Зиновий Юриев
Бързи сънища (4)

IV глава

По пътя към къщи изведнъж си спомних за моя приятел Илюша Плошкин. Не бях го виждал вече няколко месеца.

Бяхме учили в Института за чужди езици, но той имаше странно хоби — психиатрията. Сипеше психиатрически термини наляво и надясно. В зависимост от настроението си ме наричаше олигофрен изобщо, дементен, имбецил и дебил, като подробно ми обясняваше всички тия градации на малоумието. Не му се сърдех, защото Иля е най-добрият човек на света. На границата на лудостта, казваше той сам за себе си.

Дълго рових в джобовете, докато намеря монета от две копейки. По моите сметки Иля все още трябваше да е на работа. Така и излезе.

— Ти ли си, олигофрен? — радостно прогърмя слушалката на другия край на жицата и изведнъж почувствувах някаква топлинка.

— Аз съм. Как я караш?

— Не се преструвай! — още по-гръмко се развика Иля, та чак мембраната на слушалката се разтрепера. — Не лъжи и себе си, и мене. Имаш нужда от нещо. Кажи честно и откровено.

— Имаш ли някоя повече или по-малко популярна книга по психиатрия?

— Подиграваш се, а? Разбира се, че имам. И книги, и учебници. Нали знаеш, че психиатрията ми е хоби. Помниш ли диагнозите, които ти поставях?

— Помня ги. Олигофрен, идиот, дементен, имбецил и дебил едновременно.

— Виж само как си ги запомнил! Е, и оправдаваш ли диагнозата?

— Мъча се, Илюша. Кога ще си бъдеш у дома?

— След един час.

— Ако не възразяваш, ще прескоча да взема нещо. Учебник или книга по психиатрия.

— Няма да стане.

— Защо?

— Защото в такъв случай затварям сергията и след тридесет секунди съм свободен. Обменът на техническа информация ще продължи и без моето лично ръководство.

— Да не те изгонят от работа?

— Мене ли?

— Тебе.

— Не могат да ме изгонят.

— Защо?

— Защото имам ужасна репутация. Всички знаят, че съм безделник, а безделниците не ги уволняват. Съжаляват ги.

— Чукат ми на вратата.

— Добре, къде си?

Посочих координатите си и се разбрахме да се срещнем след половин час.

Илюша беше все същият. Дебел, красиво омачкан и пълен с ентусиазъм.

Всеки път, когато го виждам след що-годе продължителен период от време, се опасявам, че изведнъж ще е отслабнал и ще е престанал да прилича на Пиер Безухов. Но за щастие той не отслабва. Дори напротив.

Илюша дълго и нежно изтупваше праха от сакото ми, като с всички сили ме налагаше по гърба, разтърсваше, мачкаше, въртеше, разглеждаше ме и най-после доволен кимна:

— Добре ми изглеждаш.

— В какъв смисъл, Илюша?

— Сякаш не се забелязват признаци на синдрома ЙО. Впрочем два месеца са твърде малко време за такава анамнеза.

— А какво е това?

— ЙО? Нима не съм ти казвал? Синдромът на Йонич. Помниш ли разказа на Антон Павлович? Така наричам ония, които започват да затъпяват и да се вкисват. Симптомите: оловен поглед, забавена реакция спрямо ония, които стоят по-долу, разширяване и уплътняване на задника…

Едностайният апартамент на Илюша е нещо като абсолютното безредие, първичния хаос, вселената преди сгъстяването на облаците от прах и образуването на звездите. Ала за разлика от вселената тук прахта не може да се сгъсти, защото покрива на равномерен дебел пласт почти всичко в апартамента с изключение на утъпканите от стопанина пътечки.

— Ще прощаваш — въздъхна Иля. — Нали знаеш, че такова е психическото ми заболяване. Все се каня да го опиша, но не ми остава време. Страдам от натрапчивата идея, че чистотата в края на краищата ще погуби човечеството. Природата не търпи чистота и отмъщава на човека заради стремежа му към чистота и хигиена. Тук, на това малко островче в морето на противоестествената стерилност, живея в хармония с природата. Почакай, сегичка ще хапнем нещо.

— Тук ли? — искрено се смаях аз. — Да хапнем тук?

— За съжаление тук не може — въздъхна Иля.

— Защо? — попитах аз.

— Опитвал съм…

— И какво?

— Много скърца.

— Какво скърца? Масата ли?

— Прахта, глупчо. Прахта между зъбите. И толкова силно, че съседите тропат.

— Върви по дяволите!

— Виждаш ли колко е ограничен мозъкът ти. Човек едвам се е измъкнал от блатото на баналността, а ти вече го чакаш със сопа в ръка — върви по дяволите. Ах, Юра, Юра, горкичкото ми малко имбецилче! Добре, да вървим в кухнята. А докато приготвя нещо, ето ти учебник по психиатрия. Дръж.

Боже мой, никога не бях виждал толкова подробно обработена книга. Всеки втори ред беше подчертан, срещу новите редове имаше непонятни знаци, а някои страници бяха изпъстрени с тайнствени цифри, изписани от ръката на Илюша.

Вербални илюзии, слухови халюцинации… Хм… Описани са от В. Х. Кандински още през XIX век. Болният вярва, че мислите му не принадлежат на него самия, а на някой друг и са вложени в него… Така, така… Болните се оплакват от „насилствени“ спомени, сънища… Аха, това вече е по-близо, помислих си аз.

Странно, но никак не се вълнувах. В дъното на душата си бях сигурен, че съм напълно здрав.

Насилствени сънища. Е, да допуснем. Какво друго има тук? Псевдохалюцинациите в съчетание с чувството за чуждост и „насилственост“, откритост на мислите се нарича синдром на психическия автоматизъм на Кандински-Клерамбо.

Уви, помислих си аз, далече съм от психическия автоматизъм. Никакви насилствени мисли, никаква откритост. Да минем по-нататък. Натрапчиви идеи. Мисли, от които човек не може да се освободи, макар и да иска.

Наистина не мога да се освободя от мислите за Кехлибарената планета. Но и не искам.

Свръхценни идеи. Това пък какво е? Мислите нямат нелеп характер, но болният неправилно ги оценява, придава им твърде голямо значение, каквото те обективно не притежават. Свръхценните идеи — за разлика от натрапчивите — не се съпровождат от тягостно чувство на натрапчивост и желание у болния да се освободи от неправилния начин на мислене.

Е, това вече е твърде близо до мене. Нямам тягостно чувство, нямам желание да се освободя, а мисълта, че за пръв път в историята на човечеството някаква друга цивилизация се опитва да ни съобщи нещо за себе си — нали това е явно глупава мисъл, на която… как беше там?… придават твърде голямо значение, каквото мисълта обективно не притежава.

Добре, ама така човек може да се удави в дебелия том. Аха, ето моите любими прякори — олигофрени, дебили, имбецили, идиоти.

А ето го и моето собствено парафренно бълнуване. Започнах внимателно да чета: „Болният често се смята за светец, за свръхчовек, призван да решава съдбата на човечеството“.

Светец ли съм аз? Уви, не. И на свръхчовек май не приличам. Не съм от тази тегловна категория. Със съдбата на човечеството вече имам по-голяма близост.

„Парафренният синдром — продължих да чета аз — се различава от параноидното фантастично бълнуване. Ала този критерий не може да се признае за съвсем сполучлив. Вероятно по-правилно е преходът от бълнуване към парафрения да се разглежда като по-нататъшно задълбочаване на процеса на дезавтономизиране структурата на личността. При това личността бърка своята биография с чужда, лесно присвоява данните на чуждия живот.“

Божичко, помислих си аз, каква неточна наука! Дезавтономизиране структурата на личността. Бъркам своята биография с чужда? Все още не.

— Още ли не си се побъркал? — чу се от кухнята гласът на Илюша.

— Крепя се с последни сили — изпъшках аз.

— Тогава ела да ядем.

За мое изумление кухнята се оказа по-чиста, отколкото беше последния път, а омлетът с пържен салам изглеждаше просто великолепен.

— Ще пийнем ли по чашка? — попита Илюша.

— Предписано ми е да почивам и да цикля паркет, а ти ме провокираш с чашка. И това ми било другар, приятел!…

— Я стига — нежно измърмори Иля и сипа в чашките нещо, което по цвят приличаше на лимонов ликьор.

Чукнахме се и ги гаврътнахме. Водката с накиснати лимонови кори беше хубава.

— Та какво те е сполетяло, мой бедни приятелю?

— Ще имаш ли търпение да ме изслушаш?

— Не ме баламосвай. За какво друго стават приятелите? Само за да се изслушат.

Започнах да разказвам. Иля изгълта омлета си и ме слушаше с притворени очи. Дори ми се стори, че задряма, но сериозно поклати глава, когато попитах дали да го събудя за вечеря.

Разказвах и остро, с цялата си кожа, с цялата си същност разбирах колко нелепо звучи моят разказ. Блюстителите на здравия разум дори не трябва да се бранят от мене. Само видът им е достатъчен, та моите истории да секнат, да спрат, да загубят багрите си, да изсъхнат и да се превърнат в сива прах. Като оная, от която са се образували звездите и която лежеше на дебел пласт в стаята на Илюша.

Но въпреки това Кехлибарената планета пееше в мене, безстрашно напираше навън и аз разказвах, разказвах, като се мъчех да вложа в думите поне частица от оранжевия блясък, сред който живееха У и неговите братя.

Когато млъкнах, почувствувах странно ликуване. За миг ми се стори, че Иля ми е повярвал. Той продължаваше да седи с притворени очи и не помръдваше. А може би все пак е заспал?

Паузата растеше, растеше, издуваше се като огромен мехур. Най-после Иля отвори очи и ме погледна.

— Юра — каза той, — искам да ти задам един просташки въпрос.

— Добре.

— Истина ли е? Това, дето ми го разказа?

— Да.

— Тогава не е имало никаква нужда да ходиш на лекар и да четеш психиатрията.

— Защо?

— Защото си здрав. Разбира се, ако не смятаме лекото малоумие, от което винаги си страдал. Във всеки случай откакто те познавам. Искаш ли да те учудя.

— Искам.

— Аз ти вярвам.

— Наистина ли? — попитах аз и почувствувах, че гласът ми предателски трепери.

— Наистина.

— Благодаря, Илюша. — Не знам защо, но очите ми се просълзиха.

— Не говорѝ глупости. Разбираш ли, вярвам ти. Това е… това е фантастично! Но, от друга страна, си мисля, че не реагирам на думите ти така, както навярно би трябвало. Разбираш ли какво е станало? Контакт! Първият контакт с братя по разум, първата вест от друга цивилизация! Най-великото, най-грандиозното събитие в историята на човечеството! Трябва да тичаме, да викаме, да бием камбани! Празник за хората, за планетата! А ние седим в това малко мръсно апартаментче и най-спокойно разговаряме. Знаеш ли защо? Защото дори самият ти не си съвсем сигурен, че е така. И аз. Да не смяташ, че мозъкът ни току-тъй е свикнал толкова много с рационалното мислене? О, не! Той се стреми да обясни, да обясни рационално всичко, което пропуска през себе си. А как да обясни твоите сънища? В случая рационалното е слабичко, хилаво, прилича на някаква научнофантастична повест. Е, добре, нека бъдем сдържани и спокойни като съдии. Какви доказателства имаме? Разказът на Юрий Михайлович Чернов. Той е добър, честна дума, добър е. Моля, ето ви характеристика от училището: „В работата си… като квалифициран, дисциплиниран“ и т.н. Отзиви на негови познати. Показания на жена му: „Знаете ли, почти никога не ме е лъгал. Само така, за дреболии.“ Какво друго?

Аз дълбоко въздъхнах.

— Тъкмо там е цялата работа — продължи Иля. — Ще попиташ: „Защо тогава каза, че ми вярваш?“ Вярвам ти. Вярвам и не вярвам. Вярвам ти, защото те познавам. Но това не е най-важното. Вярвам, защото искам да вярвам. Аз съм идиот и романтик. Не можах да се издигна. Изостанах в умственото и емоционалното си развитие. Дете съм. Глупаво дете. Жадувам за празници. За чудеса. Неочаквани, панаирни чудеса, които биха сиктирдосали уравновесените делници, уравновесените, умни хора. Затова ти вярвам. Всъщност дори не вярвам, а искам да вярвам. Разбираш ли, ис-кам! А дипломата ми и кората на големите полукълба се противят. „Моля ви се — фъфли кората, — така всеки ще започне да твърди, че нощем разговаря с ангели, че е видял всевишния в образа на горящ храст.“ И какво ще възразиш на кората? Кората е хитра, много хитра! И силна! Зад нея е културата, зад нея е науката. А насреща — някакво малко глупаче, което иска да стане чудо. И друго глупаче, което му обещава такова чудо.

— Извинявай — казах аз и се изправих. Стана ми тъжно, но все пак не можех да му се сърдя.

— Горкичкият ми мъничък дебил! — каза Иля с такава трогателна нежност и приятелско съчувствие, че сърцето ми трепна от топла благодарност и се устреми към дебелия човек с очилата, седнал срещу мене. — Не се прави на глупак. Стой и слушай умни приказки. Всичко, братко, се свежда до едно мъничко, незначително въпросче. Съвсем незначително въпросче. Трябва да се получат обективни доказателства, че приемаш в съня си някаква информация.

— И нищо повече?

— Нищо повече. Ще ми се обадиш по телефона утре или другиден. През това време ще измисля нещо.

— Ех, дали ще можеш! — казах аз с такава жар, че Иля, кой знае защо, затвори очи и няколко пъти енергично кимна.

— Ще мога — каза той. — Нали знаеш, че съм гений.

— Знам — казах аз.

Той наистина е гений, моят чудноват, дебел и омачкан приятел. Да можеше само да не си пилее така силите. Струва ми се, вече започвам да мисля като Галя, рекох си аз.

— Да не мислиш, че се престаравам само от любов към колегите си от института?

— Сигурно не.

— Прав си. Аз съм хитър. Егоист съм и непрекъснато си мисля: ами ако Юрка наистина влезе в историята? Тогава и аз като Арина Родионовна ще се шмугна там заедно с тебе. И твоите биографи от двадесет и първия или от тридесет и първия век ще отбележат, че пръв, който е повярвал на небесния пратеник, е бил неговият приятел Иля Плошкин, немарлив човек, но с огромно интелектуално мъжество. Кажи де, вземаш ли ме за Арина Родионовна? Вземаш ли ме в историята?

— Вземам ви, Арина Родионовна, вземам ви. Стягайте се.

* * *

Естествено, Галя се зарадва, че и лекарят ми е препоръчал да си почина.

— Сам ли ще приказваш с директорката?

— Не, Люш, нито аз ще приказвам, нито ти — меко, но твърдо рекох аз.

— Защо? — Галя ме погледна с леко недоумение.

Ако говорим честно, тя не е свикнала да й казвам „не“. Сиреч понякога, разбира се, употребявам думата „не“, но тя не се взема под внимание.

— Защото няма от какво да си почивам. Напълно здрав съм. И Иля Плошкин потвърди това. А той е най-големият от самоуките психиатри, които познавам.

Галя не удостои Плошкин дори с една фраза. Тя не го обича много. Може би подсъзнателно ме ревнува от него. Може би настръхва при мисълта за хаоса в жилището му, а най-вероятно у нея говори инстинктивното недоверие на омъжените жени към неженените приятели на мъжете им.

Изведнъж ми дожаля за Галя. Мъчи се, мъчи се с мене, опитва се да ме превърне във възрастен, солиден човек, а той й прави номер след номер. Ту се отказва от аспирантура, ту разговаря нощем с някакви малки човечета. И на всичко отгоре не иска да си почине при леля Нюра.

— Люш — виновно въздъхнах аз, — добре де, съгласен съм да се лекувам. (Галя ми хвърли бърз, подозрителен поглед.) Той ми препоръча да цикля паркет. Виж кой от познатите ни има нужда да му изцикля паркета срещу скромно заплащане.

— Идиот! — каза жена ми.

Боже господи, всички ли са се надумали да ме наричат идиот, дебил, имбецил? А може би в устата на приятелите и близките ми звучи самата истина?

— Защо? Нима физическият труд не облагородява човека? Щом Лев Николаевич Толстой е орал, защо аз да не мога да цикля паркет? Може би тъкмо там ще намеря истинското си призвание. Ти самата непрекъснато ме подкокоросваш да напусна училището… Ще забогатеем, ще си купим арабска гарнитура. Ще ни канят на гости заинтересувани клиенти…

Чудно нещо, днес изпитвах някакво сладостно чувство, като ядосвах Галя. Сякаш й отмъщавах. А може би й отмъщавах несъзнателно, задето не ми вярва?

— Успокой се. Грешиш, ако мислиш, че ще взема да се разправям с тебе — с клиничен тон каза Галя и очите й станаха утринносурови и хапливи. — Телевизорът е много по-интересен…