Зиновий Юриев
Бързи сънища (6)

VI глава

Иля сигурно ме бе изчаквал на прозореца, защото още преди да изляза от асансьора, вече широко бе отворил вратата на своя апартамент. Улови ме за ръката и ме завлече в кухнята, където чайникът злобно съскаше върху печката.

— Извинявай, Юрочка, но наистина не съм бъркал, като съм те смятал за олигофрен.

— Благодаря.

— А също и себе си. Вчера и днес изнасилвах всички, които имат поне някакво отношение към кибернетиката.

— Към кибернетиката?

— Ами да. Тъкмо тук се проявява твоето клинично малоумие. Какво представляват сънищата ти, ако не си правиш шеги с нас? Това са сигнали, които носят някаква информация. Така ли е?

— Очевидно.

— „Очевидно!“ Разбира се, че е очевидно. На всички изнасилени в нашия институт задавах един и същ въпрос: ако, да речем, една цивилизация се опитва да предава за пръв път информация на друга цивилизация, как може да привлече вниманието й към своите сигнали? И всички кибернетици в един глас отвръщаха: за да привлече вниманието й към своите сигнали, трябва да се помъчи да подчертае изкуствения им характер.

— Но как?

— Точно там е работата — как? И всички изнасилени отговориха едно и също: като променя самите сигнали или интервалите между тях. Да речем, ако сигналите се получават с интервали от две, четири, шест и така нататък единици време, можем да сме съвсем сигурни, че тия интервали нямат случаен характер. Или, да допуснем, интервалите се променят в геометрична прогресия: две, четири, осем, шестнадесет… Същото може да се каже за дължината или силата на самите сигнали. Разбираш ли ме?

— Сякаш те разбирам.

— Щом е тъй, можем да направим извод. Твоите човечета безусловно са носители на разум. Разбират, че ония, които приемат сигналите им, ще поискат да ги проверят…

— Но нали сигналите не се нуждаят от разшифроване. Не са някакви си там точки и тирета или криви. Това е филм. Многосериен учебен филм.

— Да, но… — Иля се замисли, но веднага трепна. — Те разбират, че самото съдържание на сънищата не може да се зафиксира.

— Защо непременно трябва да мислят така? Аз не знам дали изобщо спят, дали сънуват. Повтарям: не знам. Но нали ти обясних, че те не знаят какво значи мои мисли и чужди мисли. Техните мисли свободно циркулират между всички братя. Ето защо за тях необходимостта да се докаже на някого, че аз съм мислил това, а не онова, е абсурдна и не се побира в съзнанието. Разбираш ли, те не могат да знаят какво е лъжа. А щом не знаят какво е лъжа, не могат да знаят какво е проверка.

— Да, изглежда, че си прав — оклюма се Иля. — Макар че все пак си струва да опитаме.

— Какво именно?

— Това, за което говореха кибернетиците. Честотата на сигналите.

— Но сънят…

— За сигнал служат сънищата. Нали разправяше, че в лабораторията по съня могат обективно да фиксират началото на сънищата.

— Да, така ми казаха. Но какво е сънят? Заспиш и…

— За разлика от тебе аз съм предприемчив и любознателен. Днес прочетох пет книги за съня. Сънят, скъпи ми малоумни приятелю, е сложно нещо. Има си фази и така нататък. Върви в лабораторията, падни в професорските крака…

— Там има едни изумителни крачета…

— Професорски?

— Почти. И очи. Сиви. С поразителна форма. И тесни, дълги длани. Казва се Нина Сергеевна.

— Да, това не е като Кехлибарената планета. Тук изведнъж ставаш красноречив. Надявам се, че ще се разберете за спането…

— Стига си приказвал мръсотии.

— Боже мой, боже мой, какво възпитание, какви маниери! Пардон, мосю. Забравих с кого разговарям. Екскюз ми, сър…

Иля продължаваше да дърдори нещо, а аз изведнъж си спомних, че забравих да му кажа за телепатията. Това беше невероятно. Как така забравих?

— Илюшенка — рекох аз, — знаеш ли, струва ми се, че ни дават още едно потвърждение за своето съществуване.

— Какво?

— По някакъв начин ме надариха със способността да чета чуждите мисли.

Иля стана и изключи газта под бълващия пара и негодуващо клокочещ чайник.

— Не е твърде остроумно.

— Не се шегувам. Помисли си нещо. Обърни ми гръб за всеки случай. Хайде, мислѝ де, мислѝ, ако умееш.

„Номер ли ще ми погажда?“

— О, не, Илюша, никакъв номер не ти погаждам. Мислѝ сериозно. Кажи си наум поне някакви цифри.

„Седем… сто и три… петнадесет…“

— Седем — рекох аз, — сто и три, петнадесет…

Иля се обърна към мене, свали си очилата, духна върху стъклата, после дълго и грижливо ги бърса със сакото си.

Дожаля ми за него.

— Хайде пак. Мисля — измънка той.

— „Там на разходка бил огромен крокодил.“

— Пак — каза Иля.

— „Гута кават лапидем нон ви…“ Ако не съм забравил, на латински това значи: „Капката дълбае камъка не със сила“.

— Още веднъж — твърдо рече Иля. — Само че недей повтаря на глас, а го запиши на лист хартия. И аз ще запиша. Хайде.

Аз написах: „Не може да бъде, защото никога не може да има такова нещо“.

Той взе листчето и дълго, мъчително чете написаното от мене. После написаното от него. После сложи двете листчета едно до друго.

— Юрочка, ама как тъй. Можеш ли да ме ощипеш, да ме удариш, да ме ухапеш, да ме порежеш, но не много силно? Как тъй? Не може да бъде. Разбираш ли? Не може да бъде. Няма нито един случай с ясно зафиксирано предаване на мислите на разстояние. Разбираш ли?

— Да, „разбираш“.

— Тогава защо стоиш?

— А какво да правя?

— О, боже, защо приятелят ми е толкова дементен? Та това е… това е… това е събитие, чието значение не се побира в съзнанието. Кажи, Юрка, вярно ли е всичко? Ако не спя, в чест на такова събитие се кълна да разтребя къщата, да намажа подовете с полски лак и да науча наизуст календара. Какво си помислих сега?

— Че стоя като пън, напълно лишен от фантазия.

— Просто да се побърка човек! Вече дори не знам как да го… Да пийнем по чашка, а?

— Не, приятелю мой — важно отвърнах аз. — За разлика от някои други не мога да се отнасям безотговорно към главата си. Ами ако алкохолът разрушава телепатичните способности?

— В името на науката — жално рече Иля.

— Ще ти дам една наука, пияница такъв! — строго казах аз. — При това съм с колата.

— Добре, дявол да те вземе. Помислих си, че… Ама какво да ти разправям, щом и без това четеш мислите ми…

— Все пак по̀ сме свикнали да си говорим.

— Знаеш ли, Юраня, засега недей дрънка много за четенето на мислите.

— Защо?

— Всичко това е твърде сериозно. Не бива да правиш от него цирк. Галя знае ли?

— Да.

— Кой друг?

— Никой.

— Накарай я да даде дума, че няма да казва на никого. Обещаваш ли?

— Да.

— А аз също ще помисля какво да правим по-нататък.

* * *

Педагогът си е педагог. Просто не можех да си откажа малкото удоволствие. При това, ако говорим откровено, все пак съм си суетен.

— Я да видим сега кого ще изпитам — казах аз и се надигнах иззад масата.

Седми „А“ стаи дъх. Бавно тръгнах между чиновете с ръце на гърба.

„Няма да ме вдигне, миналия път ме изпита от място“ — трескаво си помисли Коля Сафонов.

— Сигурен ли си? — попитах аз, като спрях.

— В кое, Юрий Михайлович? — скочи сто и осемдесет сантиметровият акселерат.

— Че няма да те вдигна, защото миналия път съм те изпитал от място.

Сафонов плахо се усмихна.

— Е, добре, сигурността е прекрасно нещо. Щом си сигурен, няма да те вдигна. Седни си, млади приятелю.

Сафонов седна, като мигаше учудено с прекрасните си пухкави ресници.

„Нищо не съм учила!“ — уплашена си помисли Аня Засипко, дребничко, чистичко и беличко момиче, което имаше най-дългата и дебела плитка в класа, а може би и в света.

— Печално, Анечка, печално — казах аз и я погледнах.

Класът изведнъж се оживи. На тоя свят няма по-отзивчива аудитория от училищния клас. Безделниците почувствуваха, че пред очите им става нещо интересно и по всички лица освен по бялото личице на Аня Засипко се изписа жив интерес.

Аня стоеше и мълчеше, дребничко, чистичко и беличко момиче с дълга, дебела плитка.

— Нищо не си учила за днес, нали? — играех си аз с ученическата мишка като някакъв учителски котарак.

Аня още повече наведе очи и силно се изчерви, поради което изведнъж заприлича на кукла.

— Седни си, Аня. Отлично знам, че не си готова, знаех го още от първия миг, когато влязох в класната стая, но няма да те изпитам. Не съм садист, двойките и забележките в бележника не ми доставят удоволствие. А Сафонов чак сега си помисли: „Откъде знае всичко?“ Вярно ли е, млади приятелю?

Сафонов се опита да преглътне и толкова изразително кимна, че класът дружно се разсмя.

— Нали виждате, мили дечица, колко напразни са опитите ви да се изплъзнете от моите мрежи. Виждате ли?

Класът печално кимна. Аз ги разбирах. Лошо е да си в мрежа. Погледнах Антошин. Стори ми се, че в очите му мъждука заговорническо пламъче. Приближих се до него. „Дано ме изпита“ — помисли си Антошин. Честна дума, в очите ми едва не се появиха сълзи на благодарност.

— Струва ми се, че Сергей Антошин няма нищо против да излезе. Така ли е, Сергей?

Антошин стана:

— Учил съм, Юрий Михайлович.

Той наистина беше учил, миличкият ми Антошин. Отговори за „четири“, но аз с наслада му писах „пет“. В дневника и в бележника.

* * *

Нина Сергеевна Кербел ме посрещна при входа на лабораторията.

— Не мислех, че ще дойдете толкова бързо.

— Назначихте ми аудиенция в четири, а сега е точно четири.

— Нима вече е четири? Да влезем тук, в тая стаичка. Настаних се в нея, докато го няма завеждащия.

Нина Сергеевна седна зад бюрото, затвори очи и разтърка клепачите си. На носа й се виждаха вдлъбнатинки от очилата. Аз мълчах и я гледах. Сигурно съвсем ме беше забравила. Най-после трепна, отвори очи, и виновно се усмихна:

— Извинете, днес нещо съм уморена…

— Господ да ви пази…

— Слушам ви.

Както изглежда, тя не искаше да чуя въздишката й, но аз я чух. Не исках да правя това, но вече не можех да се спра.

— Нина Сергеевна, помислете си нещо — казах аз.

Тя вдигна прекрасните си сиви очи и ме погледна.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Каквото искате. Кажете си наум някаква фраза.

— Защо?

— Нина Сергеевна, бъдете от време на време покорна жена, която подчинява волята си на мъжката.

— Да не мислите, че никога не съм го правила? — Тя се усмихна с леката си, неуловима усмивка. — Добре. Започвам да мисля.

— Извинявайте, но това е банално. Помислихте си: „Какво иска от мене?“

Нина Сергеевна лекичко се изчерви и сви рамене.

— Още веднъж. Нещо по-особено, за да сведем до минимум случайното съвпадение… Аха, това е по-добре. Казахте си наум следната фраза: „Бързият сън е бил открит през 1953 година от Юджин Азерински от Чикаго“. Познах ли?

— Как го правите?

— Не знам. Мисля, че е свързано по някакъв начин с онова, което ви разказах миналия път.

— С вашите сънища?

— Да.

— Кога за пръв път открихте у себе си тая способност? — Маниерите на Нина Сергеевна изведнъж станаха решителни, енергични. Пред мене вече беше изследовател.

— Вчера.

— Хм!… И наистина чувате мислите ми?

— Когато съм достатъчно близко и концентрирам вниманието си. Нина Сергеевна, да ви кажа честно, дойдох при вас не за да демонстрирам телепатичните си способности…

— Какво говорите, няма да ви пусна! Дори не можете да си представите колко интересно е това…

— И все пак не е най-важното. Оня ден ми казахте, че можете да фиксирате с приборите си началото и края на сънищата.

— Точно така. По странно съвпадение току-що се замислих за фразата, която чухте… Помните ли, за бързия сън? И тъй, тъкмо бързият сън, понякога го наричат парадоксален сън, ремсън или ромбенцефаличен сън — виждате ли колко названия, — тъкмо той е сънят, по време на който сънуваме.

— И можете да фиксирате този сън?

— О, да, по няколко начина.

— Добре, Нина Сергеевна. Представете си за миг, че не съм умопобъркан…

— Аз…

— Разбирам. Няма нужда от извинения. Представете си за миг, че разказите ми за Кехлибарената планета са истински. Истински в смисъл, че такава планета съществува реално, а не в моето въображение. И че сънищата ми са информация, която тая цивилизация ни изпраща. Повтарям — да допуснем. Нали кибернетиците твърдят, че при предаване на сигнали всяка цивилизация ще се помъчи да направи така, че тия сигнали лесно да се отличават, да се вижда изкуственият им характер.

— Искате да кажете…

— Точно така. Ако смятаме сънищата за сигнали, може би периодичността им или интервалите между тях ще се подчиняват на някаква закономерност. Разбирате ли ме?

— Напълно…

— Моля ви за този експеримент като за лична услуга. Ако всичко се окаже чиста фантазия, просто ще го забравим. В противен случай…

— В противен случай…

— Тогава ще помислим.

— На мене пък ми се иска да видя вашата енцефалограма, докато четете мисли. Може да излезе нещо интересно. Във всеки случай, струва ми се, никой никъде не е правил такива изследвания. Поне защото, както е известно, телепатия не съществува.

— Тогава чудесно, Нина Сергеевна. Кандидат ли сте?

— Да.

— Ще станете доктор. После завеждащ лаборатория. После ще ви изберат за член-кореспондент. Ще бъдете най-красивият член-кореспондент. И всички ще казват: „А, ето я оная, интересната, дето откри телепатията…“ — „Голяма работа, просто й провървя. Ако тоя Чернов се беше озовал в моите ръце, вече щях да съм академик…“ — „И все пак тя е интересна дама…“

— Благодаря. — Нина Сергеевна се усмихна вече съвсем весело.

— За какво?

— За най-красивия член-кореспондент и за определението „интересна“.

— Няма защо.

— Аз пък дори сега се мислех за красива…

— И аз мисля така — казах аз напълно сериозно и Нина Сергеевна бързо ме погледна. — Е, обещавате ли?

— Щом давате гаранция за член-кореспондент, ще поприказвам с шефа, тъкмо утре се връща от отпуска.

— А той…

— Ще се помъча да го придумам.