Зиновий Юриев
Бързи сънища (29)

XIII глава

Излязох на улицата. Валеше мокър, гъст сняг. Изведнъж се стъмни. Струваше ми се, че целият ми съзнателен живот е минал през есента. И в Москва, и тук — безкрайна киша, влажен, противен вятър, оскъдно на светлина небе. И желание за нещо по-определено: лято ли, зима ли ще е, но да е нещо по-определено.

Внезапно ме уловиха подръка от двете страни и аз се озовах заклещен между двама яки мъже, отлени от желязо.

— Мистър Чернов — чух аз тих, но многозначителен шепот, — не се опитвайте да бягате.

Същевременно почувствувах как в хълбока ми се опира нещо твърдо. Железните чичковци властно и плавно ме помъкнаха към колата, спряла до тротоара. Вратата се отвори и преди да разбера какво става, вече бях вътре, на задната седалка, притиснат между моите метални похитители.

Не успях дори да се уплаша. Всъщност не беше и много страшно. Все същото окъсано криминално романче. Това можеше да се случи на Питър, Пиер, Пиетро и дори Педро, но не и на Юрий Михайлович Чернов, обикновен учител по английски в обикновено московско училище. На мене можеха да ми намалят или да ми увеличат часовете, да ми дадат добра програма или да я накъсат с неудобни за мене „прозорци“, да ми дърпат ушите, че не съм си платил профсъюзния членски внос. Това — да. Но не можеха да ме отвлекат така посред бял ден — и двама железни чичковци да ми опират пистолет в хълбока. Неговото дуло ме натискаше през два слоя плат, през чуждия джоб и моето яке, и все пак допирът му не беше приятен, смея да ви уверя. Веднага разбрах, че е пистолет. Твърде много криминални романи бях прочел, за да не разбера какво означава този допир. И въпреки това, повтарям, не се страхувах. По-точно страхувах се, но не много. В ситуацията нямаше нищо обичайно, а за да се уплашиш истински, сигурно трябва добре да знаеш какво те заплашва.

Може би трябваше да опитам да се изтръгна от металните обятия, когато се бяха приближили до мене на улицата. Може би. Но, честно казано, не успях дори да си помисля за това. А и да си бях помислил, пак нямаше да мога.

Изведнъж в главата ми мина идиотска мисъл. Както е известно, никой не продава краставици на краставичаря. Може би тук изобщо не е прието да се изтръгваш от прегръдките на хората, които те мъкнат към колата си? Може би тук това се смята за неучтиво? Дори изхъмках при тая глупава мисъл и железните грамади от двете страни ме стиснаха малко по-здраво.

Колата се носеше из града и все още никак не можех да свикна с мисълта, че не мога да кажа на шофьора: моля ви, спрете, закъснявам, професор Лърнър ще се нервира и главата му ще заприлича на побелял таралеж.

Внезапно натискът на едната от двете железни мълчаливи грамади отслабна. Рязко и силно замириса на аптека. Обърнах се, за да видя какво прави железният джентълмен, който се беше извърнал настрана, и откъде идва аптечната миризма, но в същия миг той поднесе към лицето ми някакъв парцал или пешкир. Миризмата стана непоносима. Дръпнах се встрани, назад, напред, но те здраво ме натискаха върху седалката. Острата миризма ме задушаваше. Пешкирът все повече се приближаваше до лицето ми, неумолимо като съдбата. Напрегнах всички сили. Струваше ми се, че мога да преобърна колата, но горещите менгемета от двете страни не ме пускаха.

„Сигурно това не е смъртта — мина ми през ума, когато притиснаха парцала към лицето ми, — така не убиват.“

Това беше моята последна съзнателна мисъл, защото после трябваше да се занимавам с дишането си. Отначало се опитах да не дишам, но когато запасът от въздух в белите дробове беше изразходван, инстинктът се оказа по-силен от волята. Направих конвулсивно дълбоко вдишване и маслената остра смрад нахлу в мене. Едно вдишване, второ, трето. Главата ми странно натежаваше. Смрадта сега нахлуваше в главата ми, изпълваше я, правеше я чужда и тежка. И в тая тежест нямаше място за мисли. Опитвах се да мисля. Опитвах се да разбера какво правят с мене, но мислите ми бяха заклещени по същия начин.

Небитието падаше върху мене като огромно черно покривало. Знаех, че трябва да е страшно, но и страхът не можеше да си проправи път през сгъстеното желе на моите мисли. Покривалото е все по-близо и по-близо. Да го отметна, да се отскубна. Но не мога да се помръдна. И толкоз. Нямам сили да се съпротивявам. То ме обвива. Напълно загубвам съзнание.

* * *

Обикновено се събуждам изведнъж. Изскачам на повърхността от глъбините на съня като надута топка, като делфин. Този път се събуждах мъчително бавно. Ту започвах да осъзнавам, че спя, и значи се събуждам, ту отново се унасях. Най-после направих усилие и се измъкнах от блатото. Полежах, докато дойда на себе си, отворих очи и видях над главата си таван. Не автомобилния пластмасов таван със ситни симетрични дупчици, който бях видял над себе си за последен път, а най-обикновен бял таван. Беше се появила първата координата. Таванът е отгоре. Значи аз съм под него. Въздъхнах и се опитах да стана. Всичко се люшна, наклони се на една страна като земята, когато самолетът прави завой, и аз отново се стоварих върху ложето си.

Не изведнъж. По-внимателно. По-бавно. Леко повдигнах глава над възглавницата. Да, под главата ми имаше възглавница. Не е лошо. Добър признак. Възглавница дават, когато искат да ти е удобно.

Седнах чак при третия опит. Стаята започна бавно да се върти, после престана, завъртя се в обратна посока и най-после спря. Спря и гаденето, което се надигаше от стомаха ми, заседна някъде по средата на пътя.

Седях на диванчето, върху което имаше възглавница и одеяло. Стаята беше без прозорци, ако не смятаме малкото прозорче почти под самия таван. Таванът беше нисък, дори по-нисък, отколкото в нашето московско кооперативно жилище.

Спомних си всичко, което ми се беше случило. Безкрайното бръмчене на професор Лърнър, човешките потоци, които ме носеха, Оня Костюм от тъмнокафяв велур и най-после железните обятия, притиснатото към ребрата ми през плата на якето пистолетно дуло. Спомних си тежката маслена смрад, която нахлуваше в дробовете ми, и потреперах при спомена за миризмата, както потреперват на другия ден след препиване, като си спомнят мириса на алкохола. Хлороформ или нещо подобно. Приспали са ме, та спокойно да ме домъкнат тук. Криминалният роман продължаваше. Отвлеченият е докаран в някаква изоставена вила. При това, ако се съди по чистотата, вилата не е съвсем изоставена. Щом ми идват наум най-различни криминални глупости, значи хлороформът се е изпарил и главата ми започва да работи.

Жив съм. Това е добре. Това е просто отлично. Толкова се зарадвах, че започнах да си представям различни глупости. Влиза човек с черна маска: „Мистър Чернов, къде е съкровището?“ — „На острова.“ — „На кой остров?“ — „На Острова на съкровищата.“ Хм… Не е кой знае какво хрумване, но за човек, от когото излизат па̀ри на хлороформ, не е и толкова лошо. Сега, след като поразмърдах мозъка си с глупости, мога да поразмисля. Бяха ме отвлекли. И то тъкмо мене. Не са ме сбъркали с някой млад милиционер или пътуващ източен принц. Железните чичковци ме бяха нарекли мистър Чернов. Те бяха толкова железни, че в Москва момчетата веднага щяха да ги замъкнат в склада на вторични суровини. Двамата тежат около двеста килограма, не по-малко.

Бяха ме отвлекли, приспали в колата и домъкнали тук. Защо? Щом не съм нито млад милионер, нито източен принц, а мистър Чернов, значи не е за откуп. Едва ли разчитат, че съветското посолство ще им изплати цял милион за Юрий Михайлович Чернов. Макар че кой знае…

Не, още от самото начало всичко се свързваше в мозъка ми с онова, което ми бе разказал лейтенант Милич. Първи вариант: религиозните фанатици са научили за плана на лейтенанта и са решили да изпреварят събитията. Стоп. Това е вече глупаво. Не издържа никаква критика. Ако са научили за плана, трябваше просто нищо да не правят.

А може би са ме отвлекли със същата цел, с която бяха убили Лина Карадос, ако може да се вярва на лейтенанта? За да предотвратят Контакта? Това вече не е толкова глупава мисъл. Във всеки случай не е толкова глупава, че веднага да разбера нейната абсурдност.

Помислих си, че не съм си направил труд дори да опитам вратата. Не току-тъй Галя винаги ме упреква, че не съм достатъчно предприемчив и енергичен. Разбира се, бях сигурен, че вратата е заключена, но ме досрамя.

Станах. Олюлявах се, но пазех равновесие. В килиите е прието крачките да се броят. От дивана до вратата има четири крачки и нещо. Разбира се, вратата е заключена. Преимуществата на умозаключението над голата емпирия.

Какво друго има в килията? Моят диван, една масичка. Мивка. Два стола. И толкоз. Не е много дори за килия.

Продължаваше да не ме е страх. Не мога да кажа, че бях в добро настроение, съвсем не. Но все пак не ме беше страх. Изпитвах все същото чувство на равнодушие, на отчужденост. Сякаш това не става с мене. Сякаш не аз, а някой друг е заключен в тая стаичка с таван, не по-висок от два и тридесет. А аз само наблюдавам и чакам: интересно как ще свърши цялата история.

Доста дълго чаках историята да свърши някак. Повече от два часа по моята „Слава“ от момента, в който бях дошъл на себе си.

Най-после вратата се отвори и влезе единият от кандидатите за вторични суровини. В ръцете му имаше пластмасова табла на цветчета. Върху таблата — храна. Чак като я видях, разбрах колко съм гладен.

Железният човек остави таблата на масата, отиде при вратата, изрече думата „клозет“ и показа, че трябва да почукам на нея. Или смяташе, че не знам да говоря английски, или самият той не беше наясно с тоя език. Както навярно и с всички други.

В чинията имаше солидна порция салата, огромно парче студено месо, хляб и голяма чаша кафе. За кафето — благодарност на моите похитители. Жадно изпих половината, в миг се разправих с храната, допих останалото кафе и отново легнах на дивана.

Ако ме държат тук доста дълго, помислих си аз, при такава храна и такъв начин на живот толкова ще напълнея, че вече никога няма да мога да изляза навън, дори ако вземе да ме моли цялата Християнска синтетическа църква. Впрочем засега опасенията ми бяха напразни. Никой не ме молеше да напусна моята тъмница.

Дремнах малко и се събудих в някакво странно състояние. Сега изпитвах страх. Но не обикновен страх, а по-скоро остро чувство на самота. Опитах се да помисля за Павел Дмитриевич, за професор Хъмбърт, за лейтенант Милич, но всички тия хора, кой знае защо, започнаха да ми се струват неистински, измислени. Помислих си за Москва, но не възприемах като реалност и московския си живот. Реалност бях самият аз и обзелото ме чувство на самота. Сякаш бях самичък сред безкрайно поле, равно като тепсия, безцветно и лишено от аромат и вятър. Щурам се по него. На една страна, на друга, на трета. Тичам, после задъхан се спирам. Не оставям следи по сухата, твърда земя и започва да ми се струва, че изобщо не съм вървял и не съм тичал по полето, а то се е движело насреща ми.

Що за бълнуване, опитвах аз да се съпротивявам на кошмара, но не можех да овладея чувствата си. Те не слушаха спирачките на моята воля. И се пързалях в странно вцепенение като кола върху гладък лед.

Но не само безкрайното поле свиваше сърцето ми. И главата, и душата ми също се бяха разширили, бяха станали огромни и пустинни — и от тяхната пустинност страдах още повече, отколкото от безкрайното поле, което ме заобикаляше.

Да можех само да срещна жива душа, да можеше някой да ми подаде ръка, та вече да не бъда сам и самотата да не кънти в ушите ми със своя печален, мъчителен тътен.

След вечерята — така нарекох следващата табла с храна — почувствувах нов прилив на самота. Странен, нелеп със своята острота. Да, казах си аз, отвлякоха те. Скриха те. Не се знае какво ще стане с тебе. Всичко е точно така. И все пак това не е повод за такива неконтролирани кошмари. Още повече, че отначало, преди обеда, бях в сравнително спокойно състояние на духа.

Но всичко това бяха думи, празни увещания. Те нямаха власт над моето разпалено въображение. Нищо не можех да направя със себе си. Дори ми мина мисълта, че се побърквам, и тая мисъл още повече усили моето вече близко до паника състояние.

Молех небесата за скорошен сън и те изпълниха молбата ми. Заспах и в съня Кехлибарената планета ме окъпа с чистия си златист блясък. Отново се носех в беззвучната черна глъбина на космоса заедно с петимата братя, които бяха оставили телата си на родната планета, за да се превърнат в частица от космическия кораб, долетял в нашата Слънчева система.

Чувствувах как трепере тъничката нишка, която свързваше кораба с родната планета и с мене.

Отново бях на Кехлибарената планета и жадно поглъщах Зова на братята. Никога не го бях поглъщал толкова жадно, защото никога душата ми не беше копняла толкова силно за У и неговите братя.

Събудих се в тъмното, плъзнах поглед по стените. Там, на стената отсреща, където под самия таван беше прозорчето, също нямаше светлина. Нощ. Часовникът показваше пет. Слаби, потрепващи петънца на цифрите. Времето на обичайното ми завръщане от Кехлибарената планета.

Колко бях благодарен на моите далечни братя, как успокоиха душата ми, наситиха я с радостното чувство на братството, което пропъди вчерашната страшна самота!

След закуската — нов пристъп на самота, но не толкова остър като вчерашния. Мозъкът ми все още беше изпълнен с кехлибарените сънища и те ме пазеха като бент, спираха напора на кошмарите.

Не съм изследовател, не съм и учен. Само се каня да следвам аспирантура по методика за преподаване на английски език в училищата — и то, според дълбокото убеждение на жена ми, никога няма и да се наканя. И въпреки това ми хрумна простата мисъл, че съществува някаква закономерност между храната и моето състояние. Когато попаднах в тоя капан и едвам дойдох на себе си след хлороформа, бях повече или по-малко спокоен. Затова пък още след първото ядене тук веднага ме налегна това страшно чувство за самота, тая жажда за протегната спасителна ръка, готовността да вървя след когото и да било, само и само да изляза от безкрайното поле без багри и мирис.

Може би, може би. И ако не са У и неговите братя, сигурно не бих успял да се справя с напора на самотата. Благодаря ви, мои малки далечни приятели, благодаря ви, че ми подадохте спасителната си вибрираща паяжинка.

По време на обяда реших да направя експеримент: не пих кафе и не ядох супа. Ако ме упойват с някаква гадория, най-вероятно е да я сипват в течностите.

Железният човек подозрително погледна недокоснатата супа и кафето, но не каза нищо. Реших занапред да изливам течностите в умивалника.

Бях необикновено горд със своята съобразителност, защото постепенно страхът от самотата започна да ме напуска и мислите за външния свят загубиха своята илюзорност.