Зиновий Юриев
Бързи сънища (30)

XIV глава

На третия ден от моето отвличане, когато си мислех колко разтревожен трябва да е сега Павел Дмитриевич, изведнъж почувствувах оня лек сърбеж, оня гъдел някъде в главата — усещания, които бях започнал почти да забравям, откакто бях загубил дарбата си да чета чуждите мисли. И наистина — веднага чух леко шумолене на сухи листа. Шумоленето се усили, превърна се в брътвеж, а брътвежът на свой ред премина в думи. Кехлибарената планета ми изпращаше не само сънища, но и дарбата да чета мисли.

Вслушах се. Мислите, които чувах, пълзяха бавно, шаваха едвам-едвам, като сити, лениви зверчета: „Брат Енок… казва, правилно сме направили всичко… Рушат вярата… антихристи… Дали да се обадя на жената… Брат Енок не дава да се обаждам… казва, че цялата полиция може да са вдигнали на крак… Подслушват телефоните. Цялата полиция… Нека е цялата. Когато се сражаваш за нашия спасител Исус Христос, полицията нищо не може да направи… Време е да взема христин… Колко взех днес? Май шест таблетки… Брат Енок казва, че скоро ще мога да взимам и по-малко. А защо? И по осем ми е добре. Точно колкото за спасяване на душата. Така душата просто се слива с църквата…“

Брат Енок. Спомних си разказа на лейтенант Милич. Енок Бъртън. Синтът от трети ранг от Стипклиф. Съучастникът на Ян Колби. В главата ми узря план. Хубаво е, когато можеш да не се съмняваш дали планът ти е добър, или не. У мене нямаше място за съмнения. Имах само един план. Други нямах и не можех да имам.

Когато пазачът ми отново влезе при мене с таблата, без да го гледам, казах с равен глас:

— Братко, продължавайте да взимате по осем таблетки христин и не се съмнявайте. Точно колкото за спасяване на душата. С осем таблетки душата просто се слива с църквата. И никакви тревоги. Когато се сражаваш за нашия спасител Исус Христос, полицията нищо не може да направи… и не се обаждайте в къщи, нали брат Енок казва, че подслушват телефоните…

Още при първата ми фраза стъпките на пазача замряха. Бавно обърнах глава и го погледнах. Беше замръзнал на мястото си с таблата в ръце. Устата му се отвори и той забрави да я затвори. Гледаше ме, без да помръдва. Стоя така, докато свърших да говоря. Очите му бяха празни. Чувах мислите му. Сега те вече не приличаха на сити, лениви зверчета. Страхливо се мятаха насам-натам и аз ги чувах:

„Това пък какво е… Моите думи… Как тъй… Не може да бъде… Нали на ума си… Не съм ги изричал. Моите думи, съвсем същите… Как тъй… Може ли такова нещо? Споменава брат Енок… а той каза, че ако някой научи от мене името му, върху главата ми ще се стовари божието наказание… Как ли е Роза, децата са още съвсем малки…“

— Не се бой, братко — кротко казах аз. — Никакво божие наказание няма да се стовари върху главата ти. Не се бой и за Роза, и за малките си деца.

Моят пазач дълго муча нещо и поклащаше глава като неопитен ням, докато най-после успя да изрече:

— Ама… как… така?

— Не се бой, братко — рекох аз. — С моята уста говори нашият отец и спасител, който те е чул и е разкрил пред тебе сърцето си.

Започнах да влизам в ролята и гласът ми стана мазен като на щатен пророк.

— Пред мене? Сърцето си? — измънка железният човек. — Как? Защо?

„Пред мене! Недостойния роб… Господи… Защо?“

— Да, пред тебе, пред своя недостоен роб, нашият господ и повелител разкрива сърцето си и те дарява с благодат. Избра мене, за да ти възвестя това. Ще си помислиш: „Но как тъй? Научавам божията воля от оногова, когото държа под стража, ала пътищата господни са неизповедими…“

Ех, ако знаех по-добре божествената терминология, при това на английски, щях да го накарам да изпадне в екстаз, помислих си аз. Но като напук в главата ми се въртяха само „пътищата господни“, „божията воля“, „дарявам“ и „благодат“. Трябваше да разчитам на главата на моя пазач. Той явно беше по-запознат с Библията от мене.

— Но как тъй? — измънка пазачът ми. — Брат Енок казваше, че вие сте оръдие на дявола, с което той се опитва да отрови нашата вяра със съмнения… — И замълча.

„Как тъй? — продължи той скръбния монолог вече на ума си. — Оръдие на дявола — и ми предава словата господни… Боже прави и милосърдни, укрепи моята вяра и разум, просто не знам какво да си мисля…“

— Не се измъчвай, братко, не терзай душата си със съмнения. Нашият господ бог и спасител чува молитвата ти. Ще укрепи твоята вяра и разум, макар че и без това вярата ти е силна и радва сърцето му.

Пазачът ми бавно коленичи. Смръщеното му, страдащо чело се заглади и лицето му просветна.

„Сега ли да опитам, или да отложа за утре? — помислих си аз. — Както изглежда, трябва да опитам шанса. Друг може да няма. А могат и да сменят тоя човек…“

— Господ ми заръча да възвестя пред тебе неговата воля: ти си призван да укрепваш вярата на земята. Ще ме изведеш от тъмницата, ще понесем навред словото божие и ще станеш пръв сред равните в Християнската синтетическа църква.

Никога не бях участвувал в художествена самодейност. Винаги ми е пречела глупашката ми срамежливост и свръхкритичното отношение към себе си. Но този път предадох на пазача си волята господня толкова убедително и страстно, че сам се учудих. Ако бях играл така пред членовете на приемната комисия в някое театрално училище, където за едно място кандидатствуват по петдесетина души, щяха веднага да ме приемат.

— А… брат Енок? — с разтреперан глас попита моят пазач. — Той казва…

— Не светотатствувай! — изревах аз и в гласа ми затрепери ужас. — Брат Енок е само жалък човек, който не знае какво върши, а ти чуваш гласа господен, който говори с моята уста!…

Кой, кой в Библията е чувал божия глас? Трескаво се помъчих да си спомня. Мойсей, Аврам, Исак… Да, но кой, кога и защо?

„Господи, прости ми за съмненията, но не знам какво да си мисля…“ — страстно зашепна наум пазачът.

— Изправи се, господ ти прощава съмненията, защото показват колко дълбока е вярата ти! — с тръбен глас избоботих аз.

Пазачът бавно, с някакво несигурно движение вдигна длани към лицето си. Коленичил, той започна да се олюлява, и изведнъж политна на една страна. Още миг — и лежеше на пода, свит като зародиша от учебника по анатомия за осми клас. Само че облечен и по-възрастен.

Спуснах се към вратата. Тя беше отключена. Само тази врата ли е, или има и други? Дали да взема оръжието на синта? Не, дори да носи оръжие, няма нужда. Само това липсва: съветски учител да тича из Шервуд с пистолет в ръка.

Зад вратата имаше стълба. Ако се съди по това, че на нея беше по-хладно, отколкото в моята стая, тя трябваше да води към изхода от къщата.

Точно така е. Само че… отключена ли е, или е заключена? Виж, сега човек бива и да се помоли, помислих си аз, като натисках дръжката. Но не успях да се помоля и вратата се оказа заключена. Блъснах я с рамо. Безсмислено.

Може би пазачът още не е дошъл на себе си и ще измъкна от джоба му ключовете. През глава слязох по стълбите и се спуснах към възрастния зародиш. Протегнах ръка, за да бръкна в джоба му, но той изведнъж трепна и аз дръпнах назад ръката си. Нямах никаква практика за бърникане в джобове на изпаднали в безсъзнание пазачи.

Той отвори очи. Нямаше какво да се прави. Или отново трябва да държа изпит за влизане в театралното училище, или… Вече не ми остана време за второто „или“ и извиках:

— Изправи се! (Може би трябваше „възправи се“ — рекох си аз.) Възправи се и изведи оттук божия пратеник, изпълни заповедта, която ти е пратена от небето…

Синтът с мъка се изправи, посегна към джоба си. Ей сега ще измъкне пистолет, кой знае защо, си помислих аз, но той извади плоска тенекиена кутийка с разпятие на капака, изтърси няколко таблетки и ги хвърли в устата си. Почти цирков номер, помислих си аз.

„Осем таблетки — точно колкото за… — чух аз мисълта му, ако това можеше да се нарече мисъл. — Е, днес ще взема две повече, нищо…“

— Вземи, вземи, братко, днес ти разрешавам да вземеш и дванадесет.

Страхът ми изчезна. Обзе ме лудешко веселие. Всичко ще свърши добре, всичко трябва да свърши добре. Навлизах в ролята си. Ах, да можеше моите разбойници от осми „Б“ да ме слушат като тоя чугунен синт!

Синтът започна да трепере, сякаш го втресе. Хайде, хайде, железни човече, насам или натам, помислих си аз. Ако ще губиш съзнание — губи го. Ако ще изпълняваш волята божия — изпълнявай я, дявол да те вземе, и стига си треперал!

Като продължаваше да трепере, синтът впери поглед в мене. Вече не можех да чувам мислите му. Просто ги нямаше, ако не смятаме жалката салата от думи „как“, „воля“, „божия“ и така нататък.

Тръгнах към вратата заднешком, като придворен, Синтът закрачи след мене. Качих се по стълбите. Той ме последва.

„Как да му кажа — помислих си аз: — «Отвори тая врата»? Простичко звучи, делнично. Нисък стил.“

— Отвори тия двери! — избоботих аз.

„Взор“, „вопъл“? Какво друго да си спомня?

Без да сваля поглед от мене, сякаш в транс, синтът извади ключа, отвори вратата и ние излязохме навън, в двора на една виличка. Настръхнах от студ.

— В колата! — изкомандувах аз и синтът ме поведе към „вегата“ с лошо оправен ляв преден калник. — Към Шервуд! — Той можеше и да не знае къде е Лейквю.

* * *

— Разбирате ли какво направихте? — викаше капитан Трейг, като размахваше пръст пред самия нос на лейтенант Милич. — Разбирате ли какво значи това? Три хиляди души са хвърлени да търсят Чернов. Три хи-ля-ди! И всичко заради вашите идиотски теории. И-ди-от-ски! Надрънка ми дявол знае какви фантазии, а аз, старият глупак, стоя и слушам. Прогрес, регрес, бог, дявол! Ще видите един прогрес! Трети ден, разбирате ли? Трети! Ако и днес не намерят Чернов, можете да си търсите работа.

Зумерът на бюрото забръмча и капитанът вдигна слушалката:

— Е, какво още има? Тук е, тук е Милич.

Капитанът хвърли слушалката и лейтенантът я улови във въздуха.

— Лейтенант Милич слуша… Какво? — Той скочи на крака. — Задръжте ги! Тичам! — И хукна към вратата.

— Кой е? — извика капитан Трейг.

— Чернов!

* * *

Лейтенант Милич погледна Ян Колби, който седеше пред него в кабинета му.

— Е, мистър Колби, вашият колега Енок Бъртън си призна всичко. Мисля, че и вие нямате друг изход.

Синтът въздъхна, по лицето му се плъзна лека усмивка.

— Драги лейтенанте, ако не греша, на времето ви черпих с кафе… Отплатете ми се със същото.

— С удоволствие, мистър Колби.

Лейтенантът вдигна телефонната слушалка и помоли да донесат кафе на арестувания.

— Е, какво? — Лейтенантът погледна човека, който седеше пред него.

Човек на средна възраст с предразполагащо меко лице. Точно така — меко, помисли си лейтенантът. Без кости. И дори носът беше мек. Мило, сърдечно лице.

Синтът кротко се усмихна:

— За съжаление не виждам изход за себе си. Кой да знае, че Чернов изведнъж ще започне да чете чуждите мисли? Впрочем дори да не го бяхме отвлекли, можеше да чуе какво си мисля. А това — отново се усмихна синтът — нямаше да е съвсем желателно.

— Значи, така да се каже, отвличането е било до известна степен и профилактично мероприятие?

— Съвсем вярно. Напълно да ликвидираме идеята за Контакта, да я компрометираме. Разбира се, това беше най-важното. Но също и да се застраховаме.

— В какъв смисъл?

— Не само в случай, че Чернов отново започне да чете чуждите мисли. Нали прекрасно виждах — все повече се убеждавате, че и двете престъпления са извършени от мене. Нямахте в ръцете си никакви улики. Имахте ли, драги лейтенанте, или нямахте?

— Не, мистър Колби — поклати глава лейтенантът.

— Имахте теория. Досещахте се. Бързо го разбрах. Но повтарям: нямахте улики. И все пак ние нервничехме. Дори най-добре обмислените планове имат тенденция да се провалят заради дреболии. И когато чух, че мистър Чернов отново е влязъл в Контакт, у мене моментално узря идеята да го отвлека. И с експеримента е свършено, и следствието се обърква, а за всеки случай имаме и заложник. В края на краищата бихме могли да направим размяна: ние ще ви дадем съветския гражданин, а вие ще прекратите следствието.

Лейтенантът мълчаливо кимна:

— Допусках нещо такова… Знаете ли, мистър Колби, кога за пръв път у мене възникна подозрение? Когато ми казахте, че вашата църква още не е стигнала до никакво определено гледище по повод контактите с извънземната цивилизация.

— Да — кимна синтът, — тогава ви излъгах. Но защо не ми повярвахте?

— Защото ми се сторихте умен и решителен човек. И не можехте да не виждате опасността, която заплашва религията в резултат на такъв Контакт. Прав ли съм?

— Да, прав сте — кимна Ян Колби. — От самото начало виждах това. Можех веднага да си замина от Лейквю, но нали и без мене ножът пак щеше да се забие в гърба ни. Разберете, лейтенанте, не съжалявам за станалото. Не се тревожа за съдбата си. Тя ми е съвсем безразлична. Не ви лъжа и не се докарвам. Какво съм аз? Нищожна комбинация от атоми, които след смъртта ми ще се свържат в нова комбинация. А душата… Душата не е подвластна на съда. Душата е моят двустранен договор с бога. Само тя стои между нас. Тя ни свързва или ни разделя. Но вярата… Нима не виждате, не чувствувате с всяка своя клетка, както чувствувам аз, че без вярата загиваме? Нима не виждате, че лазерите и термоядрената реакция не могат да заместят душата ви? Термоядрената реакция може да даде електричество, но няма да ви даде душа. За какво са ви науката и прогресът, щом ви лишават от бога?

Знаете ли какво изпитват хората, които гълтат христин? Често ни обвиняват, че това е противоестествен невролептик, който предизвиква у човека остро чувство на самота и страх. А нима и без христин всички ние не сме самотни? На човека, глътнал таблетка христин, му се струва, че е сам сред безкрайно голо поле, без багри, следи и мирис. А нима наистина не сме самотии в безбрежната вечност? След христина жадуваш за сочеща длан, за бащинска ръка, която да те отведе от проклетото поле на самотата. За ръката на бога и на църквата. И без христин се измъчваме от същите страхове, но вашият прогрес и вашата наука са оплели човешките души, омотали са ги, и не можете да се измъкнете от своя душевен пашкул и да се устремите към светлината на вярата. И тук на помощ на хората идва Християнската синтетическа църква. Ние освобождаваме човека от бремето на прогреса, науката, разума, рационалното мислене. Връщаме го към детството и му даваме сладкото чувство на покорство пред някакво висше същество. Освобождаваме го от товара. От товара на рационалното мислене и ендокринните страсти. Запалваме в гърдите му единствената достойна за човека страст — любовта към бога. Питат ни: а много ли сте постигнали по пътя към бога? Колко престъпления сте извършили по тоя път! Да, не сме съвършени. Но много ли е постигнато и по пътя към безбожния прогрес? Газвагените и напалмът?

— Но сънищата на Лина Карадос и Чернов? — попита лейтенантът. — Нима те…

— Да, да, да. На тяхната планета няма самота, няма страх и в същото време няма бог. Тая мисъл, проповядвана от безбожните общества, е ужасна. Тя убива вярата. А оня, който убива вярата, трябва да бъде унищожен.

— Но нали приказвате за любов…

— Да. И какво от това? Понякога се налага да убиваме в името на любовта. Лина Карадос беше мило, забавно момиче. Когато се смееше, сърцето ми се изпълваше с топлинка. Но когато прикачвах бомбата към колата й, не се колебаех. Великата идея винаги иска жертви…

— Не съм философ, мистър Колби, и майка ми и баба ми бяха обикновени вярващи жени. Но как да свържа вашата любов към бога с убийството на две съвсем невинни същества?

— Всичко, което стои по пътя на любовта към бога, трябва да бъде унищожено. Лина Карадос и Валерия Бас нямаха късмет. Озоваха се на пътя и аз ги унищожих в името на вярата.

— Мистър Колби, страхувам се, че тоя аргумент за защита няма да е твърде убедителен пред съда…

— Не ме интересува човешкият съд — отсече синтът. — А моят бог няма да ме осъди.

— Но нали освен юридическия и божия съд има и хора…

Ян Колби не отвърна. Седеше, дълбоко замислен, и очите му гледаха навътре.

* * *

— Е, братко Джим — усмихна се лейтенант Милич на Потър, — купихте ли си тълковен речник?

— Да.

— Ерго.

— „Когито — ерго сум.“ Латински. „Мисля — следователно съществувам“ — гордо каза сержантът.

— Точно така, братко Джим.

* * *

Чакам свободният край на нишката от сънища да намери някого вместо Лина Карадос. Чака и Павел Дмитриевич. Чака и мистър Хъмбърт. Не знам защо, но имам чувството, че непременно ще го дочакаме.