Христо Стефанов
Космосът на човека (предговор към сборника „Белият гущер“)

Павел Вежинов — доскоро сред нас — е, както все по-ясно осъзнаваме, един от класиците на нашата литература. Той беше и фантаст. Можем ли да завършим силогизма — творбите му са класика на българската научна фантастика?

Не зная — макар че поне едно от включените в тази книга заглавия ще остане, според мен, в златния фонд на нашата литература. Но, честно казано, този въпрос ми се струва несъществен. Далеч по-важно е, че творчеството на Павел Вежинов дава рядката възможност да видим как един голям писател е използувал — в различни моменти от творческия си път — по различен начин научнофантастичния елемент, подчинявайки го на все по-мащабни идейно-художествени задачи. В тази светлина по новому се очертава и въпросът за същността на онова, което твърде общо наричаме научно-фантастична литература, за границите на възможностите и, за тяхното разширяване и окончателно преодоляване…

Естествено един предговор не е място за литературно-исторически и теоретически „екскурзии“. Тук само мимоходом искам да отбележа, че напоследък и създатели, и теоретици на научната фантастика предпочитат да забравят първата съставка на названието, когато говорят за нейната „генеалогия“. Така тя става неочаквано внушителна — фантастична литература са писали и Булгаков, но и Гогол, а всъщност и Гьоте, както и Шекспир, впрочем защо не и Омир („Одисея“)?… Подобно „разширяване на понятието“ може да бъде дори полезно — поне като напомняне към какви върхове трябва да се стреми научната фантастика, — ако не замъгляваше един ключов, по моему, въпрос: как, по какъв начин1 е мотивирано фантастичното като израз на повишена художествена условност? Всички помним „магистъра по черна магия“, от „Майстора и Маргарита“ и не е трудно да се досетим, че аналогични нему „създания“ се срещат и в „Понеделник започва в събота“ или „Резерватът на таласъмите“ примерно. Само че на Булгаков не му е била необходима дори онази квазинаучна мотивировка и псевдоправдоподобност, която се оказва задължителна за братя Стругацки или Кл. Саймък… Примерът не е доказателство, разбира се — с него искам само да загатна, че литературата много по-лесно и ползотворно черпи фантастичното от изворите на онова, което най-общо наричаме митология (имам предвид и фолклорно-легендарното, и цялостния културно-митологически арсенал на човечеството), отколкото от „ареала“ на — пак в най-широкия смисъл — научните идеи. Защо е така, представлява отделен въпрос, с който в случая няма да се занимаваме; а че наистина е така даже в нашия XX в., момеем да се убедим чрез простото припомнят на имена и направления — от Джойс, Т. Ман, Булгаков или Т. Улф до т. нар. „магически реализъм“…

Павел Вежинов е сред малкото изключения от това правило. В неговите творби фантастичното — като сюжетен ход или въобще детайл — е натоварено с максимално богато и разностранно социално и нравствено-философско съдържание (дотолкова, че сме склонни да го възприемаме просто като символ — напр. полетът на Доротея в „Бариерата“); и същевременно то е „съгласувано“ с — в смисъл че не им противоречи — основните естественонаучни истини. И изобщо писателят показва (в цялостното си творчество) колко разнообразно и оригинално може да се подчини научният (респ. научно-фантастчен) елемент на основния идейно-художествен замисъл — да си припомним примерно „Нощем с белите коне“, където една научна хипотеза (подмяната на здравите с патологични клетъчни структури като механизъм на раковата болест) от обикновен сюжетен елемент постепенно прераства в многостепенна метафора, изпълнена и със социално, и с етично съдържание… Говоря, естествено, за зрелите творби на писателя (дори и за такива, които не могат да бъдат причислени към „сайънс фикшън“); а настоящият сборник ще покаже и пътя на писателя към тези върхове в творчеството му. И същевременно — как при цялото му развитие остава постоянен единствено интересът към космоса на човешката душа, към необятността на човешкия живот, на които истинският космос — когато присъствува фабулно — е само скромна „проекция“…

Ето например „В една тъмна нощ“ — тук научно-фантастичният елемент (уред за четене на мисли) не е нито оригинален, нито е нещо повече от най-обикновена условност (героят би могъл да придобие тази способност и по друг начин, без това да се отрази на същността на разказа). Всъщност творбата започва оттук нататък — в анализа на човешките отношения, в психологическата им дисекция и нравствена оценка… Безсмислено е да се питаме дали това представлява „наистина“ научна фантастика, защото безпогрешно усещаме главното — то е литература. Или „Историята на едно привидение“ — анекдотична шега с някои недотам мили човешки черти, чието присъствие в сборника е оправдано поне като свидетелство, че и хумористичните разновидности на жанра не са чужди на писателя…

Три творби — „В един есенен ден по шосето“, „Сините пеперуди“ и „Когато си в лодката“ — на пръв поглед са най-близо до представата ни за „канонична“ научна фантастика. И същевременно те най-добре показват как при големия писател творби с различни жанрови и изразни конвенции се оказват вплетени в един проблемен кръг, осветлявайки го от неочаквани страни. Срещата с представител на друга цивилизация („Един есенен ден по шосето“) не е за Павел Вежинов опит да даде своя версия на централния в научната фантастика мотив за контакта, а напротив — възможност в една условна ситуация да постави въпроса за моралната стойност на хуманната пасивност или активност… Което пък включва тази новела в проблемното „силово поле“ на толкова различни творби като „Звездите над нас“ или „Дълъг летен ден“. Сюжетно погледнато, „Когато си в лодката“ не е нищо повече от белетристично въплъщение на известната (и много модна по някое време) хипотеза за външно вмешателство при зараждане живота на Земята… Но така е само за онези, които не стигат по-далеч от интригата. А мотивът за Мойсей (и легендарния, и знаменитата статуя), както и някои от „визиите“ на различни моменти от човешката история(минала и бъдеща) ни насочват всъщност към друг проблем — проблема за разума и творческия дух като единствени „гаранти“ на всяка цивилизация…

А какво от пръв поглед представлява „Сините пеперуди“? Просто „хрумване“, „каприз на перото“ или най-много — конструиране на един „свят по вероятност“, чиито различия се дължат на друго биологическо устройство. Е, разбира се — и косвена съпоставка на облика на подобен свят с нашия… Такива творби в „редовата“ научна фантастика има много и те безспорно не са без-интересни. Но в „Сините пеперуди“ акцентът е другаде — върху загубите, до които води пълното разделяне на емоции и интелект, върху (все още само) предусещането, че проблемът за тяхното хармонично единство може би ще се окаже основен за човека, а оттам — и за човечеството… Трябваше да се появят „Белият гущер“ (по-късно и „Везни“), за да видим цялата актуалност на този въпрос, както и истинската му значимост… (Като казвам това, не го съпоставям с други съдбоносни въпроси пред човечеството, а само изтъквам колко малко внимание е привличал досега.) Впрочем подобни експли-кации на проблематиката неизбежно я схематизират до крайност — в „Белият гущер“ става дума не просто за „разлада“ между мисъл и чувство, а за опасността от интелект, лишен от нравствен „коректив“, за гибелната му антихуманна сила, която неизбежно се насочва и срещу носителя му, и срещу другите… (В този смисъл връзката с проблема за мира, за ядрената заплаха и ролята, т.е. отговорността на науката в тази небивала за човечеството ситуация, е явна.)

Така стигаме до „Бариерата“. За тази кратка повест се изписа цяла критическа литература и едва ли тук ще мога да добавя нещо съществено. Бих искал да подчертая само две неща. Първото — това е органичната връзка между отделните пластове на проблематиката (социална, нравствено-психологическа и философска). И то даже не „връзка“, а желязна логика, с която големите, битийни проблеми „се извеждат“ от плътната битова фактура, от пресечения релеф на делничните конфликти и нрави. Това според мене винаги е било един от същностните белези на голямата литература. А другото е, че нейната научнофантастична „окраска“, ако мога да се изразя така, идва не само — и не толкова — от мотивировката, с която са въведени необичайните способности на Доротея (макар че и тук писателят е безупречен — тя с нищо не противоречи на допустимото за съвременната наука), колкото от впечатлението, че днешните ни конфликти и проблеми, мъчителният ни път към изграждането на една нова духовно-нравствена хармония се анализират и оценяват от позицията на бъдещето. Което пък, по моему, се случва в онези много редки случаи, когато първата част от определението научнофантастична литература изгубва смисъла си на ограничение (оставайки само като отличителен белег) и ни позволява отново да подчертаем втората му съставка — литература…

И ако читателят от всичко дотук е останал с впечатлението, че прекалено подчертавам онова, което отличава творчеството на Павел Вежинов от „стандартната“ научна фантастика, длъжен съм да се извиня за умишлената едностранчивост. Но този сборник я оправдава донякъде — защото нагледно показва дългия творчески път на един голям писател в рамките на жанра, и пълното им преодоляване в най-зрелите му произведения. И за сетен път доказва истината, че изкуството — каквито и други определения да поставяме пред него — в автентичните си образци винаги представлява пътешествие в космоса на човека.