той. — Ония какви ги дрънкат?

— Доказват, че сме им изпратили пет робота от серия Ел — обясни Куъл.

— Ние изпратихме шест! — каза Тоб.

— Разбира се, шест! Но те са получили само пет. Предадоха и номерата им — липсва Ел-76.

Столът на Тоб полетя към стената и пълничкият управител изхвръкна от стаята. А след пет часа, когато целият завод, от монтажния цех до вакуумните камери, беше изоснови преровен, когато двестата работници бяха до един разпитани, изпотеният и разрошен Тоб изпрати бърза телеграма до централния завод в Скенектъди.

Тогава и там настъпи паника. Работата не беше само в това, че законът строго забраняваше роботите да пребивават на Земята извън пределите на заводите на корпорацията, които имаха специална лицензия. Законът винаги можеше да бъде заобиколен. Един математик от изследователския отдел определи най-точно положението. Той каза:

— Този робот е конструиран да работи с „Дезинто“ на Луната. Позитронният му мозък е предназначен за лунните, само за лунните условия. На Земята той ще бъде подложен на въздействието на милиони сетивни дразнители, за което съвсем не е подготвен. Да се предскаже как ще реагира, е невъзможно. Абсолютно невъзможно!

И математикът изтри с ръка изпотеното си чело.

Не измина и час и към завода във Вирджиния излетя стратоплан. Указанията бяха прости:

— Незабавно да се издири роботът!

* * *

Ел-76 беше съвсем объркан. Дори нещо повече — сложният му позитронен мозък съзнаваше само едно: че е объркан. Това бе започнало в момента, когато попадна в непознатата обстановка. А как се случи, той вече не знаеше. Всичко се бе оплело.

Под краката му имаше нещо зелено, наоколо се издигаха кафяви стълбове, също зелени на върха. Небето, което трябваше да бъде черно, беше синьо. Слънцето беше такова, каквото трябваше да бъде — кръгло, жълто и огнено. Но къде е прашната, подобна на пемза повърхност? Къде са огромните скалисти пръстени на кратерите?

Под краката му имаше само зеленина, а над главата му — синьо небе. Околните звуци също бяха непознати. Той прекоси воден поток, който стигаше до кръста му. Водата беше синкава, студена и мокра. А хората, които от време на време срещаше по пътя си, бяха без скафандри, макар че трябваше да бъдат със скафандри. Щом го зърнеха, те извикваха нещо и бягаха презглава. Един от тях дори се прицели в него с пушката си — куршумът изсвири над главата му — и също хукна да бяга.

Роботът нямаше никаква представа от колко време скита така, докато на две мили от градчето Хенафорд не се натъкна на къщурката на Рендолф Пейн. Самият Рендолф Пейн седеше пред вратата с отвертка в едната ръка и лула в другата, стиснал между колене някакви останки от повредена прахосмукачка.

Пейн си тананикаше нещо, защото беше човек весел и безгрижен, във всеки случай, докато се намираше в тази къщичка. Той имаше и по-представително жилище в Хенафорд, но това жилище се заемаше главно от жена му, за което той искрено съжаляваше. Ето защо чувствуваше такова облекчение и такава свобода, когато се намираше в своята „луксозна колиба“, където можеше спокойно да си пуши и да се отдава на любимия си занаят — поправка на домакински уреди, които отдавна си бяха изпели песента.

Това не беше бог знае какво развлечение, но понякога някой му донасяше радиоапарат или будилник и парите, които Пейн получаваше за това, че изтърбушваше вътрешностите им, оставаха на негово разположение, а не минаваха през ръцете на стиснатата му съпруга, която му отпускаше само жалки грошове.

Например за тази прахосмукачка имаше изгледи да получи цели шест долара. При тази мисъл Пейн затананика по-високо, вдигна очи и изведнъж се изпоти. Тананикането секна и Пейн изблещи очи, понечи да стане, за да си плюе на петите, но краката не го слушаха. Ел-76 коленичи до него и попита:

— Слушайте, защо всички бягат, щом ме видят?

Пейн прекрасно разбираше защо бягат, но нечленоразделните звуци, които успя да издаде, не изясниха положението. Той леко се отмести от робота.

Ел-76 продължаваше с тон на обиден:

— Един дори стреля в мен. Дюйм по-вляво, и той щеше да одраска гръдната ми броня.

— Н-навярно п-психопат — заеквайки, промърмори Пейн.

— Възможно. — Гласът на робота прозвуча по-доверително. — Слушайте, защо въобще всичко не е така, както трябва да бъде?

Пейн се огледа. Мина му през ума, че този метален гигант със зверски вид разговаря доста кротко. Освен това някога май бе чувал, че устройството на мозъка на роботите не им позволява да причиняват вреда на човека, и му стана по-леко.

— Всичко си е тъй, както трябва да бъде.

— Нима? — Ел-76 го погледна неодобрително. — Ето вие например. Къде ви е скафандърът?

— Аз изобщо нямам скафандър.

— Тогава защо не сте умрял?

— Е… не знам — отвърна слисаният Пейн.

— Ето, виждате ли! — тържествуващо каза роботът. — Нали ви разправям, че всичко не е тъй, както трябва да бъде. Къде е кратерът Коперник? Къде е Лунната станция номер 17? А къде е моят „Дезинто“? Искам да се заловя за работа. Много искам. — Гласът му трепереше от недоумение и обида. — Вече толкова часа търся някой да ми каже къде е моят „Дезинто“, но всички, щом ме видят, се разбягват. Сигурно вече съм изостанал от графика и началникът на участъка много ще се ядоса. Ама че положение!

Пейн най-сетне се поокопити и произнесе:

— А ти как се казваш?

— Моят номер е Ел-76.

— Добре. Виж какво, Ел, ако търсиш Лунната станция №17, тя е на Луната. Ясно ли ти е?

Ел-76 кимна с тежката си глава.

— Да, разбира се. Но аз точно нея търся…

— Но тя е на Луната. А тук не е Луната.

Сега дойде ред роботът да се смути. Известно време той гледа замислено Пейн, а после бавно произнесе:

— Тоест как така — не е Луната? Разбира се, че е Луната. Ако не е Луната, тогава какво е? А? Кажете де?

Пейн издаде някакъв неразбираем звук и задиша тежко. Той заплаши с пръст робота.

— Слушай — започна той, но внезапно го осени най-великата идея на века и завърши с глух глас: — Ух, какъв си!

Ел-76 го погледна строго.

— Това не е отговор. Според мен имам право на учтив отговор, щом питам учтиво.

Но Пейн не го слушаше. Той все още се чудеше на прозорливостта си. Разбира се, всичко е ясно като бял ден. Този робот е бил построен за Луната, но по някакъв начин се е озовал на Земята. Не е чудно, че съвсем се е объркал, защото позитронният му мозък е пригоден изключително за лунните условия и не е в състояние да разбере земната обстановка.

Само да успее да задържи робота, докато се свърже със завода в Питързбъроу! Роботите струват огромни пари. Не по-малко от 50000 долара, както бе чувал, а понякога и милиони. Какво възнаграждение може да получи!

Помисли си само, Рендолф Пейн! И всички тия пари, до последния цент, ще бъдат твои. А на Миранда нито пукнат грош!

Най-сетне той успя да стане.

— Ел — каза той. — Ние с теб сме приятели. Приятели! Аз те обичам като брат.

Той протегна ръка.

— Дай си лапата!

Ръката му потъна в металната длан на робота, който внимателно я стисна. Роботът не разбираше напълно какво точно става.

— Значи ли това, че ще ми кажете как да намеря Лунната станция №17?

Пейн беше леко озадачен.

— Н-не, не съвсем. Въобще ти така ми харесваш, че искам за известно време да останеш тук, при мен.

— О не, не мога. Длъжен съм да се заловя за работа. — Той добави мрачно: — Искам да работя. Трябва да работя!

Пейн си помисли с леко отвращение, че има разни вкусове, и каза:

— Добре, тогава ще ти обясня нещо. Виждам, че не си глупав. Твоят началник ми заповяда да те задържа тук за известно време. Въобще, докато изпрати да те вземат.

— Защо — подозрително запита Ел-76.

— Не знам. Това е държавна тайна.

„Господи, дано повярва!“ — молеше се Пейн. Той знаеше, че роботите са дяволски умни, но този беше, изглежда, по-стар модел.

А докато се молеше, Ел-76 обмисляше положението. Мозъкът му, предназначен за работа с „Дезинто“ на Луната, не беше пригоден за абстрактни разсъждения. Впрочем Ел-76 откри, че откакто се бе заблудил мисловните му процеси протичат някак си странно. Явно му действуваше чуждата обстановка.

Във всеки случай въпросът, който той зададе, показваше известна проницателност:

— А как се нарича моят началник?

Пейн се закашля, но бързо съобрази и отвърна обиден:

— Ел, не те ли е срам? Но аз не мога да ти кажа как се казва. И дърветата имат уши!

Ел-76 огледа невъзмутимо съседното дърво и възрази:

— Нямат уши.

— Знам. Исках да кажа, че наблизо може да има шпиони.

— Шпиони ли?

— Разбира се. Това са едни лоши хора, които искат да унищожат Лунната станция №17.

— Защо?

— Защото са лоши. Те и теб искат да унищожат, ето защо трябва да останеш известно време тук, за да не те намерят.

— Но… но на мен ми е нужен „Дезинто“. Не бива да изоставам от графика.

— Добре де, ще имаш и своя „Дезинто“ — трескаво обещаваше Пейн. — Утре ще ти изпратят „Дезинто“. Да, утре.

А дотогава хората от завода ще дойдат и той ще си получи обещаните пачки със зелени стодоларови хартийки.

Но под въздействието на непознатия свят робот Ел-76 ставаше все по-упорит.

— Не — отвърна той. — „Дезинто“ ми е нужен веднага.

Той изпъна металните си стави и стана.

— По-добре да тръгна пак да го търся.

Пейн се спусна след него и го хвана за студения, твърд лакът.

— Слушай — завика той. — Длъжен си да останеш!

Тогава нещо щракна в мозъка на робота. Необикновеното, което го заобикаляше, се събра в една точка, мозъкът му се обля в ярка светлина и заработи извънредно резултатно. Роботът се извърна енергично към Пейн:

— Виж какво! Аз мога и тук да построя „Дезинто“ и тогава ще имам възможност да работя с него.

Пейн неуверено помълча.

— Не мисля, че ще мога да ти помогна.

Явно не си струваше да се преструва, че умее да строи някакви си неизвестни „Дезинто“.

— Няма значение — Ел-76 почти усещаше как позитронните връзки в мозъка му се пренастройват и изпитваше успокоително възбуждение. — Аз сам мога да построя „Дезинто“.

Той надзърна в леговището на Пейн и каза:

— Тук има всичко, което ми трябва.

Рендолф Пейн огледа вехториите, с които бе затрупана къщичката му: изтърбушени радиоапарати, хладилници без врати, ръждясали автомобилни мотори, счупена газова печка, няколко мили омотана жица — изобщо към петдесет тона най-различни железни отпадъци, на които не би обърнал никакво внимание дори един вехтошар.

— Нима? — със слаб глас попита той.

* * *

След два часа почти едновременно се случиха две събития. Първо, че на Сем Тоб, управител на филиала „Ю. С. Роботз енд миканикъл мен инкорпорейтед“ в Питързбъроу, позвъни по видеофона някой си Рендолф Пейн от Хенафорд. Отнасяше се до изчезналия робот. Тоб издаде някакво ръмжене и се изключи, като заповяда за в бъдеще всички подобни позвънявания да се адресират до шестия помощник на вицепрезидента.

Макар че робот Ел-76 бе безследно изчезнал, през последната седмица в завода непрекъснато постъпваха съобщения от цялата страна за местонахождението му. Понякога, по четиринадесет на ден, при това от четиринадесет различни щата. Това бе вече прекалено и Тоб бе стигнал до истерия. Още повече с тая работа, изглежда, смяташе да се заеме комисията на конгреса, макар най-известните специалисти по робототехника и математична физика до един да си залагаха главата, че роботът е напълно безопасен.

Не е чудно, че управителят чак след три часа се замисли над въпроса, а откъде Рендолф Пейн може да знае, че роботът е предназначен за Лунната станция №17? И въобще откъде бе узнал, че номерът на робота е Ел-76? Тези подробности компанията никому не бе съобщавала.

След минута и половина размишление той започна да действува.

Но през тези три часа, които изминаха, откакто позвъни Пейн, се случи второ събитие. Рендолф Пейн, които съвсем правилно изтълкува нежеланието на управителя да разговаря като признак на недоверие към собствените му думи, се върна в къщичката с фотоапарат. Да видим сега няма ли да повярват на фотографията! А оригинала — да имат да вземат — той ще им го покаже, когато му броят паричките.

През това време Ел-76 най-усърдно работеше. Половината от вехториите в къщичката на Пейн бяха разхвърлени на едно пространство приблизително от два акра, а в средата роботът, коленичил, се занимаваше с радиолампи, парчета желязо, медна жица и други боклуци. Той не обръщаше никакво внимание на Пейн, който, пльоснал се по корем, се готвеше да направи прекрасна снимка.

Именно в този момент откъм завоя на пътя се показа Лемюъл Оливър Купър и застина на мястото си, потресен от открилата се пред очите му картина. Идваше насам заради електрическия тостер, който бе усвоил лошия навик да изхвърля филийките, без да се потруди да ги изпече. Вървеше насам в приятно пролетно настроение, без да бърза. И хукна обратно с такава скорост, че всеки треньор по лека атлетика би му завидял.

Без да намалява скоростта, Купер — вече без шапка и тостер — нахълта в кабинета на шерифа Соундърз и спря чак когато се удари в стената. Приятелски ръце го подхванаха и в течение на тридесет секунди той безуспешно се опитваше да каже нещо. Поиха го с уиски, вееха му с кърпичка и когато най-сетне заговори се получи приблизително следното: „Чудовище… седем фута на ръст… изхвърляше всичко от къщичката… бедният Рени Пейн…“ — и тъй нататък.

Постепенно се изясниха подробностите: че в къщичката на Рендолф Пейн седяло огромно метално чудовище на ръст около седем фута, а може би и цели осем или девет; че самият Рендолф Пейн лежал на земята целият в кръв, обезобразен до неузнаваемост; че чудовището усърдно разрушавало къщичката, с което удовлетворявало страстта си към разрушение; че то се е нахвърлило върху Лемюъл Оливър Купър и той, Купър, едва успял да се изплъзне от лапите му.

Шерифът Соундърз затегна колана си и каза:

— Това ще е същият оня механичен човек, дето е избягал от завода в Питързбъроу. Още миналата събота ни предупредиха. Хей, Джейк, забоди на всеки хенафордец, който умее да стреля, по една значка на помощник шериф. И към пладне всички да са тук! Да, виж какво, Джейк, най-напред се отбий при вдовицата на Пейн и намекни за нещастието, само внимателно.

Казват, че Миранда Лейн, като узнала за случилото се, най-напред проверила на място ли е застрахователната полица на „покойния“ й мъж и веднага след това надала такъв сърцераздирателен писък, който би направил чест на всяка благопристойна вдовица.

* * *

Няколко часа по-късно Рендолф Пейн, неподозиращ нищо за постигналите го тежки наранявания и ужасна смърт, със задоволство разглеждаше току-що проявените негативи. Оставаше му само да извади копия. И Пейн излезе от завеската, която преграждаше импровизираната тъмна стаичка, да попуши и да побъбри с робата.

При това той бе в блажено неведение, че гората наоколо гъмжи от изплашени фермери въоръжени с каквото им попадне — като се почне от старинен мускет — реликви от колониалните времена — и се свърши с ръчната картечница на самия шериф. Не подозираше и че половин дузина робототехници начело със Сем Тоб в този момент препускат по шосето откъм Питързбъроу със скорост повече от сто и двадесет мили в час, само за да имат удоволствието да се запознаят с него.

И тъй, докато наближаваше развръзката, Рендолф Пейн въздъхна удовлетворено, драсна клечка кибрит, запали лулата си и със снизходителна усмивка погледна робот Ел-76. Отдавна вече му бе станало ясно, че роботът се е окончателно побъркал. Рендолф Пейн разбираше все нещичко от техника, но никога дори не му се бе и присънвало нещо подобно на чудовищното съоръжение, което бе измайсторил Ел-76.

Да, то бе наистина нещо ужасно!

Над масивна основа от ръждясало желязо (Пейн си спомни, че някога беше част от трактор) безпорядъчно стърчеше бъркотия от жици, колела, лампи и безброй неописуеми ужаси без название. Всичко това завършваше на върха с нещо като фуния с най-зловещ вид. На Пейн му се дощя да надзърне във фунията, но се въздържа. Случвало му се бе да вижда как внезапно експлодират къде по-прилични машини. Той каза:

— Я слушай, Ел!

Роботът лежеше по корем и нагласяше някаква тънка метална лента. Той вдигна глава.

— Какво искате, Пейн?

— Какво е това?

— Това е „Дезинто“, който строя, за да започна работа. Усъвършенствуван модел.

Роботът стана, почисти със скърцане стоманените си колене и с гордост погледна съоръжението си.

Пейн потръпна. Усъвършенствуван модел! Не е чудно, че крият оригинала в лунните пещери. Горкият спътник на земята!

— А ще работи ли тая дяволия — запита той.

— Разбира се.

— Отде знаеш?

— Щом съм го построил, как няма да работи! Трябва ми още един детайл. Имате ли фенерче?

— Май че имах някъде.

Пейн изчезна в къщичката и веднага се върна.

Роботът отвинти капака на фенерчето и отново се залови за работа. След пет минути се отдръпна на няколко крачки и произнесе:

— Готово. Сега ще почне да работи. Ако искате, можете да гледате.

— А не е ли опасно?

— Ами, и дете може да си служи с него.

— А-а! — Пейн се усмихна криво и се скри зад близкото най-дебело дърво. — Карай — каза той. — Вярвам ти.

Ел-76 посочи кошмарната грамада от отпадъци и произнесе:

— Гледайте!

После ръцете му се раздвижиха…

* * *

Храбрите фермери от графството Хенафорд, щата Вирджиния, бавно затягаха обръча около къщичката на Пейн. Те притичваха от дърво до дърво, а кръвта на героичните им прадеди от колониалните времена кипеше в жилите им и по гърбовете им лазеха тръпки.

Шерифът Соундърз предаде по веригата заповед:

— Да се стреля само по сигнал от мен — и се целете в очите.

Към него се приближи Джейкъб Линкър, Мършавия Джейк, както му викаха приятелите, и помощник-шериф, както той сам се наричаше.

— Е, как е, оня механичен човек офейка ли?

В гласа му, без да ще, прозвуча слаба надежда.

— Отде ще знам — измърмори шерифът. — Едва ли. Щяхме да го срещнем в гората.

— Много е тихо нещо, а къщичката е съвсем наблизо.

Джейк можеше и да не споменава за това — в гърлото на шерифа бе заседнала такава голяма буца, че трябваше да я преглъща на три пъти.

— Върни се на мястото си — заповяда той. — И дръж пръста си на спусъка.

Бяха се приближили вече до самата поляна и шерифът Соундърз надзърна иззад дървото с крайчето на плътно замижалото си око. Не видял нищо, той почака, сетне отново опита, като този път отвори очи. Опитът естествено излезе по-успешен.

Той видя следното: някакъв грамаден механичен човек стоеше с гръб към него и се навеждаше над някакво вледеняващо душата разкривено устройство с неясно произхождение и още по-неясно предназначение. По такъв начин шерифът не успя да забележи треперещата фигура на Рендолф Пейн, който нежно прегръщаше един чепатест ствол през три дървета от него на север-северозапад.

Шерифът Соундърз излезе напред и вдигна картечницата си. Роботът, който стоеше все така с широкия си метален гръб към него, произнесе на висок глас, като се обръщаше към неизвестно лице (или лица):

— Гледайте!

И в този миг, когато шерифът отвори уста, за да даде сигнал да открият огън, металните пръсти натиснаха копчето.

* * *

Точно описание на това, което се случи после, няма въпреки присъствието на седемдесет очевидци. При всички следващи дни, месеци и години нито един от тях не промълви нито дума за тези няколко секунди, изминали непосредствено след това, когато шерифът отвори уста да изкомандува: „Огън!“ Когато се опитваха да ги разпитват, те просто позеленяваха и клатушкайки се, се оттегляха.

Но има основание да се предполага, че в общи черти се е случило следното:

Шерифът Соундърз отворил устата си, Ел-76 натиснал копчето, „Дезинто“ задействувал и седемдесет и пет дървета, два сеновала, три крави и три четвърти от хълма Патешки клюн сякаш ги издуха вятърът.

После устата на шерифа Соундърз за неопределено време останала отворена, но не издала нито командата да се открие огън, нито какъвто и да било друг звук. А после…

А после засъскал разсипаният въздух, зачул се трясък и шум от множество тела, бягащи през храстите, и серия лилави мълнии се разлетели във всички посоки из гората. От участниците в засадата не останало и помен.

Около поляната се търкаляха огнестрелни оръжия от най-различни системи, включително и патентованата никелирана свръхскорострелна ръчна картечница на шерифа. Между оръжията бяха разпръснати петдесетина шапки, няколко неизпушени пури и най-различни дреболии, изпуснати в суматохата. Но хората бяха изчезнали.

С изключение на Мършавия Джейк за никого от тези хора нищо не се чу през следващите три дена. Изключението се дължеше само на това, че когато той бягаше със скоростта на метеор, се натъкна на половин дузина служащи от завода в Питързбъроу, които също препускаха с напълно прилична скорост, но в обратна посока.

Сем Тоб спря Мършавия Джейк, препречвайки пътя му с корема си. Щом задиша отново, Сем запита:

— Къде живее Рендолф Пейн?

Изцъклените очи на Мършавия Джейк за миг се проясниха.

— Приятелю! — отвърна той. — В обратна посока.

И в същия миг като по чудо изчезна.

На Рендолф Пейн събитията подействуваха малко по-иначе. Той абсолютно не помнеше какво се бе случило в промеждутъка от петте секунди, изтекли след натискането на копчето и изчезването на хълма Патешки клюн. Помнеше само как гледа през храстите към поляната, скрит зад дървото, и след това вече как се люлее на най-горния клон. Същият импулс, който бе разпръснал хайката по хоризонтал, го беше накарал да литне по вертикала.

Що се отнася до това, как се бе изхитрил да преодолее стоте и петдесет фута между дънера на дървото и върха — покатери ли се, скочи ли, полетя ли — той не знаеше, пък и не искаше да знае.

Знаеше само едно: роботът, който се намираше временно в негово владение, бе унищожил чужда собственост. Мечтите за възнаграждението се изпариха, заместиха ги кошмарни видения, в които фигурираха възмутени граждани, разярени тълпи от хора, искащи да го линчуват, граждански искове, арест по обвинение в убийство и тирадите на Миранда Пейн. Главно тирадите на Миранда Пейн.

Той пресипнало закрещя:

— Ей, роботе, строши тая дяволия, чуваш ли? И забрави, че се познаваме. Не ме познаваш, ясно ли е? И никому нито дума! Забрави, всичко забрави, чуваш ли?

Не мислеше, че заповедта му ще бъде изпълнена: просто чувствуваше нужда да излее яда си. Но той не знаеше, че роботът винаги изпълнява заповедите на човека, с изключение на случаите, когато изпълнението им представлява опасност за друг човек.

Затова Ел-76 се зае спокойно и методично да разрушава „Дезинто“. В момента, когато тъпчеше с краката си последния кубически дюйм от машината, на поляната се появи Сем Тоб с командата си, а Рендолф Пейн, усетил, че са дошли истинските стопани на робота, скочи презглава от дървото и хукна колкото му държаха краката в неизвестна посока. Не остана да чака възнаграждението.

Инженерът-робототехник Остин Уайлд се извърна към Сем Тоб и попита:

— Успяхте ли нещо да узнаете от робота?

Тоб поклати глава и изрева басово.

— Нищо. Нито дума. Забравил е всичко случило се, след като е излязъл от завода. Изглежда му е било заповядано да забрави — иначе щеше поне нещичко да помни. С каква купчина вехтории се е занимавал?

— Да, именно купчина вехтории. Но това, което той е унищожил, беше безспорно „Дезинто“. Само да ми падне тоя човек, дето му е заповядал да направи това. Бих го мъчил до смърт. Ето погледнете.

Те стояха на склона на бившия хълм Патешки клюн, по-точно на онова място, където склонът внезапно свършваше, тъй като върхът на хълма беше просто срязан. Уайлд прокара ръка по абсолютно равната повърхност.

— Какъв „Дезинто“, а? — каза той. — Обръснал е хълма до основи.

— Защо ли го е построил?

Уайлд вдигна рамене.

— Не знам. Някакъв местен фактор е подействувал така на позитронния му мозък, че е построил „Дезинто“ от отпадъци. Изгледите да успеем някога да разберем какъв е бил този фактор са нищожно малки, тъй като роботът всичко е забравил. Никога няма да имаме втори такъв „Дезинто“.

— Не е важно. Главното е, че намерихме робота.

— Де да беше така — с горчивина възрази инженерът. — Работили ли сте някога с „Дезинто“ на Луната? Те плюскат енергия като електрически свини и почват да работят чак след като напрежението стигне милион волта. А този „Дезинто“ е работел на съвсем друг принцип. Разгледах парчетата под микроскоп и знаете ли от какъв единствен източник се е захранвал с енергия?

— От какъв?

— Ето, само от това! И ние никога не ще узнаем как роботът го е постигнал.

И Остин Уайлд посочи източника на захранване, който бе дал възможност на „Дезинто“ за половин секунда да смете хълма — две батерийки от джобно фенерче.