Зиновий Юриев
Бързи сънища (28)

XII глава

И отново се събудих в невероятната селска тишина. И отново в нашия котедж цари пълен мрак. И едва мъждукащите стрелки на часовника ми върху масичката показват пет. Вече неведнъж съм се събуждал тук толкова рано. Но днес всичко е друго. Още не бях отворил очи, още не бях изплувал от глъбините на съня, не бях излязъл на повърхността, а вече изпитвах познатата остра радост, виждах познатия кехлибарен блясък. Радостта бликна в мене като празничен детски фойерверк и веселите тайнствени гроздове в небето също бяха кехлибарени.

Но този път в очите ми имаше сълзи. Не, не защото кехлибаренослънчевият блясък ги заслепяваше. Защото се бях върнал при приятелите си след дълга раздяла, а си мислех, че никога вече няма да отида на Кехлибарената планета. Но се върнах на нея. Летях над вече познатите ми заоблени хълмове и тяхната мелодия звучеше в моя мозък. Включих се в Пръстена на Големия Зов и изпитах чувствата, чух гласовете на всички мои братя. Може би греша, но ми се стори, че братята на У са станали и мои братя, че и те се радват на завръщането ми не по-малко от мене.

Тая нощ те ми показаха как от Кехлибарената планета се изпраща кораб в космоса. Пръстенът на Големия Зов беше включен тъкмо заради това изпращане. И ония, които отлитаха в безбрежните простори, поглъщаха мислите, гласовете, чувствата на всички свои братя, за да ги отнесат със себе си.

Не мога да опиша какво беше устройството на кораба им. Може би е още рано да знам това. Но го видях да стартира. Петима братя отлитаха от планетата в космоса. Те стояха край кораба и изглеждаше, че планетата кънти от мощния радостен и същевременно печален грохот на Пръстена на Големия Зов.

Освен петимата, които отлитаха, край кораба тържествено и неподвижно стоеше още един брат. И аз знаех, че той е избран за Освобождаващ от тялото. Петимата бавно полетяха нагоре и аз знаех, че искат да се сбогуват с кехлибарените хълмове. Прелетяха над тях и плавно кацнаха на същото място, от което се бяха издигнали.

Тогава Освобождаващия се приближи до първия космонавт. Космонавтът легна на кехлибарената земя. Освобождаващия се наведе над него и извади от главата му матово проблясващо кубче. Такова, каквото бях виждал при церемонията за Завършване на Дантелата. После легна на земята вторият, третият. Освобождаващия извади мозъците на всички. Той влезе в кораба и едно след друго постави петте кубчета в специални ниши. И над всяка ниша пламна червена точка.

В грохота на Пръстена на Големия Зов почувствувах същото, което усещаше всеки от отлитащите. Те бяха част от кораба. Бяха негов мозък. Усещаха тежкото напрежение на метала, когато корабът насочи острия си нос към зенита на жълтеникавото небе. Усещаха мощния напор на енергията, която се стремеше да излезе навън. Усещаха как тая енергия упражнява натиск върху тях, защото усещаха, че са и силови полета, които съдържат напора на енергията. Чувствуваха как като мълниеносни змийчета в тях преминават сигнали по хиляди вериги, защото бяха едновременно и сигнали, и вериги. Но се чувствуваха и братя на своите братя, в тях също кънтеше неописуемо прекрасният и тъжен грохот на Пръстена на Големия Зов.

Кехлибарената планета изпращаше своите братя. Ревът на вълните се усили и заедно с всички усетих как корабът се напряга. Още миг — и се стрелна нагоре.

Пустош. Нищо. Празнота. Тъма. И от невероятната празнота към мене се е проточила сребърна паяжинка. И ме свързва с празнотата. Аз съм заедно с моите братя. Виждам черното кадифе на космическото пространство, обсипано със сребърни звезди. Една от звездите е особено ярка и голяма. Но не е като нашето Слънце. И изведнъж в съня си разбирам, че тъкмо това е нашето Слънце. Просто го виждам не от Земята, а от голямо разстояние. Защото корабът е оная единадесета точка в графиците на моите сънища, която ту се появяваше, ту изчезваше. Сигурно ако се взра, ще видя Земята. Но не я видях, защото се събудих.

И ето ме — лежа в тъмната стая в далечния Лейквю и в гърдите ми напира радост, сякаш вкарана там под налягане. Просто ще се пръсна. Усещам, че се усмихвам в тъмното. Сълзите ми отдавна са изсъхнали, а и не бяха парещи сълзи на мъка, а топла влага, която се появява при изблик на чувства.

Не, ако още сега не събудя Павел Дмитриевич, той никога няма да ми прости това. Впрочем въпросът е чисто академически, защото няма да има на кого да прощава. Ако не му кажа още сега, радостта ще ме разкъса на парчета.

Стъпвам на пода и полекичка тръгвам към съседната стая. Спирам се за миг. Павел Дмитриевич бавно поема въздух през носа си, а го изпуска през устата, като издава звука „тш-ш-ш“, сякаш моли за тишина.

— Павел Дмитриевич — шепна аз, — Павел Дмитриевич…

— А… — с хрипкав сънен глас се обажда той.

— Аз съм, Юра.

— Какво има?

Той щраква ключа. Присвива очи в ярката светлина на настолната лампа и учуден ме гледа. Сега виждам колко е стар вече. Под очите му висят сбръчкани торбички, изпод разкопчаната пижама по гърдите се виждат съвсем бели косми. Иска ми се да го прегърна, да му дам половината от моите сили, от моите години, от моите косми и гладка кожа.

— Нищо, Павел Дмитриевич — колкото мога по-спокойно казвам аз, но сигурно нещо ме издава, защото старецът изведнъж отмята одеялото, скача и ме улавя за раменете:

— Юра, истина ли?

— Истина.

Старецът се отпуска върху кревата. Подсмърча и бърше нос с пижамата. Не може да достигне очите, които подозрително блестят в светлината на лампата.

— Разказвай.

И аз разказвам. Разказвам прав. Като на изпит. Постоянно се запъвам. Не мога да намеря нужните думи. Но старецът не ме кара да бързам. Внимателно ме гледа и кима всеки път, когато най-после изстискам нещо от себе си. Такъв израз на лицето съм виждал у майките на първокласниците, когато на някоя вечеринка дечицата им декламират глупави стихчета с треперещи дървени гласчета.

Трябва да съм разказвал не по-малко от час, а после и двамата си легнахме, спахме до девет часа и едва не закъсняхме за закуската при професор Хъмбърт.

— Хю — развика се от прага Павел Дмитриевич, — върнаха се!

— Кои? — трепна професор Хъмбърт.

А съпругата му извика от кухнята:

— Кого пак са пречукали?

— Никого, Марта, Юрий Михайлович е сънувал Кехлибарената планета.

Марта излетя от кухнята като изстреляна с прашка. В едната й ръка имаше чаша с вода, върху дланта на другата — две таблетки.

— Веднага ги гълтай! — кресна тя със строеви глас. — Не бива да се вълнуваш.

Старецът искаше да възрази нещо, но само леко поклати глава, покорно отвори уста и Марта ловко хвърли вътре таблетките.

— Вярно ли, Пол? — попита професор Хъмбърт.

— Вярно.

— Не можете да си представите какво значи това за мене. Вече съвсем се бях отчаял. Отначало Лина Карадос, после мис Бас. Първата радост от толкова дни насам. Благодаря ви, мистър Чернов.

— Няма за какво да ми благодарите.

— Хю, никакви емоции! — възбудена извика Марта.

Тя притичваше от кухнята в стаята и обратно и на мене ми се струваше, че може да вбеси дори камък.

— Марта, за какво говориш? — попита професорът.

— Знам за какво говоря. За разлика от тебе винаги знам за какво говоря. Сега ще натрием носа и на Лърнър, и на Бюгъл. И на оня млад негодник Медина. На всички, които вече се канеха да ти прегризят гърлото…

— Марта…

— Не ми затваряй устата! По-добре от тебе знам кой се кани да ти прегризе гърлото. Ти може би не усещаш, а аз го усещам. По-добре от тебе усещам онова, което трябва да усещаш ти. Още не си разбрал например, че сърцето те пробожда, а аз вече тичам с кардиейда. И недей да спориш с мене. Не ми даваш да кажа нито дума!

Когато съпругата на професора млъкна за миг, за да си поеме дъх, той успя да ни каже, че още днес ще събере всички сътрудници и че тази нощ ще ме измерват и изследват по всички достъпни начини.

— Починете си, поразвлечете се, идете днес в Шервуд, че и без това Лейквю стана твърде печално място — посъветва ме мисис Хъмбърт.

Идеята не беше лоша. Съгласих се. След малко мисис Хъмбърт ми съобщи, че като свърши съвещанието, мистър Лърнър ще ме закара в Шервуд.

Павел Дмитриевич остана при професора, а аз се върнах в нашата къщичка. И още не бях успял да престъпя прага, когато телефонът иззвъня. Лейтенант Милич молеше за разрешение да дойде при мене.

— Мистър Чернов — каза той, като се появи след няколко минути на прага, — можете ли да ми отделите четвърт час?

— Разбира се — казах аз и мислено проверих дали случайно не съм нарушил шервудските закони.

И у нас, когато разговарям с милиционер, винаги се изненадвам от това, че започвам да подозирам самия себе си. Но, разбира се, ставаше дума за двете убийства, за които вече знаех. Те все още не можеха да се поберат в съзнанието ми, да се превърнат в реалност. Лина Карадос беше човек, с когото ме свързваше тайнствена нишка. Но възприемах смъртта й преди всичко като скъсване на тая нишка. Няколко пъти бях виждал Валерия Бас. Жената с търсещите очи — така я бях кръстил на ума си.

Лейтенантът говореше ясно и кратко. Първо ми съобщи фактите, после изводите. Логичността им не можеше да се отрече, макар че понякога започваше да ми се струва, че лежа на дивана в малкия ни двустаен апартамент и чета някое окъсано криминално романче.

Хм, интересен план, помислих си аз, когато лейтенантът ми разказа за измисления от него капан, но веднага си представих лицето на Павел Дмитриевич.

— Разбирам трудностите, за които си мислите — каза лейтенантът, сякаш разчете мислите ми. — Съветското посолство, съгласуване, разрешение и така нататък. А и моето началство ще ме опече на бавен огън, ако си позволя да рискувам живота ви. Вие няма да тръгнете с мене.

— Как тъй? — с известно разочарование попитах аз. Това беше единственият шанс в живота ми да се повозя на бронирана кола, понеже моят „москвич“ явно не е от тази категория.

— Само ще разиграете сцената, за която ви казах. Ще се качите с мене в колата и ще излезем оттук. Щом се поотдалечим, ще се прехвърлите в друга кола, която ще чака в гората, а в моята кола ще се качи човек, облечен като вас. Ако планът сполучи, стрелящите няма да забележат смяната: когато стреляш по движещ се автомобил, не гледаш лицата на хората в него.

Съгласих се с лейтенанта, като му казах, че самият аз никога още не съм стрелял по движещи се автомобили, не съм и по неподвижни. Казах му също, че по начало не виждам никакви затруднения при тоя вариант, но все пак бих предпочел лейтенантът да поприказва с професор Петелин.

Дори да беше разочарован, лейтенантът ловко скри разочарованието си с усмивка. Аз също му се усмихнах и той изведнъж някак съвсем по нашенски ми намигна. Преди да разбера какво правя, аз на свой ред му намигнах, с което може би създадох дипломатически прецедент, защото няма спор, че съветските граждани не трябва да намигат на чуждестранни полицаи. Полицаите могат да не ги разберат правилно.

Симпатичен човек. Ако рече да се премести от Шервуд в московската милиция, сигурно ще станем приятели.

Изопнах се на дивана. Чувствувах се като някакъв Чичиков. Усещах необикновена лекота в главата си. Свръхсложна комбинация за залавянето на религиозен фанатик-убиец? Моля. Струваше ми се, че цял живот съм се занимавал само с преследване на религиозни фанатици. Да ви заловя фанатик? С удоволствие. Колко искате? Да ги увия ли?

Галя, Галя, ех, ако можеше сега да се включи в мислите ми, както се включват на Кехлибарената планета, представям си колко щеше да се разтревожи. „Знаете ли какво е намислил моят Юрка там, в Шервуд? Да залавя престъпници! В къщи не може да хване мишка, а там — престъпници. За пръв път е в чужбина — и ето на̀!“

През целия път до Шервуд професор Лърнър водеше с мене безкраен философски разговор. Едната половина на разговора не разбирах заради произношението му, а втората — понеже мислех за поръчките на Галя и не слушах. Затова трябваше през цялото време да кимам в знак на съгласие, с което май доста учудвах стареца. Във всеки случай и без това чорлавата му коса сега съвсем настръхна.

Оставихме колата на един платен паркинг и се уговорихме да се срещнем тук след час и половина. Професорът предлагаше услугите си, но аз учтиво се отказах от тях. Не ми вдъхваше особено доверие като гид из магазините и стоковед. Виж, ако ставаше дума за философски диспути…

Бавно вървях по тясната търговска улица. Дори не вървях, а лениво дрейфувах заедно с тълпата. Понякога страничните течения ме вкарваха в магазините, плавно ме въртяха и отново ме изхвърляха навън.

Не бързай с покупките, бяха ме учили, отваряй си очите, сравни цените. Аз и не бързах. Вслушвах се в откъслечните фрази, които долитаха до мене, взирах се в лицата, спирах пред витрините. Мислите ми бяха също така безцелни, както и дрейфът ми в хорския поток. Ту си спомнях за училището, ту, кой знае защо, прескачах към Нина Сергеевна, ту съжалявах, че до мене не е Иля или Вася. Щях да кажа на Иля: „Разбираш ли, Иля, че с тебе се разхождаме из Шервуд? Че това не е «Клубът на младия кинопътешественик», а действителният, истинският Шервуд? Че оная дебела дама с мустаците, рачешките очи и огромната чанта не може да бъде измислена — твърде уродлива е за света на фантазиите. Бива я само за реалността.“ — „Поздравявам те — щеше да се развика Иля, — за олигофрен ти жънеш успехи! Вече започваш да се ориентираш в околната обстановка. Дори започваш да разбираш къде си.“

Да, ако зависеше от мене, щях да съставям туристическите групи изключително въз основа на приятелските отношения между участниците в тях.

Отново се озовах в един магазин и изведнъж видях Оня Костюм. Оня Костюм, който неведнъж ми беше описвала Галя. Тъмнокафяв, почти черен велур. Сако и панталони. Стори ми се, че чувам край себе си възбудения дъх на Галя. Представих си я в този костюм. „Какво обичате, Юрий Михайлович? — надменно ме пита тя, като гледа образа си в огледалото. — И какво изобщо правите тук? Ах, прибрали сте се в къщи? Нима не разбирате, че досегашните ни отношения са вече невъзможни. С този костюм…“

Но цената! Три пъти превърнах цената в рубли и обратно с помощта на познатите ми четири аритметични действия и мълчаливо изпъшках. Цялата ми командировка едвам щеше да стигне за велуреното чудо, а ми беше трудно да си представя как бръщолевя пред Иля, Вася, неговата Валентина, Нина Сергеевна и Борис Константинович нещо много печално за невижданата инфлация в Шервуд и невъзможността обикновеният съветски гражданин да купи дори скромно сувенирче.

Въздъхнах. Разбира се, трябваше да забравя тъмнокафявия велур. Без него семейният ми живот нямаше да е под такава заплаха. Но и ако не купех костюма, вършех предателство спрямо Люша. Уви, не беше първото!

Вдигнах котва от щанда и заплавах към изхода, като постоянно се озъртах. Наближаваше уговореният час, беше време да отида при колата и отново да кимам на професора, без да разбирам нищо от картечното му тракане.